Рейчъл Гибсън
Влюбен до безумие (9)

Глава 8

В понеделник сутринта Дилейни обмисляше да пусне обява за маникюристка в малкия всекидневник, но отхвърли идеята, защото салонът щеше да бъде отворен само седем месеца. През нощта лежа будна и мислеше как да направи бизнеса успешен, дори и да бе само за кратко време. Искаше да се чувства горда от себе си. Щеше да спре тайната си война с Хелън и да стои възможно най-далеч от Ник.

След като отвори салона, Дилейни взе плакат на Клаудия Шифър, перфектното й тяло бе напъхано в дантелен тоалет на „Валентино“, златната й коса бе на къдрици, развети около красивото й лице. Нищо не привличаше вниманието така, както един блестящ плакат.

Дилейни свали обувките си с огромна катарама и се покачи на перваза на прозореца. Тъкмо закачаше плаката, когато звънчето над вратата иззвъня. Тя погледна наляво и остави тиксото на перваза. Една от близначките Хоуел бе влязла току-що и оглеждаше салона. Светлата й кестенява коса бе издърпана назад с широка червена лента и откриваше красивото й лице.

— Мога ли да ви помогна? — попита Дилейни, и внимателно слезе от прозореца.

Чудеше се дали това е близначката, която бе скочила зад Ник на „Харли“-то му миналата събота вечер. Ако бе така, то жената имаше по-големи проблеми от нацъфтелите краища.

Сините й очи обхванаха Дилейни от главата до петите, оглеждайки раирания й в зелено и черно чорапогащник, зелената й поличка и черното й поло.

— Приемате ли без уговорен час? — попита тя.

Дилейни отчаяно се нуждаеше от клиенти, особено от такива, които не се пазаряха за отстъпка за възрастни граждани, но не я бе грижа за обстойния оглед, който й направи жената, сякаш търсеше някакви дефекти. На Дилейни не й пукаше, че може да изгуби тази потенциална клиентка и затова каза:

— Да, но вземам двадесет и пет долара.

— Добра ли сте?

— Най-добрата, която ще намерите наоколо. — Дилейни обу обувките си, леко изненадана, че жената вече не беше забързала надолу по улицата към подстрижката за десет долара.

— Това не е кой знае какво постижение. Хелън е некадърна.

Може би я е преценила прибързано.

— Е, аз не съм некадърна — каза тя просто. — В действителност съм много добра.

Жената се пресегна към лентата за коса и я издърпа.

— Искам да вземете връхчетата и да я подрежете до тук — каза тя, посочвайки брадичката си. — Без бретон.

Дилейни наклони глава на една страна. Жената пред нея имаше великолепна брадичка и хубави, високи скули. Челото й бе пропорционално с останалата част от лицето й. Прическата, която искаше, щеше да й стои добре, но с големите й сини очи Дилейни знаеше, че с някоя къса и момчешка прическа щеше да е зашеметяваща.

— Елате.

— Видяхме се за малко на партито по случай четвърти юли — каза близначката, докато следваше Дилейни. — Аз съм Лана Хоуел.

Дилейни спря пред стола за миене.

— Да, познах те. — Лана седна и Дилейни покри раменете й със сребърна пелерина и пухкава бяла кърпа. — Имаш близначка, нали? — попита тя, като това, което искаше да знае в действителност, бе дали това е сестрата, която се залепи за Ник миналата вечер.

— Да, Лана.

— Точно така — каза тя, докато изследваше косата й. След това нагласи пелерината през облегалката на стола и внимателно наклони Лана назад, докато вратът й не се нагоди удобно към ръба на мивката. — Какво използваш, за да изсветляваш косата си? — Тя хвана душ батерията, а след това провери температурата на водата.

— Лимонов сок.

Дилейни мислено завъртя очи от логиката на някои жени, които хвърляха луди пари на козметичните щандове, а след това се прибираха и слагаха перхидрол за пет долара върху главата си.

С една ръка предпази лицето, врата и ушите на Лана от струята, докато с другата мокреше косата й с топла вода. Използва мек шампоан и натурален балсам, а докато работеше, обсъждаха лениво времето и красивите цветове на есента. Когато свърши, зави главата на Лана с кърпата и я поведе към стола в салона.

