Алфред Бекер
Кражбата на водния знак (4)

Майстор Андреа в капан

Майстор Андреа не беше на себе си от отчаяние. Той дишаше тежко, а лицето му бе станало тъмночервено, сякаш всеки момент щеше да получи удар.

— Сега какво да правя? — кършеше ръце той. — След три дни ще пристигне пратеникът на банка „Медичи“, за да получи поръчката — и заедно с нея аз, естествено, ще трябва да му предам формата за водния знак. Не ми се мисли какво ще се случи, като им кажа, че не мога да им я върна. — Той се завъртя трескаво около себе си. — Матео! Енрико! Помислете какво да правим!

Майстор Андреа прокара длан по плешивото си теме и за момент затвори очи. После поклати глава в безмълвно отчаяние.

— Най-добре вървете във Флоренция и се оплачете на градската стража — обади се Мартино. — Ако из района са плъзнали разбойници, там със сигурност ще проявят интерес. Нали цялата околност е част от република Флоренция.

Майстор Андреа се разсмя с дрезгав глас.

— Във Флоренция се сещат за това само когато дойде време да се събират данъците. — Той поклати глава. — Не, не става! Козимо де Медичи е градоначалникът на Флоренция, но едновременно с това той притежава банка „Медичи“. Градската стража веднага ще му доложи, че водният знак е бил откраднат и по този начин става възможно да се фалшифицират полици и банкноти на банката.

— Затова обаче са необходими не само хартия с истинския воден знак, но и печатът на банката — намеси се Леонардо.

Но както щеше да установи в следващия миг, да се обажда точно в този момент, очевидно беше грешка.

— Да не си мислиш, че тези бандити откраднаха телената форма само за да си направят удоволствието, умнико? Повярвай, те знаят какво да правят с нея! Такива фалшификати ще изработят, че няма да можеш да ги различиш от истинските полици. Но ти, естествено, знаеш всичко по-добре, нали можеш да правиш много по-добра хартия от мен! Много важно, че съм майстор в този занаят! Дърво вместо дрипи — да си умреш от смях! — И той махна пренебрежително с ръка.

Мартино пристъпи до Леонардо, сложи ръка на рамото му и прошепна:

— Той не се чува какво говори!

— Разорен съм! — изпъшка майстор Андреа. — Никога вече банка „Медичи“ или някой друг важен човек от Флоренция няма да поръча при мен хартия с воден знак.

Карло прошепна тихо на Леонардо:

— Хайде най-добре да си ходим, Леонардо. Тук нещата отиват на зле и майстор Андреа очевидно е в много лошо настроение.

— Не можем да му се сърдим за това — отвърна също шепнешком Леонардо.

Майстор Андреа се обърна към Мартино и неговите приятели.

— Само вие можете да ми помогнете! — рече отчаяно той. — Ще ви платя цяло състояние, ако успеете да ми върнете формата за водния знак, преди тук да се появи пратеникът на банка „Медичи“! Това ще се случи най-късно след три дни! Е, какво ще кажете? Мога ли да разчитам на помощта ви? Ще ме избавите ли от тази беда?

Мартино и приятелите му се спогледаха.

— Тези мъже са въоръжени. Не е по силите ни да им излезем насреща, Андреа — наведе глава Мартино.

— И аз съм на същото мнение — подкрепи го един от мъжете, които му бяха помогнали да прогони фалшивия вехтошар. — Със сопи и юмруци не можем да се бием срещу аркебузи и мечове. Освен това бандата със сигурност вече е много далеч оттук. Те на всичкото отгоре имаха и коне и ако трябва да ги гоним пешком… — Той поклати глава. — Безсмислено е.

Разнесоха се одобрителни гласове.

Страхливци, помисли си Леонардо. Имат смелост да прогонят един-единствен, при това невъоръжен мъж, който е събирал вехтории в района на Мартино, а сега подвиха опашки.

— Не можете да ме оставите в такава беда! — извика отчаяно Андреа ди Марко. — Ако ми помогнете да си върна откраднатото, ще ви дам повече пари, отколкото сте виждали през целия си живот. Пак ще ми излезе по-евтино, отколкото да кажа след три дни на пратеника на банка „Медичи“, че са ми откраднали матрицата за водния знак. Заложил съм имуществото си! Ще загубя работилницата, ако трябва да им плащам обезщетение!

