Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Криминалните загадки на Леонардо (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leonardo und das Verlies der schwarzen Reiter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Алфред Бекер. Кражбата на водния знак

ИК „Фют“, София, 2012

Редактор: Албена Раленкова

ISBN: 978-954-625-794-9

История

  1. — Добавяне

Неволите на вехтошаря

Дрехите на двете момчета не бяха още изсъхнали, но те все пак решиха да тръгнат към Винчи. На пътя за Емполи те срещнаха човек, който, потънал в пот, буташе голяма ръчна количка.

Тук пътят се изкачваше нагоре и бутането на количката явно изискваше твърде голямо усилие.

Когато съзря Леонардо и Карло, той се стресна, сякаш се страхуваше от преследвачи. В следващия миг обаче видя, че това са само две деца, и се успокои. Спря, остави количката на пътя и се протегна. Сетне разтри раменете си, които очевидно го боляха.

Беше едър и силен, имаше тъмна брада и носеше дълга риза от сив лен, цялата в кръпки. Под нея се виждаха тесни панталони. Обувките му бяха много износени.

Той със сигурност не е богат човек, помисли си веднага Леонардо. Приличаше по-скоро на земеделец от околността.

— Ама че ме изплашихте! — възкликна мъжът. — Промъквате се така, че всеки нормален пътник да си помисли, че искате да го нападнете!

— Много съжалявам, че те изплашихме — рече Леонардо. — Не беше нарочно.

Леонардо видя, че количката е натоварена с дрипи. Мъжът явно беше един от онези вехтошари, които пътуват от село в село и прибират дрехите, които бяха толкова износени, че и при най-добро желание не можеха да бъдат закърпени.

Мъжът се огледа и обърна поглед назад. Той сякаш очакваше някого.

Сетне огледа внимателно Леонардо и Карло и смръщи чело.

— Вие да не сте се къпали в реката?

— Ами… ние… паднахме във водата — отвърна неопределено Леонардо. Беше му твърде неудобно да разкаже истината.

— Щом като и без това вече сте мокри, вероятно няма да имате нищо против да се поизпотите, момчета.

Леонардо и Карло се спогледаха в недоумение.

Какво ли иска да каже вехтошарят?

Но още преди някой от тях да попита, чудатият мъж, след като още веднъж се огледа доста нервно, премина към същността на предложението си.

— Вие двамата изглеждате доста силни. Аз пък много бързам и имам нужда от едно-две яки момчета, които да ми помогнат да избутаме тази количка колкото се може по-бързо до новата хартиена воденица на Андреа ди Марко.

Леонардо вече беше чувал, че хартията се прави от стари дрехи. И понеже напоследък търсенето на хартия беше много голямо, хартиените мелници никнеха като гъби след дъжд.

— Ти идваш от Винчи — реши Леонардо.

Вехтошарят вдигна рамене.

— Така е… И какво от това? Има ли значение къде съм бил последно? Навсякъде има стари дрехи.

— Да, но събирачът на стари дрехи, който обикновено идва във Винчи, е друг, познавам го добре. Казва се Мартино и аз не мога да си представя, че ще търпи друг вехтошар да събира дрипите в неговия район.

— Мартино ли? — попита вехтошарят. — Познавам го добре. Районът му е голям, така че вече не смогва да свърши работата си сам. Затова му помагам. Но ако този товар парцали не бъде занесен колкото се може по-бързо до работилницата за хартия на Андреа ди Марко, ще си имам големи ядове! Там се работи ден и нощ, а тъпкачките, които смилат парцалите на каша, спират само на Света неделя, защото епископът настоява за това. Ако зависеше от Андреа, той щеше да работи и по празниците и нямаше да спре воденицата дори по време на светата литургия.

— Но щом като във фабриката на Андреа ди Марко се работи толкова много, аз вече изобщо не разбирам защо в момента хартията е толкова малко, както никога преди — почуди се Леонардо.

Събирачът на стари дрехи свъси вежди и на челото му се появи дълбока бръчка.

— Много питаш! Нямам време да отговарям на въпросите ти! Ще ми помогнете ли или не? Ще получите половината от това, което ще ми плати Андреа за този товар дрипи.

Леонардо и Карло размениха бързи погледи. Но решението всъщност беше взето отдавна.

— Защо не? — рече Леонардо и си помисли, че със своя дял вероятно би могъл да си купи няколко листа хартия.

Карло потри ръце.

— Едва ли ще е толкова трудно! — рече той.

