Алфред Бекер
Кражбата на водния знак (8)

Бандата

Двете момчета подскочиха и едва не се развикаха. Но никъде не се виждаше и следа от стрелец, а мъжете около огъня изобщо не обърнаха внимание на случилото се.

— Мислиш ли, че бандата извършва друго нападение тук някъде наблизо? — попита Карло с ококорени очи.

Леонардо поклати глава.

— Мисля по-скоро, че мъжете край огъня са гладни и са пратили някого на лов. А това е добър знак!

— И какво му е доброто?

— Това означава, че бандата ще остане тук още известно време и няма да изчезне през следващите няколко часа — Леонардо побутна Карло. — Хайде, да вървим!

Изтрещя още един изстрел — някъде зад хълмовете и гората. Този път момчетата не се стреснаха толкова много.

— Ако продължават да пропускат целта, за кратко време ще прогонят всичкия дивеч от околността — подсмихна се Леонардо.

Но на Карло изобщо не му беше до смях в този момент.

Момчетата продължиха по пътя към воденицата.

Някои от мъжете играеха карти, други разказваха небивалици за кралете и князете, за които бяха воювали.

Аха, помисли си Леонардо. Значи тези мъже са наемници. Войници, които биват наемани от владетели или пък от богати хора и се бият за този, който им плаща. Сега остава да разберем кой ги е наел този път, рече си Леонардо. Защото той всъщност не можеше да си представи, че мъжете от бандата сами са стигнали до идеята да крадат форма за воден знак и да подправят с нея банкови документи.

За тази цел човек трябва да разбира достатъчно от банково дело и да знае точно какво е необходимо. Може би някой търговец или служител в самата банка, който не иска да работи само за богатството на собственика на банката, ги е наел. Това не може да бъде направено от обикновен войник, защото беше всеизвестно, че мнозина от тях изобщо не могат да четат и пишат.

— Следователно трябва да има възложител!

— Надявам се само, че си измислил нещо подходящо, защото нали се сещаш, че веднага ще започнат да ни разпитват — рече притеснено Карло.

— Не се притеснявай! — каза Леонардо и потупа приятеля си по рамото.

Момчетата тръгнаха към входа на воденицата.

— Хей, вие там! — извика един от мъжете. Беше водачът на бандата.

Леонардо беше сигурен, защото дръжката на меча му имаше много особена форма и той я запомни. На върха й имаше топка с формата на череп. Край огъня лежеше аркебузът му, а освен това той носеше на шията си кърпата, с която беше маскиран във воденицата на Андреа.

Главатарят на бандата скочи, изтегли меча си и се запъти към двете момчета.

— Тези не ги ли познаваме отнякъде? — обади се един от другите мъже.

— Затваряй си устата! — изръмжа главатарят. — А вие какво правите тук? — попита ядосано той.

— Отиваме при майстор Флавио — обясни Леонардо.

Карло и без това не беше в състояние да отговори — ужасът, който изпитваше в този миг, беше изписан на лицето му.

— Я дръпни един бой на тези нехранимайковци и няма да ни безпокоят повече! — провикна се един от другите мъже край огъня, който тъкмо поправяше арбалета си.

— Изчезвайте оттук! — рече грубо главатарят на бандата. — Нямате работа при Флавио!

— Олеле, колко смело — присмя се войникът с арбалета. — Руджеро, нашият велик предводител, има нужда от меч, за да се разправи с две деца. Пък аз си мислех, че дори само като видят страшната му физиономия, те ще се обърнат и ще си плюят на петите, без дори да му обяснят какво търсят тук!

Мъжете около огъня се запревиваха от смях. На Руджеро обаче изобщо не му беше до смях. Когато се обърна, смехът около огъня угасна, сякаш някой го бе полял с вода.

— Много остроумно, няма що! — изръмжа Руджеро и лицето му стана тъмночервено от яд. Сетне отново се обърна към момчетата: — Вие още ли сте тук! Изчезвайте веднага!

