Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Truly Madly Yours, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 174 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Рейчъл Гибсън. Влюбен до безумие

Американска. Първо издание

ИК „Тиара Букс“, София, 2012

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Марина Константинова

ISBN: 978-954-2969-03-7

История

  1. — Добавяне

Глава 9

Дилейни гледаше затворената врата няколко секунди. Нямаше начин да я отвори отново. Беше обещала да стои далеч от Ник. Той носеше само неприятности, а тя беше напълно сигурна, че косата й изглеждаше ужасно от съня. Но въпреки това искаше нови ключалки.

— Ще оставя по-късно ключовете в офиса ти — извика тя.

— По-късно съм зает. Сега или другата седмица, диваче.

Тя дръпна бравата, за да отвори вратата отново и погледна отвратително красивия мъж, който стоеше там, с дръпната назад коса и ръце в джобовете на мотористкото си яке.

— Казах ти да не ме наричаш така!

— Да, така е, каза ми — отвърна той, мина покрай нея и влезе в апартамента, сякаш притежаваше мястото, внасяйки аромата на есен и кожа.

Под коленете на Дилейни се прокрадна студен въздух и мина нагоре под пижамата й, като й напомни, че не бе облечена за компания, но пък също така не показваше нищо. Тя потрепери и затвори вратата.

— Хей, не съм те поканила да влезеш.

— Но искаше — каза той, докато откопчаваше големия сребрист цип на якето си.

Тя присви вежди и тръсна глава.

— Не, не искам. — Внезапно апартаментът й стана много малък. Той го изпълваше с размера си, с аромата на кожата си и с огромната си, подчертана мъжественост.

— А също така сега искаш да направиш кафе.

Той носеше вълнена риза на сиво-синьо каре. Този вид ризи очевидно бяха с голямо присъствие в гардероба му. И „Левис“. Меки дънки „Левис“, протрити на интересни места.

— Винаги ли си толкова раздразнителна сутрин? — попита той, а погледът му изследваше апартамента, като обхващаше всичко.

Ботушите й, които лежаха на износен бежов килим. Старите уреди в кухнята. Двете кутии с тампони на плота.

— Не — отвърна рязко тя. — Обикновено съм много приятна.

Той върна погледа си върху нея, като наклони глава на една страна.

— Кофти ден за косата ти, а?

Дилейни сложи ръка на главата си и сподави един стон.

— Ще взема ключовете — каза тя, после влезе в кухнята и грабна чантата си.

Извади ключодържателя си с надпис „Ритам задници“. Когато се обърна, Ник беше толкова близо до нея, че тя отскочи назад и гърбът й удари шкафа. Дилейни погледна към ръката му, протегната към нея. Към дългите му груби пръсти и линиите на мазолестите му длани. Метален цип закопчаваше черната кожа на ръкава от лакътя до китката му. От него висеше малка алуминиева табелка.

— Къде са най-близките изводи до вратите ти?

— Какво?

— Електрическите изводи в салона.

Тя пусна ключовете в дланта му, после се изниза покрай него.

— До касовия апарат в предната част и зад микровълновата в килера. — И понеже той изглеждаше като жива фантазия, а тя беше сигурна, че изглежда ужасно, му се сопна. — Не докосвай нищо.

— Какво си мислиш, че ще правя? — извика той след нея, когато тя на практика изтича надолу по коридора. — Ще се накъдря?

— Никога не знам какво ще направиш — каза тя и затвори вратата на спалнята зад себе си. Погледна в огледалото над скрина си и вдигна ръка до устата си. — О, боже мой — изплака тя.

Косата й беше ужасна от съня. Отзад беше сплескана; а отпред — бухнала. Имаше отпечатък от възглавницата на дясната си буза и черно петно под окото си. Беше отворила вратата с вид на един от онези хора с размазани очи, които бяха оцелели след природно бедствие. Още по-лошо, беше отворила вратата, изглеждаща като лайно, а Ник стоеше от другия й край.

