Алфред Бекер
Кражбата на водния знак (5)

По следите на маскираните бандити

На следващата сутрин Леонардо се събуди на разсъмване. През отворения прозорец на стаята му, която беше на таванския етаж, вече се промъкваха първите лъчи на изгряващото слънце.

Дядо му нямаше достатъчно пари, за да си позволи стъкло за прозорците на къщата, и дървените капаци стояха отворени цяла нощ, та затова рано сутрин в стаята на Леонардо беше доста хладно. Слънцето слизаше все по-ниско на небосвода и всяка нощ беше по-студена от предишната.

Леонардо се уви със завивката и седна на дървената маса, близо до прозореца.

Той отвори чекмеджето, където пазеше моливите си. Там бяха и всичките му скици на фантастични машини и всевъзможни идеи, които се появяваха с неочаквана яснота и той ги записваше, защото може би някой ден щяха да му потрябват. Чекмеджето се беше напълнило за съвсем кратко време. Моливите му също бяха на привършване. По тази причина — и понеже хартията също не достигаше — напоследък той посягаше към молива само тогава, когато му хрумваше идея, за която вярваше, че наистина е много важна и не може да я съхрани в паметта си с всички подробности. Често не беше никак лесно да реши дали хрумването му наистина е толкова ценно. Сигурен беше, че вече е забравил не една добра идея, само защото не успяваше да записва всичко навреме.

В чекмеджето беше грижливо прибран и листът хартия, който Леонардо получи в хартиената работилница на майстор Андреа. Момчето го извади и внимателно го разгърна. Естествено, в момента главната му задача беше да разкрие бандата, която открадна формата за водния знак, но в този ранен час, така или иначе, не можеше да стори нищо. За целта му беше необходим преди всичко списък на работилниците за хартия в околността, защото, както и преди, той беше убеден, че откраднатата форма за водния знак, рано или късно ще се озове в някоя от тях. Предната вечер той говори надълго и нашироко за това с дядо си и накрая дори успя да го убеди, че всичко се е случило точно така, както го разказва.

Човекът, който несъмнено беше най-добре информиран за работилниците за хартия в околността, беше баща му. Той живееше в малка къща на другия край на площада на селцето Винчи. Но по това време беше безсмислено да се ходи при него. Най-вероятно господин Пиеро д’Антонио се беше прибрал късно през нощта, а много възможно беше дори да е пренощувал във Флоренция.

Освен това Леонардо имаше нужда от помощта на своя приятел Карло, но не можеше да се появи толкова рано сутринта в дома му и да събуди цялото семейство на търговеца Малдини. Нямаше съмнение, че родителите на Карло все още са много ядосани заради закъснението му предишната вечер. Цяло щастие щеше да е, ако Карло изобщо получи разрешение да излиза днес. Ето защо беше най-разумно Леонардо да не се появява толкова рано у Малдини, това само щеше да влоши нещата.

И така, в този момент той можеше да прави само две неща — да размишлява и да рисува.

Момчето се втренчи в празния лист хартия. Всъщност това, че по ръбовете листът беше разнищен, изобщо не му пречеше.

Известно време Леонардо се чуди дали да не скицира нов вариант на машината за въртене на печено. Обгорелите останки от първия му опит още лежаха захвърлени в конюшнята. Очевидно машината, която беше конструирал, не работеше. Трябваше му преди всичко по-лека дървесина за вятърното колело, което задвижва шиша. Хартията беше твърде тънка за тази цел, пък и гореше много лесно.

Но Леонардо установи, че му е трудно да се концентрира върху машината за печено. Просто няма смисъл да мисли за нея точно сега.

Освен това единственият неизползван лист хартия, който притежаваше в този момент, беше твърде ценен за тази цел!

Потънал в мисли, Леонардо драсна черта с молива. Той знаеше много добре, че може отново да я изтрие — съвсем различно беше, когато рисува с перо. Когато мастилото попие в хартията, то вече не може да се заличи оттам.

Но върхът на молива не само одраска повърхността, а и проби дупка в хартията.

— Ама че работа! — ядоса се Леонардо.

Всъщност беше напълно логично, че хартията се скъса. Та нали листът така и не бе потопен във ваната с туткал!