 

 

И така двете момчета си плюха на ръцете и подхванаха количката от двете страни на вехтошаря. И докато се усетят, тримата се озоваха на върха на хълма. След като преодоляха възвишението, пътят тръгна надолу и бутането стана по-леко, но в далечината вече се виждаше следващият хълм. После минаха през една гора. Отляво и отдясно на пътя се занизаха криви дървета, чуваше се бълбукане на вода.

— Надявам се, че до мелницата за хартия не остава много път! — изпъшка Карло, който беше почти на края на силите си.

Леонардо не беше в по-добро състояние от него.

— Ще трябва да издържите още малко — рече задъхан вехтошарят.

Внезапно той подскочи стреснат. Обърна глава и се ослуша. В гъсталака между дърветата се чу пукане. В следващия момент от храстите изскочиха петима мъже. Бяха въоръжени със сопи и им преградиха пътя.

Вехтошарят спря количката и се обърна.

— Нападение! — извика той.

— Можеш да избягаш, ако искаш — извика единият от мъжете и размаха заплашително сопата, — но количката с дрипите остава тук!

Сега от храсталаците приближи още един мъж. Леонардо го позна веднага. Това беше Мартино — вехтошарят, който често обикаляше със своята количка из Винчи и околността.

— Какво се чудиш, Лудовико? — викна му Мартино. — Във Винчи ме предупредиха, че се е навъртал друг събирач и е прибрал всичко до последната дрипа. За мен не беше останало нищо!

Вехтошарят Лудовико вдигна отбранително ръце.

— Виж сега, Мартино, аз…

— Не, сега ти ще видиш, Лудовико! Изчезвай, преди аз и моите приятели да сме те наредили хубаво със сопите, та добре да запомниш кой е твоят район!

— Трябва да му дръпнем един бой, иначе непрекъснато ще прави това! — обади се един от мъжете със сопите.

— Ще си получите наказанието за това! — заяви Лудовико. — Нападение над почтен вехтошар! Колко подло!

— Не, ти си този, който нарушава правилата! — отвърна Мартино.

— Ти си крадец! — побесня Лудовико.

— Не, ти си крадец, защото тези дрипи всъщност принадлежат на мен. Те са от моя район. Свободен си да си избереш твой район, но в моя район нямаш работа!

— Ти, псе такова! — сипеше огън и жупел Лудовико.

Мартино се приближи към количката и разрови дрипите, като през това време гледаше Леонардо и Карло, застанали неподвижно от двете страни на Лудовико.

— Леонардо! Карло! — позна ги Мартино. — И вие помагате на този крадец? Не ви ли е срам! Как ви хрумна да вършите такова нещо!

— Той каза, че ти помага и пътува по твоя заръка — обясни Леонардо.

— Лъжец, ето какъв е той! Добре, че успяхме да го спрем, преди да продаде товара си на мелницата. — Мартино още веднъж обърна лице към Лудовико. — Ти какво си мислеше, че като подмамиш тези невинни деца да бутат количката, ще стигнеш по-бързо до работилницата на Андреа? Направил си сметката си без нас!

Мартино сграбчи Лудовико за яката, а той се задърпа силно. В следващия момент двамата се сборичкаха и паднаха на земята.

Лудовико удари силно Мартино и го хвърли настрана. След това се изправи и хукна да бяга, колкото му държаха краката.

— След него! — извика един от мъжете със сопите.

Но Мартино само поклати глава. От носа му капеше кръв. Минаха няколко мига, преди да успее да заговори.

— Оставете го! По-важното е сега дрипите да стигнат до работилницата.

— Ние наистина нямахме представа — извини се притеснено Карло.

— А аз дори ви вярвам — рече Мартино. — Но щом сте готови да помагате, няма да е зле да помогнете и на мен. — Той се обърна към приятелите си. — Всеки, който помогне да избутаме количката до работилницата, ще получи по една медна монета. Честна дума!

— Ние сме ти приятели, Мартино — възмути се един от мъжете. — Но ако са ти излишни, защо да не приемем по една медна монета! Тази количка сигурно е доста тежка. Не може да се отрече, че този Лудовико доста се е постарал…

— Да, само дето не е имал право да събира в моя район — изръмжа Мартино. — Съвсем сериозно, хора, ще се радвам, ако ме придружите до работилницата за хартия, защото кой знае какво ще му хрумне на Лудовико, за да си върне дрипите!

 

 

Леонардо и Карло помагаха с всички сили при бутането на количката, а и другите мъже се възползваха от възможността да спечелят медна монета.

Кой знае защо, Леонардо през цялото време си мислеше, че работилницата се намира някъде наблизо.

