Рейчъл Гибсън
Влюбен до безумие (18)

Глава 17

Дилейни се събуди от лекото докосване на пръстите, които галеха гърба й. Тя отвори очи и погледна широките гърди на Ник, които бяха на два сантиметра от носа й. Дилейни легна по корем. По загорялата му кожа играеше петно ярка сутрешна светлина.

— Добро утро.

Не беше сигурна, но й се стори, че я целуна по главата.

— Колко е часът?

— Към осем и половина.

— Мамка му.

Тя се обърна настрани и щеше да падне на пода, ако Ник не я беше хванал под рамото и метнал гол крак през бедрата й. Между тях имаше само тънък чаршаф на цветя. Тя вдигна поглед към розовите завеси, под които се беше събуждала сутрин като момиче. Единичното легло беше малко и за един човек, какво остава за човек и мъж с размерите на Ник.

— Имам клиент в девет и половина.

Тя събра смелост и го погледна. Най-големите й страхове се потвърдиха. Той изглеждаше великолепно сутрин. Дългата до раменете коса бе паднала настрани, а по челюстта му тъмнееше едва набола брада. Погледът му под гъстите мигли беше твърде настоятелен и буден за осем и трийсет сутринта.

— Можеш ли да отмениш часа?

Тя поклати глава и потърси с поглед дрехите си.

— Ако тръгна до десет минути, може да стигна навреме.

Отново погледна към него и го хвана да се взира в нея с вид, сякаш се опитва да запамети чертите й или да открие недостатъци. Усети, че страните й поруменяват, и седна в леглото, като придърпа чаршафа до гърдите си.

— Знам, че изглеждам ужасно — заяви тя, но той не я зяпаше в потрес. Може би, както понякога, тази сутрин беше избегнала кръговете под очите. — Нали?

— Истината ли искаш да чуеш?

— Да.

— Добре. — Той взе ръката й и целуна дланта. — Изглеждаш по-добре, отколкото когато беше смърф.

Ъгълчетата на очите му трепнаха и по пръстите на Дилейни пропълзяха топли иглички и се разпростряха по гърдите й. Това бе онзи Ник, когото обичаше. Който я дразнеше, докато я целува. Мъжът, който можеше да я разсмее, дори когато я бе докарал до сълзи.

— Не трябваше да искам истината. — Тя издърпа ръката си, преди да е забравила за клиента в девет.

Забеляза дрехите си на пода до себе си. С гръб към него ги събра и се облече възможно най-бързо.

Зад нея пружините на леглото изскърцаха, когато Ник се изправи. Разходи се из стаята, за да събере дрехите си от пода без никакво притеснение от голото си тяло. С чорап в ръка Дилейни го гледаше как нахлузва джинсите си и дърпа ципа. На безкомпромисната дневна светлина Ник Алегреза бе стопроцентово първокласно американско парче.

Животът не е честен.

— Дай ми ключовете да ти загрея колата.

Дилейни пъхна крак в чорапа. Никой мъж не бе предлагал да й загрее колата и този семпъл жест я трогна.

— В джоба на палтото ми са.

След като Ник излезе от спалнята, Дилейни си изми лицето и зъбите и се среса. Когато излезе от къщата и заключи след себе си, прозорците на кадилака бяха вече почистени. Никой мъж не беше бърсал и прозорците й преди. Новите й зимни гуми блестяха, измити и черни на сиво-белия фон. Прииска й се да заплаче. Никой преди не се бе грижил за безопасността и добруването й, освен може би бившият й приятел Еди Кастийо. Той беше маниак на тема фитнес и загрижен за начина й на хранене. Беше й подарил робот за смесване на салати, но кухненският уред не можеше да се сравнява със зимни гуми.

Не го попита кога ще се видят пак. Той не предложи да го направят. Бяха прекарали нощта като любовници, но никой от двамата не заговори за любов или дори за вечеря.

Дилейни пристигна в салона секунди преди първата си клиентка Джина Фишър, която бе завършила гимназията година след Дилейни и имаше три деца, всички под петгодишна възраст.

