Рейчъл Гибсън
Влюбен до безумие (4)

Глава 3

Дилейни затвори ципа на куфара и огледа спалнята си за последен път. Нищо не се бе променило от деня, в който я бе напуснала преди десет години. Розовите тапети, дантеленият балдахин, музикалната й колекция, всичко бе точно както го бе оставила. Дори снимките, напъхани в рамката на огледалото, бяха същите. Нещата й я бяха чакали, но вместо да почувства утеха и топлота, стаята я потискаше. Стените се приближаваха към нея. Трябваше да се махне.

Сега всичко, което трябваше да направи, бе да изслуша завещанието и, разбира се, да каже на майка си, че заминава. Гуен щеше да направи всичко възможно, за да я накара да се почувства виновна, и тя не очакваше с нетърпение сблъсъка.

Дилейни излезе от стаята и се отправи надолу по стълбите към офиса на Хенри, за да чуе завещанието му. Беше се облякла така, че да й е удобно, в спортна синя рокля без ръкави от мека памучна материя и носеше обувки с платформи, които лесно можеше да събуе по време на дългото пътуване, което й предстоеше.

На входа на офиса дългогодишният приятел на Хенри, Франк Стюарт, я поздрави, сякаш беше портиер в „Риц Карлтън“^[1].

— Добро утро, мис Шоу — каза той, когато тя влезе в стаята.

Макс Харисън, адвокатът на Хенри, седеше зад масивното бюро и вдигна поглед, когато Дилейни влезе. Тя стисна ръката му и поговори с него за кратко, преди да заеме мястото до майка си на първия ред.

— Кой липсва? — попита тя, посочвайки празния стол до нея.

— Ник — въздъхна Гуен, докато опипваше трите наниза на перлената си огърлица. — Въпреки че не мога да си представя защо Хенри ще го обезпечава със завещанието си. През последните няколко години той много пъти прави опити да оправи отношенията им, но Ник отхвърляше всеки един от тях.

Значи Хенри е искал да се помирят. Не беше чак толкова изненадващо. Тя винаги бе подозирала, че, след като не бе успял да създаде законен наследник с Гуен, в крайна сметка ще насочи вниманието си към сина, който винаги бе игнорирал.

След по-малко от минута Ник влезе в стаята. Той успяваше да изглежда почти порядъчно в чифт кадифени панталони с цвят на въглен и рипсено копринено поло в същия нюанс като този на очите му. За разлика от погребението, сега бе облечен подходящо. Косата му бе издърпана назад и бе свалил обецата от ухото си. Той огледа стаята, след което седна на стола до Дилейни.

Тя погледна към него с ъгълчето на окото си, но той гледаше право напред, разкрачен, с ръце върху бедрата. Чистият аромат на афтършейва му изпълни ноздрите й.

Не беше говорила с него, откакто я бе нарекъл диваче предишната нощ. Тя го бе игнорирала през целия път до дома на майка си, изпитвайки същото чувство на унижение, което си мислеше, че е преодоляла преди години. Нямаше намерение да говори с този идиот и сега.

— Благодаря ви, че дойдохте — поздрави Макс и привлече вниманието на Дилейни. — За да спестим време, ще ви помоля да запазите всичките си въпроси, докато свърша с четенето.

Той прочисти гърлото си, разгърна документите пред себе си и започна със своя равен, адвокатски глас:

— Аз, Хенри Шоу, живущ в Трули, окръг Вали, щата Айдахо, съставям и декларирам, че това е последната ми воля и убеждение и с нея отменям всички завещания и изменения, които съм правил допреди това. Член I: Аз избирам и назначавам моя доверен приятел Франк Стюарт като изпълнител на това завещание. Заявявам, че нито изпълнителят, нито наследникът в качеството им на такива не трябва да са задължени да предоставят гаранции за техните публични облигации…

Дилейни се загледа в една точка зад главата на Макс и слушаше с половин ухо как чете частта от завещанието, която обясняваше задълженията на изпълнителя. Не й пукаше за тях. Умът й беше изпълнен с по-важни проблеми, като например това, че майка й бе седнала от едната й страна, а Ник от другата. Двамата се ненавиждаха взаимно. Винаги беше така и напрежението, което изпълваше стаята, бе почти осезаемо.

Рамото на Ник докосна това на Дилейни, когато сложи лакти на облегалките на стола си. Блузата му допря голата й кожа, а след това се отдръпна. Дилейни се принуди да остане съвършено неподвижна, сякаш нищо не се бе случило, сякаш не бе почувствала гладката тъкан на ръкава му върху кожата си.