Веднага след като Дилейни чу, че входната й врата се затваря, изтича в банята и си взе набързо душ. Горещата вода й помогна да си проясни главата и когато излезе, вече беше напълно будна. Можеше да чуе воя от бормашината на Ник, който идваше от предната част на салона. Тя отиде до кухнята и включи кафеварката. Каквато и да беше неговата причина, в действителност й правеше услуга. Беше мил. Не знаеше защо или колко дълго щеше да продължи това, но беше благодарна и мислеше да се възползва напълно.

Тя облече черен рипсен пуловер, който се закопчаваше с цип отпред и имаше яка и маншети с шарки на зебра. Към него сложи подходяща риза. Обу ботуши от телешки бокс и черен чорапогащник, сложи си гел на косата, и я изсуши със сешоар. Бързо си постави грим, след което се уви с голямото си вълнено палто, шал и ръкавици. Четиридесет и пет минути след като беше събудена от тропането на Ник по вратата, тя излезе от апартамента и слезе по стълбите с термос в едната ръка и две димящи чаши кафе в другата.

Задната врата на салона беше широко отворена, а Ник стоеше с гръб към нея. Краката му бяха разкрачени и ниско на бедрата му бе закачен колан за инструменти. Беше извадил чифт кожени работни ръкавици, а бормашината стоеше притихнала вътре в салона. Изрязал бе кръгла дупка във вратата и бе започнал да маха старата дръжка. Погледна нагоре, когато тя приближи, сивите му очи я докоснаха навсякъде.

— Нося ти кафе — каза тя и му подаде чашата.

Той захапа средния пръст на ръкавицата и я издърпа от ръката си. После я пъхна в джоба на якето си и се протегна за кафето.

— Благодаря. — Ник духна в чашата и погледна към нея над парата. — Едва октомври е, какво ще правиш през декември, когато снегът ще стигне до малкото ти задниче? — попита той и после отпи.

— Ще замръзна до смърт. — Тя остави термоса до вратата. — Но предполагам, че това ще е добра новина за теб.

— Как така?

— Тогава ще наследиш моята част от имуществото на Хенри. — Тя се изправи и обви ръце около своята чаша. — Освен, разбира се, ако не ме заровят тук в Трули, без дори да напускам града. Тогава нещата могат да станат малко опасни. Но ако искаш, можеш да хвърлиш тялото ми извън границите на града. — Тя помисли за момент, след което добави условие: — Само не позволявай някое животно да ми сдъвче лицето. Наистина ще ми бъде противно.

Единият ъгъл на устата му се повдигна.

— Не искам твоя дял.

— Аха, сигурно — каза с насмешка тя. Как може, който и да е нормален човек да не иска част от имущество, което струва толкова? — Беше доста ядосан в деня, когато прочетоха завещанието на Хенри.

— Както и ти.

— Само защото той ме манипулира.

— Идея си нямаш.

Тя отпи от кафето си.

— Какво имаш предвид?

— Няма значение. — Той сложи чашата си до термоса и си сложи отново ръкавицата. — Нека да кажем, че получих точно това, което исках от Хенри. Имот, за който всеки строител би дал някой от органите си, за да го притежава, а аз го получавам безплатно и без каквито и да е изисквания. — Започна да търси отвертка в колана си с инструменти.

Не точно без нищо, помисли си тя. Поне не и в момента. Трябваше да изчака една година, както и тя.

— Значи не си ядосан, че получаваш само два имота, а аз получавам бизнеса и парите му?

— Не. — Той махна винта и го хвърли в кутия от дясната му страна. — Ти и майка ти сте добре дошли да се занимавате с това главоболие.

Тя не знаеше дали да му вярва.

— Какво мисли майка ти за завещанието на Хенри?

Погледът му се сблъска с нейния, след което се върна на дръжката на вратата.

— Майка ми? Какво те е грижа какво мисли майка ми? — попита той, докато махаше двете топки и ги хвърляше в кутията.

— Не че ме е грижа, но тя ме гледа все едно съм осакатила котката й. Едновременно вбесено и пренебрежително.

— Тя няма котка.

— Знаеш какво имам предвид.

Той използва отвертката, за да открие езика на бравата.