— Но майстор Флавио…

— Майстор Флавио няма време за вас. Изчезвайте по най-бързия начин, иначе ще направя онова, което ме посъветва приятелят ми.

Карло вече беше направил стъпка назад, но Леонардо не искаше да се предаде толкова лесно.

— Искаме да ни наеме за събирачи на дрипи. И понеже в момента всички воденици в околността се нуждаят от дрипи, за да могат да произвеждат хартия, мислех си, че майстор Флавио ще прояви интерес към нашето посещение.

Руджеро направи нетърпелива физиономия. Но преди да успее да отговори, вниманието на мъжете се отклони към трима ездачи, които пристигнаха в този момент пред воденицата. Те бяха облечени и въоръжени като другите и изглежда, бяха от същата банда. Единият от тях носеше аркебуз, преметнат през гърба му на кожен ремък, другият — арбалет, третият беше въоръжен с дълъг лък.

Мъжът с аркебуза дръпна юздите на коня си. В лявата си ръка той държеше за ушите прострелян заек.

— Вижте, хора, обядът пристигна! — извика той.

Мъжете около огъня нададоха радостни викове. Никой вече не се интересуваше от двете момчета.

Ездачите скочиха от конете и макар че повечето от мъжете бяха очаквали по-голяма плячка, те все пак се радваха на предстоящия обяд.

— Е, какво сега? — попита Леонардо. — Може ли да говорим с майстор Флавио? Той сигурно ще се зарадва, особено ако запасите му са на привършване.

— Е, добре — изръмжа Руджеро, — нека майсторът сам каже какво мисли за това.

Леонардо триумфираше. Планът му успя! Водачът на наемниците, естествено, искаше да избегне всичко, което би забавило производството на хартия. А най-важното условие за това беше да има достатъчен запас от парцали.

Руджеро прибра меча си.

— Елате с мен! — нареди той.

Леонардо го последва и дръпна Карло след себе си.

— Хайде, почти стигнахме вече… Ще видиш колко ще се зарадва майстор Флавио, че ще си има още двама събирачи на дрипи.

Карло само преглътна и кимна.

— Ами… щом казваш…

— О, убеден съм в това!

Момчетата последваха Руджеро към воденицата. Войникът ритна грубо тежката дървена врата.

Вътре беше също толкова шумно, както в работилницата за хартия на майстор Андреа. Тъпкачката на дрипи чукаше непрестанно, а един чирак окачваше готовите листове хартия на въжето, където щяха да изсъхнат.

Мъж с голяма, оплескана с туткал престилка, вдигна един от листовете срещу светлината и присви очи.

— Майстор Флавио! — извика Руджеро.

Човекът с престилката се обърна.

— А, добре че идвате, Руджеро. Погледнете това! Първите готови листове хартия! По мое мнение резултатът е забележителен! А ако разгледате водния знак…

Леонардо видя по окачените листове хартия да прозира водният знак на банка „Медичи“ — ту по-ясно, ту не толкова ясно, според ъгъла на светлината.

Прав съм бил, каза си той. До този момент момчето нямаше нищо повече от голи предположения. Тук най-сетне видя категоричното доказателство, че в тази работилница се произвежда хартия с водния знак на банка „Медичи“!

А това можеше да се прави с една-единствена цел. Тези хора искаха да фалшифицират документи! Леонардо се запита къде ли щеше да се случи това. Тук, във воденицата, или на някое друго място, където щяха да пренесат хартията.

Момчето се огледа и зърна как единият от калфите при басейна вдигна ситото от казана. За миг телената форма с водния знак се видя съвсем ясно.

Майстор Флавио подаде един лист на Руджеро:

— Погледнете сам! Качеството е повече от задоволително.

Руджеро очевидно не се интересуваше толкова от хартията. Той хвърли бърз поглед към нея и я върна на майстор Флавио.

— Не мога да преценя това.

— Тогава я занесете на Негово Превъзходителство, Руджеро, и попитайте дали да продължаваме по същия начин.

— Един от моите хора пътува към него и ще го доведе — обясни Руджеро.