Цяла купчина истински добра хартия! Ето това в момента беше най-съкровеното желание на Леонардо.

Ако наистина успее да влезе в дирите на бандата, майстор Андреа сигурно ще спази обещанието си — дори и да беше вярно предположението на Карло, че не е говорил сериозно в оня момент.

И така, има три дни!

Дотогава формата за водния знак трябва отново да се озове в ръцете на майстор Андреа, за да бъде предадена на пълномощника на банка „Медичи“.

Три дни всъщност не бяха много време…

 

 

Малко по-късно Леонардо тръгна към кантората на баща си. Той пресече селския площад и пое по улицата, която водеше към селската странноприемница. Ако човек продължеше по тази улица, след като отминеше странноприемницата, той се озоваваше пред малката къща на господин Пиеро, в която беше и кантората му.

През деня там го посещаваха най-различни хора, които искаха да им напише някакъв документ. Най-често това бяха договори, понякога и жалби, с които засегнатият искаше да се оплаче от нещо. Тъй като повечето хора в околността изобщо не можеха да четат и пишат или имаха само начални познания, господин Пиеро не трябваше да се бои, че някой ден ще остане без работа. Тъкмо обратното! Докато преди време повечето от сделките се сключваха само с едно стискане на ръцете, междувременно беше станало обичай всяка подробност да се записва в договор, за да не се стигне после до различия в мненията за това, какво всъщност е било договорено.

Откакто господин Пиеро работеше за семейство Медичи от Флоренция, доходите му значително се увеличиха.

Богат търговец и банкер като Козимо де Медичи можеше да си позволи да плаща много повече от дребен земеделец, който иска да бъде записано завещанието му или се е разбрал да размени парче земя с някой свой съселянин.

Още докато влизаше, Леонардо чу, че вътре тече разправия за пари.

Баща му седеше на писалището си. Пред него лежеше празен лист хартия и мастилница, от която стърчеше перо.

Джулио, селянин от едно близко село, тъкмо се беше надигнал от стола си.

— Не мога да заплатя цената, която искате за вашите услуги, господин Пиеро! — заяви той. — Ще трябва да отида при някой друг.

— Съжалявам! — отвърна господин Пиеро. — Но ако напиша вашата жалба до градския съвет на Флоренция, ще трябва да включа в цената и хартията, която ми е необходима за това. А в момента цената на хартията се вдига драматично.

— Само преди няколко седмици, когато ставаше дума за завещанието на моя баща, вие поискахте много по-малко!

— Така е, но тогава все още имах достатъчно запаси хартия, която бях получил на изгодна цена. Дори при тази по-висока цена, която ви поисках, за мен няма да остане почти нищо. А всеки труд трябва да се заплаща, нали така!

— Разбирам, разбирам — измърмори селянинът и изпъшка.

— Вие също не бихте подарявали безвъзмездно реколтата от вашите ниви, нито пък бихте плащали, за да ви я вземат! — напомни му господин Пиеро.

Лицето на Джулио стана тъмночервено.

— Разбирам, че трябва да вдигнете цените, но не ви вярвам, че това, което поискахте от мен, има нещо общо с разходите за хартия.

— Естествено, че е така!

— Естествено е само това, че семейство Медичи ви плаща повече. Ето това е причината! За вас вече не си струва да работите за прости хора като мен. Но питам се тогава, защо изобщо държите все още тази кантора — тук, в това забутано селце, а не се пренесете във Флоренция, където в бъдеще очевидно ще намирате по-голямата част от вашата клиентела.

Разгневен, Джулио напусна кантората.

Леонардо трябваше бързо да отскочи встрани, за да не се озове на пътя му.

Селянинът затръшна силно вратата зад гърба си.

Господин Пиеро си пое дълбоко дъх.

— Той едва ли ще дойде скоро при мен, ако му потрябва нотариус — въздъхна той. — Но нищо не мога да направя. Нямам никаква вина, че хартията в момента е малко, а докато това е така, цената й няма да падне.

В следващия миг лицето на господин Пиеро се разведри и той се усмихна.

— Но това не е твой проблем, Леонардо. Казвай какво те води насам.

— Трябва ми списък на работилниците за хартия в околността и освен това трябва да знам всичко, каквото има да се знае за тях — обясни Леонардо.

