Рейчъл Гибсън
Влюбен до безумие (11)

Глава 10

Ник стисна волана, докато кокалчетата му не побеляха. Настоятелното пулсиране в слабините му го подтикваше да обърне джипа си и да освободи копнеещата нужда между меките бедра на Дилейни. Невъзможно, разбира се. Поради толкова много причини.

Ако искаше, можеше да се обади на Гейл по мобилния си телефон и да си уговори среща. Също така имаше още няколко жени, на които можеше да се обади, но не искаше това. Не желаеше да прави секс с една жена, докато си мисли за друга. Докато жадува за друга. Не беше чак такова копеле. Нито беше толкова извратен.

Вместо да се обади на някого, той спря джипа си до изгорелите останки от обора на Хенри. Ник остави двигателя да работи и освободи от скорост. Не знаеше защо беше дошъл тук. Може би, за да търси отговори в почернелите отломки. Отговори, които знаеше, че никога няма да намери.

Не принадлежа на това място. Мразя този град. Мразя всичко в него. Нямам търпение да напусна. Искам си живота обратно. Думите й все още звучаха в главата му. Все още го караха да изпитва желание да я сграбчи и разтърси.

Но тя беше права. Дилейни не принадлежеше на Трули. От момента, в който беше погледнал над ковчега на Хенри и я беше видял, застанала там, в зелен костюм и тъмни слънчеви очила, тя усложни живота му. Когато се беше върнала, бе донесла и миналото с нея. Всичките стари сложни глупости, които така и никога не разбра.

Ник погледна надолу към ризата си и вдигна ръка към копчетата. Двигателят на джипа и стабилното бръмчене на радиатора бяха единствените звуци, които нарушаваха тишината на късната утрин.

Мразя те, беше прошепнала тя, и той й вярваше. По-рано, когато беше пристигнал на прага й с новите й ключалки, не беше целял да я накара да го мрази, но се беше справил доста добре. Нейната омраза беше най-доброто и той в действителност се чувстваше малко облекчен. Без повече да я целува и да я докосва. Без повече да пълни ръката си със стегнатата й гръд и да чувства зърното й под палеца си.

Той облегна глава назад върху седалката и загледа избелелия бежов брезентов покрив. Всичко, което трябваше да направи Дилейни, беше да погледне към него и той изпитваше нужда да разбърка косата й. Да я стисне в ръцете си и да изяде гланца от устните й. Може би Хенри беше прав. Може би той знаеше това, което Ник отказваше да признае дори пред себе си. Все още биваше привлечен най-много от нещата, които не можеше да има. В миналото, веднъж след като получеше тези недостижими неща, той лесно продължаваше към следващото. Но с Дилейни не можеше. Той не я беше имал и не можеше да продължи. Ако не беше завещанието на Хенри, вече щеше да е правил секс с нея и досега да я е забравил. Така или иначе тя наистина не беше от типа жени, с които обичаше да прекарва времето си. Дрехите й бяха странни, а и беше устата. Не бе най-красивата жена, която познаваше. Всъщност, изглеждаше ужасно сутрин. Той беше виждал достатъчно жени, които не изглеждаха по най-добрия начин, когато ставаха сутрин, но, по дяволите, тя изглеждаше направо страшно.

Ник вдигна глава и погледна през предното стъкло. Но сякаш това, как е изглеждала, нямаше никакво значение. Той я желаеше. Искаше да целуне сънливата й уста и нежна кожа. Искаше да я отведе обратно в леглото, където чаршафите й все още бяха топли. Искаше да я съблече гола и да се зарови дълбоко между топлите й бедра.

Искаше да я докосне, така както го правеше в някоя от хилядите фантазии, с които израсна. Както в нощта, когато скочи в колата му. Нощта, в която той ги закара до Ейнджъл Бийч. Държеше се така, сякаш и тя го искаше онази нощ, но си тръгна с Хенри. Остави го сам, изпълнен с копнеж по нея. Просто още една неизпълнена фантазия.

Той изпсува и включи на скорост. Широките гуми поглъщаха пътя, докато караше с бърза скорост към града. Имаше няколко договора за строеж, които го чакаха в офиса, а майка му и Луи го очакваха за обяд. Вместо това той тръгна към работната площадка на петдесет мили на север, в Гардън. Подизпълнителите бяха изненадани да го видят. Работниците бяха дори още по-учудени, когато той си сложи работни ръкавици и взе пистолет за пирони. Яростно изстрелваше пирони в дюшемето и подпорните греди. Бяха минали няколко години, откакто той и Луи бяха вземали участие във физическата работа по изграждането. Повечето от времето му минаваше в шофиране и говорене с изпълнители и доставчици. Ако не караше или не говореше, или правеше и двете едновременно, той създаваше нов бизнес. Но след деня, който беше имал, се чувстваше добре отново да простреля нещо.