— Сестра ми каза, че те е видяла миналата нощ в „Хенези“. — Лана стоеше мирно, докато Дилейни подсушаваше косата й.

Дилейни хвърли поглед към голямото огледало, висящо на стената, изучавайки отражението на Лана. Така, разсъждаваше тя, вземайки гребена, значи другата сестра бе с Ник.

— Да. Бях там, имат доста добра R & B група, която идва от Бойзи.

— Така чух и аз. Работя в ресторанта на пивоварната, затова не можах да дойда.

Докато Дилейни разресваше заплетените краища и разделяше косата на пет части с щипки, нарочно отклони темата от „Хенези“. Попита Лана за работата й и разговорът се завъртя към фестивала на големите ледени скулптури, който градът провеждаше всеки декември. Според Лана фестивалът се бе превърнал в голямо събитие.

Като дете Дилейни бе срамежлива и затворена, но след години опити да разположи клиентите си, тя можеше да разговаря с всекиго за всичко. Можеше да е във възторг от Брад Пит толкова лесно, колкото и да съчувства за нечия парализа. Стилистите доста приличаха на барманите и свещениците. Някои хора просто не можеха да устоят да си изпеят всичко и да признаят шокиращи подробности от живота си. Изповедите, направени в стола на стилиста, бяха само едно от многото неща, които й липсваха от живота й, преди да приеме условията от завещанието на Хенри. Липсваха й също и съперничеството, и приятелството между стилистите, и сочните клюки, в сравнение с които животът на Дилейни изглеждаше скучен.

— Колко добре познаваш Ник Алегреза?

Ръката на Дилейни застина, а след това рязко отряза кичур коса от средата на тила на Лана.

— Израснахме тук в Трули по едно и също време.

— Но познаваше ли го добре?

Тя пак погледна огледалото, а след това и ръцете си, които отрязваха кичурите от ляво на дясно.

— Не мисля, че някой наистина познава Ник. Защо?

— Приятелката ми Гейл си мисли, че е влюбена в него.

— Искрено й съчувствам.

Лана се разсмя.

— Не те интересува?

— Не, разбира се. — Дори и да мислеше, че Ник е способен да обича която и да е жена, това не бе нейна работа. — Защо да ме интересува? — попита тя, махна шнолата, придържаща косата на Лана, и я защипа за престилката си.

— Гейл ми разказа всичко за теб и Ник и какво се е случило, когато си си тръгнала.

Дилейни не беше много изненадана, докато разресваше заплетените краища и режеше следващия кичур.

— Коя версия си чула?

— Онази, в която е трябвало да напуснеш града преди години, защото си забременяла от Ник.

Дилейни се почувства така, сякаш са я ударили в корема, и ръцете й отново застинаха. Не трябваше да пита. Имаше няколко слуха, произведени от клюкарската фабрика на Трули, когато напусна, но никога не беше чула този. Майка й никога не го бе споменавала, но тя и не би го направила. Гуен не обичаше да говори за истинската причина, заради която Дилейни напусна Трули. Майка й винаги приказваше за онова време като „когато замина да учиш“. Дилейни не знаеше защо подобна стара новина би я притеснявала сега, но бе така.

— Наистина? Това е нещо ново — каза тя, наведе глава и плъзна кичур от косата на Лана между пръстите си.

Тя сложи ножицата до кокалчетата си и отряза права линия. Не можеше да повярва, че в града си мислеха, че е била бременна. Е, всъщност, като се замислеше, май можеше. Зачуди се дали Лиза знаеше за този слух… или Ник.

— Съжалявам — Лана прекъсна мислите й. — Мислех, че знаеш за това. Трябва да си затварям устата.

Дилейни погледна нагоре. Лана изглеждаше искрена, но не я познаваше, така че не бе сигурна.

— Просто е малко шокиращо да чуя, че съм имала бебе, когато никога не съм била бременна. — Тя пусна друг кичур и го среса. — Особено пък с Ник. Ние дори не се харесваме.

— Това ще успокои Гейл. Лона също. Двете са в нещо като съперничество за един и същи мъж.

— Мислех, че са приятелки.

— Така е. Ако излизаш с Ник, той още от началото ти дава да се разбереш, че бракът не е сред интересите му. Лона всъщност няма нищо против, но Гейл се опитва да влезе в къщата.

