Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Truly Madly Yours, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 174 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Рейчъл Гибсън. Влюбен до безумие

Американска. Първо издание

ИК „Тиара Букс“, София, 2012

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Марина Константинова

ISBN: 978-954-2969-03-7

История

  1. — Добавяне

Глава 6

Дилейни сключи пръсти зад врата на старото си гадже и се раздвижи с него в бавния ритъм на блус китарата. Да бъде толкова близо до Томи отново, беше като дежа вю. Единствената разлика бе, че ръцете, които я държаха сега бяха на мъж, а не на момче. Като младеж той нямаше никакъв ритъм и все още продължаваше да е така. Преди винаги ухаеше на сапун „Ирландска пролет“. Сега беше с одеколон, а не свежото ухание, което винаги свързваше с него. Той беше първата й любов. Караше сърцето й да бие силно, а пулса й да се ускорява. Сега не чувстваше нито едно от тези неща.

— Припомни ми отново — проговори той до ухото на Дилейни, — защо не можем да бъдем приятели?

— Защото жена ти ме мрази.

— А, да. — Той я придърпа малко по-близо, но задържа ръцете си на гърба й. — Но аз те харесвам.

Безсрамното му флиртуване бе започнало преди час, точно след като Лиза си тръгна. Той й направи предложение два пъти, но бе толкова чаровен, че не можеше да му се ядоса. Накара я да се смее и да забрави, че разби сърцето й, когато бе избрал Хелън.

— Защо не искаше да спиш с мен в гимназията? — попита той.

Тя искаше, наистина искаше. Беше лудо влюбена и изпълнена с бушуващи тийнейджърски хормони. Но по-силен от желанието й бе ужасът, че майка й и Хенри ще разберат, че е била с момче.

— Ти ме заряза.

— Не. Ти ме заряза.

— След като те хванах да изследваш Хелън.

— О, да.

Тя се отдръпна достатъчно, за да го погледне в лицето, което бе едва различимо на затъмнения дансинг. Неговият смях се присъедини към нейния, когато тя каза:

— Това беше ужасно.

— Гадно е. Чувствах се наистина зле заради това, което стана, но така и не измислих какво трябва да ти кажа след случката — призна той. — Знаех какво исках да кажа, но не мисля, че щеше да ти хареса.

— Какво?

Зъбите му блеснаха на мъждивата светлина.

— Това, че съжалявах, че ме хвана да „изследвам“ Хелън и въпреки това дали е възможно да излизаме пак заедно?

Имаше време, когато беше изписвала целите си тетрадки с неговото име и си представяше как изживява мечтата на всяко момиче с Томи Маркъм.

— Щеше ли да се навиеш?

— Не — отговори тя, истински благодарна, че не беше неин съпруг.

Той се наведе напред и я целуна леко по челото.

— Това помня най-много от теб. Думата „не“ — каза той срещу кожата й. Музиката спря и Томи се отдръпна от нея, като се усмихваше насреща й. — Радвам се, че се върна. — Той я придружи до масата и взе якето си. — Ще се виждаме наоколо.

Дилейни го наблюдаваше как си отива и се пресегна за бирата, която бе оставила на масата. Тя надигна бутилката към устните си, а със свободната ръка повдигна косата от врата си. Почти съжали Хелън… почти.

— Планираш среща със старото гадже?

Дилейни позна гласа още преди да се обърне. Тя свали бутилката и погледна нагоре към единствения мъж, който й бе причинил повече страдание, отколкото всичките й стари гаджета накуп.

— Ревнуваш ли? — Но за разлика от Томи, тя никога нямаше да забрави какво се случи в една гореща, августовска вечер с Ник Алегреза.

— Направо позеленях.

— За да се караш с мен ли дойде? Защото аз не искам да се карам. Както каза миналия ден, и двамата ще бъдем на сватбата на брат ти. Може би трябва да се опитаме да се спогодим. Да бъдем по приятелски настроени.

Бавна чувствена усмивка изви устните му.

— Колко приятелски?

— Приятели. Просто приятели — каза тя, макар да се съмняваше, че някога ще се случи. Но вероятно можеха да спрат да се нападат. Особено след като тя винаги губеше.

— Приятелчета?

Това може би беше прекалено.

— Добре.