Джина имаше гъста коса, която бе носила дълга до кръста от пети клас досега. Дилейни я подстрига на пластове, с дължина до раменете. Добави червени кичури и придаде на младата майка предишния й младежки вид. След Джина подстрига едно момиче, което искаше да изглежда като Клеър Дейнс. В единайсет дойде клиент без запазен час, след което Дилейни затвори салона за около час, за да може най-сетне да вземе душ. Настоя пред себе си, че не очаква Ник да й се обади или да чуе джипа му навън, но това, разбира се, не беше вярно.

Когато стана шест вечерта и той все още не се беше обадил, тя скочи в кадилака и отиде да направи някои коледни покупки. Все още не беше купила подарък за майка си и се озова в един от онези скъпи магазини за туристи, предназначени за юпита. Не намери нищо за майка си, но профука седемдесет долара за мека вълнена риза, 40-ти номер, в абсолютно същото сиво като очите на Ник. Накара да я опаковат в червена хартия за подаръци, отнесе я у дома си и я постави на масата в трапезарията. Нямаше съобщения на телефонния секретар.

Дилейни натисна бутона за пропуснати обаждания за всеки случай, но той не беше звънял.

Не се обади и на следващия ден и сутринта на Коледа тя се чувстваше по-самотна от всякога. Събра смелост и набра номера на Ник да му пожелае Весела Коледа, но той не вдигна. Хрумна й да отиде до тях, за да види дали си е у дома и дали всъщност просто не я избягва. В крайна сметка тръгна към дома на майка си да види Дюк и Долорес. Поне кучетата се радваха да я видят.

По обяд вече бе изпаднала в ступор, докато гледаше „Коледна история“ и разбираше Ралфи по-добре от всякога. Знаеше какво е да искаш нещо, което е малко вероятно да получиш. Знаеше и какво е да имаш майка, която те принуждава да носиш ужасяващ костюм на зайче. Точно когато Ралфи щеше да пръсне мозъка с пушката си, на вратата се позвъни. Кучетата повдигнаха глави, след това отново ги сложиха на пода, тъй като не ставаха за пазачи.

Ник стоеше на верандата в коженото си яке и слънчеви очила. По устните му се разля голяма, чувствена усмивка и дъхът му застина на облак пред лицето му. Дилейни можеше да го схруска целия. Не знаеше дали да го пусне, или да затръшне вратата в лицето му, задето я бе държал на тръни последните два дни. Лъскавата кутия в ръцете му му реши съдбата. Дилейни го пусна.

Той прибра очилата в джоба си и извади стрък имел, който вдигна над главата й.

— Весела Коледа.

Топлите му устни покриха нейните и тя почувства целувката по цялото си тяло. Когато се отдръпна, за да я погледне, тя хвана лицето му в шепи и го придърпа за още. Не си направи труда да скрие чувствата си. И без това не беше убедена, че би успяла. Спусна ръце по раменете и гърдите му и накрая призна:

— Липсваше ми.

— Снощи до късно бях в Бойзи. — Той се облегна на един крак и й подаде кутията. — Заповядай. Доста време го търсих.

Тя огледа златистия пакет и погали гладката хартия.

— Може би е по-добре да изчакам. Твоят подарък е в апартамента ми.

— Не — извика той, като осъден на смърт, който просто иска да се свърши веднъж завинаги. — Отвори го сега.

Гладката хартия се скъса в ръцете й с едно развълнувано дръпване. Вътре в гнездо от мека хартия стоеше корона с изкуствени диаманти от онези, които дават на конкурсите за красота.

— Понеже Хелън ти открадна короната на Мис в училище, реших да ти купя по-хубава.

Беше голяма и крещяща, а също и най-прекрасното нещо, което Дилейни бе виждала. Тя прехапа долната си устна, за да не се разтрепери, извади короната от хартиеното й гнездо и върна кутията на Ник.