— Да влезе в къщата? Какво имаш предвид?

— Лона казва, че Ник никога не е водил жени, за да прави секс в къщата си. Отиват на мотел или където и да е другаде. Тя мисли, че ако го накара да правят любов в къщата му, ще го накара да направи и други неща. Като да й купи голям диамант или да я разведе на разходка до олтара.

— Ник сигурно има огромни сметки за мотели.

— Вероятно — разсмя се Лана.

— Това притеснява ли те?

— Мен? Може би ако излизах с него, но не е така. Аз и сестра ми никога не излизаме с един и същ мъж.

Дилейни почувства облекчение, макар че наистина не знаеше, защо трябва да я интересува, ако Ник прави извратен групов секс с две красиви близначки.

— Не притеснява ли сестра ти?

— Не особено. Тя не си търси съпруг. Не и като Гейл. Гейл мисли, че ще го накара да промени мнението си, но няма да успее. Когато Лона ви е видяла с Ник да танцувате миналата нощ, тя се е зачудила дали все още не си една от жените му.

Дилейни завъртя стола и пусна последния кичур.

— Наистина ли дойде да те подстрижа, или си тук, за да получиш информация за сестра си?

— И двете — засмя се Лана, — но харесах косата ти още първия път, щом я видях.

— Благодаря. Мислила ли си да се подстрижеш късо? — попита тя, като още веднъж целенасочено смени темата за Ник. — Наистина късо, като Холи Бери в „Семейство Флинтстоун“?

— Не мисля, че ще изглеждам добре с къса коса.

— Повярвай ми, ще изглеждаш страхотно. Имаш големи очи и идеално оформена глава. Моята е малко стеснена, затова ми е необходим обем.

— Трябва да си помисля по въпроса наистина доста дълго време.

Дилейни остави ножиците и се пресегна за пяната за коса. Зави краищата на косата на Лана с голяма кръгла четка и ги изсуши. Когато приключи, й подаде огледалото.

— Какво мислиш? — попита тя, знаейки много добре, че клиентката й изглежда страшно добре.

— Мисля — бавно отвърна Лана, оглеждайки косата си отзад, — че вече не е необходимо да пътувам сто и петдесет мили да Бойзи само за да се подстрижа.

След като Лана си тръгна, Дилейни събра косата и изплакна мивката. Замисли се за стария слух, че е напуснала града преди десет години, защото е била бременна с детето на Ник. Чудеше се какви други клюки са се разпространили, когато си тръгна и бе набутана в общежитието в университета на Айдахо. Може би щеше да попита майка си тази вечер, когато отиде на вечеря.

 

 

Но нямаше възможност да попита. Макс Харисън отвори входната врата с питие в ръка и предразполагаща усмивка на лице.

— Гуен е в кухнята и прави нещо с агнешко — каза той и затвори вратата зад нея. — Надявам се да нямаш нищо против, че майка ти ме покани тази вечер.

— Не, разбира се.

Прекрасният аромат от това, което приготвяше майка й, изпълни главата на Дилейни и навлажни устата й. Никой не можеше да приготви агнешко бутче като Гуен и ароматите от кухнята обвиха Дилейни в топли спомени за специалните поводи в Шоу Хаус, като Великден или рождения й ден, когато й бе разрешено да избере любимото си ястие.

— Как върви работата в салона? — попита Макс, докато й помагаше да свали дългото си вълнено палто, което след това окачи на закачалката.

— Добре. — Изглежда напоследък Гуен прекарваше доста време с Макс и Дилейни се чудеше какво имаше между майка й и адвоката, отговарящ за завещанието на Хенри. Просто не можеше да си представи майка си като любовница на който и да е мъж. Тя бе прекалено дръпната и Дилейни реши, че това между тях не може да е нещо повече от приятелство. — Трябва да дойдеш да те подстрижа.

Тихият му смях накара Дилейни да се усмихне.

— Може и да го направя — каза той, докато вървяха към задната част на къщата.

Когато влязоха в кухнята, Гуен вдигна поглед от торбата с бейби моркови, която държеше в ръка. Тя се намръщи едва забележимо и Дилейни разбра, че нещо не е наред.