— Дружки?

— Разбира се.

Той поклати глава.

— Никога няма да стане.

— Защо?

Той не отговори. Вместо това издърпа бутилката от ръката й и я постави на масата. Певецът от малката блус банда се потопи в тихо, сладко изпълнение на I’ve Been Loving You Too Long[1], докато Ник я влачеше към претъпкания дансинг. Той я дръпна към себе си, след това залюля ханша си в такт с чувствената музика. Беше побутната отзад, когато се опита да остави малко разстояние между тях, но големите му ръце, които лежаха на гърба й, я държаха точно там, където я искаше. Тя нямаше друг избор, освен да постави леко дланите си върху широките му рамене. Крайчетата на косата му докосваха леко кокалчетата й, като шепот от студена коприна, а топлината от горещото му, твърдо тяло се просмукваше през пластовете от дънки, блуза и пуловер и затопляха кожата й. За разлика от Томи, ритъмът се лееше през Ник леко и естествено, като бавен поток, небързащ за никъде.

— Можеше да ме поканиш на танц — каза тя, изговаряйки думите, въпреки тежкото туптене на сърцето си.

— Права си. Можех.

— Живеем в деветдесетте. Повечето мъже са напуснали пещерите. — Уханието му изпълни главата й с аромат на чист памук и топъл мъж.

— Повечето мъже, като старото ти гадже?

— Да.

— Томи мисли с оная си работа.

— Ти също.

— Ето пак. — Той спря и гласът му се сниши. — Мислиш си, че знаеш толкова неща за мен.

Стомахът й се сви на топка от противоречиви чувства. Гняв и желание, спиращо дъха, очакване и страх.

Томи Маркъм, първата й любов, не успя да предизвика такъв хаос в нея. Защо Ник? Той се бе държал ужасно с нея много повече пъти, отколкото мило. Имаха минало, което си мислеше, че е погребала.

— Всеки в града знае, че прекарваш времето си с доста жени.

Той се отдръпна достатъчно, за да погледне надолу към нея. Светлината от сцената се спускаше по лявата страна на красивото му лице.

— Дори и това да беше истина, има разлика. Аз не съм женен.

— Женен или не, безразборният секс е отвратителен.

— Това ли каза на гаджето си?

— Връзката ми с Томи не е твоя работа.

— Връзка? Ще се срещнеш ли с него по-късно за малко от този безразборен секс, който намираш за толкова отвратителен? — Ръцете му се придвижиха нагоре по гърба й до основата на главата. — Той кара ли те да се разгорещяваш? — Ник прокара пръсти отдолу през косата й, като държеше главата й в дланите си. Очите му бяха твърди като гранит.

Тя го бутна по раменете, но той затегна хватката си, притискайки силните си пръсти към скалпа й. Не я нараняваше, но и не я пускаше.

— Ти си болен.

Той наведе лицето си и я попита срещу устните й:

— Възбужда ли те?

Тя затаи дъх.

— Кара ли те да копнееш за него?

Сърцето на Дилейни заби силно в гърдите й и тя не можа да отговори. Той леко докосна устата й със своята и прокара върха на езика си по линията на устните й. По гърдите й премина поток от удоволствие. Мигновената реакция на тялото й я изненада и притесни. Ник бе последният мъж, към който искаше да изпитва подобно силно желание. Миналото им беше прекалено грозно. Искаше да го отблъсне, но той разгорещи целувката и я направи прекалено чувствена. Езикът му навлезе в устата й и я нападна с горещ плам. Поглъщаше я и унищожаваше съпротивата й, а устните му я засмукаха жадно.

Тя искаше да го мрази. Искаше да го мрази, дори когато отвръщаше на целувката му. Дори когато езикът й го окуражаваше. Дори когато обви ръце около врата му и се притисна до него, сякаш бе единственото стабилно нещо в този объркан, хаотичен свят. Устните му бяха топли, твърди, настояващи да отвърне на целувката му със същата огнена страст.