— Страхотна е. — Изкуствените камъни отразяваха светлината и хвърляха отблясъци из антрето. Дилейни я сложи на главата си и застана пред огледалото до закачалката. Блестящите камъни бяха подредени в редица от сърчица и панделки, като сърцето в средата беше по-голямо от останалите. Тя преглътна сълзите си, вдигна очи към огледалото. — Това е най-хубавият коледен подарък, който съм получавала някога.

— Радвам се, че ти харесва. — Той сложи големите си длани на корема й и ги плъзна под пуловера към гърдите. Обхвана ги през дантеления сутиен и я придърпа към себе си. — По дългия път от Бойзи насам снощи си те представях облечена само с това.

— Правил ли си любов с кралица?

Той поклати глава и се ухили.

— Ти ще си ми първата.

Тя го хвана за китката и го заведе в слънчевата стая, където беше гледала телевизия.

Ник я съблече с бавни и спокойни движения и я накара да се почувства красива и желана там, върху лимоненожълтия диван на майка й. Върховете на пръстите й пробягаха по топлия му гръб и голото седалище. Тя целуна гладкото му рамо. Искаше чувството на този миг да остане завинаги. Кожата й тръпнеше, а тялото й гореше. Сърцето й се надигна, когато той целуна чувствителните й гърди, и когато зарови горещата си ерекция дълбоко в тялото й, Дилейни бе повече от готова. Обхвана лицето й с ръце и се вгледа в очите й, докато бавно навлизаше в нея отново и отново.

Тя се взираше в лицето му — в сивите очи, горящи от страстта му към нея, устните му, влажни от целувката им, задъханото му дишане.

— Обичам те, Ник — прошепна Дилейни.

Той спря за момент и след това навлезе по-дълбоко и по-силно, отново и отново, а тя шептеше любовта си с всеки тласък, докато не пропадна в най-сладкия екстаз, който някога бе изпитвала. Чу дълбокия му първичен стон и смесицата от молитвени думи и проклятия. След това цялата му тежест се стовари върху нея.

Гърдите й се стегнаха от притеснение, докато слушаше как дишането му се успокоява. Беше му казала, че го обича. И макар че той я бе накарал да се почувства обичана, не беше произнесъл думите. Искаше веднага да разбере какво чувства към нея, но същевременно се боеше от отговора.

— Ник?

— Мхм?

— Трябва да поговорим.

Той повдигна глава и я погледна в очите.

— Изчакай малко.

Стана и излезе гол от стаята, за да махне презерватива, който никога не забравяше от онзи френетичен първи път в сервизното помещение в Лейк Шоур Хотел. Дилейни потърси бикините си и ги откри под плетената холна масичка. Обу ги и с всеки изминал момент притеснението й растеше. Ами ако той не я обичаше? Как би могла да го понесе и какво щеше да прави, ако беше така? Ник се върна точно когато Дилейни намери сутиена си зад една от възглавничките. Той го взе от ръката й и го хвърли настрана. Взе я в прегръдките си и я притисна към гърдите си по-силно от всякога. Сгушена в ръцете му, главозамаяна от аромата на кожата му, тя си каза, че той я обича. Търпението не беше силната й страна, можеше да го почака да изрече думите, които имаше нужда да чуе. Вместо това обаче чу скърцане на дърво и панти като от отваряне на входната врата и замръзна.

— Чу ли? — попита шепнешком.

Той й направи знак да замълчи и се заслуша. Вратата се затвори с трясък и извади Дилейни от вцепенението.

— По дяволите!

Изскочи от прегръдката на Ник и грабна първата попаднала й дреха — неговата вълнена риза. По коридора се чуваха стъпки, докато тя пъхаше ръце в ръкавите. Джинсите на Ник бяха някъде зад дивана и той застана зад нея точно когато Гуен влезе в стаята. По гърба на Дилейни пролази зловещо чувство на дежа вю. Майка й стоеше в квадрат светлина и слънцето зад косата й я правеше да изглежда като коледен ангел.

Гуен местеше поглед от Дилейни към Ник с шок в ококорените си сини очи.

— Какво става тук?

Дилейни се загърна с ризата.

— Мамо… аз… — Пръстите й закопчаваха копчетата, а главата й бе размътена от чувство за нереалност. — Защо си вкъщи?