— Ще ми дадете ли една купчина хартия, ако ви помогна? — попита Леонардо.

Всички погледи се обърнаха към него.

Мартино и неговите приятели, чираците и калфите от работилницата втренчиха очи в момчето. Ако положението не беше толкова ужасно, сигурно щяха да се разсмеят. Но пред смъртнобледата физиономия на майстор Андреа ди Марко предпочетоха да запазят сериозност.

— Купчина хартия? — изсмя се майстор Андреа. — Много си скромен! Ще получиш две, дори три купчини и стига да поискаш, ще можеш да си избереш листовете един по един, ако наистина успееш да видиш сметката на тази банда! — Той вдигна вежди. — Има само един дребен проблем — ти си един десетгодишен дребосък, а ако не са ме излъгали очите, насреща си имаш банда тежковъоръжени мъже. Но да, аз те разбирам! Това са несъществени неща, изобщо не си струва да говорим за тях.

— Ще запомня думите ви, майстор Андреа — обеща Леонардо.

Майстор Андреа вдигна очи към тавана и извика гневно:

— Докъде я докарахме! Почтен майстор на хартия се е озовал в такова положение, че получава предложение за помощ само от едно побъркано дете! — И лицето му отново почервеня като пред удар.

 

 

— Но това наистина е лудост! — ядосваше се Карло, докато се връщаха у дома.

Някъде в далечината църковната камбана удари осем пъти, което означаваше, че е крайно време да се прибират вкъщи.

Всъщност те отдавна вече трябваше да са във Винчи. Но колкото и да подканяше приятеля си да побърза, Карло не можа да излезе на глава с него. През целия път Леонардо говореше само за това, как биха могли да влязат в дирите на бандата. Понякога дори спираше и започваше да маха с ръце, за да обясни по-ясно мисълта си на Карло.

— Отначало си мислех, че трябва да се проследят следите от конските копита. Но това всъщност е излишно. Ясно е като бял ден къде ще бъде отнесен водният знак. Е? Можеш ли да отгатнеш?

— Нямам идея, Леонардо.

— Ама това е съвсем ясно — в някоя друга работилница за хартия, разбира се. Къде другаде? Този воден знак има стойност само когато е отпечатан върху хартия. Следователно престъпниците трябва да имат съучастник. Някой майстор на хартия от околността, който или е един от тях, или пък е принуден да участва!

— Леонардо…

— Баща ми познава мнозина от майсторите на хартия в околността. А твоят баща снабдява много от тях със стоки. Така че утре сутринта ще направим списък на работилниците за хартия, които биха могли да са въвлечени в престъплението.

Карло изпъшка. Според него проблемът беше съвсем друг. Накрая той успя да прекъсне потока от думи, който се лееше от устата на Леонардо.

— Може ли сега да млъкнеш за миг! — настоя той.

— Имам чувството, че това, което ти обяснявам, изобщо не стига до теб. Аз се опитвам да измисля начин да надхитрим тези бандити, а ти не проявяваш никакъв интерес!

Карло скръсти ръце пред гърдите си и погледна приятеля си много сериозно.

— Леонардо, признавам, че ти вероятно си по-находчив от мен и понякога говориш за неща, от които аз не разбирам нищо — рече той. — Но в момента несъмнено ти си този, който не разбира нищо!

Леонардо спря и погледна изненадано Карло. Приятелят му никога не му беше говорил така.

— Какво искаш да кажеш, Карло?

— Майстор Андреа може и да е много отчаян — но не и толкова много, че да помоли за помощ едно дете, Леонардо!

— Но ти беше там и чу всичко…

— Но той не говореше сериозно. Наистина ли вярваш, че ще ти даде две купчини хартия, ако…

— Ако наистина успея да го измъкна от това ужасно положение? О, да, той ще даде много повече! — Леонардо вдигна рамене. — Той е в капан и аз съм напълно убеден, че ще бъде много благодарен на всеки, който го спаси от пълно разорение!

— И ти ще си неговият спасител, така ли?

— С твоя помощ със сигурност ще успея — отвърна уверено Леонардо. Той си пое дълбоко дъх и добави: — Не разбирам защо майстор Андреа не опита поне веднъж да направи хартия от дърво! Осите правят точно това. Те надробяват дървесината, размекват я на каша и от нея правят тънък хартиен слой. Наистина не разбирам защо майстор като Андреа не вижда възможността просто да заимства от осите!