Макс пристъпи към частта от завещанието, в която осигуряваше дългогодишните си служители и братята му от ловната хижа на Муз. Тогава той спря и Дилейни върна погледа си към него. Видя го как внимателно отгърна една страница настрана, преди да продължи.

— Член III: Точка първа: Давам и завещавам половината от движимото си имущество и половината от недвижимите си имоти, които не са прехвърлени по друг начин по-долу, заедно с всички неизтекли застрахователни полици, на жена ми, Гуен Шоу. Гуен бе отлична съпруга и аз дълбоко я обичам. Точка втора: на дъщеря ми, Дилейни Шоу, аз давам и завещавам останалата част от имуществото, което не е прехвърлено по-долу, при условие че тя пребивава само и единствено в рамките на града Трули, Айдахо, и не напуска същия за срок от една година, за да може да се грижи за майка си. Посоченият период започва да тече след прочитането на това завещание. Ако Дилейни откаже да се съобрази с условията, собствеността от член III, точка втора, ще бъде прехвърлена на сина ми Ник Алегреза.

— Какво означава всичко това? — прекъсна го Дилейни.

Внезапната хватка на Гуен върху ръката й бе единственото нещо, което й попречи да скочи на крака.

Макс погледна към нея, после върна погледа си към документа на бюрото пред него.

— Точка трета: Давам на сина си Ник Алегреза имотите, известни като Ейнджъл Бийч и Силвър Крийк, с които може да постъпи както желае, при условие че се въздържа от сексуална връзка с Дилейни Шоу за една година. Ако Ник откаже или оспори желанието ми по отношение на тази уговорка, тогава по-горният имот да се прехвърли на Дилейни Шоу.

Дилейни седеше сковано в стола си и се чувстваше така, сякаш бе застреляна с електрошоков пистолет. Лицето й се покри с червенина, а сърцето й спря да бие. Гласът на Макс продължи да изпълва помещението в продължение на още няколко минути, но Дилейни бе прекалено объркана, за да го слуша. Това беше твърде много, за да се преглътне наведнъж. Тя наистина не беше разбрала повечето от прочетеното. С изключение на последната част, която забраняваше на Ник да има сексуална връзка с нея.

Тази клауза от завещанието бе шамар, насочен към двама им. Напомняне за миналото, когато Ник я бе използвал, за да си върне на Хенри, и когато тя го бе помолила да го направи. Дори и след смъртта си Хенри още не бе приключил с наказанията си към нея. Тя беше толкова покрусена, че й се прииска да умре. Чудеше се какво мисли Ник, но се страхуваше да погледне към него.

Адвокатът свърши и вдигна поглед от завещанието. В кабинета настана оглушително мълчание и в продължение на няколко дълги мига никой не проговори, докато най-накрая Гуен зададе въпроса, който се въртеше в съзнанието на всички.

— Това законно и обвързващо ли е?

— Да — отговори Макс.

— Значи аз получавам половината от имотите без условия, но за да наследи останалата част, Дилейни трябва да остане в Трули за една година?

— Точно така.

— Това е абсурдно — заяви Дилейни подигравателно, правейки всичко възможно да забрави за Ник и да се концентрира върху своята част от завещанието. — Живеем в 90-те. Хенри не може да си играе на Бог. Не е възможно това да е законно.

— Уверявам ви, че е. За да наследите своя дял, трябва да сте съгласни с условията, отразени в завещанието.

— Няма да стане. — Дилейни се изправи. Багажът й беше опакован. Нямаше да остави Хенри да я контролира от гроба. — Отстъпвам своя дял на майка ми.

— Не можете. Завещанието е условно. Вие ще получите своя дял от имота, при условие че живеете в Трули една година. Имотът се задържа в тръст, докато изтече указаният период. Накратко, не можете да отстъпите на майка си това, което не е ваше. И ако сте решили да отхвърлите условията в завещанието, вашият дял ще се прехвърли на Ник, а не на Гуен.

И ако Дилейни го направеше, майка й щеше да я убие. Но това не я интересуваше. Тя нямаше да продаде душата си, за да пощади майка си.

— Какво ще стане, ако оспоря завещанието? — попита тя, започвайки да се отчайва.

— Не можете да оспорите завещанието, просто защото не ви харесват условията. Трябва да имате основания, като например невменяемост или измама.

— А, ето причина. — Дилейни вдигна ръцете си с дланите нагоре. — Хенри явно е изгубил разсъдъка си.

