Серия
Криминалните загадки на Леонардо (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leonardo und das Verlies der schwarzen Reiter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Алфред Бекер. Кражбата на водния знак

ИК „Фют“, София, 2012

Редактор: Албена Раленкова

ISBN: 978-954-625-794-9


Гнездо на оси

— Трябва бързо да изчезваме оттук, Леонардо!

— Тихо, Карло!

Десетгодишният Карло преглътна с пресъхнала уста. Бръмченето ставаше все по-силно и по-заплашително.

Приятелят му Леонардо стоеше опасно близо до едно гнездо на оси, което откриха в някаква порутена плевня. Леонардо намери гнездото още рано напролет и оттогава често изминаваше пътя, близо час и половина, между селцето Винчи и старата плевня, за да наблюдава работата на осите. През това време той видя как те разшириха гнездото с дървесина от прогнилите греди на плевнята.

Сега гнездото беше голямо колкото детска главичка и беше слепено от материала, който осите правеха от дървесината, която изстъргваха от стените на плевнята. По местата, където бяха стъргали дървото, се виждаха едва забележими резки. Онова, което особено интересуваше Леонардо, беше материалът, от който беше направено гнездото.

Веднъж преди години той успя да разгледа отблизо едно изоставено гнездо на оси, което чичо му намери на тавана. На пипане материалът беше като…

Хартия!

Спомни си за това преди време, защото собствените му запаси от хартия напълно се изчерпаха. През последните седмици Леонардо имаше толкова много идеи, които непременно трябваше да запише, че вече рисуваше и по гърба на листовете и използваше всяко останало празно местенце. Това бяха скици на всевъзможни фантастични машини — въздушни кораби, въоръжени с оръдия, кораби, с които можеше да се плава под водата, но и напълно практични неща, като например машина за въртене на печено, която върти печеното над огъня равномерно, за да не изгаря.

Но щом осите можеха да правят хартия, това вероятно можеше да се използва по някакъв начин и от хората!

За съжаление, чичо му не бе запазил онова гнездо на оси, така че Леонардо не можеше да провери дали не би могло да бъде разгърнато или нарязано на парчета, върху които да се пише.

Леонардо побутна гнездото с клона, който взе от гората.

Бръмченето стана по-силно.

— Ще се ядосат! — предупреди го Карло.

— Трябва да видя къде е входът — отвърна Леонардо. — Освен това вече е почти есен. Повечето оси отдавна трябва да са измрели.

— Тези обаче очевидно са живи, не чуваш ли? — губеше търпение Карло. — Доколкото знам, осите се прогонват с дим или вода, но не и като чукаш с клон по гнездото им!

— Ако използвам дим или вода, ще съсипя хартията, от която е направено гнездото. А точно тя ми е необходима. И то колкото се може по-бързо!

— Не ми звучиш много убедително. — Карло отстъпи до отворената врата на плевнята.

— В гнездото едва ли са останали много оси… надявам се да ги прогоня с тази пръчка… — обясни странното си поведение Леонардо и удари още веднъж книжната обвивка на гнездото. Естествено, много предпазливо, за да не го повреди. Нали в края на краищата материалът му трябваше.

От гнездото излетя една оса. Входът беше в сянка, така че не се виждаше какво точно се случва там. Последва я втора оса, след това трета и четвърта… И преди Леонардо да разбере какво става, около главата му бръмчаха поне дузина крайно разгневени насекоми и се опитваха да го ужилят. Леонардо размаха диво ръце и заудря около себе си с клона.

Естествено, не улучи нито една от осите.

Като махаше паникьосано около себе си, той хукна към вратата на плевнята. Карло отдавна вече беше предприел тази спасителна стъпка.

— Нали ти казах! — дочу вика му Леонардо, но някак много, много отдалече.

Осите нападаха от всички страни с яростно бръмчене.

— Към реката! — извика Карло. — Към реката!

Близо до плевнята течеше рекичка, която малко по-нататък се вливаше в Арно. Леонардо хукна презглава към реката, но през това време една от осите се промъкна под ризата му и го ужили.

Той тичаше с всички сили, а около него се виеше рояк настървени оси.

Най-сетне достигна брега на реката и без много да му мисли, се хвърли във водата. Сетне загреба с ръце и запръска вода около себе си, докато се убеди, че е прогонил ядосаните малки нападатели.

Карло беше на брега и също размахваше ръце около себе си. Явно сега осите изливаха гнева си върху него.

— Скачай при мен! — извика Леонардо.

И в следващия миг Карло също скочи в реката, защото нямаше друг изход. Когато момчето се гмурна под водата, осите най-сетне го оставиха на мира.

След малко той излезе на повърхността и се изтръска като мокро куче.

— И всичко това заради теб! — избухна Карло. — Защо никога не слушаш какво ти говоря!

— Добре де, добре, ти винаги знаеш всичко предварително — измърмори Леонардо.

— Ами естествено! Всяко дете знае, че не може просто така да се бърка с пръчка в гнездо на оси.

— Целият съм нажилен — установи мрачно Леонардо.

Ръцете му бяха покрити с червени петна, които започваха да се подуват. Леонардо ги потопи в реката.

Карло също огледа ръцете си и въздъхна с облекчение.

— За щастие, на мен ми се е разминало!