— Предполагам, че знам какво имаш предвид. — Той се протегна за новата част и я извади от опаковката й. — Какво очакваш да си мисли? Аз съм неин син, а ти си neska izugarri.

— Какво означава neska iz… izu, каквото и да е там?

Той се засмя тихо.

— Не го приемай лично, но означава, че си ужасно момиче.

— Оу. — Тя отпи от кафето и погледна към краката си. Предположи, че да я наричат „ужасно момиче“, не е много лошо. — И по-зле са ме наричали, разбира се, обикновено на английски. — Тя погледна отново към Ник и го видя да завива лъскави нови топки на мястото. — Винаги съм искала да владея два езика, така че да мога да ругая и майка ми да не знае. Ти си късметлия.

— Аз не говоря два езика.

Мразовит полъх развя косата на Дилейни и тя се сгуши още по-плътно в палтото си.

— Говориш баски.

— Не, не говоря. Разбирам няколко думи. Толкова за това.

— Добре, Луи говори.

— Той знае, колкото и аз. — Ник се наведе и взе бравата. — Разбираме малко, защото майка ми говори баски с нейните роднини. Опита се да ни научи на него и на испански, но ние наистина не бяхме заинтересовани. Луи и аз знаем главно няколко думи за ругаене и части на тялото, защото ги проверихме в речника й. — Той погледна към Дилейни, после бутна бравата през дупката, която беше направил във вратата. — Наистина важните неща — добави той.

— Луи казва на Лиза, че е неговата любима на баски.

Ник сви рамене.

— Тогава може би той знае повече, отколкото си мислех.

— Той я нарича нещо като alu gozo.

Ник се закикоти силно и тръсна глава.

— Тогава не я нарича „любима“.

Дилейни се наведе напред и попита:

— И как наистина я нарича тогава?

— Няма начин да ти кажа. — Той потърси в джоба на колана си инструменти за винтове, после хавана с устата си два от тях.

Тя се пребори с нуждата да го удари.

— Хайде. Не можеш да ме оставиш да се чудя.

— Ще кажеш на Лиза — промърмори той през винтовете — и ще ме вкараш в беля с Луи.

— Няма да кажа, моляяя те — придумваше го тя.

Някакво чуруликане около гърдите на Ник спря молбите й. Той изплю винтовете и отново захапа средния пръст на ръкавицата си. После опипа вътрешната част на якето си и извади тънък мобилен телефон.

— Да, Ник е — отговори той и пъхна ръкавицата в джоба си. Послуша за около минута, после завъртя очи нагоре. — И кога може да излезе навън? — Той закрепи телефона си между рамото и ухото си, и продължи да закрепва бравата. — Това е дяволски късно. Ако не иска да работи за нас, трябва да си каже, иначе е по-добре да довлече задника и ПВЦ-то си на работа не по-късно от четвъртък. Имахме късмет с прогнозата за времето досега и не искам да прецакваме нещата. — Той говореше за квадратни и кубични метри и Дилейни не разбра нищо. Ник закрепи металната пластина за рамката на вратата, после прибра за последен път отвертката в колана си. — Обади се на Ан-Мари и тя ще ти даде числата за това. Бяха или осемдесет или осемдесет и пет хиляди, не съм сигурен. — Той натисна копчето за изключване на телефона и го прибра под якето си. Бръкна в предния джоб на дънките си, след което й подаде връзка ключове. — Пробвай ги — нареди той, след което влезе в салона и плъзна резето на мястото.

Когато тя направи това, което й каза, двете ключалки се отвориха лесно. Дилейни взе отново чашата с кафе на Ник и термоса от земята и влезе в задната част на магазина. С пълни ръце тя ритна вратата, за да я затвори, и пристъпи в склада. Коланът за инструменти и якето на Ник стояха на плота до микровълновата. Бормашината му лежеше на пода, все още включена към контакта, но той не се виждаше никъде.