— Страхувам се, че съдът ще изрази различно мнение. Условията трябва да бъдат доказани като незаконни или да се приемат като нарушение на обществения ред, но това не е така. Може да се счетат за капризни, но отговарят на изискванията на закона. Факт е, Дилейни, че вашата част от имота се оценява на малко над три милиона долара. Хенри ви е направил много богата млада жена. Всичко, което трябва да сторите, е да живеете в Трули за една година и нито един съд няма да обяви условието като невъзможно за изпълнение. Можете да приемете или да откажете. Това е.

Дилейни седна обратно на мястото си. Дъхът секна в дробовете й. Три милиона. Тя мислеше, че става дума за няколко хиляди.

— Ако сте съгласни с условията — продължи Макс, — ще ви бъде осигурена адекватна месечна издръжка за обичайните ви нужди.

— Кога Хенри направи това завещание? — поиска да узнае Гуен.

— Преди два месеца.

Гуен кимна, сякаш всичко това имаше смисъл, но не беше така. Не и за Дилейни.

— Ник, имате ли някакви въпроси? — попита Макс.

— Аха. Едно чукане счита ли се за сексуална връзка?

— О, боже мой! — ахна Гуен.

Дилейни стисна ръцете си в юмруци и обърна поглед към него. В сивите му очи гореше ярост, а устните му бяха гневно стиснати. Дилейни нямаше проблем с това, тя също беше бясна. Те се взираха един в друг, като двама бойци, готови за битка.

— Ти — каза тя, като вдигна брадичката си и го погледна така, сякаш бе нещо, което трябваше да остърже от обувките си — си зъл.

— А какво ще кажете за оралния секс? — попита Ник, задържайки погледа си върху Дилейни.

— Ъъ… Ник — намеси се Макс. — Не мисля, че ние трябва да…

— Аз мисля, че трябва — прекъсна го Ник. — Хенри явно е бил загрижен за това. Толкова загрижен, че го е включил в завещанието си. — Той обърна твърдия си поглед към адвоката. — Мисля, че трябва да знаем правилата, така че да няма объркване.

— Аз не съм объркана — уведоми го Дилейни.

— Например — Ник продължи, сякаш тя не бе проговаряла. — Никога не съм считал секса за една нощ за връзка. Само две голи тела, които се трият едно в друго, потят се и се забавляват. На сутринта се събуждаш сам. Без обещания, които нямаш намерение да спазиш. Без обвързване. Без погледи помежду ви по време на закуската. Просто секс.

Макс прочисти гърлото си.

— Вярвам, че Хенри е имал предвид, че не трябва да има сексуални контакти изобщо.

— И как някой ще разбере?

Дилейни се втренчи в него.

— Лесно. Не бих правила секс с теб, дори за да спася живота си.

Той я погледна и скептично вдигна вежди.

— Е — намеси се Макс — като изпълнител, задължение на Франк Стюарт е да се увери, че условията се спазват.

Ник насочи вниманието си към изпълнителя, който стоеше в задната част на стаята.

— Ще ме шпионираш ли, Франк? Ще надничаш през прозорците ми?

— Не, Ник. Ще приема думата ти, че си съгласен с условията по завещанието.

— Не знам, Франк — каза той и отново обърна поглед към Дилейни. Очите му се спряха на устата й, преди да се плъзнат по шията й и да продължат надолу към гърдите й. — Тя е доста секси. Какво ще стане, ако аз просто не мога да се въздържа?

— Спри веднага! — Гуен стана и посочи Ник. — Ако Хенри беше тук, нямаше да се държиш толкова непочтително. Ако Хенри беше тук, щеше да проявиш повече уважение.

Той гледаше към Гуен, докато ставаше на краката си.

— Ако Хенри беше тук, щях да му направя услуга и да му сритам задника.

— Той ти беше баща!

— Той не е нищо повече от един донор на сперма — каза Ник подигравателно, а след това тръгна към вратата, като изстреля един последен куршум, преди да излезе. — Жалко за всички нас, че му се случи само веднъж успешно да бъде такъв — каза той, оставяйки стаята изпълнена със зашеметено мълчание.

— Разчитайте на Ник да направи всичко противно — заяви Гуен, след като чуха как предната врата се затваря. — Хенри се опитваше да се промени, но той го отхвърляше всеки път. Мисля, че го правеше, защото винаги е ревнувал от Дилейни. Поведението му днес тук го доказва, не мислите ли?

Главата на Дилейни започна да пулсира.

— Не знам. — Тя вдигна длани към бузите си. — Никога не съм знаела защо Ник прави нещата, които прави.