Той спусна големите си ръце надолу по тялото й и ги промуши под свободния край на пуловера й. Тя усети пръстите му да милват леко гърба й, чувстваше всеки един от тях по кожата си. Тогава топлата му мазолеста длан се спусна до кръста й и пръстите му се плъзнаха по корема й, за да погалят горещата й плът. Възелът в стомаха й се затегна още повече, а усещането за иглички опари гърдите й и накара зърната й да настръхнат така, сякаш я бе докоснал там. Той я накара да забрави, че стои на претъпкан дансинг. Накара я да забрави всичко. Ръцете й се спуснаха по врата му и тя сплете пръсти в косата му. Тогава целувката се промени, стана почти нежна и той леко притисна палците си към пъпа й. Ник ги плъзна под колана на дънките й и я придърпа срещу голямата твърда издутина, точно отдясно на копчетата му.

Собственият й шокиран стон върна мигновено здравия й разум и тя откъсна устни от неговите. Дилейни се задъха, засрамена и ужасена от неконтролируемата реакция на тялото си. Той й беше причинявал това и преди, само че тогава тя не го бе спряла.

Дилейни го отблъсна и ръцете му паднаха от двете страни на тялото му. Когато най-накрая вдигна очи към лицето му, погледът му бе предпазлив и бдителен. След това челюстта му се стегна, а очите му се присвиха.

— Не трябваше да се връщаш. Трябваше да си останеш там, където беше — каза той, след това се обърна и си поправи път през тълпата от хора.

Изумена от своето и неговото поведение и от желанието, което още бушуваше във вените й, Дилейни не можеше да помръдне в продължение на няколко дълги мига. Блусът продължаваше да бумти от големите тонколони, а двойките около нея се люшкаха в ритъма, сякаш нищо обезпокоително не се бе случило току-що. Само Дилейни знаеше, че беше. Чак след като музиката спря, тя се върна, препъвайки се, до масата си. Може би той беше прав. Може би не трябваше да се връща. Но тя продаде душата си за пари. Много пари… и не можеше да си тръгне сега.

Дилейни облече якето си и се придвижи до предния вход. Имаше само един начин да преживее следващите седем месеца. Връщаше се пак на план А — да избягва Ник възможно най-много. С наведена глава, тя пристъпи навън в свежия хладен въздух. Дъхът й излизаше на облачета пара пред лицето й, докато закопчаваше палтото си.

Непогрешимият тътен от „Харли“-то на Ник разцепи нощта и Дилейни погледна през рамо. Той стоеше с големия мотор между разкрачените си крака, обърнат с гръб към нея, а върху раменете му бе опнато черно кожено яке. Ник протегна ръка и една от близначките Хоуел скочи зад него, като залепна за задника му, сякаш с лепило.

Дилейни се обърна рязко и мушна ръце в джобовете си, за да се приготви за кратката си разходка до вкъщи. Ник имаше морала на уличен котарак. Винаги е било така. Но защо я целуна, след като бе с едно от момичетата на Хоуел, беше извън способностите й да разбере. Всъщност, защо въобще я целуна бе извън всякакво разбиране. Той не я харесваше. Поне това беше ясно.

Разбира се, той не я харесваше и преди десет години. Използва я, за да си върне на Хенри, но сега той беше мъртъв. И ако се забъркаше с нея, това можеше да му коства наследството, което Хенри му бе оставил. Ник беше много неща, всички от които сложни, но не и глупав.

Тя зави наляво по алеята и се качи по стълбите, водещи към апартамента й. Нямаше смисъл, но според нея много от нещата, които Ник правеше, нямаха смисъл.

Във всеки друг град Дилейни щеше да се страхува да се разхожда вечер сама по улиците, но не и в Трули. От време на време имаше влизане с взлом в някоя от летните къщи от северната страна на езерото. Но нищо наистина лошо не се бе случвало тук. Хората не заключваха колите си, а често дори не си правеха труда да заключват и къщите си.

Дилейни бе живяла в твърде много големи градове, за да излезе, без да заключи апартамента си. Щом се изкачи по стълбите и влезе вътре, тя затвори вратата и хвърли ключовете върху черната стъклена масичка за кафе. Докато развързваше ботушите си, мислеше за Ник и необузданата си реакция към него. За няколко непредпазливи мига тя го бе пожелала.

Той също я желаеше. Беше го почувствала от начина, по който я докосваше, и от твърдата издутина на ерекцията му.