— Тук живея!

Ник сложи ръка на корема на Дилейни и я придърпа към себе си, за да скрие интимните си части от майка й.

— Знам, но нали уж беше на любовна яхта?

Гуен посочи Ник с пръст.

— Какво търси той в дома ми?

Дилейни внимателно приключи с копчетата.

— Ами той любезно се съгласи да ми прави компания на Коледа.

— Той е гол!

— Да, така е. — Тя разтвори долната част на ризата в опит да го прикрие по-добре. — Той… ами… — Тя затвори уста и сви рамене.

Нямаше какво да се направи, бяха я хванали. Само че този път не беше наивно осемнадесетгодишно момиче. След няколко месеца ставаше на трийсет и обичаше Ник Алегреза. Беше зряла, независима жена, но й се искаше майка им да не ги беше заварила голи в дневната си.

— С Ник се срещаме.

— Изглежда не са само срещи. Дилейни, как можа? Как можа да се хванеш с мъж като него? Той е женкар и мрази семейството ни. — Тя се обърна към Ник. — Пак си докопал дъщеря ми, но този път си се подредил. Нарушил си условията на завещанието на Хенри. Ще се погрижа да загубиш всичко.

— Никога не ми е пукало за завещанието.

Пръстите му погалиха плата върху корема на Дилейни. Тя познаваше майка си достатъчно добре, за да е наясно, че ще изпълни заканата си. Знаеше и как да я спре.

— Ако кажеш на някого за това, няма да ти проговоря. Ще замина през юни и няма да ме видиш повече. Ако си мислиш, че след като си тръгнах преди десет години не се виждахме, само почакай да видиш сега. Този път дори няма да ти кажа къде отивам. Ще имам три милиона долара и никога няма да дойда да те видя.

Гуен сви устни и скръсти ръце върху гърдите си.

— Ще го обсъдим по-късно.

Ръката на Ник падна от корема на Дилейни.

— Ако не искаш да видиш голия ми задник, излез от стаята, докато се облека.

Тонът му беше остър като бръснач. Беше го чувала преди веднъж — последния път, когато тримата бяха заедно в кабинета на Хенри. В деня, когато прочетоха завещанието. Тя разбираше защо е рязък. Положението бе непоносимо конфузно, а и майка й успяваше да изкара някои хора извън нерви дори и в най-благоприятни обстоятелства.

Веднага щом Гуен излезе, Дилейни се завъртя към него.

— Ник, съжалявам. Извинявай за нещата, които ти наговори. Обещавам, че няма да й позволя да застраши наследството ти от Хенри.

— Не се притеснявай.

Той намери джинсите си и ги обу. Облякоха се мълчаливо и когато го изпрати до вратата, той си тръгна бързо, като забрави да я целуне на раздяла. Каза си, че това няма значение и потърси майка си. Гуен нямаше да е доволна от това, което щеше да й каже, но Дилейни отдавна вече не живееше живота си за майка си.

Намери я да я чака в кухнята.

— Мамо, защо се върна?

— Разбрах, че Макс не е подходящ за мен. Твърде е критичен — процеди тя през зъби. — Но остави това сега. Какво търсеше този мъж в къщата ми?

— Нали ти казах, беше с мен на Коледа.

— Помислих си, че джипът пред гаража е неговият, но бях убедена, че греша. Изобщо не съм очаквала да го намеря… с теб… в дома си. И точно Ник Алегреза. Той е…

— Влюбена съм в него — прекъсна я Дилейни.

Гуен сграбчи облегалката на един стол.

— Не се шегувай с това. Казваш го само за да ми отмъстиш. Сърдиш ми се, защото те оставих сама на Коледа.

Понякога майчината й логика беше напълно неразбираема, но винаги бе предвидима.

— Чувствата ми към Ник нямат нищо общо с теб. Искам да бъда с него и ще бъда.

— Ясно. — Лицето на майка й се изопна. — Да не би да ми казваш, че не те интересува какво мисля аз за тази работа?