По тона баща му веднага разбра, че той говори абсолютно сериозно и че всичко това е много важно за него.

— Какво си наумил? Да си потърсиш място като чирак в някоя работилница за хартия? — почуди се господин Пиеро. — О, трябва да призная, че това е занаят с бъдеще! Един човек на име Гутенберг е отпечатал в Майнц книги с оловни матрици. Сега чух, че и тук, във Флоренция, някой иска да основе печатница, която работи по същия метод. Знам това, защото подготвих договор за банка „Медичи“, която дава кредита, с който ще бъде построена печатницата. Как мислиш, колко ли ще увеличи това потреблението на хартия! Сега вече няма да е необходимо всяка книга да се преписва поотделно, а страниците ще излизат от печатарската машина по стотици наведнъж и само ще се сгъват.

Леонардо също беше чул вече за задаващото се книгопечатане. Този метод за производство на книги се беше разпространил бързо и малкото печатари изобщо не можеха да смогнат да задоволят търсенето на книги.

— Става дума за нещо съвсем друго — призна Леонардо.

— Е, нямам търпение да узная!

— Всъщност самият аз имам нужда от хартия… веднъж те помолих, но…

— Съжалявам, синко, но в момента не мога да ти дам дори един-единствен лист! Самият аз привършвам запасите си. Но чух, че още две воденици на север от Флоренция ще бъдат преустроени в хартиени работилници, и когато най-сетне заработят, положението вероятно ще се подобри.

— Само ако внезапно всички хора хвърлят дрехите си и си купят нови — отвърна Леонардо. — Иначе няма да има достатъчно парцали! Нали знаеш, че хартията се произвежда от стари дрехи.

Господин Пиеро се засмя:

— Аха, виждам, че междувременно ти си се запознал обстойно с въпроса.

— Както казах, спешно ми е необходима хартия и вероятно ще имам възможност да я получа от майстор Андреа. Така поне ми обеща той… Но може би ще е по-добре да ти разкажа всичко отначало, разбира се, ако имаш малко време.

Господин Пиеро стана, отиде до прозореца и погледна към часовника на църковната кула на Винчи, която се виждаше от писалището му. Сетне се обърна и кимна.

— Е, добре, разказвай какво се е случило! А после може би ще ми кажеш също какви са тези червени петна по ръцете ти.

— Ужилвания от оси. Но нека ти разкажа всичко едно по едно…

 

 

Когато Леонардо приключи с разказа си, господин Пиеро рече много сериозно:

— Това, което се е случило на майстор Андреа, е много лошо…

— Това е същинска катастрофа за него! — прекъсна го Леонардо. — Но ако му помогна…

— Точно за това ми е думата. Не бива да се забъркваш в тази история, защото е твърде опасно, Леонардо! — заяви господин Пиеро. — Да не говорим за това, че тази банда вероятно отдавна е през девет планини в десета.

— Сигурен съм, че формата за водния знак е занесена в някоя работилница за хартия. Иначе всичко това няма смисъл!

Господин Пиеро кимна.

— Да, за това може би имаш право.

— С водния знак могат да се фалшифицират банкноти и полици на банка „Медичи“. И аз си мисля, че маскираните бандити смятат да направят точно това! След което ще отидат с тези полици в някой клон на банка „Медичи“ и ще я разменят срещу злато или сребро. И ако са достатъчно хитри, те няма да направят това тук, в околността, а ще изберат клон в някой далечен град, където може би още не са чули за нападението.

Господин Пиеро вървеше напред-назад из кабинета си.

Леонардо усети, че баща му е изключително обезпокоен от това, което чу.

— Бандитите ще трябва да действат бързо, защото е лесно да се предположи, че скоро и в най-отдалечените клонове на банка „Медичи“ ще са получили съобщение, че е възможно някой да се опита да размени фалшиви полици.

— Това говори в полза на моето предположение за работилница в околността — кимна Леонардо. — Имай предвид освен това, че няма да са необходими големи количества хартия с водния знак на Медичите, а само няколко листа, достатъчно качествени, за да се фалшифицират полици.

— А печатът? Не си мисли, че банкнотите на Медичите са лесни за фалшифициране! Восъчният печат се поставя, за да могат тези книжа да бъдат разпознати без никакво съмнение, а освен това върху документа трябва да се четат подписите на действителни служители на банката.