Двете момчета се измъкнаха от реката, мокри до кости. Леонардо вървеше бос, Карло обаче беше с обувки, които жвакаха на всяка крачка. Той седна, събу обувките си и изсипа водата от тях.

— Ще си имам ядове, като се появя с тези обувки вкъщи — поклати глава той. — Имаш ли представа колко са скъпи!?

Карло беше изключение в селцето Винчи, от което бяха двете момчета, защото повечето местни деца не носеха обувки през лятото. Но бащата на Карло беше търговец и достатъчно заможен, за да може да си позволи синът му да ходи обут през цялата година.

— Хайде да отидем на слънце, така ще изсъхнем по-бързо — предложи Леонардо.

— Страхотна идея!

— А на теб хрумва ли ти нещо по-добро? Виж онази поляна там, на високото. Слънцето горе ще пече до късно вечерта и дотогава, надявам се, ще изсъхнем.

— Ние може и да изсъхнем — съгласи се Карло. — Но обувките ми едва ли.

— Все ще измислим нещо до довечера.

— Няма да е зле да измислиш някое много убедително оправдание. Нали винаги ти идват страхотни идеи, Леонардо? Хайде, направи усилие в този спешен случай! Напрегни си мозъка. Ти ме забърка в тази каша!

 

 

Като две мокри кутрета момчетата се изкатериха по хълма, където слънцето щеше да грее до късно вечерта. Оттам също така можеше да се огледа цялата околност.

Тревата беше изсъхнала и прегоряла от слънцето. Освен това очевидно наскоро по поляната бяха пасли овце, защото на много места пръстта беше оголена. Леонардо и Карло си избраха удобно място за сядане.

Леонардо опипа внимателно ужилванията си. Те се подуваха все повече и боляха дори само при леко докосване.

— Сам си си виновен! — заяви Карло. — Как можа да ти хрумне такава глупост — да дразниш оси?

— Мислех, че опитът си струва!

— Мда, сега поне със сигурност знаеш, че не е така.

— Благодаря! Пожелавам на всеки да има състрадателен приятел като теб — засегна се Леонардо.

— А ти прояви ли някакво съчувствие към мен? Та осите нападнаха и мен! За тях ние двамата бяхме нападателите, които искат да унищожат дома им.

— Е, да, но на теб ти се размина — уточни Леонардо.

— Да, но ако питаш мен, това си беше чист късмет.

Момчетата спориха още известно време, като се обвиняваха взаимно, след това потънаха в мълчание. Мислите на Леонардо отдавна вече не бяха при гнездото с оси. Само болезнените ужилвания му напомняха непрекъснато за тях. А иначе, той отново се беше замислил за машината за въртене на печено, върху която работеше напоследък. Едно вятърно колело, задвижвано от топлия въздух, който се издига над огъня, щеше да върти шиша с месото. Колкото по-горещ беше огънят, толкова по-бързо щеше да се върти шишът и това щеше да предотвратява изгарянето на месото.

Но за съжаление при конструирането на машината за въртене на печено изникнаха трудности, които Леонардо не беше предвидил. Първо дядо му, при когото живееше, се ядоса, че Леонардо тайно от него е отмъкнал шиша му за печене и си прави някакви опити с него в мръсната конюшня.

Освен това вятърното колело, което той сглоби от дъски, се оказа твърде тежко и не се въртеше, защото топлата въздушна струя не беше достатъчно силна.

Ще трябва да измисля нещо друго, мислеше си Леонардо. Ето защо беше толкова важно да намери най-сетне отнякъде хартия, за да може да си записва всичко, което му хрумне.

— Я кажи, защо всъщност беше толкова важно да се изгонят осите от гнездото? — прекъсна накрая Карло дългото мълчание. Гневът му като че ли беше попреминал.

— Нали ти обясних — отвърна Леонардо, все още малко ядосан. — Трябва ми спешно хартия. Но в момента хартия се намира трудно и освен това тя е невероятно скъпа, така че дядо нареди да бъда по-спестовен с нея. Но аз вече съм запълнил с рисунки всички празни места по листовете, които имам.

— Ами ако изтриеш нещо от старите рисунки? — хрумна му на Карло. — Това не е ли решение?

Леонардо въздъхна.

— Ти измисли наистина гениално решение на моя проблем! — поклати глава той. — Би ли ми обяснил как да преценя кои от моите идеи да унищожа и кои да запазя?

— Ами след като няма друга възможност…

— Никога не бих могъл да преценя такова нещо — поклати отново глава Леонардо.

— Ама това е съвсем просто — възрази Карло. — Запазваш добрите идеи и изтриваш не толкова добрите.

Леонардо се разсмя с пресипнал глас.

— О, защо наистина не е толкова просто? Как бих могъл да знам дали някоя идея, която днес не ми изглежда чак толкова важна, след няколко години няма да е точно това, което ми е необходимо?

— Е, да, това и аз не бих могъл да ти кажа — призна Карло. — Би ли оставил на мен да преценя?

— Със сигурност не — поклати глава Леонардо. — Не, идеята да трия не е добра. Вместо това трябва да си набавя отнякъде още хартия!

— Баща ми казва, че в момента хартията навсякъде е много малко — сети се Карло. — Дори във Флоренция било трудно да намериш хартия.

— И каква е причината? — попита мрачно Леонардо.

— Защото работилниците за хартия не смогват с производството. Затова и цената е толкова висока.