Алфред Бекер
Кражбата на водния знак (3)

Водният знак на Медичите

Мъжете грабнаха по една купчина стари дрехи от количката и ги понесоха към воденицата. Леонардо и Карло също се включиха. Майстор Андреа ди Марко ги поведе към вътрешността на работилницата, където те хвърлиха дрипите в голям казан. В казана имаше около педя вода, която бързо напои парцалите.

Леонардо заразглежда воденицата. Вътре цареше неописуем шум, вдиган най-вече от тъпкачката за дрипи. Колелата се въртяха със скърцане и подобните на чукове дървени зъбци се стоварваха един след друг върху парцалите, като ги смилаха постепенно на каша.

Дори стотина човека не биха имали силата и издръжливостта да движат непрекъснато тези колела. Но силата на реката, която задвижваше голямото водно колело, беше напълно достатъчна.

От смлените дрипи се получаваше влажна, млечна на цвят каша, която се преработваше до хартия. Леонардо вече беше чувал как става това, но за пръв път го виждаше на живо.

Един от калфите потопи сито в кашата, вдигна го и го предаде на друг от калфите. Той щеше да отдели след известно време така полученият лист от рамката на ситото и да го положи върху парче филц. Върху него се поставяше друго парче филц, а отгоре следващият лист хартия. Това продължаваше, докато се натрупа висока купчина. Предназначението на филца беше да попие водата от хартията. Но това не беше достатъчно, за да се изсушат листовете. За тази цел цялата купчина се слагаше в една преса, която изглеждаше като огромен винт. Тази преса изцеждаше последните остатъци влага. След това купчината излизаше от винтовата преса и всеки лист се потапяше в баня от туткал. Иначе хартията веднага щеше да се скъса, ако някой драснеше с остро перо или дори само с молив по повърхността й.

След това листовете хартия се закачаха един по един да изсъхнат и се изглаждаха. При това се отделяха дефектните листове. Андреа ди Марко плати на Мартино за доставката от парцали и Мартино раздаде на помощниците си обещаните им медни монети.

— Ами че то не остана за мен! — измърмори той.

Един от мъжете, които бяха му помогнали да отнеме количката от вехтошаря-натрапник, го потупа по рамото и рече:

— Затова пък защити своя район и си запази поминъка за бъдеще.

Но Мартино си знаеше своето:

— Само почакайте, скоро парцалите съвсем ще свършат и накрая ще бъдем принудени да крадем бельото от въжетата на жените!

Леонардо се обърна към майстор Андреа и му подаде своята медна монета.

— Колко хартия ще получа за това? — попита той.

Андреа се разсмя.

— Искаш да купиш от мен хартия? Боя се, че тази монета няма да стигне дори за един-единствен лист.

— Но защо? Разбирам, че хартията е скъпа, а напоследък и не достига, но не вярвам да сте я напоили със сребро.

— О, не казвай това, момче! — отвърна Андреа. — Случвало ми се е собственоръчно да оцветявам хартия с шафран, защото една изискана дама от Флоренция непременно искаше да пише на жълта хартия за писма. А шафранът е почти толкова ценен, колкото среброто.

— И все пак това не е справедливо! Трябва да мога да си купя няколко листа хартия за тази медна монета — не се предаваше Леонардо. — Нищо, че търсенето е голямо и можете да продавате скъпо! Ето от тези например…

Леонардо взе лист хартия от една купчина, която стоеше настрана от другите.

— Внимавай! — изкрещя майстор Андреа, извън себе си от гняв. — Върни листа веднага на мястото му! Надявам се, че пръстите ти са чисти.

Леонардо се стресна от прекомерния гняв на майстора. Объркан, той не смееше да мръдне от мястото си. Майстор Андреа се втурна към него и взе листа от ръката му. След това го вдигна срещу светлината.

— Като че ли всичко е наред — отдъхна си той.

— Но какво толкова има в тази хартия? — попита удивен Леонардо.

— Изработихме я по поръчка на банката на Медичите във Флоренция — обясни майстор Андреа и вдигна листа още по-високо. — Виждаш ли водния знак?