Мамка му! Някой беше загазил и тя се съмняваше, че това е Макс.

— Какъв е специалният повод?

— Няма специален повод. Просто исках да ти приготвя любимото ястие. — Гуен погледна към Макс и му каза: — За всеки рожден ден Лейни искаше агнешко. Другите деца биха искали пица или бургери, но не и тя.

Може би не беше загазила, но си лепна една лъчезарна усмивка за всеки случай.

— С какво да ти помогна?

— Може да извадиш салатата от хладилника и да я подправиш, ако обичаш.

Дилейни направи това, за което я бяха помолили и занесе купите в трапезарията. Масата бе сложена, имаше красиви рози, свещи от пчелен восък, сервиз от Royal Doulton и фина покривка. На нея й изглеждаше като специален случай. Което можеше да означава две съвсем различни неща. Че трябва да се притеснява или че се притесняваше за нищо. Майка й или искаше да се наслади на хубава вечеря, или се опитваше да открие пролука във фасадата й.

Само няколко секунди след като седнаха, Дилейни знаеше, че става въпрос за второто. Имаше нещо нередно в цялата тази перфектна картинка. Разговорът по време на вечерята бе приятен, но под повърхността се долавяше напрежение. Макс сякаш не забелязваше, но Дилейни го усещаше в тила си. Усещаше го по време на предястието и докато ядеше агнешкото с мента. Тя се усмихваше, смееше и забавляваше Макс с истории за всички места, на които беше живяла. Знаеше как да поддържа добро настроение, но докато стана време да помогне за отнасянето на приборите в кухнята, главоболието й беше стигнало до веждите. Може би присъствието на Макс щеше да й позволи да се измъкне бързо, преди главата й да е експлодирала.

— Е — каза тя, оставяйки приборите до мивката. — Не ми е приятно да се нахраня и да бягам, но…

— Макс — прекъсна я Гуен, — би ли ни оставил сами за малко?

По дяволите.

— Разбира се, ще отида да прегледам онези договори, които искаше да видя.

— Благодаря ти. Няма да се бавя много.

Гуен изчака, докато не чу вратата от кабинета на Хенри да се затваря, и каза:

— Трябва да поговоря с теб относно скандалното ти поведение.

— Какво скандално поведение?

— Труди Дюран ми се обади днес следобед, за да ме информира, че си се запила с Томи Маркъм, докато жена му е била извън града. Според Труди всички в Шоп-Ен-Карт говорят за това.

— Коя е Труди Дюран? — попита Дилейни.

Главоболието й се засили.

— Това не е важно! Вярно ли е?

Тя скръсти ръце пред гърдите си и се намръщи.

— Не. Налетях на Томи в „Хенези“ миналата вечер и си поговорихме малко. Лиза бе там през повечето време.

— Е, това ме успокоява. — Гуен взе ролка фолио и откъсна голямо парче. — И после, сякаш това не бе достатъчно лошо, ми каза, че дъщеря й Джина те е видяла да се целуваш с Ник Алегреза на дансинга. — Тя спокойно остави ролката на плота. — Казах й, че трябва да се е объркала, защото съм сигурна, че ти не би направила нещо толкова глупаво. Кажи ми, че се е объркала.

— Добре, объркала се е.

— Истина ли е това?

Дилейни се замисли за отговора си, но знаеше, че лъжата рано или късно щеше да излезе наяве. Освен това вече не беше малко момиче, което се страхува да не я накажат, и нямаше да позволи на майка си да се отнася с нея като с дете.

— Не.

— Какво си мислеше? Боже господи, това момче и цялото му семейство ни създават само проблеми от момента, в който пристигнахме в този град. Те са груби и завистливи. Особено към теб, въпреки че Бенита определено ми е показвала лошата си страна повече от веднъж. Забрави ли какво се случи преди десет години? Забрави ли какво направи Ник? Каква болка и унижение ни причини?

— Не на нас. На мен, и не, не съм забравила. Но ти правиш от мухата слон — увери тя майка си, но не бе сигурна. — Нищо не се случи. Нищо. Не искам да говорим за това. Дори не искам да си мисля за това.

— Е, по-добре да помислиш по въпроса. Знаеш как хората в този град обичат да клюкарстват, особено за нас.