Той винаги е бил загадка за нея, дори когато бяха деца. Винаги е бил непредвидим и тя никога не се преструваше, че разбира защо се държи по начина, по който се държи. Един ден се държеше така, сякаш не може да търпи присъствието й, а на следващия казваше нещо мило или караше момчетата от училището й да спрат да я дразнят. И точно когато започваше да мисли, че е добър, той я изненадваше и я оставяше зашеметена и задъхана.

Както днес или онзи път, когато я удари между очите със снежна топка. Тя беше в трети клас и стоеше пред училището, докато чакаше майка си да я вземе. Спомняше си, че стоеше от едната страна, наблюдавайки как Ник и приятелите му изграждат снежна крепост около училищния флаг. Спомняше си как гъстата му черна коса и маслинена кожа контрастираха на белия фон. Той носеше вълнен тъмносин пуловер с кожени кръпки по раменете, а бузите му бяха почервенели от студа. Беше му се усмихнала, а той бе хвърлил снежна топка към нея, която на практика я изпрати в безсъзнание. Наложи се да ходи на училище с две посинени очи, които в крайна сметка промениха цвета си в зелено и жълто, преди да изчезнат напълно.

— Сега какво? — попита Гуен, изваждайки Дилейни от мислите за миналото и Ник.

— Ако никой не оспори завещанието, можем да процедираме доста бързо. — Макс погледна Дилейни. — Планирате ли да се противопоставите на завещанието?

— Какъв е смисълът? Изяснихте, че условията на завещанието на Хенри за мен са предложение, което или приемаш, или не.

— Именно.

Трябваше да знае, че Хенри ще постави допълнителни условия към завещанието си. Трябваше да знае, че ще се опита да я накара да поеме бизнеса му, за да контролира нея и всички останали от гроба. Сега всичко, което трябваше да направи, бе да избере. Парите или душата. Преди половин час щеше да каже, че душата й не е за продан, но това беше преди да чуе каква е цената. Преди половин час всичко беше толкова ясно. Сега изведнъж линиите се замъгляваха и тя не знаеше какво да мисли.

— Мога ли да продавам от активите на Хенри?

— Веднага след като ви принадлежат законно.

Три милиона долара в замяна на една година от живота й. След това тя можеше да отиде навсякъде, където пожелаеше. След като си тръгна от Трули преди десет години, никога не се бе задържала на едно място за повече от няколко години. Винаги ставаше твърде неспокойна и нервна, за да остане по-дълго някъде. Когато желанието да се махне се обадеше, тя винаги отговаряше на неговия повик. С толкова много пари можеше да отиде навсякъде, където пожелаеше. Да прави, каквото поиска, може би да намери мястото, което да нарече дом.

Последното нещо на света, което искаше, беше да се върне в Трули. Майка й би я побъркала.

Щеше да е луда, ако останеше тук и се откажеше от една година от живота си. Но щеше да е луда и ако не го направеше.

* * *

Джипът „Вранглер“ плавно спря на няколко крачки от изгорените останки на това, което някога е било голяма плевня. Огънят бил толкова силен, че сградата се бе срутила сама, оставяйки предимно купчина неузнаваеми отломки. Отляво, почернялата основа, пепелта, както и парчетата от счупено стъкло, бяха всичко, което бе останало от бараката на Хенри.

Ник отпусна съединителя на джипа и изгаси двигателя. Можеше да се обзаложи, че старецът не е имал намерение да подпалва конете си. Беше дошъл сутринта след пожара, когато следователят извади останките на Хенри от пепелта. Ник не очакваше да почувства нещо. Беше изненадан, че това стана.

С изключение на пет години, през които Ник бе живял и работил в Бойзи, той беше пребивавал в същия малък град като баща си, но и двамата се игнорираха взаимно. Хенри реши най-накрая да признае Ник, едва след като той и Луи преместиха строителната си компания в Трули. Гуен тъкмо бе преминала четиридесетте и Хенри най-накрая бе приел факта, че никога няма да има деца от нея. Времето бе изтекло и той бе насочил вниманието си към своя единствен син. Тогава Ник бе в края на двайсетте си години и нямаше интерес към помирение с човека, който винаги бе отказвал да го признае. Що се отнасяше до него, внезапният интерес на Хенри бе твърде закъснял.

Но той бе непоколебим. Непрекъснато отправяше към Ник предложения за пари или имущество. Предлагаше му хиляди долари, за да промени името си на Шоу. Когато той отказа, Хенри удвои офертата, но Ник бързо му каза къде да си я навре.

Той дори му предложи дял от бизнеса си, ако Ник се държи като сина, който Хенри искаше.