Но много се лъжеше. Измина още почти час и половина, докато най-сетне зад възвишенията в далечината се появи покривът на работилницата. Но понеже всички бутаха здравата и се сменяха често, групата напредваше доста бързо.

Работилницата се намираше на брега на Арно. Още отдалеч се чуваше едно особено думкане.

— Това трябва да е тъпкачката за дрипи — обади се Леонардо.

Мартино кимна.

— Точно така! Ти явно вече си чувал нещо за работилниците за хартия, така ли?

— Да, баща ми е нотариус. Той подготви договора, с който Андреа ди Марко закупи воденицата — обясни Леонардо. — И тогава ми обясни какво представлява работилницата за хартия.

— Добрият Андреа… Той постъпи много предвидливо, когато преустрои воденицата за зърно в работилница за хартия — рече Мартино. — Бог е свидетел, че ако имах необходимите пари да си позволя една воденица, бих направил същото. Този занаят има бъдеще. Откакто има книгопечатане, търсенето на хартия нараства с всяка следваща година. — Мартино вдигна рамене. — Но за такива като мен остава само събирането на дрипи.

— Я не се оплаквай, Мартино! — упрекна го един от мъжете, които му помогнаха да си върне количката с дрипи от Лудовико. — Ти имаш добри доходи и голям район само за теб. Не всеки може да се похвали със същото.

Останалите закимаха одобрително.

Голямото воденично колело се въртеше и с помощта на зъбчати колела задвижваше машината за смилане. Десетки чукове тъпчеха и смилаха дрипите, докато се превърнат в каша от влакна.

Андреа ди Марко беше широкоплещест мъж с голям корем и гъсти черни мустаци. Носеше оплескана с туткал престилка и с гръмовния си глас държеше нащрек чираците и калфите, които работеха в хартиената работилница.

Лицето му се разведри, когато видя количката с дрипи.

— Какво виждат очите ми? Цял товар дрипи! Толкова много, че преливат от количката. Вече се притеснявах, че след два дни ще трябва да спра временно тъпкачката, просто защото нямам достатъчно суровина. Но ти ме спаси, Мартино! — Той потупа приятелски Мартино по рамото и огледа приятелите му и двете момчета. — Но както виждам, ти си имал и много помощници. Не знам защо другите вехтошари напоследък ми носят толкова малко материал. А и ти закъсня повече от обичайното!

— Става все по-трудно да събера достатъчно дрипи — отвърна Мартино. — В малките села живеят обикновени хора, които не могат да си позволят да купуват всяка година нови дрехи и да изхвърлят старите.

— Да, да, прав си — кимна Андреа ди Марко. — Всички казват, че става все по-трудно. Моят прадядо ми разказваше как дори при богатите хора някои дрехи биват наследявани, защото са много скъпи! Тогава как да очакваме, че обикновените хора ще имат достатъчно парцали!

— Защо не използвате по-евтина суровина, майстор Андреа? — намеси се в разговора Леонардо.

Андреа ди Марко подпря яките си ръце на кръста и погледна намръщено момчето.

— Я виж ти, какъв умник имало тук! Още не се виждаш от земята, а си мислиш, че разбираш нещо от производство на хартия?

Леонардо се поклони едва-едва и отвърна:

— Името ми е Леонардо да Винчи…

Майстор Андреа се разсмя с пълно гърло.

— Леонардо от село Винчи — това, естествено, много ме впечатли! — присмя му се той.

— Не бива да го подценявате — намеси се Мартино. — Той е синът на нотариуса господин Пиеро д’Антонио, който ви подготви договора за покупка на воденицата.

— А, така ли… — измърмори майстор Андреа и очевидно му стана неудобно, че е взел на подбив Леонардо. — Нищо против, но да ти кажа, че много възрастни си блъскат главите върху въпроса, дали не може да се произвежда хартия от по-евтин материал, и досега не са стигнали до разумно решение.

— Защо просто не вземете дърво, майстор Андреа? — предложи Леонардо.

— Как се сети точно за дърво, момче?

— Защото осите правят от дърво материал, много подобен на хартията, и строят от него гнездата си. Тогава защо и хората да не могат да го използват? Във всеки случай дървото може да се набави по-лесно от дрипите. И тъй като и без това ще трябва да се смели, докато се превърне във влакнеста каша, качеството му няма да е от значение. А стърготините и други отпадъци от дърводелниците ще можете да получавате безплатно!

— Каква странна идея ти хрумна, момчето ми… Но сега предлагам първо да отнесем дрипите във воденицата!