Дилейни мълчаливо се съгласи, че почти всеки в Трули обичаше да клюкарства — включително и Гуен — но тя не мислеше, че семейство Шоу са нещо повече в тази област от другите. Пикантната клюка привличаше вниманието, но както винаги майка й надценяваше важността си в хранителната верига.

— Добре, ще си помисля за това. — Тя затвори очи и притисна пръсти към челото си.

— Надявам се, и, за бога, стой настрана от Ник Алегреза.

Три милиона долара, каза си тя. Мога да го направя за три милиона.

— Какво ти е? Да не си болна?

— Само главоболие е. — Тя пое дълбоко дъх и отпусна ръце. — Трябва да тръгвам.

— Сигурна ли си? Не можеш ли да останеш за десерта? Взех го от пекарната на Баскет на Шеста улица.

Дилейни отказа и тръгна по коридора към кабинета на Хенри. Пожела лека нощ на Макс, взе палтото си и го облече.

Майка й отблъсна ръцете й от копчетата и ги закопча вместо нея, сякаш отново бе на пет.

— Обичам те и се притеснявам за теб в онзи малък апартамент в града. — Дилейни отвори уста да възрази, но Гуен сложи пръста си върху устните й. — Знам, че не искаш да се върнеш тук засега, но искам да знаеш, че ако промениш мнението си, ще се радвам да си при мен.

Точно когато Дилейни бе сигурна, че майка й се е превърнала в мила мамичка, жената се променяше. Винаги е било така.

— Ще го имам предвид — каза Дилейни, бързайки да излезе, преди нещата отново да са се променили.

Гуен се загледа в затворената врата и въздъхна. Не разбираше Дилейни. Въобще.

Не разбираше защо дъщеря й настояваше да живее в онзи ужасен малък апартамент, когато не й се налагаше. Не разбираше защо някой, на когото са дадени толкова възможности, ги отхвърля заради живот на странстващ стилист. И освен това не можеше да спре да се чувства малко разочарована от нея.

Хенри искаше да даде на Дилейни всичко, а тя го захвърли. Всичко, което трябваше да направи, бе да го остави да я напътства, но Дилейни искаше свободата си. Ако питаха Гуен, свободата беше надценявана. Не можеше да нахрани теб или детето ти и не можеше да махне страха, който те сграбчва в средата на нощта. Някои жени можеха да се грижат за себе си без проблеми, но Гуен не бе една от тях. Тя се нуждаеше и искаше мъж, който да се грижи за нея.

Първата вечер, когато срещна Хенри Шоу, тя разбра, че той е точният мъж за нея. Могъщ и богат. Тя миеше перуките и правеше прически за шоугърлите в Лас Вегас и ненавиждаше работата си. След едно шоу Хенри бе дошъл в съблекалнята на тогавашната си приятелка и си тръгна с Гуен. Изглеждаше толкова красив и изискан. След седмица тя се омъжи за него.

Тя обичаше Хенри Шоу, но още повече му беше благодарна. С негова помощ тя живееше живота, за който винаги беше мечтала. С Хенри най-трудното решение, което й се налагаше да вземе, бе какво да се сервира за вечеря или към кой клуб да се присъедини. Гуен се обърна и тръгна към кабинета на Хенри. Естествено, че трябваше да се заплати за всички тези привилегии.

Хенри искаше законен наследник и когато тя не зачена, той обвини нея. След години безрезултатни опити тя най-накрая го убеди да се види със специалист и както Гуен подозираше, Хенри на практика бе стерилен. Имаше много малко живи сперматозоиди и от тях повечето бяха безформени. Диагнозата бе обидила и ядосала Хенри и той искаше да правят любов постоянно, само за да докаже, че лекарите са сбъркали. Бе толкова вироглав и сигурен, че може да създаде дете. Разбира се, лекарите не бяха сбъркали. Те правеха секс постоянно, дори и когато на нея не й бе до това. Но никога не беше лошо, а и си заслужаваше. Хората в общността им я уважаваха, а тя имаше живот, изпълнен с красиви неща.

И тогава преди няколко години той се отказа от идеята да има дете от нея. Ник се бе завърнал в града и Хенри насочи вниманието си към детето, което вече имаше. Гуен не харесваше Ник. Не харесваше цялото семейство, но бе благодарна, когато Хенри най-накрая насочи обсебващото си внимание към сина си.

