Алфред Бекер
Кражбата на водния знак (7)

Мъжът с черната брада

Отначало се чуваше само тропот на копита, сетне иззад едно възвишение се появи самият конник.

Той носеше кожена барета с перо, а наметалото му се развяваше след него като знаме. Освен това беше въоръжен с аркебуз и меч. Аркебузът висеше на кожен ремък, вързан за дръжката на седлото.

Отдалеч се виждаше, че има черна брада.

— Обзалагам се, че това е един от онези типове — прошепна Леонардо на приятеля си. — В края на краищата, по пътищата няма чак толкова много хора с аркебузи.

Конят на мъжът с черната брада се вдигна на задните си крака, но веднага бе усмирен от господаря си. Конникът бавно приближи към двете момчета. Мъжът внимателно ги огледа от главата до петите.

Леонардо и Карло спряха като заковани. Конникът бутна кожената си барета назад. Леонардо се успокои, когато забеляза, че в момента той не може да използва аркебуза си. За тази цел първо трябваше да запали огън и да възпламени фитила. Но не биваше да се забравя, че освен пушката той все пак има и меч.

Леонардо огледа ботушите на конника, които бяха доста прашни. Търсеше следи, които може би бяха от нападението във воденицата на майстор Андреа. Например някакви характерни драскотини по кожата или липсващо колелце на шпорите.

Трябваше му някакво доказателство, че се касае за един от бандитите, който бе участвал в нападението на воденицата на майстор Андреа.

— Какво търсите вие двамата в този край? — попита конникът.

Гласът!

Сега вече Леонардо беше сигурен. Този човек не беше просто един от бандитите, а стрелецът с аркебуз, който с един изстрел строши винтовата преса на майстор Андреа! Леонардо помнеше съвсем ясно злобните му подмятания.

Леонардо сръга в ребрата Карло, който беше опулил очи. Карло очевидно също беше разпознал гласа.

— Ами вървим си по пътя — обясни Леонардо, като се опита гласът му да прозвучи колкото се може по-непринудено и спокойно. Той беше сигурен, че конникът с черната брада също ги е разпознал.

Мъжът скочи от коня и отметна наметалото си назад. Дясната му ръка стисна дръжката на меча, а с лявата продължаваше да държи юздите.

— И все пак е странно да срещне човек две хлапета съвсем сами в тази гора — продължи той. — Това изобщо не е безопасно! Тук със сигурност бродят разбойници и бандити.

— Ние можем да се грижим за себе си — увери го Леонардо. Не биваше в никакъв случай конникът да забележи, че са го разпознали, защото тогава нещата щяха да се развият зле за тях. — Ще позволите ли един въпрос, господине?

Мъжът с черната брада едва не прихна.

— Ама че изискано се изразяваш, момчето ми!

— Аз съм Леонардо, а това е приятелят ми Карло. Но може би и вие ще ни издадете с кого имаме честта да разговаряме?

— Ти май си доста любопитен.

— Вие изобщо не сте първият, който ме упреква за това, значи вероятно е истина — отвърна Леонардо. — Понеже сте толкова загрижен за нашата сигурност, предполагам, че сте добронамерен към нас.

— О, да, със сигурност!

— Вие може би сте от градската стража на Флоренция? Или наемен войник, на когото републиката плаща да пази хората от разбойници и бандити? — и Леонардо посочи аркебуза, който висеше на седлото. — Виждам, че сте въоръжен.

— Ама ти наистина питаш твърде много — измърмори мъжът с черната брада. — А аз не виждам причина да давам обяснения на едно дете.

— Простете, ако съм бил твърде настоятелен с въпросите си — рече предпазливо Леонардо. — Със сигурност нямах такова намерение.

— Е, добре, добре. Най-добре си вървете у дома колкото се може по-бързо. Из околността броди всякаква паплач и ще бъде много жалко, ако попаднете в ръцете на тези хора.

— Знаем това — отвърна Леонардо. — Срещнахме един вехтошар, който ни разказа, че е била нападната дори работилницата за хартия на майстор Андреа.

— Какви ги говориш! — измърмори мъжът и се метна отново на коня си. — За съжаление, сега не мога да се погрижа за вас, защото съм тръгнал на път по важна работа. Послушайте съвета ми!

— Непременно! — обеща Леонардо.