Във времето, когато се прибра у дома, отдавна се беше стъмнило. Хвърли коженото си яке и ключовете за колата на мраморния плот в кухнята, след което се протегна за една бира. Можеше да чуе телевизора в другата част на къщата, но не се притесни. Цялото му семейство имаше ключ от предната врата и Софи често идваше да гледа филм на големия му телевизор. Ботушите му проехтяха по дървения под, докато вървеше към голямата стая.

Телевизорът мигаше, а Луи стана от бежовия кожен диван. Хвърли дистанционното върху боровата масичка за кафе.

— Трябва да се обадиш на майка и да й кажеш, че не си умрял в някоя канавка.

Ник отпи от бирата си и погледна по-големия си брат.

— Ще го направя.

— И двамата се опитваме да те намерим от пладне. Да не си забравил за обяда?

— Не. Реших да отида до Гардън.

— Защо не се обади?

Не искаше да чуе разочарованието в гласа на майка си или да слуша вината, която щеше да изсипе на главата му.

— Бях зает.

— Защо не отговаряше на мобилния си телефон?

— Не бях в настроение.

— Защо, Ник?

— Казах ти защо. За какво, по дяволите, е всичко това? Не си ме чакал тук, защото не съм си вдигнал мобилния телефон.

Веждите на Луи се свъсиха над кафявите му очи.

— Къде беше?

— Казах ти.

— Кажи ми отново.

Гримасата на Ник заприлича на тази на брат му.

— Върви по дяволите.

— Истина е тогава. Това, което всички говорят за теб, е истина. Чукал си Дилейни Шоу на плота в салона й. Точно там, на Мейн стрийт, за да може всеки, който мине да ви види.

От ъгълчето на устата на Ник започна да се разтяга бавна усмивка, която след миг прерасна в смях. Луи не видя нищо забавно.

— Проклет да си — изруга го той. — Когато мама ми каза, че е чула как си целувал Дилейни в „Хенези“, й казах да не вярва на това. Казах й, че не си толкова глупав. Исусе, Йосифе и Мария, ти си!

— Не, не съм. Не съм чукал Дилейни в нейния салон или някъде другаде.

Луи подсмръкна и се почеса по шията.

— Може би още не, но ще го направиш. Ще се хвърлиш право напред и ще изгубиш всичко.

Ник повдигна бирата и отпи глътка.

— Сега вече стигнахме до истинската причина да си тук. Пари. Не те интересува кого чукам, стига да можеш да развиеш Силвър Крийк.

— Сигурно. Защо не? Ще го призная. Искам го толкова много, че мисълта за това ме държи буден цяла нощ, просто за да си мисля за всичките тези милион доларови къщи и начините да похарча парите, които ще направя. Но дори това парче имот да не струва нищо, пак щях да съм тук, защото съм ти брат. Защото се промушвах из храстите с теб. Шпионирах с теб, спукахме заедно гумите на колелото й и мислех, че го правим, защото тя има хубав нов „Шуин“^[1]. Дилейни получи това, което трябваше да имаш ти. И защото мислех, че я мразиш. Но не е така. Ти си спукал гумите й, защото си искал да я изпратиш у дома. Ти каза, че си го направил, за да те види Хенри и да се ядоса, но това беше лъжа. Ти беше заслепен от нея. Дървиш се заради Дилейни Шоу, откакто можеш да го вдигаш, а всички знаят, че мислиш с онази си работа.

Ник остави бавно бутилката на каменната полица над камината.

— Мисля, че е по-добре да напуснеш, преди да изритам задника ти от къщата си.

Луи кръстоса ръце върху широките си гърди. Нямаше вид на човек, който има намерение да напуска скоро.

— Това е другото. Тази къща. Виж я.

— Е?

— Огледай се наоколо. Живееш в къща от три хиляди и осемстотин квадратни фута. Имаш четири спални и пет бани. Ти си сам, Ник. Самичък.

Ник погледна към камината, направена от гладка речна скала, високия таван с открити греди и рамката на високите прозорци, които гледаха към езерото.