— Интересува ме, разбира се. Не искам да мразиш мъжа, когото обичам. Знам, че в момента не можеш да се зарадваш за мен искрено, но може би би могла да приемеш, че имам връзка с Ник и че съм щастлива с него.

— Невъзможно. Не можеш да бъдеш щастлива с човек като Ник. Не причинявай нещо такова на себе си и семейството си.

Дилейни поклати глава и короната й се наклони. Тя я свали от главата си и погали хладните камъни с пръсти. Беше безполезно — майка й никога нямаше да се промени.

— Хенри е мъртъв. Сега имаш само мен. — Тя погледна Гуен. — Искам Ник. Не ме карай да избирам.

* * *

Ник стоеше до каменната камина и се взираше в мигащите светлини, които бе закачил на елхата с помощта на Софи. Надигна бутилката бира до устните си и светлините се размазаха, когато отметна глава.

Не трябваше да си въобразява нищо. Последните няколко дни беше изживял фантазията си. Беше я държал в обятията си, докато спеше в малкото розово легло, и си бе позволил да си представя къща, куче и две деца.

Беше си позволил да си представи живота си с нея, целия си живот, и го бе пожелал повече от всичко на света.

Ще замина през юни и няма да ме видиш повече. Ако си мислиш, че след като си тръгнах преди десет години не се виждахме, само почакай да видиш сега. Този път дори няма да ти кажа къде отивам. Ще имам три милиона долара и никога няма да дойда да те видя.

Беше глупак. Знаеше, че ще си замине, но си бе повярвал, че заради него тя би могла да остане. Беше казала, че го обича. Много други жени го казваха в такъв момент, когато е дълбоко в тях и двамата тънат в удоволствие. Невинаги беше вярно и той не беше от мъжете, които биха стояли да чакат и да търсят знаци дали е така.

На входната врата се позвъни и той очакваше да види Дилейни пред нея. Вместо това завари Гейл.

— Весела Коледа — поздрави тя и му подаде пакет в ярки цветове.

Той я пусна да влезе, защото искаше да се разсее.

— Аз не съм ти взел подарък. — Той окачи палтото й до вратата и я заведе в кухнята.

— Нищо. Това са просто бисквити, нищо особено. С Джош имахме в повече.

Ник остави пакета на кухненския плот и огледа Гейл. Беше облечена с тясна червена рокля и червени обувки с тънки токчета. Беше сигурен, че отдолу е само с червените си жартиери. Беше дошла да му даде нещо повече от джинджифилови бисквити, но на него изобщо не му беше до това.

— Къде е синът ти?

— Тази вечер е при баща си. За през нощта. Помислих си, че с теб може да прекараме време заедно в джакузито.

На вратата отново се позвъни, за втори път през последните пет минути, и този път беше Дилейни. Стоеше на верандата с лъскав червен пакет в ръце и усмивка на лицето. Усмивката угасна, когато Гейл се появи зад него и метна ръка на рамото му. Можеше да я махне оттам. Не го направи.

— Влизай — покани я. — С Гейл тъкмо щяхме да скачаме в джакузито.

— Аз… — Удивеният й поглед се местеше между тях. — Не си нося банския.

— И Гейл не си го носи. — Знаеше какво си мисли Дилейни и не я опроверга. — И на теб няма да ти трябва.

— Ник, какво става?

Той обви талията на Гейл с ръка и я придърпа към себе си. Отпи от бутилката и погледна жената, която обичаше толкова много, че го усещаше като мъчителна болка в гърдите си.

— Не си малка. Сети се.

— Защо се държиш така? Да не се сърдиш за преди малко? Казах ти, че ще се погрижа майка ми да не каже на никого.

— През оная работа ми е за преди малко. — Дори да искаше да се възпре да не я нарани, не можеше. Отново се чувстваше като безпомощно дете, гледаше я и я желаеше до лудост. — Защо не дойдеш с нас в джакузито?

Тя поклати глава.

— Трима са много, Ник.

— Не, трима са страшен купон. — Знаеше, че никога няма да забрави болката в очите й. Обърна се към Гейл: — Ти какво мислиш? Навита ли си за тройка?