Ботушът, който Дилейни държеше, падна на пода и тя се намръщи в тъмнината. На претъпкания дансинг го целуваше, сякаш той бе греховно вкусна, свежа хапка и тя умираше да го вкуси. Ник я накара да гори и да го желае така, както не бе желала друг мъж от много дълго време. Така, както го искаше и преди. Сякаш не съществува никой, освен него и нищо друго няма значение. Ник бе единственият мъж, който можеше да я накара да забрави всичко. В него имаше нещо, което я улучваше точно в сърцето. Той се беше добрал до нея тази вечер точно както в нощта, преди тя да напусне Трули преди десет години.

Дилейни не обичаше да си припомня какво се бе случило, но беше изтощена и умът й се върна назад към спомените, които винаги се бе опитвала да забрави, но така и не успя.

Лятото след завършването на училище бе започнало зле и продължи все така по пътя към ада. Тя точно бе навършила осемнадесет и реши, че вече е крайно време да има думата по отношение на живота си. Не искаше да отиде в колеж веднага. Предпочиташе да си почине една година и да реши какво точно иска да прави, но Хенри вече я бе записал в университета в Айдахо, където той бе член на Алумни асоциацията. Баща й вече бе избрал часовете й и я бе записал на множество курсове за първокурсници.

В края на юни тя събра кураж да говори с Хенри, за да постигнат някакъв компромис. Щеше да отиде в държавния университет в Бойзи, където възнамеряваше да учи Лиза, и искаше да запише часове, които според нея изглеждаха забавни.

Той каза не. Точка по темата.

С приближаването на датата за записване през август, тя отново подхвана въпроса месец по-рано.

— Не ставай глупава. Знам кое е най-добро за теб — каза той. — С майка ти решихме така, Дилейни. Твоите планове за бъдещето са безсмислени. Очевидно си много млада, за да знаеш какво искаш.

Но тя знаеше. Знаеше от много време и някак все си мислеше, че на осемнадесетия си рожден ден ще го получи. Поради някаква неясна причина смяташе, че с правото й да гласува ще дойде и истинската свобода. Но когато рожденият й ден през февруари бе минал, без ни най-малка промяна в живота й, тя реши, че завършването на училище означава освобождаване от контрола на Хенри. Щеше да има свободата да си отдъхне и да бъде Дилейни. Свободата да бъде дива и луда, ако желае. Да посещава глупави часове в колежа. Да носи скъсани дънки или твърде много грим. Да носи дрехите, които тя иска. Да изглежда по последна мода, като скитник или проститутка.

Не получи тази свобода. През август Хенри и майка й караха четири часа на север, за да я заведат до университета на Айдахо, намиращ се в град Москоу, и тя се записа за есенния семестър. На връщане Хенри не спря да повтаря „Повярвай ми, знам какво е най-добро за теб“ и „Някой ден ще ми благодариш. Когато си вземеш дипломата по бизнес, ще ми помагаш да ръководя компаниите ми“. А майка й я обвини, че е „разглезена и незряла“.

Следващата вечер Дилейни се измъкна през прозореца на спалнята си за първи и последен път в живота си. Можеше да поиска от Хенри да ползва колата му и той вероятно щеше да й позволи, но не желаеше да го моли за нищо. Не искаше да казва на родителите си къде ще ходи, с кого ще бъде или кога ще се прибере вкъщи. Нямаше план, просто неясна идея да направи нещо, което не бе правила никога преди. Нещо, което другите осемнадесетгодишни правеха. Нещо необмислено и вълнуващо.

Накъдри правата си руса коса на големи къдрици и облече розовата си лятна рокля, която се закопчаваше отпред. Роклята достигаше точно над коленете й и беше най-дръзката, която имаше. Презрамките бяха тънки и тя не сложи сутиен. Мислеше си, че изглежда по-голяма, отколкото бе, не че това имаше значение. Тя бе дъщерята на кмета и всички знаеха на колко години е. Вървя пеша чак до града, обута в чифт мексикански сандали и загърната в бяла жилетка. Беше топла съботна вечер и трябваше да има нещо за правене. Нещо, което винаги я е било страх да направи, за да не я хванат и да не разочарова Хенри.

Откри това нещо пред Холивуд маркет на Пета улица, където спря, за да се обади на Лиза по телефона. Стоеше под слабата светлина пред тухлената сграда.