— Но не могат ли и те да бъдат фалшифицирани? — попита Леонардо. — Пък и в отдалечените клонове на банка „Медичи“ едва ли знаят с точност кой трябва да подписва полиците във Флоренция.

— Това, разбира се, е така — призна господин Пиеро. — Ще са необходими много дни, за да се изпратят куриери от Милано или Венеция до Флоренция, които да проверят оригиналността на документа. Пък и няма да си струва, когато става дума за относително малки суми. Но по-лошото от това е, че отпечатването на фалшиви банкноти ще удари търговията и за търговците ще има смисъл да се възползват от услугите на банка „Медичи“ само при много, много големи суми.

— Ти нали знаеш повечето работилници за хартия в околността? — попита Леонардо. — Нали си подготвял договори за много от тях?

— Знам ги почти всичките — кимна господин Пиеро.

— Тогава коя от тях би могла да е съучастник на бандитите?

— Бих казал, че всеки майстор на хартия, който е поне малко с разума си, би стоял настрана от такова нещо — поклати глава господин Пиеро. — Помисли си само! Самата банка „Медичи“ купува достатъчно хартия, но още повече купуват предприемачите, които вземат заеми от банката. Ако излезе наяве, че някоя работилница за хартия е съучастник на банда фалшификатори, това ще я разори, защото никой няма да си купува хартия от тях. Колкото и да е голям недостигът на хартия!

— Но ясно е също така, че без работилница за хартия формата за водния знак не върши никаква работа — настоя Леонардо. — Така че някой все пак е поел риска, въпреки всички разумни съображения… Може би някой, който и без това не получава поръчки от семейство Медичи.

— Хартиената работилница на Флавио Амато! — прошепна господин Пиеро и щракна с пръсти. — Договорът на майстор Флавио беше прекратен, защото не беше готов да обслужва с предимство банка „Медичи“. Това се случи съвсем неотдавна.

— Това означава, че майстор Флавио няма съвсем нищо за губене.

— Да, може и така да се каже.

— И къде се намира неговата работилница?

Господин Пиеро се разсмя.

— Няма да ти кажа, защото знам, че следващата ти работа ще е да тръгнеш натам.

Господин Пиеро взе чантата, в която носеше важни документи, и я преметна през рамо.

— Тръгваш ли? — изненада се Леонардо. — Мислех, че днес ще си тук и ще приемаш клиенти.

— Ще трябва да почакат — отвърна Сер Пиеро. — Трябва да отида до Флоренция.

— Нали няма да съобщиш на банка „Медичи“ това, което ти разказах! — притесни се Леонардо. — Това ще ускори края на майстор Андреа!

— Не бъди толкова сигурен. Възможно е да е проявил непредпазливост, макар че срещу въоръжено нападение всеки е безпомощен. Не вярвам, че някой ще го обвини за това.

— И все пак…

— Леонардо! Няма друга възможност! Историята, така или иначе, ще се разчуе, защото има твърде много свидетели. Дори само калфите и чираците в работилницата. Те имат жени, майки, бащи, братя… да не мислиш, че всички те ще мълчат? Не, такова нещо не може да се крие дълго време. Освен това съм убеден, че бандата има съучастници в самата банка „Медичи“! Ако искаш, можеш да ме придружиш.

Но Леонардо поклати глава.

— Не, вече обещах на Карло, че ще се срещнем днес — отвърна той.

Това беше самата истина, но същинската причина да не иска да придружи баща си до Флоренция беше, че имаше план да открие маскираните бандити по друг начин, и то много по-бързо.

Господин Пиеро му се закани с пръст.

— Но няма да предприемаш нищо на своя глава и няма да се правиш на рицар, който тръгва на война с тези бандити!

— Няма! — обеща Леонардо.

В известен смисъл това беше самата истина, защото той в никакъв случай не би искал да се бие с бандитите.

— Нямаш никакъв шанс срещу аркебузи и мечове, момчето ми — опита се да го вразуми господин Пиеро още веднъж. — И запомни добре: тази банда е заложила на карта много. Ако някой им се изпречи на пътя, те изобщо няма да се церемонят с него! Можеш да бъдеш напълно сигурен в това!