Леонардо видя през хартията да прозира изкусно изрисуваната буква „М“. Около нея се виждаха очертания, наподобяващи укрепен град. Вероятно Флоренция.

— Но това изглежда фантастично! — ахна момчето.

— Това е водният знак на семейство Медичи. А тази хартия е нещо много специално, макар че на пръв поглед не се вижда. Използва се за чековете и полиците, които издава банката на Медичите.

— Баща ми казва, че една полица на банка „Медичи“ струва колкото камара сребърни монети! — спомни си Леонардо. — Търговците използват полиците почти като парите — само дето тези банкноти, както се наричат, имат това предимство, че не тежат колкото сандък със златни или сребърни монети и могат да се пренасят много по-лесно. Това е добре дошло за много търговци.

Майстор Андреа кимна и върна листа върху купчината.

— Обикновено ние отпечатваме водния знак на нашата работилница върху всеки лист хартия, който се изработва тук. Но хартията за банка „Медичи“ е изключение. В края на краищата всеки, който държи документ на тази банка в ръцете си, ще може да познае по водния знак дали полицата е истинска.

— Тогава нека да си купя от листовете, които са бракувани след изсушаването, защото имат дефекти — предложи Леонардо.

Дефектните листа в повечето случаи бяха с повредени, нищещи се краища или пък с дупки по повърхността. А при листата за банка „Медичи“ беше особено важно водният знак да се вижда ясно.

— Не, дефектните листа също са ни необходими. Те отиват отново в кашата и се преработват.

— Но ако купя няколко от тях — това няма да наруши производството, нали така?

Андреа въздъхна.

— Ти, момче, явно не разбираш! В момента не можем да продаваме хартия на никого другиго, освен на семейство Медичи. Те имат договорено право на пръв купувач!

Леонардо въздъхна тежко.

— Разбирам! Това вероятно е била сделката, която е договорил баща ми. А после е подготвил и документите. Ето докъде я докарахме…

Появи се един от чираците с кош, пълен с хартия, която по най-различни причини не беше достатъчно качествена за употреба и щеше да отиде за преработване. От препълнения кош изхвърча един лист, заплува във въздуха и се приземи точно в краката на Леонардо. Андреа побутна Леонардо.

— Вземи го… В името на добрите отношения между воденицата и баща ти. А медната монета си я прибери! Запази я за нещо друго, което искаш да си купиш.

— Благодаря! Мъдър съвет!

Без да чака втора покана, Леонардо вдигна хартията от земята. Той беше разнищен по краищата, а водният знак на Медичите се виждаше съвсем неясно.

Леонардо сгъна листа и го пъхна под ризата си.

В този момент вратата се отвори с трясък и във воденицата нахлуха маскирани хора. Някои размахваха арбалети и аркебузи, други бяха изтеглили мечовете си.

Помещението се изпълни с мириса на горящ фитил. Един от нападателите беше изтеглил голямата метална кука на аркебуза си и фитилът в предния край на куката беше подпалил барута. В следващия момент изтрещя умопомрачителен изстрел, който заглуши дори тракането на тъпкачката.

Барутен дим изпълни воденицата. Свещникът, който висеше на верига от тавана, се заклати опасно. Карло дръпна Леонардо встрани. Свещникът се приземи с трясък точно там, където допреди миг стоеше момчето. Свещите изпопадаха от гнездата си, а на тавана се отвори дупка, колкото мъжки юмрук.

— Никой да не мърда! — изрева стрелецът.

Той явно беше водачът на групата. Носеше широко наметало, което стигаше почти до земята. Също както и съучастниците си, той беше вързал кърпа на лицето си, която скриваше всичко, освен очите му. Но и те почти не се виждаха, защото беше бутнал ниско над челото кожената си барета.

— Никой да не мърда от мястото си или ще гръмна още веднъж! Но тогава няма да падне свещникът, а нечия глава!

Всъщност той не можеше да стреля, преди да презареди оръжието си и най-вече, преди да сложи нов фитил на куката — но имаше още двама от маскираните бандити, които бяха въоръжени с аркебузи. Фитилите на техните оръжия вече горяха. Щяха да минат най-много две минути, докато изгорят и угаснат. След това трябваше да слагат нови фитили на куките.