— А…

Той погледна отново Дилейни и повдигна вежда.

— Е?

Дилейни вдигна свободната си ръка и сграбчи вълненото си палто над сърцето. Отстъпи крачка назад и задвижи устни, но от тях не излезе и звук. Той я изгледа как се обръща, забравила за червения пакет в ръката си, и тича по тротоара към колата си. По-добре да я остави да си тръгне, преди да я е замолил да остане. По-добре да сложи край сега. Ник Алегреза не проси любов от никого. Винаги е било така и така щеше да си остане.

Принуди се да остане там и да я гледа как си тръгва от живота му. Почувства как се късат вътрешностите му, след което подаде палтото на Гейл.

— Не съм добра компания — обясни й и тя имаше мъдростта да не се опитва да го разубеждава.

 

 

Останал сам, той се върна в кухнята и отвори нова бира. До полунощ беше минал на „Джим Бийм“. Ник не ставаше зъл като се напие, но сега беше в лошо настроение.

Пиеше, за да забрави, но колкото повече поглъщаше, толкова повече си спомняше. Спомняше си аромата на кожата й, мекия допир на косите й и вкуса на устните й. Заспа на дивана със смеха й в ушите си и името й на уста. Когато се събуди в осем, главата го цепеше и знаеше, че ще му трябва нещо за закуска. Взе един аспирин и добави портокалов сок във водката си. Беше на третата чаша и седмо хапче, когато брат му дойде.

Ник лежеше проснат на кожения диван и сменяше каналите на големия телевизор с дистанционното в ръка. Не си направи труда да отмести поглед.

— Изглеждаш ужасно.

Ник смени канала и пресуши чашата си.

— Така и се чувствам, така че по-добре си тръгвай.

Луи отиде до телевизора и го изгаси.

— Снощи те чакахме за коледната вечеря.

Ник остави празната чаша и дистанционното на една масичка. Най-сетне погледна Луи, който стоеше в другия край на масата, заобиколен от мъгляво сияние, подобно на изображението на Исус на стената на трапезарията у майка му.

— Не успях да дойда.

— Явно. Какво става?

— Не е твоя работа.

Главата му пулсираше и искаше да го оставят на мира. Може би ако останеше пиян един-два месеца, алкохолът щеше да убие настоятелния глас в главата му, който бе започнал да го тормози около полунощ, като го наричаше глупак и му казваше, че е допуснал най-голямата грешка в живота си.

— Лиза говори с Дилейни тази сутрин. Явно е доста разстроена. Случайно да знаеш нещо по въпроса?

— Да.

— Добре, какво си направил?

Ник се изправи и стаята се завъртя два пъти около него.

— Гледай си работата.

Понечи да мине покрай Луи, но брат му го сграбчи за ризата. Ник погледна надолу към впитите във вълнения плат пръсти и не можа да повярва. Двамата не се бяха били, откакто бяха откачили задната врата в къщата на майка си преди петнадесет години.

— Какво по дяволите ти има? — започна Луи. — Почти през целия си живот си искал само едно нещо. Едно-единствено. Дилейни Шоу. И веднага щом се появи възможност да го получиш, оплескваш всичко. Наранил си я нарочно, за да те намрази. Както винаги. И естествено си успял.

— Теб какво те засяга? — Ник вдигна поглед към тъмнокафявите очи на брат си. — Ти дори не я харесваш.

— Нямам нищо против нея, но вече смятам, че няма значение. Ти си влюбен в нея.

— Все едно. Тя заминава през юни.

— Тя ли го каза?

— Да.

— Помоли ли я да остане? Опита ли се да се разбереш с нея?

— Нищо нямаше да се промени.

— Няма как да знаеш дали е така и вместо да се опиташ да разбереш, ще оставиш единствената жена, която си обичал през живота си, да си тръгне. Какво ти има? Да не те е страх?

— Върви по дяволите, Луи.

