Алфред Бекер
Кражбата на водния знак (6)

На път към воденицата на Флавио

Когато Леонардо се върна у дома, дядо му седеше пред къщата и се грееше на утринното слънце.

— Приятелят ти Карло е тук — рече той, като забеляза внука си. — Качи се горе в стаята ти и те чака.

— Чудесно! — кимна доволно Леонардо.

Това му спестяваше пътя до къщата на Малдини. Съвсем ясно можеше да си представи как родителите на Карло обвиняват него за закъснението предния ден.

Дядото изгледа учудено Леонардо и смръщи гъстите си вежди.

— Какво се бавиш? Защо не се качиш при приятеля си? Аз вече изхвърлих всички мъртви животни, с които си правиш експерименти, така че стаята ти не мирише като бърлога на див звяр. Най-сетне отново може да каним гости, без да се боим, че ще припаднат още докато се качват по стълбата за втория етаж.

— Имам един въпрос, дядо — започна предпазливо Леонардо.

— Питай!

— Ти познаваш всички хора в околността, нали така?

— Ами, нищо чудно. Не съм живял винаги във Винчи и затова познавам мнозина от околните села.

— А Флавио Амато?

— Флавио… — старецът въздъхна и се почеса по темето. — Така се нарича синът на воденичаря при старата река. Но трябва да има трийсетина години, откакто го видях за последен път.

— Възможно ли е воденицата вече да принадлежи на сина му? — продължи Леонардо все така предпазливо.

— Да, напълно е възможно. Не вярвам бащата на Флавио да е още жив. Иначе би трябвало да е прехвърлил стоте.

— И къде по-точно се намира тази воденица? — затаи дъх Леонардо.

— Тъй като предполагам, че и воденицата на майстор Флавио междувременно е била превърната в работилница за хартия и има нещо общо с нещата, за които ти ми разказа снощи, няма да ти кажа нищо повече — отговори твърдо дядо му. — Иначе кой знае какво ще си наумиш, нищо чудно дори да отидеш там и да забъркаш някоя голяма каша.

— Договорът на майстор Флавио със семейство Медичи е бил прекратен — обясни Леонардо. — Татко ми каза, а на него може да се вярва! По този начин Флавио няма какво да губи и е възможно да е съучастник на бандитите.

Дядото въздъхна.

— Върви при приятеля си. И ако обичаш, днес не се отдалечавайте от селото.

— Може ли да пояздим Марчела?

Кобилата Марчела от известно време обитаваше конюшнята на дядото. Бащата на Леонардо я беше получил като залог за дългове. Конят щеше да остане при него, докато бъдат уредени тези дългове.

Обикновено никой нямаше нищо против момчетата да яздят Марчела из околността. Днес обаче дядото на Леонардо се опасяваше, че упоритият му внук ще тръгне по следите на бандата, която бе нападнала работилницата за хартия на майстор Андреа.

— Дядо, убеден съм, че воденицата на Флавио е забъркана в тази история! Може би ще ми кажеш поне дали е далеч от воденицата на майстор Андреа.

Старецът изпъшка.

— Не, не е далеч, а за конници съвсем пък не!

— Бил съм при старата река, но нямам представа къде точно се влива в Арно.

— Избий си това от главата, Леонардо! Твърде опасно е. За това ще се погрижат войниците от градската стража на Флоренция, не ти!

— Да-да… — отвърна Леонардо.

— Ако искаш да свършиш нещо полезно, заеми се сериозно с твоята машина за въртене на печено. Останките от първия ти опит още се търкалят из конюшнята!

— Да, може би… — отвърна разсеяно Леонардо.

След нападението в работилницата за хартия на майстор Андреа други неща имаха предимство. Освен това Леонардо се съмняваше, че дядо му действително се интересува от машината за въртене на печено.

Той само иска да ми намери по-безопасно занимание, рече си Леонардо. Най-обикновена маневра за отвличане на вниманието, за да ме отклони от разследването на нападението!

Но Леонардо не можеше да бъде отклонен толкова лесно от намеренията си. Той щеше да научи все някак къде се намира воденицата на майстор Флавио, макар че в момента никой не беше склонен да му каже.

— Чичо ти Едуардо днес коли свиня и ми обеща хубаво месо за печене — обясни старецът внезапния си интерес към машината на внука си. — Така че няма да е зле, ако твоят шиш за печене заработи в скоро време!

— Ще направя каквото мога — обеща Леонардо.

— Добре — кимна доволно дядо му.

 

 

Леонардо тръгна по стълбата към стаята си. Там го чакаше Карло.

— Я кажи, какво се е случило при теб! Тук вече не се усеща онази странна задушлива миризма — посрещна го приятелят му. — Не вярвам на носа си!

— О, това е дълга история — вдигна ръце Леонардо. — Но с две думи, дядо ми направи тук едно почистване и унищожи някои от най-ценните ми опити. Не ми позволи да запазя дори кръвта на мъртвия плъх, който открихме преди време! Нали помниш? Надявам се, че скоро ще успея да си намеря друг.