— Хайде де — молеше се тя в телефонната слушалка. — Ела да се срещнем.

— Казах ти, имам чувството, че главата ми ще експлодира — отвърна Лиза, която звучеше ужасно заради лятната си настинка.

Дилейни се загледа в металните числа на телефона и се намръщи. Как можеше да купонясва сама?

— Бебе такова.

— Не съм бебе — защити се Лиза. — Болна съм.

Тя въздъхна и вдигна поглед. Вниманието й моментално бе привлечено от две момчета, които минаваха през паркинга и се насочваха към нея.

— О, боже мой. — Тя преметна жилетката през едната си ръка, а с другата стисна слушалката. — Братята Финли идват към мен. — Имаше само две други момчета с по-лоша репутация от тази на двамата приближаващи. Скутър и Уес Финли бяха на осемнадесет и двадесет и тъкмо бяха завършили гимназия.

— Не ги поглеждай — предупреди я Лиза и след това се разкашля.

— Ей, Дилейни Шоу — провлече Скутър и облегна рамото си на стената до нея. — Какво правиш съвсем сама навън?

Тя погледна в светлосините му очи.

— Търся си забавление.

— Ха-ха — изсмя се той. — Предполагам, че го намери.

Дилейни завърши гимназията „Линкълн“ заедно с тях и ги намираше в известен смисъл забавни и доста глупави. Те поддържаха учебната година интересна, като пускаха фалшиви пожарни аларми или си сваляха панталоните, за да покажат твърде белите си задници. Братята Финли бяха големи почитатели на подобни демонстрации.

— Какво предлагаш, Скутър?

— Дилейни… Дилейни… — викаше Лиза в слушалката. — Бягай. Бягай с все сили от братята Финли.

— Да пийнем малко бира — отговори Уес вместо брат си. — Да намерим купон.

Да пие бира с братята Финли, определено бе нещо, което никога не бе правила преди.

— Трябва да тръгвам — каза тя на Лиза.

— Дилейни…

— Ако намерят тялото ми да се носи по езерото, кажи на полицията, че за последно съм била видяна с братята Финли.

Когато затвори слушалката на паркинга, спря стар „Мустанг“ със сгъваем покрив, ръждиви стопове и още по-ръждив ауспух, който освети с двойните си фарове Дилейни и новите й приятели. Светлините и двигателят угаснаха и вратата се отвори. От колата се показа почти двуметрова враждебност. Ник Алегреза бе пъхнал тениската си с надпис „Изяж червея“ в износените си дънки. Той погледна Скутър и Уес, а след това и Дилейни. През последните три години тя рядко виждаше Ник. Той прекарваше по-голямата част от времето си в Бойзи, където работеше и посещаваше университета. Но не се бе променил много. Косата му бе все така лъскавочерна, подстригана късо около ушите и врата. Все още беше поразителен.

— Може да си направим собствено парти — предложи Скутър.

— Само ние тримата? — попита тя, достатъчно силно, че да я чуе Ник.

Той все я наричаше бебе, обикновено точно след като бе хвърлил някой скакалец по нея. Но тя вече не беше бебе.

Ник се намръщи, после се обърна и изчезна в магазина.

— Може да отидем в нашата къща — продължи Уес. — Родителите ни са извън града.

Дилейни върна вниманието си към братята.

— О… ще поканите ли някой друг?

— Защо?

— За партито — отвърна тя.

— Имаш ли някакви приятелки, на които да се обадиш?

Тя помисли за единствената си приятелка, която си бе вкъщи болна и поклати глава.

— Не познавате ли някакви други хора, които можете да поканите?

Скутър се усмихна и се приближи.

— Защо ще искам да правя такова нещо?

За пръв път Дилейни бе обхваната от лошо предчувствие.

— Защото искате да си направим купон, забрави ли?

— Ще си направим купон. Не се безпокой.

— Плашиш я Скутър. — Уес бутна брат си и го удари отстрани. — Ела с нас вкъщи и ще се обадим на хората оттам.

Дилейни не му повярва и сведе поглед към сандалите си. Искаше да е като другите осемнадесетгодишни момичета. Искаше да направи нещо необмислено, но не беше навита за тройка. А нямаше съмнение, че точно това им се върти в ума. Ако и когато Дилейни реши да изгуби девствеността си, нямаше да е с единия или двамата братя Финли. Беше виждала белите им задници и… не, благодаря.