Иззад затворената врата на банята, тя чу водата да тече в тоалетната, докато махаше палтото и ръкавиците си. Постави ги на закачалката до вратата, после взе чаша с прясно кафе за себе си и забърза към предната част на салона. По някаква откачена причина да стои по средата на коридора, докато Ник използва банята й, я караше да се чувства като воайор, както по времето, когато се криеше зад стъклата на слънчеви очила във Валиу Райт и го наблюдаваше как купува дузина (големи и релефни) презервативи. Той беше на около седемнадесет.

Дилейни отвори тефтера с ангажименти и загледа празната страница. Тя беше имала своя дял от гаджета и те определено бяха ползвали нейната баня. Но поради някаква причина, която не можеше да си обясни, беше различно с Ник. По-лично… почти интимно. Все едно й е бил любовник, вместо момчето, което я предизвикваше през по-голяма част от живота й и после я използва, за да си върне на Хенри.

Тя чу, че вратата на банята се отвори и отпи голяма глътка кафе.

— Пробва ли предната врата? — попита той, токовете на ботушите му потропваха по линолеума й, докато вървеше към нея.

— Не още. — Тя погледна над рамото си към него и го наблюдаваше как се приближава. — Благодаря за новите ключалки. Колко ти дължа?

— Работи. Вече проверих вместо теб — каза той, вместо да отговори на въпроса й. Ник спря до нея, после облегна бедрото си на плота до десния й лакът. — Това беше на пода, когато сменях ключалката на предната врата — каза той и посочи плика, който лежеше върху касовия апарат. — Някой сигурно го е пъхнал под вратата ти.

Нейното име беше единственото нещо, написано на хартията, и тя предположи, че вероятно е някакъв вид съобщение за срещата на централната бизнес асоциация или нещо, също толкова вълнуващо.

— Бузите ти са червени.

— Малко е студено тук — каза тя, но не беше сигурна, че температурата има нещо общо с това.

— Няма да издържиш зимата. — Той обви ръцете си около чашата й за кафе за няколко секунди, след което обхвана страните й с длани. — Някакви други части, които се нуждаят от затопляне?

Ъъъ-ох.

— Не.

— Сигурна ли си? — Върховете на пръстите му пригладиха косата й зад ушите. — Ще те стопля наистина добре. — Палецът му се плъзна по брадичката й, после погали долната й устна. — Диваче.

Тя сви ръка в юмрук и го удари в стомаха. Вместо да се ядоса, той се засмя и отпусна ръцете си отстрани.

— Беше по-забавна преди.

— Кога беше това?

— Когато ти се разширяваха очите и полудяваше, и изглеждаше така, сякаш искаш да ме удариш, но беше толкова предвзета, че никога не би го направила. Челюстта ти беше стисната и устните нацупени. В началното училище всичко, което трябваше да направя беше да те погледна, и ти бягаше.

— Това беше така, защото ти на практика ме повали в безсъзнание със снежна топка.

Челото му се намръщи и той се изпъна.

— Това беше инцидент.

— Наистина? Коя част? Когато случайно събра сняг в твърда топка, или когато неволно я хвърли по мен?

— Нямах намерение да те удрям толкова силно.

— Защо изобщо ме улучи?

Той помисли малко и каза:

— Ти беше там.

Тя завъртя очи.

— Това е брилянтно, Ник.

— Истина е.

— Трябва да си припомня това следващия път, когато те видя на пешеходна пътека и крака ми започне да гори от желание да натисне газта.

Усмивката му показа прави, бели зъби.

— Станала си истинска умница, откакто си тръгна оттук.

— Станах самата себе си.

— Мисля, че това ми харесва.

— Боже, предполагам, че мога да умра щастлива.

— Един вид ме кара да се чудя какво друго е различно. — Той се протегна и започна да разкопчава ципа й. Студеният метал докосна ключицата й и се плъзна по кожата й.

Дилейни пое леко дъх, но отказа да погледне настрани. Той вдигна поглед от врата й и тя погледна в очите му. За по-малко от секунда той се беше превърнал някак си от обикновен мъж в своенравното момче, с което беше израснала. Беше виждала този сребрист блясък прекалено много пъти, за да не разбере, че се кани да тропне силно с крак, да извика „бууу“, за да я накара да се разтича като луда. Да я накара да си помисли, че ще хвърли червей по нея или нещо също толкова отвратително. Тя отказваше да му позволи да я сплаши. Винаги го оставяше да победи, но сега щеше да устои заради всичките онези пъти, когато беше губила.