— Когато пораснеш, ще можеш сам да си направиш работилница за хартия и да натрупаш състояние от тази идея — предложи Карло. — И ако тогава ти потрябва някой, който да изготвя сметките на клиентите, можеш да ме вземеш за тази работа. — Тук Карло не се сдържа и се разсмя. — В сметките все пак съм по-добър от теб!

 

 

Накрая двете момчета стигнаха до Винчи. При селския площад, наречен още лоджия, пътищата им се разделиха.

— Надявам се, че утре няма да съм наказан и ще мога да излизам — рече на раздяла Карло. — Но все едно, след това закъснение разправията няма да ми се размине.

— Просто кажи на твоите родители, че те е забавило нападението в работилницата за хартия — предложи му Леонардо. — Кажи им, че димът от барута е бил толкова гъст, че не се е виждало нищо — баща ти и майка ти ще се радват, че изобщо си оцелял, и съвсем ще забравят да ти четат конско.

— Мислиш ли, че ще мине?

— Освен това им обясни колко е важно бандата да бъде заловена. В края на краищата дори баща ти би могъл да пострада от тях. Търговец, който пътува по селата с конска каруца, е добра плячка за бандитите!

Карло кимна.

— Е, ще опитам. До утре, надявам се!

— До утре.

Леонардо погледа известно време след приятеля си, който трябваше да стигне до края на улицата, за да се озове у дома.

Леонардо също живееше съвсем наблизо.

Къщата на дядо му, при когото живееше, откакто майка му се омъжи за един земеделец от околността, беше на самия селски площад.

Леонардо тръгна към входа на къщата, потънал в мисли, почесвайки изпожилената си от осите ръка. Внезапно той спря като закован. Между къщата и съседната конюшня се появи силуетът на дядо му.

— Ето те най-сетне! — провикна се старецът. — Вече бях започнал да се притеснявам.

Следвайки собствените си съвети към Карло, Леонардо започна да разказва за премеждията си, впускайки се в драматични описания. Естествено, той започна с нападението в работилницата и изстрелите с аркебузите. Това, че дядо му не разбра веднага какви ги говори, нямаше значение. Обясненията можеше да добави по-късно. А схватката между двамата вехтошари и бягството от разярените оси смяташе да остави за десерт. Най-късно тогава дядо му трябваше да се е размекнал достатъчно и да е преглътнал яда си заради поредното закъснение. Поне така се надяваше Леонардо.

Но очевидно си беше направил сметката без дядото.

— Родителите на Карло може и да се успокоят след такава реч. Като се има предвид всичко, което уж ви е сполетяло вас двамата днес… — започна ядосано старецът. — При мен обаче номерът няма да мине!

Леонардо млъкна. Внезапно в гърлото му заседна буца.

Дядо му явно беше чул разговора с Карло и беше наблюдавал известно време двете момчета.

— Влизай вътре! — нареди той. — Впрочем аз вече бях при баща ти, за да го помоля да тръгва да ви търси. За съжаление, той не си беше у дома.

— Но къде е тогава?

— Ами явно се е забавил някъде по свои дела. Не мога да ти кажа повече. Сам знаеш, че откакто работи за фамилията Медичи, непрекъснато е на път.

Леонардо извади листа хартия, който получи от майстор Андреа.

— Тази хартия е от работилницата на Андреа ди Марко — обясни той. — Този лист беше отделен, защото е дефектен, и падна от купчината, затова ми беше позволено да го взема.

— Така, така…

Леонардо последва дядо си вкъщи и отново заразказва за преживелиците си. Макар че в момента дядо му не му вярваше много, Леонардо не можеше да се сдържи да не му разкаже всичко.

— Седни — рече дядо му. — Гладен ли си?

— О, да, гладен съм като вълк!

— Има сирене и хляб.

— Давай! — Леонардо разкопча ризата си и опипа едно от ужилванията от оса с изкривена от болка физиономия. — Ох! — изпъшка той. — Дано да имаш нещо, с което да намажа ужилените места, та поне да спрат да се подуват.

Дядото въздъхна.

— Какво да те прави човек! Все ще измислим нещо!