— Накъде биеш?

— За кого си я построил? Казваш, че никога няма да се ожениш. Така че защо се нуждаеш от толкова голяма къща?

— Ти ми кажи. Изглежда знаеш всички отговори.

Луи се залюля на краката си.

— Искаше да се докажеш пред Хенри.

Беше достатъчно близо до истината, така че Ник не отрече.

— Това са стари новини.

— Искаше да й покажеш и на нея.

— Това са пълни глупости — присмя се той. — Тя дори не живее тук.

— Сега живее и ти се каниш да прецакаш живота си заради един скъпоплатен задник.

Ник посочи входната врата.

— Махай се, преди наистина да си ме ядосал.

Луи тръгна напред и спря на една ръка разстояние.

— Ще ме изхвърлиш ли, братле?

— Ще ме накараш ли?

Ник беше по-висок, но Луи беше с телосложението на бик. Не само че Ник не искаше да се бие със собствения си брат, но и знаеше, че Луи удря като булдозер. Почувства облекчение, когато брат му тръсна глава и се отдръпна.

— Ако ще правиш секс с нея, направи го сега. — Луи въздъхна, докато вдигаше якето си от облегалката на коженото кресло. — Направи го, преди да забъркаш други изпълнители в Силвър Крийк, преди да се свържеш с още кредитори, и го направи, преди аз да изгубя още от времето си.

— Притесняваш се без причина — увери брат си Ник, докато вървяха към входната врата. — Няма да се приближавам до Дилейни и имам чувството, че и тя ще ме отбягва за дълго време напред.

— Какво се случи в салона й днес?

Ник отвори тежката дървена врата.

— Нищо. Смених й ключалките. Това е.

— Съмнявам се. — Луи се загърна в якето си и заслиза по стълбите. — Обади се на мама — каза той. — Колкото по-скоро приключиш с това, толкова по-добре.

Ник тръсна глава и се върна в голямата стая. Не беше в настроение да звъни на майка си. Не искаше да слуша тирадата й за Дилейни. Взе бирата си от полицата, след което излезе през френския прозорец на верандата. От осмоъгълната гореща вана се вдигаше пара и той посегна да включи дюзите. Дясното рамо го болеше от работата, която беше свършил в Гардън. Съблече се гол и кожата на ръцете и гърдите му настръхна, преди да влезе в бълбукащата гореща вода. Прозорците от къщата хвърляха продълговати снопове светлина, но не достигаха до неговия ъгъл от верандата.

Луи беше прав за някои неща и напълно грешеше за други. Първоначално Ник бе построил къщата, за да покаже индиректно среден пръст на Хенри. Но преди строежа да бъде наполовина завършен, той изгуби интерес да доказва каквото и да е на някого. Колкото до Дилейни, той не очакваше да я види отново. Брат му беше далеч от истината с тази теория. Обаче беше много близо с конспиративната теория за колелото. Първоначално Ник не планираше да бута колелото през целия път до къщата на Хенри, но тогава беше видял лицето й, когато беше погледнала гумите си. Изглеждаше, все едно ще избухне в сълзи и той се почувства толкова виновен, че й помогна. Дори й даде „Тутси Рол“^[2], а тя му отвърна с парче дъвка. Ментова.

Луи беше прав за другото, макар че го нарече силен интерес вместо сляпо увлечение. Но обратно на мнението на брат си, нямаше намерение да прави секс с нея. Можеше и да не успява да контролира реакцията на тялото си, но беше дяволски сигурен, че може да контролира какво да прави или не с него.

Хората говореха доста неща за него. Някои бяха истина. Други не. За повечето не го беше грижа. За разлика от Дилейни. Тя щеше да бъде наранена от клюките.

Ник отпи глътка от бирата си и погледна към отражението на звездите върху черната вода на езерото.

Той не искаше тя да бъде наранена. Не искаше да я нарани. Беше време да стои далеч от Дилейни Шоу.

Вътре в къщата звънна телефонът и той се почуди колко време щеше да отнеме на майка му да престане да звъни. Знаеше, че тя иска да говори с него за клюките, защото изпитваше нещо като майчински собственически права върху живота му. Луи изглежда нямаше нищо против това постоянно любопитство, за разлика от Ник. Луи го наричаше любов. Може би беше, но когато Ник бе момче, понякога тя го притискаше толкова здраво, че той не можеше да диша.