— Ела на вечеря. — Сякаш това щеше да оправи цял живот безразличие.

Ник му отказа.

В крайна сметка обаче те бяха установили някакво обтегнато спогаждане. Ник любезно позволяваше на баща си да изкаже предложенията и изкушенията си, преди да му откаже. Дори и сега той трябваше да признае, че някои от офертите бяха доста добри, но той лесно ги отхвърляше. Хенри го обвиняваше в твърдоглавие, но причината беше по-скоро безразличие. На него просто не му пукаше вече, но дори и да беше сериозно изкушен, всичко си имаше цена. Нищо не беше безплатно. Винаги имаше трампа. Танто за танто.

Допреди шест месеца. В усилията си да преодолее пропастта между тях, Хенри бе дал на Ник много щедър подарък, предложение за мир без условия. Той му отстъпи Кресънт Бей.

— Така моите внуци винаги ще имат най-добрия плаж в Трули — бе казал.

Ник прие подаръка и в рамките на една седмица представи планове на града за разполагането на жилищни комплекси върху пет декара от плажната ивица на имота. Предварителният план бе одобрен забележително бързо, преди Хенри да разбере и да успее да повдигне възражения. Фактът, че старецът не разбра, преди да осъществи плана си, бе невероятен късмет.

Хенри беше бесен. Но го преодоля бързо, защото имаше нещо, което искаше повече от всичко друго. Той искаше нещо, което само Ник можеше да му даде. Внук. Пряк потомък на кръвта му. Хенри имаше пари, имущество и престиж, но нямаше време. Той беше с диагноза напреднал рак на простатата. Знаеше, че ще умре.

— Просто избери една жена — бе заявил Хенри преди няколко месеца, след като нахлу в офисите на Ник в центъра. — Би трябвало да можеш да направиш бебе на някоя. Бог знае, че си практикувал достатъчно пъти, за да го сториш както трябва.

— Казах ти вече. Никога не съм срещал жена, за която да съм обмислял да се оженя.

— Не е нужно да се жениш, за бога.

Ник нямаше желание да произвежда копеле за никого и мразеше Хенри затова, че го предлага на собственото си копеле, сякаш последствията не са от значение.

— Правиш това, за да ме дразниш. Ще ти оставя всичко, когато си отида. Всичко. Говорих с адвоката си, ще трябва да оставя малко и на Гуен, така че да не оспорва завещанието ми, но ти ще получиш всичко останало. И единственото нещо, което трябва да сториш, е да направиш бебе на една жена, преди да умра. Ако не можеш да избереш, аз ще ти избера момиче. Някоя от добро семейство.

Ник му беше показал вратата.

Мобилният телефон иззвъня на седалката до него, но той не му обърна внимание. Не беше толкова изненадан, когато бе научил, че причината за смъртта на Хенри е огнестрелна рана в главата, а не огънят. Той знаеше, че Хенри се влошава и би направил същото на негово място.

Шериф Кроу бе този, който каза на Ник, че Хенри се е самоубил, но малко хора знаеха истината. Гуен искаше така. Хенри си бе отишъл по своя начин, но не и преди да създаде същински ад с последната си воля.

Ник се бе досетил, че Хенри ще заложи нещо в завещанието си, но никога не бе очаквал да постави условие за това какво да прави или да не прави с Дилейни. Защо тя? Истински лошо предчувствие пощипваше основата на черепа му и той се страхуваше, че знае отговора. Това звучеше извратено, но Ник имаше чувството, че Хенри се опитва да избере майката на внучето си.

По причини, които не искаше да изследва, Дилейни винаги му носеше проблеми. Още от самото начало. Като онзи път пред училището, когато беше облечена в луксозно синьо палто с пухкава бяла якичка, а русата й коса беше купчина от лъскави къдрици, която обрамчваше лицето й. Големите й кафяви очи се взираха в неговите, а на розовите й устни играеше лека усмивка. Гърдите му се бяха стегнали и задушаваха гърлото му. Тогава, преди да осъзнае какво прави, той вдигна снежната топка и я заби в челото й.

Ник не знаеше защо го беше направил, но това бе единственият път, когато майка му го наби с колан. Не толкова заради това, че беше ударил Дилейни, а защото беше ударил момиче. Следващият път, когато я видя в училище, тя изглеждаше като Зоро, с две посинени очи. Беше се втренчил в нея с онова болезнено чувство в стомаха, което го караше да мечтае да избяга вкъщи и да се скрие. Беше опитал да се извини, но тя винаги бягаше, когато го видеше да приближава. Предполагаше, че не може да я вини за това.