— Не съм същото момиче, което предизвикваше толкова много пъти преди. Не ме е страх от теб.

Той повдигна черната си вежда нагоре.

— Не те е страх?

— Не.

Погледът му потъна в нейния, когато той се протегна отново за металната закопчалка на ципа. Ник я придвижи бавно и безшумно с половин инч по-надолу.

— Страх ли те е сега?

Тя стисна ръце от двете си страни. Ник я изпитваше. Опитваше се да я накара да се отдръпне първа. Дилейни тръсна глава.

Закопчалката се плъзна още малко по-надолу и спря.

— Сега?

— Не. Никога няма да ме уплашиш. Знам какъв си.

— Ъхъ. — Ципът се отвори още и тежката якичка със зебров десен се показа. — Кажи ми, какво си мислиш, че знаеш.

— Ти си въздух под налягане. Няма да ме нараниш. Точно сега искаш да си помисля, че ще ме съблечеш гола, докато хората минават покрай големия ми прозорец. Аз би трябвало да се хвана и тогава ти ще можеш да си тръгнеш оттук и да се смееш ужасно много за моя сметка. Но познай какво?

Той дръпна ципа до златистата сатенена роза, която закопчаваше сутиена й отпред.

— Какво?

Тя пое дълбоко дъх и блъфира.

— Няма да го направиш.

Ззз-ии-ип.

Устата на Дилейни остана отворена и тя погледна надолу към пуловера си. Черният рипсен памук беше разтворен, а краищата бяха раздалечени на почти педя разстояние, откривайки леопардовия й сутиен и част от гърдите й. После, преди Дилейни да разбере как се случи, тя беше вдигната и поставена върху собствения си тефтер с ангажименти. Меката тъкан на дънките му се отърка в коленете й, а зеленият плот беше студен под бедрата й.

— Какво си мислиш, че правиш? — ахна тя и сграбчи краищата на пуловера си.

— Шшт… — Той докосна с пръсти устните й. Погледът му беше прикован върху големия прозорец, който се намираше на три метра зад Дилейни. — Собственикът на книжарницата минава. Не искаш да те чуе и да притисне нос към стъклото, нали?

Дилейни погледна през рамо, но тротоарът беше празен.

— Пусни ме долу — настоя тя.

— Сега изплашена ли си?

— Не.

— Не ти вярвам. Изглеждаш така, сякаш си готова да изскочиш от кожата си.

— Не съм изплашена. Просто съм твърде умна, за да играя игричките ти.

— Ние все още не сме започнали.

Но всъщност бяха, а той бе единственият мъж, с когото тя не искаше да играе. Ник беше прекалено опасен, а тя го намираше и твърде привлекателен.

— Изпитваш ли някакво извратено удоволствие от това?

Бавна, чувствена усмивка изви устните му.

— Абсолютно. Леопардовият сутиен, който носиш, е доста див.

Дилейни пусна пуловера си за достатъчно дълго време, че да затвори ципа отново. Веднъж, след като го направи, тя се отпусна малко.

— Е, не се вълнувай. Не съм изплашена.

Дълбокият му, спокоен смях я изпълни.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Погледът му се спусна към устата й.

— Предполагам, че трябва да видя какво мога да направя по въпроса.

— Това не беше предизвикателство.

— Беше, Дилейни. — Той помилва бузата й с опакото на ръката си, а дишането й стана накъсано. — Един мъж знае кога е предизвикван от жена.

— Вземам си го обратно. — Тя хвана с пръсти китките му.

Той тръсна глава.

— Не можеш. Вече го отправи.

— О, не. — Дилейни сведе погледа си към силната му, упорита брадичка. Някъде на безопасно място, далеч от хипнотичните му очи. — Не. Никога не съм го правила.

— Може би, защото си толкова скована. Имаш нужда от секс.