Той остави бирата от едната страна на ваната и потъна още повече в горещата вода. Майка му не обичаше да шофира, след като се стъмни, така че той сметна, че е в безопасност за през нощта. Щеше да й се обади сутринта и да приключи с това.

 

 

Гуен постави телефона на ухото си за около пети път в последния час.

— Дилейни очевидно е оставила телефона си отворен.

Макс прекоси дебелия обюсонски килим и спря зад нея. Той взе слушалката от ръката й и затвори.

— Тогава очевидно си има причина. — Той разтри раменете на Гуен и притисна палци в основата на скалпа й. — Прекалено напрегната си.

Тя въздъхна и отпусна главата си на една страна. Меката й руса коса погали кокалчетата на ръцете му, а ароматът на рози изпълни ноздрите му.

— Това е последната мълва за нея и Ник — каза тя. — Той поквари дъщеря ми.

— Тя ще се справи с Ник.

— Ти не разбираш. Той винаги я е мразил.

Макс си спомни деня, в който Ник беше нахлул в офиса му. Мъжът беше ядосан, но Макс не беше останал с впечатлението, че Ник изпитва някаква неприязън към Дилейни.

— Дъщеря ти е голяма жена. Може да се грижи за себе си.

Той плъзна ръце към кръста й и я придърпа към гърдите си. Изглежда времето, когато бяха заедно, протичаше по един и същ начин. Гуен се тревожеше за Дилейни, а той искаше да я докосне като любовник. Беше я виждал на няколко пъти след смъртта на Хенри и беше намирал удоволствие в леглото й в определени случаи. Тя беше красива и можеше да предложи много на един мъж. И все пак започваше да се уморява от нейната намеса в работите на дъщеря й.

— Как? Като прави скандал?

— Ако това е решението й. Ти си свършила работата си. Отгледала си я. Остави я или можеш да я изгубиш отново.

Гуен се обърна и Макс видя страх в очите й.

— Боя се, че тя ще ме напусне. Винаги съм си мислила, че стои надалеч заради Хенри, но сега не съм сигурна. Преди няколко години отидох да я видя, когато живееше в Денвър, и тя каза, че винаги съм вземала страната на Хенри, докато е растяла. Тя мисли, че никога не съм се застъпвала за нея. Щях да го направя, но Хенри беше прав. Тя имаше нужда да получи добра диплома и да отиде в колеж, а не да обикаля града като мъжкарана. — Гуен спря и пое дълбоко дъх. — Дилейни е инат и може да е обидена дълго време. Просто знам, че ще напусне през юни и никога няма да се върне.

— Може би.

— Тя не може да тръгне. Хенри можеше да я накара да остане по-дълго.

Макс спусна ръцете си.

— Той искаше, но аз го посъветвах, че някой съдия може да обори завещанието, ако Хенри сглупи с по-голям период.

Гуен се обърна и тръгна към камината. Хвана се за тухлената полица и погледна към Макс през огледалото пред нея.

— Той трябваше да направи нещо.

Хенри беше направил всичко по силите си, за да контролира от гроба хората в живота си. Беше се спрял точно на това, което съдът щеше да разгледа като честни и разумни ограничения. Цялата работа беше напълно отвратителна за Макс и го притесняваше, че Гуен подкрепя манипулациите на покойния си съпруг.

— Дилейни трябва да остане тук. Трябва да порасне.

Макс погледна отражението на Гуен; красивите й сини очи и нацупена розова уста, перфектно безупречната бяла кожа и коса с кичури от карамел и лакта. В слабините му се надигна желание. Може би тя просто имаше нужда от нещо друго в живота си, за което да мисли. Той тръгна към нея, твърдо решен да й го даде.

 

 

Ник не успя да се обади на майка си на следващата сутрин. Тя позвъни на вратата в седем сутринта.

Бенита Алегреза остави чантата си върху белия мраморен плот и погледна сина си. Ник очевидно си мислеше, че може да я отбягва, но тя му беше майка. Беше му дала живот, което й даваше право да го измъква от леглото. Без значение, че беше на тридесет и три и вече не живееше с нея.

Беше намъкнал чифт накъсани дънки и стар черен пуловер, а краката му бяха боси. Бенита се намръщи. Можеше да си позволи да се облича по-добре. Никога не се беше грижил добре за себе си. Не се хранеше, когато трябва, и прекарваше времето си с разпуснати жени. Той не мислеше, че тя знае за тях, но тя беше наясно.