Мъжът пришпори коня си и препусна по пътя.

Когато изчезна зад следващото възвишение, Леонардо и Карло си отдъхнаха шумно.

— Уф, ама и тебе си те бива! — изпъшка Карло. — Как можа да заговориш за нападението на воденицата на майстор Андреа?

— Ами много просто. Трябваше по някакъв начин да го убедя, че не сме го разпознали. Кой знае какво щеше да направи, ако беше заподозрял нещо.

— И ти мислиш, че ни е повярвал? — усъмни се Карло.

Леонардо кимна.

— Да, но все пак трябва да бъдем предпазливи. Останалата част от бандата със сигурност е някъде наблизо.

Тъкмо когато отново щяха да потеглят, Карло дръпна Леонардо за ръкава.

— Какво има? — почуди се Леонардо.

Карло се поколеба, но накрая събра смелост и си призна.

— Искам да съм съвсем честен, Леонардо. Преди малко едва не напълних гащите, когато разпознах гласа на бандита, и за щастие, успях да стисна зъбите си толкова силно, че не се чу как тракат.

— Аз също се изплаших здравата, Карло.

— Не мислиш ли, че сме се захванали с нещо, което не е по силите ни?

— Да не би да искаш да се върнем обратно точно сега, когато сме на път да открием леговището на бандитите? — Леонардо поклати енергично глава. — Не, изобщо не може да става дума за това!

— Добре! Да приемем, че налетим сега и на останалата банда. Та ти дори нямаш разумен план за действие.

— Ами надявам се да ми хрумне правилната тактика, Карло! Освен това, щом можахме да убедим този тип, че не сме го разпознали, защо да не убедим и другите?

— Нека по-добре се върнем у дома!

— Не ми говори така, сякаш си дядо ми, Карло!

 

 

Докато продължаваха да вървят по пътя, Леонардо размишляваше на глас защо ли мъжът с черната брада беше сам.

— Предполагам, че останалата част от бандата лагерува тук някъде, а типът с черната брада беше тръгнал да носи някакво съобщение.

— Какво например? — попита Карло.

— Ами надявам се да разберем това — рече уверено Леонардо.

Още около половин час момчетата вървяха по следите на конника и каруцата. Междувременно пътят доста се отдалечи от реката и водата вече почти не се чуваше. Но Леонардо реши, че е по-смислено да следват пътя, а не реката. В края на краищата, именно на пътя имаше ясни следи, по които можеха да се ориентират. Най-сетне стигнаха едно много стръмно възвишение, на чийто връх стърчаха дузина криви дървета, и тогава за пръв път видяха воденицата.

Тя беше на самата река. Разпенената водна струя се изливаше върху голямото водно колело и то се въртеше с учудваща бързина. Ударите на тъпкачката отекваха глухо в далечината.

Непосредствено до воденицата беше разположен бивак. Около огъня бяха насядали няколко въоръжени мъже. Конете бяха разседлани и вързани наблизо. Някои от мъжете бяха свалили оръжието и наметалата си, защото беше доста топло.

— Това са те! — прошепна Леонардо с широко отворени очи.

Никое от двете момчета не се усъмни нито за миг, че това е бандата, която нападна воденицата на майстор Андреа.

— Мисля, че са донесли плячката си право тук и сега във воденицата усилено се произвежда хартия с водния знак на банка „Медичи“.

— От която после могат да се правят фалшиви банкноти — допълни Карло.

Леонардо кимна.

— Точно така. Но затова са необходими и още няколко неща, като например оригинален печат.

— Може би човекът с черната брада отиваше да го вземе — предположи Карло.

Леонардо вдигна рамене.

— Напълно е възможно, ако фалшивите банкноти ще се изработват тук.

— А ние сега какво ще правим? — попита Карло.

— Ами нека първо да се огледаме, да се запознаем с обстановката и да съберем колкото се може повече доказателства, че сме на прав път.

Карло погледна приятеля си без никакъв ентусиазъм.

— Ти да не си решил просто да се разходим до лагера на бандитите и да ги попитаме къде са сложили формата за водния знак?

— Не, разбира се! — отвърна Леонардо. — Но ако човек представи нещата по подходящ начин, вероятно би могъл да понаучи това-онова.

— И как по-точно смяташ да направиш това?

Леонардо не успя да отговори на Карло, защото в този миг отекна изстрел.