Погледът й рязко се вдигна към неговия и тя избута ръката му от бузата си.

— Нямам нужда от това. Правя секс през цялото време — излъга тя.

Той насочи към нея поглед, изпълнен със съмнение.

— Правя го!

Ник наведе лицето си до нейното.

— Тогава може би се нуждаеш от някого, който знае какво върши.

— Да не си предлагаш услугите?

Устните му леко погалиха нейните, когато той тръсна глава.

— Не.

Дъхът на Дилейни спря в гърлото й.

— Тогава защо ми причиняваш това?

— Усещането е хубаво — каза той тихо, като въздишка, и постави нежна целувка в ъгълчето на устните й. — На вкус също. Винаги си имала хубав вкус, Дилейни. — Той погали устата й със своята. — Навсякъде — каза и отвори широко уста над нейната.

Главата му се наклони на една страна и за миг всичко се промени. Целувката му стана гореща и влажна, като че ли смучеше сок от праскова. Той хапеше устните й и настояваше тя да го нахрани в отговор. Ник засмука езика й в устата си, вътрешността на която беше топла и гладка, и тя почувства как костите й се разтапят. Беше безпомощна да го спре сега. Дилейни се отпусна и го целуна с подобен на неговия глад. Той беше толкова добър в това да предизвиква подобни усещания у нея. Караше я да се чувства повече от щастлива да прави неща, за които не бе имала намерение. Оставяше я без дъх. Караше я да се чувства тясно в собствената си кожа.

Ръцете му се насочиха към коленете й и той ги раздели. Дилейни почувства лекото докосване на дънките му, когато пристъпи между бедрата й, усети хватката му върху китките си, когато повдигна ръцете й до раменете си. Една от дланите му обхвана гърдата й и тя изстена дълбоко в гърлото му. Стомахът й се присви, а зърната й настръхнаха. През пуловера и сатенения си сутиен тя почувства горещината, която се излъчваше от неговата длан. Изви се към него, копнееща за още. Ръцете й се плъзнаха по широките му рамене и продължиха нагоре към главата му. Дилейни помилва с палец твърдата му челюст и после плъзна длан надолу към врата му. Когато почувства силното биене на неговия пулс и накъсаното му дишане, през нея премина чисто женско задоволство. Пръстите й си проправиха път към ризата му и започнаха да разкопчават копчетата. Преди десет години той беше видял почти всеки инч от голото й тяло, а тя дори не беше зървала гърдите му. Дилейни отвори вълнената риза, за да задоволи старото любопитство, след което се откъсна от целувката, за да го погледне по-добре и не беше разочарована. Той имаше гръден кош, който можеше да накара жените да пъхат пари в панталоните му. Тъмнокафяви зърна и релефни мускули, стегната кожа и черни косъмчета, които се спускаха надолу по плоския му корем, заобикаляха пъпа му, след което изчезваха в колана на дънките му. Очите й се спуснаха надолу към панталоните му и силната изпъкналост под копчетата. Тя вдигна поглед към лицето му. Той я погледна в отговор изпод притворените си клепачи, устата му още беше влажна от целувката им. Ръцете й се спуснаха по гърдите му, а пръстите й заровиха в меките косъмчета. Докосването накара мускулите под пръстите й да се стегнат.

— Изчакай за минута — каза той с дрезгав глас, все едно току-що беше станал от леглото. — Освен ако не искаш дамата със синя коса пред вратата да разбере какво правим.

Тя замръзна.

— Шегуваш се, нали?

— Не. Изглежда като учителката ми от първи клас, мисис Вон.

— Лавърн! — прошепна силно тя и погледна над рамото си. — Какво иска?

— Може би да се подстриже — каза той и докосна леко с палец зърната й.

— Престани. — Тя се обърна обратно и плесна ръцете му, за да ги отблъсне настрани. — Не мога да повярвам, че позволих това да ми се случи отново. Тя още ли е там?

— Аха.

— Как мислиш, може ли да ни види? — попита тя.

— Не знам.

— Какво прави?

— Зяпа ме.