„Негово Превъзходителство“, беше казал майстор Флавио. Леонардо можеше съвсем ясно да си представи, че зад това определение се крие загадъчният възложител на бандата.

— Тези две деца искат да си предложат услугите като събирачи на дрипи — рече Руджеро на майстор Флавио. — И понеже вашата работилница вече има проблеми да поддържа непрекъснато производство, защото няма достатъчно стари дрехи, реших, че ще проявите интерес.

Майстор Флавио огледа Леонардо и Карло от главата до петите.

— Аха, значи вие двамата искате да събирате дрипи. А имате ли си район? Иначе тежко ви. Отколешните събирачи на дрипи няма да се оставят да ги избутате от районите им просто така, повярвайте ми! А аз вече съм виждал какво се случва с онези, които не зачитат границите на районите — пребиват ги до смърт.

— Знаем много добре — отвърна Леонардо. — Нашият район е околността на Винчи.

Майстор Флавио се намръщи.

— Ти нещо грешиш, млади човече! Местността около Винчи се обхожда от един Мартино. А той, за съжаление, доставя единствено за работилницата за хартия на майстор Андреа ди Марко. Опитах се вече да го убедя да работи за мен, но за съжаление, изобщо не успях. Вероятно причината е в това, че моята работилница му е твърде далеч, пък и пътищата тук са доста стръмни. Тук е необходима мъжка сила, за да буташ по хълмовете количка, пълна със стари дрехи.

Майстор Флавио скръсти ръце пред гърдите си и смръщи гъстите си, събрани над носа му вежди. На челото му се появи дълбока бръчка.

Само да не заподозре нещо, изплаши се Леонардо.

Той трескаво размишляваше как да се измъкне от собствените си лъжи. Ако не успее да измисли бързо нещо, положението щеше да стане напечено, защото тогава и Руджеро щеше да се досети, че Леонардо и Карло са дошли в работилницата на майстор Флавио по съвсем друга причина.

— Ами, ако трябва да бъда честен, не казах цялата истина — призна си простодушно Леонардо.

— И аз имам такова чувство! — подсмихна се майстор Флавио.

— В действителност ние сме помощници на Мартино. Той смята, че в района му има достатъчно стари дрехи за две воденици. Но ще си има ядове с майстор Андреа, ако започне да доставя и за някого другиго. Затова ни попита дали не бихме могли да работим за него.

За момент майстор Флавио се обърка.

— Едно трябва да ти се признае, момче, сече ти пипето — рече той. — И все пак имам чувството, че това са само измислици. Освен това човек трябва да е много як или да има много яки приятели, ако иска да се наложи като събирач на дрипи. В края на краищата, непрекъснато има спорове за границите на териториите. Всъщност това изобщо не е професия за деца.

— Този малък дърдорко лъже, та дрънка! — изръмжа Руджеро. — Вие двамата сте тук, за да шпионирате, признайте си!

Преди Леонардо да успее да се дръпне, Руджеро го сграбчи за яката.

— Хайде, изплюй камъчето, кой те изпрати?

— Никой.

— Може би майстор Андреа? Та ти беше вчера… — Руджеро млъкна, защото не искаше да се издаде.

— Бягай, Карло! — извика Леонардо на приятеля си. — Бързо!

— Ще доведа помощ! — обеща Карло и се втурна към вратата.

Майстор Флавио не направи никакво усилие да залови момчето. Руджеро извика на хората си, но те се бяха скупчили около заека и не виждаха и не чуваха друго.

Карло стигна до вратата, отвори я и се обърна още веднъж.

През това време Леонардо се опитваше с всички сили да се освободи от лапите на Руджеро. Но хватката на бандита беше здрава като менгеме.

Леонардо ухапа ръката на наемника и го ритна с всички сили в пищяла. Главатарят на бандата побесня.

— Ти, червей такъв… как се осмеляваш!

Мъжът сграбчи Леонардо с двете си ръце толкова силно, че едва не го задуши.

Карло застина до отворената врата и се втренчи в тях. Ако все още искаше да избяга, сега беше моментът да тича с всички сили, защото останалите бандити още не бяха забелязали какво се случва във воденицата.