Карло реши да прояви съчувствие.

— Това сигурно е тежък удар за теб. Като си помисля колко време събира тези мъртви животни.

— Да, освен това ми струваше много усилия да ги съхраня така, че да не се разложат. Плъха го поставих в сол, за да не започне да гние, но не се получи. Но най-зле беше с яйцето…

— Какво яйце? — изненада се Карло.

— Пазех си го от пролетта. Исках да видя как се променя едно яйце, ако се запази по-дълго време. Когато най-сетне го счупих, цялата къща се изпълни с ужасна воня и всъщност това беше капката, която преля чашата. Дядо рече, че му е дошло до гуша. Нямал желание да се задуши някоя нощ само защото държа в стаята си гниещи животни!

— Ами… донякъде той като че ли има право — рече предпазливо Карло.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… някой път в стаята ти мирише доста… хм… странно, Леонардо. Не можеш да не признаеш това.

— Сега обаче това няма никакво значение, Карло. Трябва непременно да открием работилницата за хартия на майстор Флавио при старата река.

— Старата река е доста дълга — почеса се по главата Карло. — Но аз съм бил вече там и знам къде приблизително би трябвало да се намира.

Леонардо погледна изненадано приятеля си.

— Ти знаеш къде е воденицата на майстор Флавио?

— Да. Баща ми купуваше брашно оттам. Това беше миналата или по-миналата година…

— През това време са я превърнали в работилница за хартия. Трябва веднага да тръгваме!

— Може ли да вземем Марчела? Така поне ще си спестим мехурите по краката.

— Не, мисля, че няма да стане.

— И какво изобщо смяташ да правим там, Леонардо?

— Ще ти обясня по пътя.

 

 

На тръгване Леонардо обеща на дядо си, че ще бъдат наблизо и няма да се отдалечават от селото.

— Ще отидем при чичо Едуардо и ще помолим да ни разреши да гледаме как ще коли прасето — обясни Леонардо.

— Е, хайде, от мен да мине — махна с ръка дядо му. — Но да не вземеш да се пречкаш на Едуардо!

— Не бери грижа! — успокои го Леонардо.

Момчетата пресякоха селския площад и поеха по пътя, който минаваше покрай странноприемницата и къщата на господин Пиеро.

Къщата на чичо Едуардо беше малко извън селото и затова беше много подходяща за оправдание.

— Ти да не си се побъркал? — зашептя Карло, когато дядото вече не можеше да ги чуе. — Как можа да наговориш такива глупости на дядо си? А какво ще стане, ако чичо ти Едуардо мине през селото и се окаже, че изобщо не ни е виждал?

— Ами тогава сигурно ще ми хрумне някое подходящо обяснение — обеща Леонардо. — Имай ми доверие! Освен това няма да ти четат конско на теб, а на мен. Така че не се притеснявай.

— Както кажеш.

— Най-важното сега е дали си спомняш добре къде при старата река е воденицата на Флавио Амато.

— Няма никакъв проблем, не се притеснявай! — заяви Карло с тон, който беше някак прекалено уверен за вкуса на Леонардо. Дано само не си въобразява, че помни добре, помисли си той. В края на краищата бяха минали година или две, откакто Карло беше ходил до тази воденица с баща си.

Селцето Винчи остана зад тях.

Когато се озоваха на гребена на един хълм, Карло се обърна още веднъж.

— Не ми харесва, че правим нещо забранено — призна той.

— Да, но е необходимо — обясни му неговият приятел. — Да не би да искаш тази банда да продължава да вилнее из околността?

— Не, естествено, че не! Баща ми каза, че ще е истинска катастрофа, ако се появят купища фалшиви банкноти на банка „Медичи“, а би трябвало да се очаква нещо такова след кражбата на формата за водния знак!

— Виждаш ли!

— Баща ми каза също, че тогава стоките, които идват отдалеч, ще свършват много бързо. Защото ако търговците вече не могат да бъдат сигурни дали един документ на банка „Медичи“ е истински или е фалшификат, те отново ще започнат да пренасят парите в сандъци, за да се разплащат помежду си.

— А тогава биха могли да станат жертва на крайпътните бандити — добави Леонардо.

— Точно така! И тогава тези коли ще трябва да бъдат съпровождани от въоръжени пазачи — и понеже на тези пазачи също трябва да се плаща, стоките ще поскъпнат.

— Ето защо е толкова важно да успеем, Карло! — тупна го по рамото Леонардо.

Карло като че ли още се колебаеше, но Леонардо беше напълно убеден, че постъпват правилно. Карло изобщо не можеше да разбере това.

По пътя към старата река Леонардо обясни на приятеля си защо според него воденицата на майстор Флавио е толкова важна при изясняването на престъплението.

Накрая Карло спря и поклати глава в недоумение.