— Не мога да повярвам. Точно миналата нощ майка ми се оплака от скандалното ми поведение с теб при „Хенези“. — Тя тръсна глава. — Сега това. Лавърн ще каже на всички.

— Вероятно.

Тя погледна към него. Той все още стоеше между бедрата й.

— Не те ли е грижа?

— За какво по-точно се предполага, че трябва да ме е грижа? Че тъкмо сме започнали забавлението? Че ръката ми е върху гърдите ти, а твоите са върху целия ми гръден кош и двамата си прекарваме добре? Дяволски вярно, грижа ме е за това. Не бях приключил. Но не очаквай да се притеснявам, че малка стара дама гледа през прозореца и ни наблюдава. Защо да ме е грижа, че хората ще говорят за това? Те го правят за мен, откакто съм се родил. Спрях да се притеснявам много отдавна.

Дилейни го блъсна по раменете, докато той не отстъпи крачка назад. С все още пулсиращо в нервите й желание, тя скочи от плота и се обърна, за да види как мисис Вон се отдалечава несигурно в розова домашна роба и чифт подходящи чорапи.

— Хората в този град вече мислят, че спим заедно. И ти би трябвало да се притесняваш, след като рискуваш да загубиш имуществото, което ти остави Хенри.

— Как така? Последния път, когато проверих, в даден момент по време на секс някой получава оргазъм. Иначе не е нищо повече от опипване.

Дилейни изстена и хвана главата си с ръце.

— Не принадлежа на това място. Мразя този град. Мразя всичко в него. Нямам търпение да напусна. Искам си живота обратно.

— Погледни от добрата страна — каза той и тя чу тропота на ботушите му, докато вървеше към задната част на помещението. — Когато напуснеш, ще го направиш като богата жена. Продаде се заради парите на Хенри, но съм сигурен, че си мислиш как накрая ще си струва.

Тя погледна към него.

— Ти си лицемер. Ти също се съгласи със своята част от завещанието.

Той влезе в склада й и излезе няколко секунди по-късно.

— Истина е, но има разлика. — С все още разкопчана риза, той се пъхна в коженото си яке. — Това специфично условие не е изпитание за мен.

— Тогава защо се опита да ми свалиш пуловера?

Той клекна и взе бормашината си.

— Защото ми позволи. Не го приемай лично, но на твое място можеше да е всяка.

Думите му я засегнаха, сякаш някой я удари с юмрук в стомаха. Тя захапа вътрешната част на бузата си, за да не заплаче или извика, или и двете.

— Мразя те — каза тя.

Думите й бяха изречени не по-силно от шепот, но той я чу.

— Сигурно е така, диваче — каза Ник, докато увиваше кабела около бормашината.

— Трябва да пораснеш и да се превърнеш в зрял мъж, Ник. Порасналите мъже не опипват жени само за да видят дали могат. Истинските мъже вече не гледат на жените като на играчка.

Той я погледна през разстоянието, което ги разделяше.

— Ако вярваш в това, тогава си все още същото наивно момиче, което винаги си била. — Той отвори рязко задната врата. — Може би трябва да следваш собствения си съвет — каза той, след което затвори след себе си.

— Порасни, Ник! — извика тя след него. — И… и… се подстрижи. — Тя не знаеше защо добави последната част. Може би защото искаше да го нарани, което беше абсурдно. Мъжът нямаше чувства.

Тя се обърна и погледна към празния си бележник с ангажименти. Животът се превръщаше от скапан в откровено отвратителен. Два часа, помисли си тя. Даваше на клюките два часа, за да стигнат до майка й, и то само защото щеше да отнеме на Лавърн час, за да стигне до колата си.

Сълзи на ярост замъглиха зрението на Дилейни и погледът й попадна на плика върху касовия апарат. Тя го отвори. Оттам падна страница с три изпъкващи думи в центъра. „Аз те наблюдавам“, гласеше надписът. Дилейни смачка хартията и я хвърли в другия край на салона. Страхотно! Това беше всичко, от което се нуждаеше. Хелън, жената психопат я следеше и пъхаше бележки под вратата й.