Щеше да е трудно да ги разкара и тя се чудеше колко дълго ще трябва да стои пред Холивуд маркет, преди те най-после да се откажат и да си тръгнат.

Когато вдигна поглед, Ник стоеше при колата си и пъхаше стек бира на задната седалка. Той се изправи и заби погледа си в нея. Гледа я няколко дълги секунди и после каза:

— Ела тук, принцесо.

Имаше време, когато тя бе едновременно уплашена и очарована от него. Той винаги бе много самонадеян, така сигурен в себе си и толкова забранен. Дилейни вече не се плашеше, а и доколкото преценяваше нещата, имаше два избора: да се довери на него или на братята Финли. Нито един от вариантите не беше страхотен, но въпреки лошата му слава, тя знаеше, че Ник нямаше да я принуди да направи нещо, което тя не желае. Не беше толкова сигурна, че може да каже същото за Скутър и Уес.

— Ще се видим пак, хора — каза тя и тръгна бавно към най-лошото от лошите момчета.

Ускореният й пулс нямаше нищо общо със страха и всичко общо с равния, плътен тембър на гласа му.

— Къде е колата ти?

— Дойдох пеша.

Той отвори вратата от страната на шофьора.

— Качвай се.

Тя погледна в тъмносивите му очи. Той вече не бе момче, в това нямаше съмнение.

— Къде отиваме?

Той кимна към братята Финли.

— Има ли значение?

Вероятно трябваше да има.

— Няма да си направиш някаква лоша шега с мен и да ме зарежеш в гората, нали?

— Тази вечер не. В безопасност си.

Тя хвърли пуловера си отзад и прескочи таблото между седалките с колкото достойнство й бе възможно, за да се премести на мястото до това на шофьора. Ник запали „Мустанг“-а и фаровете светнаха. Той обърна на паркинга и тръгна по Пета улица.

— Сега ще ми кажеш ли къде отиваме? — попита тя, горяща от ентусиазъм.

Не можеше да повярва, че наистина седеше в колата на Ник. Нямаше търпение да разкаже на Лиза. Просто беше прекалено невероятно.

— Ще те прибера в къщи.

— Не! — Тя се обърна към него. — Не можеш. Не искам да се връщам обратно там. Още не мога да се върна.

Той я погледна за миг и след това върна отново погледа си към тъмния път пред него.

— Защо не?

— Спри и ме пусни да сляза — каза тя, вместо да отговори на въпроса му.

Как можеше да обясни на някого, още повече на Ник, че просто вече не можеше да диша там? Сякаш Хенри бе стъпил на гърлото й и тя не успяваше да поеме въздух в дробовете си. Как да обясни на Ник, че през по-голямата част от живота си чакаше да се освободи от Хенри, но сега вече знаеше, че този ден никога няма да дойде? Как да му каже, че това е нейният начин най-накрая да се бори? Сигурно щеше да й се изсмее и да я вземе за незряла, както смятаха Хенри и майка й. Знаеше, че е наивна, и го ненавиждаше. Очите й започнаха да се овлажняват и тя се обърна. Мисълта да се разплаче като бебе пред Ник, я ужасяваше.

— Просто ме пусни да сляза.

Вместо да спре, той насочи „Мустанг“-а по улицата, която водеше към дома на Дилейни. Пътят, осветен от фаровете на колата приличаше на тъмна тръба, върху която падаха сенките на високите борове и се отразяваха светлините от маркировката на пътното платно.

— Ако ме върнеш вкъщи, просто ще избягам отново.

— Да не плачеш?

— Не — излъга тя и отвори широко очи, надявайки се вятърът да ги изсуши бързо.

— Какво правеше с братята Финли?

Тя погледна към него. Лицето му беше осветено от светлините на таблото.

— Търсех как да си прекарам времето.

— Тези две момчета само ще ти навлекат неприятности.

— Мога да се оправя със Скутър и Уес — изтъкна тя, въпреки че не бе толкова сигурна.

— Глупости — отсече той и спря „Мустанг“-а в края на дългата алея, водеща към къщата. — Сега се прибирай вкъщи, където ти е мястото.