След всичките тези години тя все още успяваше да му повлияе. Дължеше се на начина, по който го поглеждаше понякога. Като че ли е някаква мръсотия, или по-лошо, когато гледаше през него, сякаш той дори не съществуваше. Това го караше да иска да протегне ръка и да я ощипе, само за да чуе охкането й.

Днес той не бе искал да я нарани или провокира. Е, не и докато не му беше хвърлила онзи поглед „ти си измет“. Но изслушването на завещанието го беше разгневило. Само като мислеше за това, се вбесяваше отново. Мислеше за Хенри и Дилейни и още веднъж онова ужасно лошо предчувствие полази по врата му.

Ник се протегна, запали стартера и се отправи обратно към града. Той имаше няколко въпроса и Макс Харисън бе единственият човек, който знаеше отговорите.

 

 

— Какво мога да направя за вас? — попита адвокатът веднага, след като Ник се появи в просторния офис, който се намираше близо до предната част на сградата.

Ник не си губеше времето в празни приказки.

— Законно ли е завещанието на Хенри и мога ли да го оспоря?

— Както ви казах по-рано, когато прочетох завещанието, то е законно. Можете да харчите парите си за оспорване. — Макс хвърли на Ник предпазлив поглед, преди да добави: — Но няма да спечелите.

— Защо го е направил? Имам някои подозрения.

Макс погледна младия мъж, който стоеше в кабинета му. Имаше нещо непредсказуемо и крайно потайно под тази хладна външност. Макс не харесваше Алегреза. Не му бе допаднал начина, по който се беше държал по-рано. Не харесваше неуважението, което бе проявил към Гуен и Дилейни — един мъж никога не трябваше да ругае в присъствието на дами. Но най-малко от всичко харесваше завещанието на Хенри. Той седна в кожения стол зад бюрото си, а Ник се настани срещу него.

— Какви са вашите подозрения?

Ник изравни студения си поглед с този на Макс и каза без заобикалки:

— Хенри иска да направя бебе на Дилейни.

Макс се колебаеше дали да му каже истината. Не изпитваше любов или лоялност към бившия си клиент. Хенри беше много труден човек и пренебрегваше професионалните му съвети многократно. Беше го предупредил относно изготвянето на такова капризно и потенциално оспорваемо завещание, но Хенри Шоу винаги трябваше да прави нещата по свой начин, а и парите бяха твърде добри за Макс, за да позволи на клиента си да намери друг адвокат.

— Вярвам, че това бе намерението му, да — отговори той искрено, може би защото се чувстваше малко виновен за участието си в него.

— Защо просто не го е включил в завещанието си?

— Хенри искаше завещанието му да се изготви по този начин поради две причини. Първо, той не мислеше, че ще станете баща на едно дете заради имущество или пари. Второ, аз го информирах, че ако оспорите условието, според което трябва да направите бременна някоя жена, е много вероятно да спечелите на основание конфликт на морала. Хенри изглежда не мислеше, че има съдия наоколо, който би повярвал, че имате морал, когато става въпрос за жени, но оспорването на завещанието би обезсмислило целта. — Макс направи пауза и видя как челюстите на Ник се стегнаха. Той бе доволен да види реакция, макар и бегла. Може би този мъж не бе напълно лишен от човешки емоции. — Винаги има шанс да попаднете на съдия, който би обявил условието за невалидно.

— Защо Дилейни? Защо не някоя друга?

— Той беше останал с впечатлението, че вие и Дилейни имате тайно минало заедно — каза Макс. — И реши, че ако ви забрани да я докосвате, ще се почувствате принуден да му се опълчите, както сте правили преди.

Гърлото на Ник се стегна от гняв.

Нямаше тайно минало между него и Дилейни. „Тайно“ звучеше като Ромео и проклетата Жулиета. Що се отнася до другото, цялата тази забранена теория, както я нарече Макс, може и да е била такава някога, но Хенри бе надценил картите в ръката си. Ник вече не бе дете, привлечено от нещата, които не може да има.

Той не правеше нещо само за да се противопостави на стареца, и не бе привлечен от порцелановата кукла, заради която винаги си патеше.

— Благодаря — каза той и стана. — Знам, че не бяхте длъжен да ми казвате тези неща.

— Прав сте. Не бях.

Ник разтърси протегнатата ръка на Макс. Не мислеше, че адвокатът го харесва особено, но Ник нямаше проблем с това.

— Надявам се всичките тези усилия на Хенри да са били напразни — каза Макс. — Надявам се заради доброто на Дилейни, че той няма да получи онова, което иска.