— Бързо, разпръснете се! — нареди главатарят на бандитите. Гласът му беше пресипнал и груб.

— Какво искате от мен? — попита Андреа ди Марко, чието лице беше побеляло като платно.

Един от маскираните — той носеше шапка с кичур пера — пристъпи към тъпкачката и опря върха на меча си в шията на калфата, който хвърляше дрипи в казана.

— Изключи я!

Калфата преглътна и дръпна един голям лост под казана. Зъбчатите колела на тъпкачката се отделиха от водното колело и чуковете застинаха във въздуха. Внезапно в помещението настана тишина и всички се втренчиха в маскираните бандити, които се пръснаха из помещението.

Предводителят им посочи винтовата преса и щракна с пръсти. Един от другите двама стрелци с аркебузи забърза към него и насочи оръжието си към уреда. Чираците, които тъкмо бяха подготвили нова купчина от току-що извадени от ситата листове хартия и филцови подложки, отстъпиха изплашено назад.

— Един изстрел във винтовата преса и ще се наложи да прекъснеш производството си за дълго време! — извика бандитът с аркебуза и се разхили грозно.

Андреа ди Марко поклати глава и помоли водача на бандата:

— Само не и това! Няма да успеем да си изпълним договорите и ще трябва да плащам огромни обезщетения.

— Трябва ни формата за водния знак на Медичите! — заяви водачът на бандитите. — Хайде, маестро, давай я! Остават ти не повече от петдесет удара на сърцето, преди моят приятел там да стреля с аркебуз.

За момент настана мъртва тишина. Андреа се обърна към калфата до казана.

— Дай му я! — нареди сухо той.

Формите за водния знак се приготвяха от тел. Те лежаха в ситото за хартия така, че там, където се намираше телта, хартията ставаше по-тънка. Когато впоследствие се вдигнеше листът хартия срещу светлината, водният знак прозираше през него.

— Е, хайде, Матео, какво чакаш! — повтори грубо майстор Андреа.

Матео вдигна ситото и извади формата за водния знак.

Един от маскираните веднага я грабна и я предаде на главатаря. Той обаче я хвърли ядосано на земята.

— Не искам водния знак, с който семейство Медичи украсява хартията си за писма, а другия… Специалния… Ти знаеш много добре: този, който се използва за банкноти и полици! Колко време ще ти трябва още?

В този момент изтрещя изстрелът на аркебуза и куршумът се заби така силно във винтовата преса, че се разлетяха дървени трески.

— Не, не, спрете, за бога! — изкрещя майстор Андреа.

— Ще ти строшим и колелата, които движат тъпкачката! — заплаши го главатарят на бандитите.

— Дайте му това, което иска — предаде се майстор Андреа. Лицето му беше побеляло като платно.

Никой от чираците и калфите не помръдна.

Тогава Андреа сам отиде до казана, извади телената форма от едно от ситата и я подаде на бандита.

— Тъкмо навреме! — разхили се третият стрелец с аркебуз, наплюнчи палеца и показалеца си и угаси със съскане фитила на оръжието си.

— А сега да се омитаме от тук! — извика главатарят на бандитите.

Един от съучастниците му набоде с върха на меча си няколко парцала от котела.

— Трябва да увием формата, за да не се изкриви!

Мъжете изчезнаха от работилницата със същата бързина, с която се появиха. Когато вратата се затръшна след тях, отвън се чу цвилене на коне.

Леонардо изтича до един от прозорците. Разнесе се тропот на копита, който бързо заглъхна. Прозорецът беше закрит само с ленена кърпа, защото стъклото очевидно беше твърде скъпо за майстора на хартия. Леонардо дръпна кърпата и се загледа след конниците. Но не видя нищо повече от един отдалечаващ се облак прах.

— Има да чакаш да ги видиш пак — чу той гласа на Карло, който го беше последвал до прозореца.

Леонардо кимна.

— Боя се, че си прав.