Алфред Бекер
Кражбата на водния знак (11)

Негово Превъзходителство

Двамата приятели препускаха колкото се може по-бързо по пътя, който ги отвеждаше далеч от воденицата на Флавио Амато. Нощният мрак ги криеше и дори да ги преследваха, бандитите трудно щяха да ги открият. Но това нямаше да продължи дълго, защото скоро слънцето щеше да изгрее.

След известно време Леонардо и Карло решиха, че е време конят да почине. Все още се намираха близо до реката. Леонардо заведе коня до водата, за да го напои.

— Я кажи, накъде яздим всъщност? — попита Карло. — Мислиш ли, че ще намерим пътя до Винчи в тази тъмнина?

— Но ние не яздим към Винчи — отговори Леонардо.

— Как така? Какви ги говориш!

— Селото е твърде далеч! Бандата непременно ще ни открие по пътя!

— И какво предлагаш вместо това?

— Трябва да се доберем до воденицата на майстор Андреа, за да му обясним какво се е случило и къде лагерува бандата.

Карло като че ли не разбираше плана на Леонардо.

— Но бандитите биха могли да ни открият и там.

— Вдругиден при майстор Андреа пристига куриер на банка „Медичи“. Майсторът ще му разкаже какво се е случило и той би могъл да доведе помощ, за да осуети плановете на бандата.

— Ако преди това бандитите не са изчезнали! — напомни му Карло.

— О, не, няма да изчезнат. Ти добре чу, че тъй нареченият Негово Превъзходителство не е доволен от качеството на хартията и освен това парцалите са на привършване. Ще им се наложи да поостанат още известно време при работилницата на майстор Флавио. И на Превъзходителството също ще му се наложи да почака. А високопоставен човек като него няма да спи в гората или на полето, а по възможност в някоя странноприемница! Но в околността няма чак толкова много странноприемници, та да не можем да проверим дали в някоя от тях не е отседнал някой важен господин, който всъщност не би могъл да остане незабелязан!

— Ти май вече изобщо не разчиташ, че баща ти би могъл да уреди нещо във Флоренция — напомни му Карло.

— Напротив! — възрази Леонардо. — Продължавам да се надявам на помощ от него. Но ми се струва твърде рисковано да се заложи всичко само на тази карта.

— Значи смяташ, че е възможно баща ти да не постигне нищо?

Леонардо си пое дълбоко дъх.

— Не можем да изключим и тази възможност, Карло! — Няколко мига никое от момчетата не продума. Чуваше се само свиренето на щурците. Накрая Леонардо попита: — Още ли ми се сърдиш? Нали, в края на краищата, идеята да разузнаваме във воденицата на майстор Флавио беше моя.

Карло поклати глава.

— Вече ми мина.

— Това е добре.

— Добре е, че всичко свърши добре.

— Е, поне засега…

 

 

Леонардо и Карло решиха да изчакат, докато слънцето изгрее, та да могат да огледат хубаво местността. Тъмнината ги пазеше от преследвачите им, но от друга страна, правеше много трудно откриването на пътя до работилницата на майстор Андреа.

А в този момент те просто не можеха да си позволят да правят грешки.

Когато се развидели, момчетата продължиха пътя си. От реката се надигна лека мъгла, обви всичко около тях във влажното си було и при всяко пукане на клон двете момчета подскачаха стреснати. Всеки неясен шум им напомняше, че наемниците биха могли да ги настигнат и отново да ги вземат в плен.

Но за щастие, от бандитите нямаше и следа.

Двете момчета бяха изгладнели като вълци. Откриха храсти с малини и Леонардо скочи веднага от коня, за да набере малко.

— Сигурен ли си, че те изобщо стават за ядене? — попита Карло.

— Е, поне са вкусни — обади се Леонардо, приведен над храстите.

Карло се поколеба, но после гладът надви предпазливостта му.

 

 

На Леонардо му хрумна да пресекат няколко пъти реката, за да затруднят преследвачите си, ако разчитаха да ги проследят по дирите от коня.

— Дори кучетата изпитват затруднения в такива случаи! — обясни той.

Карло прие идеята с удоволствие. Тук реката беше съвсем плитка и за коня нямаше никакъв проблем да я прегази. След това момчетата се отдалечиха от коритото на реката и препуснаха по пътя, който водеше към Винчи.