— Не ми казвай къде ми е мястото — каза тя, докато се протягаше към дръжката и блъсна вратата с рамо.

Беше й писнало до смърт от това всички да й казват къде да иде и какво да прави. Тя изскочи от колата и тресна вратата след себе си. С високо вдигната глава, Дилейни се запъти обратно към града. Беше твърде ядосана, за да плаче.

— Къде си мислиш, че отиваш? — извика той след нея.

Дилейни му показа среден пръст и се почувства добре. Освободена. Тя продължи да върви и го чу да проклина, точно преди гласът му да бъде заглушен от въртенето на гуми.

— Качвай се — изстреля той, щом колата спря до нея.

— Върви по дяволите.

— Казах, качвай се!

— А аз казах, върви по дяволите!

Колата спря, но тя продължи да върви. Не знаеше къде отива този път, но нямаше да се прибере вкъщи, преди да се почувства добре и готова да го направи. Не искаше да ходи в университета в Айдахо. Не искаше диплома по бизнес. И не искаше да прекара нито миг повече от живота си в малко градче, където не можеше да диша.

Ник сграбчи ръката й и я завъртя. Фаровете го осветяваха отзад и той изглеждаше огромен и внушителен.

— Какъв ти е проблемът, за бога?

Тя го бутна, но той сграбчи другата й ръка.

— Защо трябва да ти казвам? Теб не те е грижа. Ти просто искаш да ме зарежеш тук. — Сълзите намокриха миглите й и тя се ужаси. — Да не си посмял да ме наречеш бебе. На осемнадесет съм.

Погледът му премина от челото към устата й.

— Знам на колко години си.

Тя премигна и се загледа в него през замъгления си поглед. Очите й се плъзнаха по прекрасната извивка на горната му устна, правия му нос и ясните му очи. Месеците гневно недоволство преляха през нея като вода през сито.

— Достатъчно съм голяма, за да знам какво искам да правя с живота си. А това, което не искам, е да ходя в колеж. Не искам да уча бизнес и някой друг да ми казва кое е най-добре за мен. — Тя пое дълбоко въздух и продължи. — Искам да живея собствения си живот и първо да мисля за себе си. Уморих се да се опитвам да бъда съвършена и искам да правя гафове като всички останали. — Тя се замисли за момент и тогава каза. — Искам всички да се отдръпнат и да изживея живота си пълноценно… моя живот. Искам да се насладя на същината му. Да бъда пусната на свобода и да правя нещата, без да мисля за последствията. Искам да вкуся живота.

Ник я издърпа към себе си и погледна в очите й.

— А аз искам да вкуся теб — каза той, след това се наведе над нея и леко я захапа по долната устна.

За няколко дълги секунди Дилейни стоеше напълно неподвижно, твърде изумена, за да помръдне. В главата й имаше милиард удивителни усещания. Ник Алегреза хапеше леко устните й и тя не можеше да диша. Устата му бе топла и твърда. Той я целуваше като мъж, който има огромен опит. Ръцете му се раздвижиха и обхванаха лицето й. Той проследи с пръсти нежните контури и плъзна палци от челюстта към брадичката й. След това продължи все по-надолу, докато устата й не се отвори. Топлият му език се плъзна вътре и докосна нейния. Той имаше вкус на бира. По гръбнака й пробягаха горещи тръпки и тя го целуна така, както не бе целувала никого преди това. Никой не я беше карал да се чувства, сякаш кожата й бе твърде тясна при черепа и гърдите й. Никой не я беше карал да иска първо да действа, а после да се занимава с последиците. Тя постави ръце на солидната стена, която представляваха гърдите му, и всмука езика му в устата си.

А на заден план в ума й оставаше мисълта колко напълно невероятно беше всичко това. Това бе Ник, момчето, което прекарваше еднакво време да я тормози и да я очарова. Ник, мъжът, който я караше да се чувства разгорещена и останала без дъх.

Той приключи целувката, без Дилейни да очаква това, и тя плъзна зашеметено длани по врата му.

— Хайде да се разкараме оттук — каза той и сграбчи ръката й.

Този път тя не го попита къде отиват.

Не я интересуваше.

Бележки

[1] Песен на Отис Рединг от 1965 г. — Б.пр.