— Ще ти дам да се разбереш! — изръмжа Руджеро.

Той направи крачка напред и стъпи право в една локва от хлъзгавата текстилна каша, в която се превръщаха дрипите под ударите на тъпкачката. Някой от калфите беше разлял кашата и не беше почистил след това. Руджеро загуби равновесие. Той пусна едната си ръка и се опита да се залови за нещо стабилно. Леонардо се освободи с един ритник и Руджеро падна назад във ваната с туткал, в която потапяха листовете хартия. Този туткал се получаваше от говежда кожа или кости и хладка вода.

Туткалът се разплиска на всички страни и навсякъде стана лепкаво.

Леонардо се втурна към вратата, където Карло стоеше, все така скован от ужас.

— Хайде, какво чакаш още! — изкрещя му Леонардо, докато зад тях се разнасяха проклятията на Руджеро.

— Помогнете ми, по дяволите! — развика се мъжът към майстор Флавио, върху чието високо чело също имаше петно туткал.

Леонардо и Карло изтичаха навън. Вратата на воденицата се затръшна след тях. Мъжете около огъня не им обърнаха никакво внимание, заети все така със своя заек и правилното му приготвяне, като се надпреварваха да дават съвети на готвача.

Двете момчета се втурнаха по пътя, по който бяха дошли. Сега обаче трябваше да се катерят нагоре по хълма!

Междувременно Руджеро успя да се измъкне от ваната и заджапа през работилницата. Той се появи на вратата на воденицата, омазан в туткал, със залепнала по главата му коса. От него капеха гъсти капки туткал, а когато хвана дръжката на меча си и се опита да го издърпа от ножницата, той изобщо не помръдна. Наложи се здравата да се напрегне, за да го извади.

— Хванете двете момчета! Не бива да избягат от тук! — изкрещя той на хората си.

Прогизналите му ботуши жвакаха на всяка крачка.

Мъжете около огъня изгледаха в недоумение главатаря си. Няколко мига цареше пълна тишина. След това няколко от тях скочиха и хукнаха след Леонардо и Карло.

Двете момчета бяха успели вече да достигнат малката горичка на върха на хълма, от която преди по-малко от час наблюдаваха работилницата. Въпреки това мъжете ги настигнаха много бързо.

Леонардо усети как една ръка го блъсва в гърба. Това бе достатъчно, за да загуби равновесие. Той размаха ръце, олюля се и падна на земята.

— Улових единия! — извика груб глас и го сграбчи за яката.

Карло тичаше по-бързо от Леонардо, но след двайсетина крачки и той бе заловен от бандитите.

Мъжът, който улови Леонардо, бутна кожената си барета на тила, избърса потта от челото си и изръмжа:

— Ама че са бързи тези хлапета! Но не на мене тия! — Сетне погледна към работилницата, където главатарят Руджеро се изтръскваше от туткала като мокро куче. — Не знам какво иска Руджеро от тези две джуджета, но те добре са го подредили — я вижте на какво е заприличал.

При това той се разхили злорадо, а останалите бандити се присъединиха към него.

Главатарят им здравата се беше изложил пред тях.

— Я кажете, да не би да сте си забравили очите някъде? — попита бандитът, който държеше Карло, след като се взря в лицето на момчето. Сетне той погледна и Леонардо. — Ами че тези момчета бяха вчера във воденицата на майстор Андреа.

— Наистина ли? Да не би да бъркаш нещо? — изненада се друг един, с лъскав кожен елек, под който висеше мечът му.

Той сграбчи лицето на Карло и го обърна към себе си. Сетне го загледа изпитателно в очите.

— Не си спомням — рече той накрая. — Не обърнах внимание на цялата сбирщина от чираци и вехтошари, когато вчера бяхме във воденицата.

— Питай Руджеро! Обзалагам се, че тъкмо затова той искаше да залови тези двамата! — рече бандитът, който държеше Леонардо, и го стисна още по-здраво в хватката си.