През цялото време не спираха да спорят как да стигнат до работилницата на майстор Андреа. Настроението им, леко приповдигнато след чудното избавление, отново се развали.

Точно тогава срещнаха един селянин, който караше кола със сено.

— Странна работа — рече селянинът. — Цяла година не съм се сещал за майстор Андреа, а тази сутрин вие сте вторите, които питат за работилницата му!

— Вторите ли? — сепна се Леонардо.

— Да, вие двамата не сте първите, които днес ме питат за работилницата на майстор Андреа.

— А кой още?

— О, днес вече срещнах един мъж, който също се беше запътил натам.

Леонардо и Карло размениха изненадани погледи. Сетне Леонардо отново се обърна към селянина и попита:

— И що за човек беше това? Можете ли да го опишете?

— О, той не беше от хората, които лесно се забравят — подсмихна се селянинът. — Как би могъл да забрави човек, че такъв високопоставен господин изобщо е благоволил да го заговори. Той имаше шапка с цели три фазанови пера на главата. Беше изтупан като паун! Носеше чорапи и сако със сребърни копчета. От едната му страна висеше мъничък меч, толкова лек, че явно служи само за украса. Във всеки случай това нещо не беше предназначено за бой, дори само заради скъпоценните камъни по дръжката. Аз бих се страхувал, че ще изпаднат от гнездата си, ако ударя яко с меча. Този човек беше богат, казвам ви! — Селянинът вдигна рамене. — Търговец от Флоренция може би — някой, който би могъл да си позволи такова облекло. А що се отнася до смешния му меч, едва ли ще му се наложи сам да се защитава с него, ако изобщо някой посмее да го нападне.

— И защо да не посмее? — почуди се Леонардо.

— Защото този човек бе придружен от двама въоръжени телохранители. Затова!

Селянинът беше много добронамерен и описа подробно пътя, който Леонардо и Карло трябваше да изминат до работилницата на майстор Андреа.

Леонардо пришпори коня да побърза.

— Това трябва да е той! — възкликна Леонардо, когато се отдалечиха. — Високопоставеният господин, за когото говореше селянинът, най-вероятно е същото Негово Превъзходителство, за което говореха бандитите!

— Дали пък не е по-вероятно това да е пратеникът на банка „Медичи“, когото очаква майстор Андреа?

— Не, той ще пристигне утре — възрази Леонардо.

 

 

По пътя момчетата непрекъснато се натъкваха на следите от конник, който най-вероятно беше добре облеченият господин, описан от селянина с каруцата.

Пристигнаха в работилницата на майстор Андреа ди Марко едва по обед.

Пред работилницата видяха три коня, вързани за една напречна греда.

— Не знам дали идеята да идваме тук беше добра — обади се Карло. — Тъй като гледам, малко сме позакъснели. Ако този богат господин наистина е Негово Превъзходителство…

— … ще трябва да го поогледаме отблизо! — отвърна Леонардо и скочи от коня. — Ако искаш, остани тук и изчакай. Така ще можеш бързо да препуснеш и да доведеш помощ, ако се наложи!

Но Карло не успя да му каже какво мисли, защото в този момент вратата на воденицата се отвори.

Майстор Андреа излезе навън заедно с един много богато и изискано облечен господин. Съпровождаха ги двама телохранители, чиито мечове бяха с нормални размери и не бяха украсени със скъпоценни камъни.

— Аз очаквах представител на банката едва утре — вайкаше се майстор Андреа. — А дотогава със сигурност щях да компенсирам щетите!

— Така ли? И как по-точно? — попита ехидно изисканият господин. Той постави ръка на обсипаната със скъпоценни камъни дръжка на малкия си меч. — Тепърва ще стане ясно дали ще ви бъде позволено да продължите да произвеждате хартия за нашата банка, но…

— Но господине, какво можех да направя аз! Тези бандити просто нападнаха работилницата!

— Вие носите отговорност за водния знак, както и за това, формата да не попада в неподходящи ръце, майстор Андреа! — рече строго изисканият господин. — Не си търсете извинения!

— Но, господине…

— Ще видим какво ще бъде решено — заяви студено високопоставената личност.

Той удостои Леонардо и Карло с бегъл поглед. След това направи знак на телохранителите да му помогнат да се качи на коня си и го пришпори театрално. Телохранителите също се метнаха на седлата и препуснаха след господаря си.