Ник не си направи труда да отговори. Добродетелта на Дилейни бе в безопасност. Той излезе през входната врата на офиса и продължи надолу по тротоара към джипа си. Можеше да чуе мобилния си телефон още преди да е отворил вратата. Спря да звъни само за да започне отново. Той запали двигателя и се протегна за малкия телефон. Беше майка му, която искаше да знае какво е станало със завещанието и да му напомни да дойде в къщата й за обяд. Нямаше нужда от напомняне. Той и Луи обядваха в къщата на майка си няколко пъти седмично. Това успокояваше притесненията й относно хранителни им навици и я държеше далеч от къщите им и пренареждането на чекмеджетата с чорапи.

Но днес не изгаряше от желание да види майка си. Той знаеше как ще реагира на завещанието на Хенри и наистина не искаше да говори с нея за това. Щеше да изнесе тирада, да се разбеснее и да насочи гневните си изобличителни речи към всеки с фамилията Шоу. Предполагаше, че тя има много основателни причини да мрази Хенри.

Нейният съпруг Луис починал, докато шофирал един от камионите на Хенри за сечене и извозване на дървени трупи, оставяйки я с малкия им син Луи, когото да отглежда сама. Няколко седмици след погребението на Луис, Хенри отишъл в къщата, за да й предложи утеха и съчувствие. Когато си тръгнал в края на нощта, той взел подписа на една уязвима млада вдовица върху документ, който го освобождавал от по-нататъшна отговорност за смъртта на съпруга й. Хенри поставил чек в ръката и син в утробата й. След като Ник се родил, Бенита се изправила пред него, но той отрекъл, че бебето би могло да бъде негово. Беше отричал през по-голямата част от живота на Ник…

Въпреки че Ник разбираше справедливия гняв на майка си, когато пристигна в къщата й, беше изненадан от страстната й тирада. Тя проклинаше завещанието на три езика: испански, баски и английски. Ник разбираше малко от това, което казваше, но по-голямата част от възмущението й беше насочено към Дилейни. А той дори не й бе разказал за абсурдната уговорка „без секс“. Надяваше се да не му се наложи да го прави.

— Това момиче! — гневеше се тя, докато режеше един самун хляб. — Той винаги поставя, тази neska izugarri пред сина си. Неговата собствена кръв. Тя е нищо, нищо! И все пак получава всичко.

— Тя може да напусне града — припомни й Ник.

Не му пукаше дали Дилейни ще остане, или вече е на път за дома си. Той всъщност не искаше бизнеса или парите на Хенри. Вече му бе дал единствения имот, който бе искал.

— Ба! Защо ще заминава? Чичо ти Джоуса има какво да каже по въпроса.

Джоуса Олечея бе единственият брат на майка му. Той беше трето поколение собственик на ранчо за овце и притежаваше земя близо до Марсинг. Откакто Бенита бе останала без съпруг, тя разчиташе Джоуса да бъде глава на семейството, без значение, че синовете й бяха пораснали.

— Не го занимавай с това — каза Ник и се облегна на хладилника.

Като момче, когато се забъркваше в неприятности или майка му решеше, че той и Луи имат нужда от положително мъжко влияние, тя ги изпращаше да прекарат лятото с Джоуса и овчарите му. И двамата го обичаха до деня, в който бяха открили момичетата.

Задната врата се отвори и брат му влезе в кухнята. Луи бе по-нисък от Ник. Едър, с черна коса и очи, които бе наследил от майка си и баща си.

— Така — започна Луи, затваряйки вратата с мрежа зад него. — Какво ти остави старецът?

Ник се усмихна и се изправи. Брат му щеше да оцени наследството.

— Ще ти хареса.

— Той получава практически нищо — намеси се майка му, носейки табла с нарязан хляб в трапезарията.

— Остави ми Ейнджъл Бийч и земята в Силвър Крийк.

Луи вдигна дебелите си вежди и в очите му проблеснаха искри.

— По дяволите — прошепна тридесет и четири годишният строителен предприемач така, че майка му да не го чуе.

Ник се засмя и двамата последваха Бенита в трапезарията, след което седнаха пред полираната дъбова маса. Те наблюдаваха как майка им спретнато разгъва дантелената покривка и как отива да им донесе обяда.

— Какво ще разположиш на Ейнджъл Бийч? — попита Луи, възприел правилно това, че Ник би искал да развие земята.

Бенита не можеше да оцени стойността на наследството на Ник, но брат му можеше.

— Не знам. Имам една година да помисля над това.