— Защо не може просто да отбягваш тази neska izugarri?

— Не знам какво си чула, но нищо не се е случило с Дилейни — каза той с дрезгав от съня глас. Пое палтото й и го закачи на шкафа в коридора.

Очевидно също си мислеше, че може да я заблуди. Бенита го последва в кухнята и го наблюдаваше как вади две чаши от шкафа.

— Тогава защо си бил там, Ник?

Той напълни чашите с кафе, преди да й отговори.

— Сложих няколко ключалки на салона й.

Тя пое чашата, която й предложи и го погледна. Беше застанал до кухненската мивка, все едно нищо не се бе случило в салона за красота. Тя обаче знаеше. Знаеше, че колкото по-малко казва, толкова повече премълчава. Понякога се нуждаеше от влекач, за да разбере каквото и да е от него. Беше такъв от много време.

— Това е, което брат ти ми каза. Защо не може да наеме ключар като всички останали? Защо се нуждае от теб?

— Казах й, че ще го направя. — Подпря едното си бедро на плота и присви рамото от другата страна. — Не е кой знае какво.

— Как може да го кажеш? Целият град говори за това. Не ми върна обажданията и се криеш от мен.

Веждите му се свиха и той се намръщи.

— Не съм се крил от теб.

Да, правеше го, и вината беше на Дилейни Шоу.

От деня, в който беше пристигнала в Трули, тя бе направила живота на Ник по-труден, отколкото бе преди това.

Преди Хенри да се ожени за Гуен, Бенита можеше да казва на себе си и на всички останали, че той игнорира Ник, защото не иска да има деца. Впоследствие всички разбраха, че това не е истина. Хенри просто не искаше Ник. Той можеше да пилее любов и внимание върху доведената си дъщеря и все пак отхвърляше собствения си син.

Преди Дилейни да пристигне в живота на Хенри, Бенита сядаше с Ник в скута си и го придържаше здраво. Целуваше сладкото му чело и пресушаваше сълзите му. След това вече нямаше сълзи или прегръдки. Нямаше вече мекота в сина й. Той израсна решителен в ръцете й и казваше, че е твърде голям за целувки. Бенита обвиняваше Хенри за болката, която беше причинил на сина си, но в нейните очи Дилейни стана живият, дишащ символ на дълбоко предателство и отхвърляне. На Дилейни се даваше всичко, което трябваше да получава Ник, но дори това не беше достатъчно за нея. В допълнение постоянно създаваше проблеми.

Винаги намираше начин да накара Ник да изглежда лош. Както когато я удари със снежна топка. Макар че той не трябваше да хвърля топка по нея, Бенита беше сигурна, че това момиче сигурно е направило нещо, но от училището дори не я бяха попитали. Те просто обвиниха Ник за целия инцидент.

И след това ужасният епизод, когато онези отвратителни сплетни се разпростряха из града, че Ник се е възползвал от Дилейни. Десет години по-късно Бенита все още не бе сигурна какво се беше случило онази нощ. Тя знаеше, че Ник не беше светец по отношение на жените, но беше сигурна, че не е взел нищо, което Дилейни не е била повече от склонна да му даде. Тогава като страхливка беше избягала и се изплъзна от язвителните клюки, докато Ник беше останал и се бе изправил смело пред най-лошите от тях. И мълвата, че Ник е използвал това момиче, не беше най-гадното.

Сега тя погледна към него — нейното високо, красиво момче. И двамата й сина бяха преуспели в града си. Никой не им беше протегнал ръка за нищо и тя беше много горда с тях. Но Ник… Ник винаги щеше да има нужда тя да се грижи за него, дори той да не мислеше така.

Всичко, което наистина искаше за Ник, беше да се установи с добра католичка, да се ожени в църква и да е щастлив. Не мислеше, че това е твърде голямо искане за една майка. Ако той беше женен, пропадналите жени щяха да избягват да го преследват — особено Дилейни Шоу.

— Както и да е, ти вероятно няма да кажеш на майка си дори да се е случило нещо с това момиче — каза тя. — В какво да вярвам?

Ник вдигна чашата си и отпи глътка.

— Ще ти кажа нещо. Ако нещо се е случило, няма да се повтори отново.

— Обещай ми.

Той се усмихна леко, с намерение да я успокои.

— Разбира се, ama^[3].

Бенита не се успокои. Сега това момиче се беше върнало и клюките започнаха отново.