Майстор Андреа погледа известно време след тях, след това се обърна към Леонардо и Карло.

— Какво търсите отново тук?

— Бандата, която ви нападна, лагерува при работилницата на майстор Флавио — съобщи Леонардо. — А този мъж с неговия смешен меч и скъпоценните камъни най-вероятно е техният покровител!

— Говориш глупости! Това е Алберто Манчини, пълномощник на банка „Медичи“! Имаш ли някакво доказателство за небивалиците, които ми наговори?

— Не, трябва да призная, че това е само предположение.

И Леонардо разказа за всичко, което преживяха през последното денонощие. За пленничеството им в мазето на майстор Флавио и за разговорите на наемниците, които бяха подслушали.

— Този господин Манчини е бил тук по една-единствена причина! С появата си той е искал да предотврати вашето решение да съобщите за нападението на банка „Медичи“.

— Но каква му е ползата от това? — не вярваше на ушите си майстор Андреа. — Утре и без това тук ще дойде представител на банката. И най-късно тогава щях да си призная за нападението!

— Ако всичко вървеше по план, утре от бандата нямаше да има и следа край работилницата на майстор Флавио. Но се случи нещо, което никой не беше предвидил.

Майстор Андреа сложи ръце на кръста си.

— Така ли? И какво е то?

— Качеството на хартията, която изработи майстор Флавио, беше всичко друго, но не и задоволително и затова бандата ще остане при воденицата по-дълго от предвиденото. Затова Негово Превъзходителство, както бандитите наричат покровителя си, трябваше да се погрижи за безопасността на начинанието.

— А когато се появи действителният пратеник на банката?

— Предполагам, че бандата просто ще го залови и ще го държи в плен няколко дни — отвърна Леонардо.

— И защо, обясни ми, човек като Алберто Манчини, който заема много важен пост в банка „Медичи“ и очевидно е богат, ще наема банда нехранимайковци, за да крадат воден знак, с който да фалшифицира банкноти? Във всичко това няма никакъв смисъл.

— Аз също не знам какво е принудило господин Манчини да върши такива неща — призна Леонардо. — Но съм сигурен, че има някакво обяснение. Вероятно ще го открием…

— Ти ли, хлапе, ще го направиш? — попита майстор Андреа с дълбоко съмнение в гласа. Той прокара ръка през лицето си и поклати глава. — Изобщо не разбирам защо си губя времето и слушам тези небивалици. За мен вероятно всичко вече е свършило и трябва направо да затварям работилницата.

— Не вярвам, че положението е толкова безнадеждно — заяви Леонардо. — Все пак досега вие сте изработвали хартия с необходимото качество. Както се вижда от случая с майстор Флавио, не всяка воденица може да постигне това! Заклевам ви, изпратете във Флоренция някой от вашите чираци с най-бързия кон, който имате. Необходимо е да се изпрати един отряд от градската стража, който да залови колкото се може по-скоро бандата при работилницата на майстор Флавио! А те после ще си признаят кой ги е наел.

— Но това е напълно безсмислено!

— Не, така ще намалите щетите на банката. А това със сигурност ще бъде във ваша полза. Освен това според мен вие и без това нямате друг избор… — Леонардо се метна отново на гърба на коня. — Независимо от това, как ще постъпите, майстор Андреа, ние сега трябва да продължим.

— Какво си намислил, момче?

— Ще проследя мъжа, за когото предполагам, че е Негово Превъзходителство. Знаете ли някоя странноприемница, която да е разположена между вашата работилница и тази на майстор Флавио?

— Само странноприемницата на стария Северио.

— И къде се намира тя?

— Където се пресичат двата най-големи пътя в околността. Там има едно село, Гроче.

Леонардо кимна. Преди да пришпори коня, той погледна още веднъж майстор Андреа и рече:

— Нали си спомняте вашето обещание?

— Какво обещание? — попита майстор Андреа объркано, но в последния момент все пак си спомни какво бе обещал на Леонардо веднага след нападението. — Ами да, естествено! Как бих могъл да забравя…

— Трябва да знаете, че на мен действително много спешно ми е необходима хартия — призна Леонардо. — Но затова можем да поговорим и по-късно!

Момчето пришпори коня и препусна по пътя към странноприемницата на стария Северио.