— Година?

Бенита сложи купите с guisado de vaca^[2] пред синовете си, а след това зае мястото си. Беше горещо навън и Ник нямаше апетит за яхния.

— Аз получавам имота, ако направя нещо. Или по-скоро ако не направя нещо.

— Пак ли се опитва да те накара да си смениш името?

Ник вдигна поглед от купата си. Майка му и брат му го гледаха. Нямаше начин да го избегне. Те бяха семейство и смятаха, че семейството има дадено от Бога право да си завира носа в неговите работи. Той взе парче хляб и откъсна една хапка.

— Имаше условие — започна той, след като преглътна. — Аз получавам имота след една година, ако не се забърквам с Дилейни.

Бавно Луи вдигна лъжицата си.

— Да се забъркаш? Как?

Ник хвърли поглед към майка си, която все още го гледаше. Тя никога не бе говорила с някое от момчетата за секс. Дори не го бе споменала. Беше оставила разговора на чичо Джоуса, но по това време момчетата Алегреза бяха наясно с по-голямата част от нещата, така или иначе. Той върна погледа към брат си и вдигна вежда.

Луи хапна малко яхния.

— Какво ще стане, ако го направиш?

— Какво искаш да кажеш с това, ако го направиш? — Ник се намръщи на брат си, докато посягаше към лъжицата. Дори и да беше достатъчно луд да желае Дилейни, а той не беше, тя го мразеше. Беше го видял днес в очите й. — Звучиш, сякаш има такава възможност.

Луи не каза нищо. Нямаше нужда. Той знаеше историята на Ник.

— Какво ще стане? — попита майка им, която не знаеше нищо, но усещаше, че има право да знае всичко.

— Тогава Дилейни получава имота.

— Разбира се. Не е ли достатъчно, че тя има всичко, което по право е твое? Сега ще те преследва, за да сложи ръце върху имота ти, Ник — предсказа майка му, в чиито вени течеше поколения от подозрителна и потайна баска кръв. Тъмните й очи се присвиха. — Внимавай с нея. Тя е алчна като майка си.

Ник сериозно се съмняваше, че ще трябва да внимава с Дилейни. Снощи, докато я возеше към дома на майка й, тя седеше в джипа му като статуя на лунна светлина, с профил, облян в сиви сенки, и ясно показваше, че е страшно ядосана. След днешния ден бе сигурен, че ще го отбягва като прокажен.

— Обещай ми, Ник — продължи майка му. — Тя винаги ти докарва неприятности. Внимавай.

— Ще внимавам.

Луи се съгласи.

Ник се намръщи на брат си и нарочно смени темата.

— Как е Софи?

— Прибира се утре — отговори Луи.

— Това са чудесни новини. — Бенита се усмихна и постави филия хляб до купата си.

— Надявах се да прекарам малко повече време насаме с Лиза, преди да кажа на Софи за сватбата — каза Луи. — Не знам как ще приеме новините.

— В крайна сметка ще свикне с новата си мащеха. Всичко ще се нареди — предрече Бенита.

Тя харесваше Лиза, но младата жена не беше баска, нито католичка, което означаваше, че Луи не може да се ожени в църквата. Нямаше значение, че Луи беше разведен и не можеше да се ожени в църквата, така или иначе. Бенита не се притесняваше за Луи. Той щеше да бъде добре. Тревожеше се за Ник. Винаги се беше тревожила за него. А сега това момиче се беше върнало и тя щеше да се притеснява още повече.

Бенита мразеше всички с фамилното име Шоу. Най-много мразеше Хенри заради начина, по който се бе отнесъл с нея и сина си, но мразеше и това момиче и нейната майка. В продължение на години тя бе гледала как Дилейни се разхожда наоколо в луксозното си облекло, докато Бенита трябваше да кърпи омалелите дрехи на Луи за Ник. Дилейни имаше ново колело и скъпи играчки, докато Ник нямаше или трябваше да се задоволи с употребявани.

И докато тя гледаше как Дилейни получава повече, отколкото е необходимо на едно малко момиче, виждаше и сина си, с гордо изправени рамене, с високо вдигната брадичка. Горд, малък мъж. И всеки път, когато виждаше как се преструва, че няма значение, сърцето й се късаше. Всеки път, когато видеше как наблюдава това момиче, горчивината й растеше все повече. Бенита се гордееше с двамата си сина и ги обичаше еднакво. Но Ник бе различен от Луи. Ник бе толкова чувствителен. Тя погледна през масата към малкия си син. Ник винаги щеше да къса сърцето й.