— И това е всичко? Само защото баща ти е казал, че договорът на този майстор Флавио с банка „Медичи“ е бил прекратен, мислиш, че той има нещо общо с нападението?

— Твърде голямо съвпадение — обясни Леонардо.

— Но би могло да се е случило и с някоя друга работилница за хартия?

— О, да. Но нали трябва да започнем отнякъде разследването!

 

 

След доста дълъг преход двете момчета най-сетне стигнаха до старата река. По това време на годината тя беше пълноводна и течението беше доста силно.

Реката сякаш е създадена, за да се потопи в нея едно водно колело и да се използва нейната сила, рече си Леонардо и за няколко мига машината за въртене на печено отново завладя мислите му. Идеята е добра, убеди се той за пореден път. Дали въздушна, или водна струя — това едва ли е от решаващо значение! И двете могат да задвижват колело, чиято сила от своя страна ще се пренесе с помощта на зъбни колела върху други машини.

Но водата изглеждаше много по-силна от въздушната струя, която се издига от огъня.

Леонардо коленичи край брега на реката и се наплиска с водата, която беше толкова бистра, че се виждаше дъното.

— Е, казвай, Карло! Накъде да вървим — по течението или срещу течението? — попита Леонардо.

— По течението! — рече убедено Карло. После се почеса замислено по брадичката. — Воденицата, при която ходихме с баща ми, беше на една река, която беше доста по-широка от тази. Сигурен съм в това! Значи трябва да вървим по течението.

— А по кое време на годината бяхте там? — попита Леонардо. — За нивото на реката е от голямо значение дали е пролет или горещо лято. През пролетта реките достигат пълноводието си и дори преливат, защото тогава се топи снегът от планините. През есента, след дългото сухо лято, често от пълноводните реки остава само тясно поточе.

— Мислех, че трябва да следваме течението — повтори Карло. — Но сега, когато вече сме тук, не съм толкова сигурен.

— Е, браво, нямам думи!

— Ами от тогава мина доста време…

И така, момчетата тръгнаха по течението на реката. Понякога се налагаше да се отдалечават от брега, защото бреговете бяха доста непроходими.

— Е, поне имаме непрекъснато вода на разположение — изпъшка Карло, който изглеждаше доста изтощен и на всяка крачка се мръщеше.

— Ако обущата ти убиват, просто ги събуй! — посъветва го Леонардо. — На твое място аз изобщо не бих ги обувал.

— Е, както винаги, ти знаеш всичко по-добре! — измърмори Карло.

Накрая се озоваха на път, който се виеше покрай реката. Леонардо се огледа, а после се втренчи в земята под краката си.

— Какво ти става? Ако искаме да стигнем до тази воденица днес, не бива да се мотаем — напомни му Карло.

— Погледни само, тук има следи, които биха могли да бъдат от конска кола. Доста широка кола!

Леонардо премери с крачки разстоянието между колелата на каруцата.

— Почти две крачки. Това не е малка кола! — поклати глава той.

— Ами тогава значи съм имал право и това е пътят за воденицата — отвърна Карло. — Нали към хартиените работилници често пътуват големи конски каруци, които пренасят или дрипи, или туткал, или нещо друго, а сетне отнасят готовата хартия.

Леонардо кимна.

Момчетата поеха по пътя. Леонардо като че ли изобщо не слушаше приятеля си.

Преди време той често придружаваше чичо си Едуардо, който беше отличен следотърсач. Чичо Едуардо можеше да каже съвсем точно кое животно е оставило отпечатъците, които откриваха по пътя си, и преди колко време е минало то оттам.

Леонардо естествено прояви горещ интерес към следотърсачеството и наострил уши, попиваше историите, които разказваше чичо му Едуардо за животните, само като гледаше отпечатъците им. Така Леонардо се научи да разпознава следите на много животни.

Сега той вървеше с поглед, вперен в земята, а Карло накуцваше след него.

Внезапно Леонардо спря.

— Погледни! — посочи той. — Това са следи от копита. Поне дузина! Мен ако питаш, това не биха могли да са конете, които са теглили колата.

— Но откъде знаеш това? Тук може да са минали сто коли през последните сто дни!

— Не, тези животни са препускали в галоп, иначе следите от копитата щяха да са подредени по друг начин. Но когато коне теглят тежка кола, те не галопират. Това са били конници! Може би нашата банда, Карло!

— Е, не бих нарекъл това гореща следа — отвърна кисело Карло. — Тези следи биха могли да са от всеки друг. Освен това тази банда не е наша, нали така!

По-нататък откриха пресен конски тор. Леонардо прие това като доказателство, че следите от конниците не биха могли да са стари.

— Мен ако питаш, това не е случайно съвпадение!

— Надявам се само, че си прав и не сме били целия този път напразно!

В същия миг чуха тропот на копита. Един конник препускаше към тях точно от посоката, в която водеха следите на групата ездачи.