Когато Гуен влезе в стаята, намери Макс да стои зад бюрото на Хенри, загледан в няколко документа. Той вдигна поглед и се усмихна. Косата му бе започнала да побелява и не за първи път тя се зачуди какво ли би било да бъде докосвана от мъж, който бе по-близо до нейната възраст. Мъж, красив като Макс.

— Дилейни тръгна ли си? — попита той, докато заобикаляше бюрото и се насочваше към нея.

— Тъкмо си тръгна. Тревожа се за нея. Толкова е безгрижна и безотговорна. Не мисля, че някога ще порасне.

— Не се притеснявай. Тя е умно момиче.

— Да, но е почти на тридесет. Тя…

Макс прокара показалеца си по устните и бузите й и заглуши думите й.

— Не искам да говорим за Дилейни. Тя е голяма жена. Ти си свършила работата си, сега трябва да отстъпиш и да се замислиш за нещо друго.

Гуен присви очи. Макс не знаеше какво говори. Дилейни се нуждаеше от напътствията на майка си. Тя бе живяла като циганка достатъчно дълго.

— Как може да кажеш това? Тя ми е дъщеря. Как е възможно да не мисля за нея?

— Вместо това мисли за мен — каза той, наведе глава и я целуна леко по устата.

Отначало усещането за устните притиснати до нейните бе странно. Тя не можеше дори да си спомни времето, когато я бе целувал друг мъж, освен Хенри. Макс отвори устата си над нейната и тя усети първите колебливи докосвания на езика му. Насладата се разля в нея, сърцето й утрои туптенето си. Тя искаше да знае какво е усещането да бъде докосвана от Макс и сега знаеше. Беше много по-хубаво, отколкото си представяше.

 

 

Прибирайки се от дома на майка си, Дилейни спря във Валиу Райт за бутилка „Тиленол“, пакет тоалетна хартия и опаковка кексчета с фъстъчено масло. Взе си и два пакета тампони, защото бяха на промоция, и се спря на щанда със списанията. Прибави и повърхностно списание, което миришеше на парфюм и обещаваше да разкрие „Тайните на мъжете“. Тя прехвърли страниците и го хвърли в количката, планирайки да го прочете във ваната, когато се прибере вкъщи. На четвъртата пътека хвърли и ароматна свещ, а когато тръгна към пети сектор към касите, почти прегази Хелън Маркъм.

Хелън изглеждаше изморена, а от омразата, светеща от очите й, ставаше ясно, че бе чула последните новини.

Дилейни почти я съжали. Животът на Хелън сигурно не бе лек, а Дилейни реши, че има два варианта: да накара стария си враг да се гърчи или да я остави на мира.

— Надявам се, че не вярваш на клюките за мен и Томи — каза тя. — Не са истина.

— Стой настрана от съпруга ми. Той не иска да му налиташ повече.

Дотук с любезността.

— Никога не съм налитала на Томи.

— Винаги си ми завиждала. Винаги и сега си мислиш, че можеш да ми вземеш мъжа, но няма да стане.

— Не искам съпруга ти — каза тя и болезнено осъзна, че има две кутии с тампони в количката й, сякаш една нямаше да й е достатъчна.

— Искаш го още откакто бяхме в гимназията. Никога не можа да понесеш, че той избра мен.

Дилейни хвърли поглед в съдържанието на количката на Хелън. Шишенце сироп за кашлица „Робитусин“, пинсети, голям пакет превръзки и кутия „Коректол“^[1]. Дилейни се усмихна, усетила леко превъзходство. Продукти за дамска хигиена и разхлабителни.

— Той избра теб, само защото аз не спах с него и ти го знаеш. Всички го знаеха тогава и всички го знаят сега. Ако не беше толкова готова за него, нямаше да си легне с теб.

— Ти си жалка, Дилейни Шоу. Винаги си била. Мислиш си, че можеш да се върнеш и да ми отнемеш съпруга и бизнеса?

— Казах ти, че не искам Томи. — Тя бодна с пръст Хелън и се наведе към нея. — Но внимавай, защото ще ти отмъкна работата.

В усмивката й имаше самодоволство, което тя не чувстваше, докато буташе количката си покрай Хелън към предната част на магазина. Дотук бе с прекратяването на войната между фризьорките. Щеше да срита задника на Хелън.

Ръцете на Дилейни трепереха, докато поставяше продуктите на касата. Продължаваха да треперят и докато караше към вкъщи, дори и когато отключваше апартамента си. Пусна си новините в десет за фон и остави пазарските си торби в ъгъла на кухнята. Денят беше започнал добре, но бързо бе отишъл по дяволите. Първо майка й, после Хелън. Клюките вече бяха подпалили телефоните в Трули и тя нямаше какво да направи по въпроса.

Главата й сякаш щеше да експлодира всеки момент, затова изпи четири тиленола. За всичко беше виновен Томи, а и Ник. Тя си гледаше своята работа, когато и двамата я заговориха. Ако я бяха оставили на мира, нямаше да й се случи това тази вечер. Нямаше да е нужно да се защитава пред майка си и нямаше да се разправя с Хелън във Валиу Райт.

Дилейни взе списанието, запъти се към банята и напълни ваната. Щом се съблече, тя се потопи в топлата вода. По гръбнака й премина тръпка и тя въздъхна. Опита се да чете, но умът й бе зает с планове как да открадне бизнеса на Хелън. Зачуди се дали Томи, кучето, наистина бе казал на жена си, че Дилейни му беше „налетяла“, но това всъщност нямаше значение.

Мислите препускаха из главата й и се върнаха към Ник и слуховете за тях. Пак се започваше. Преди десет години те бяха горещите новини дори и след като бе напуснала града. Не искаше да я свързват с Ник. Не искаше да я възприемат като една от неговите жени. И сигурно нямаше да е така, ако той не я бе завлякъл на дансинга и не я бе целунал, така че да почувства целувката по цялото си тяло, чак до петите. С много малко усилие той накара сърцето й да препуска, а тялото й да трепери. Не знаеше защо Ник единствен от всички мъже успяваше да преобърне всичко в нея само с една целувка, но очевидно това не се отнасяше само за нея. Ето например Гейл и Лона Хоуел, само две, за които тя знаеше.

Зачете се в статия за феромоните и мощното им въздействие върху срещуположния пол. Ако това, което четеше, бе вярно, Ник имаше повече от достатъчно. Той беше като ловец на феромони^[2], а Дилейни беше просто поредният омаян плъх.

Тя остана във ваната, докато водата не стана студена, преди да излезе и да облече горнището на мъжка пижама и дебели чорапи, които стигаха до коленете й. Нагласи алармата си за осем и половина, след това се пъхна под нов, дебел юрган. Опита се да прочисти ума си от Ник и Томи, Гуен и Хелън, но след три часа в наблюдаване как дигиталният й часовник сменя минутите, тя отиде до шкафчето, където държеше лекарствата си, и потърси нещо, което да й помогне да заспи. Но всичко, което имаше, бе шишенце „Никуйл“, което бе донесла от Финикс. Тя изпи няколко глътки и най-после заспа.

Но не намери почивка в съня. Сънува, че е заточена в Трули до живот. Времето бе спряло. Дните отказваха да напредват. Календарът бе останал завинаги на тридесет и първи май. Нямаше никакъв изход.

Дилейни се събуди от думтене в главата и бръмченето на будилника си. Чувстваше облекчение да се събуди от кошмара. Натисна бутона на часовника и затвори очи. Шумът не спираше и тя осъзна, че не бе в главата й, а на входната врата. Гроги от малкото сън и от лекарствата, тя се запрепъва из всекидневната. С чорапи, паднали до глезените, тя отвори вратата. Мигновено вдигна ръка като вампир, пазейки очите си от сутрешното слънце, което изгаряше роговиците й. През полуотворени очи и замъглено зрение тя видя как бавна усмивка изви устата на Ник Алегреза. Студеният въздух удари лицето й и почти спря дъха й.

— Какво искаш? — каза с хриптене тя.

— Добро утро, слънчице.

Той отново й се смееше и тя блъсна вратата. Ник беше последният човек, който искаше да види точно сега. Смехът му продължаваше, докато той извика:

— Трябва ми ключа за задната врата на салона ти.

— Защо?

— Мислех, че искаш да се сменят ключалките.