Почти не видя юмрука на брат си, преди да го фрасне в лицето. Зад очите му избухна светлина и той падна с трясък и си удари главата в дървения под. Причерня му и помисли, че ще загуби съзнание. За съжаление гредите на покрива изплуваха пред очите му и с проясненото му зрение дойде и сцепващата болка в черепа. Скулата му започна да пулсира и мозъкът му закънтя. Той изстена и внимателно докосна окото си.

— Луи, ти си жалко нищожество и когато стана, ще те скъсам от бой.

Брат му застана над него.

— Не би могъл да набиеш и стария Бакстър, а той диша през тръбички от десет години.

— Сцепи ми главата.

— Не, прекалено е твърда. Обаче сигурно съм сцепил пода. — Луи извади връзка ключове от джоба на панталоните си. — Не знам как си накарал Дилейни да те намрази, но сега ще изтрезнееш и ще осъзнаеш, че си допуснал голяма грешка. Надявам се, че няма да е твърде късно. — Той се намръщи и посочи брат си с пръст. — Ник, изкъпи се. Смърдиш на бъчва.

След като Луи си тръгна, Ник стана от пода и с препъване се качи в спалнята. Спа до следващата сутрин и се събуди с усещането, че го е прегазил камион. Взе си душ, но не се почувства по-добре. Тилът го болеше и окото му беше насинено. Но това не бе най-лошото. Мисълта, че Луи беше прав, бе най-страшната. Беше изгонил Дилейни от живота си. Мислеше, че може да я изгони и от ума си. Мислеше, че ще му мине. Никога не се бе чувствал толкова зле.

Да не те е страх? Вместо да се бори за Дилейни, той се бе върнал към старите привички.

Вместо да се възползва от шанса си, той я бе наранил, преди тя да го направи. Вместо да поеме риск, беше поел удар. Вместо да я сграбчи с две ръце, я бе отблъснал настрани.

Тя беше казала, че го обича, а той се чудеше дали не е съсипал всичко. Може и да не заслужаваше любовта й, но я искаше. Ами ако вече не го обичаше, питаше настоятелното гласче в главата му.

Беше спечелил любовта й веднъж. Можеше да успее пак.

Облече се и излезе от вратата, устремен към най-големия риск в живота си. Отиде до апартамента на Дилейни, но тя не беше там. Беше събота и салонът също беше затворен.

Това беше лош знак.

Отиде до дома на майка й, но Гуен отказа да говори с него. Погледна в гаража да провери дали Дилейни не се крие там, за да не се среща с него. Кадилакът на Хенри беше вътре. Малката жълта мазда я нямаше.

Обиколи целия град и колкото по-дълго я търсеше, толкова по-отчаяно искаше да я намери. Да я направи щастлива и да й построи къща на Ейнджъл Бийч или където тя пожелаеше. Ако искаше да живее във Финикс или Сиатъл или Чатануга, Тенеси, той нямаше нищо против, стига да бъде с нея. Искаше да изживее мечтата. Искаше да има всичко. Трябваше само да я намери.

Говори с Лиза, но тя не се беше чувала с нея. Когато Дилейни не отвори салона в понеделник, Ник посети Макс Харисън.

— Дилейни обаждала ли ти се е? — попита той още с влизането в офиса на адвоката.

Макс го огледа и не отговори веднага.

— Обади се вчера.

— Къде е?

Макс отново помълча, преди да отговори.

— Сигурно и без това ще научиш скоро. Напусна града.

Тези думи го удариха като греда в гърдите.

— Мамка му. — Ник потъна в едно кресло и потърка брадата си. — Къде отиде?

— Не ми каза.

— Как така не ти каза? — Ръката му падна върху бедрото. — Нали каза, че ти е звъннала.

— Така е. Обади се да ми каже, че си е тръгнала и че нарушава завещанието. Не каза защо или къде отива. Попитах я, но не искаше да каже. Мисля, че се опасяваше, че ще кажа на майка й, преди да е готова за това. — Макс наклони глава. — Това означава, че получаваш частта на Дилейни. Поздравления, през юни всичко ще е твое.

Ник поклати глава и се изсмя безрадостно. Без Дилейни нямаше нищо. Той нямаше нищо. Погледна адвоката на Хенри и обяви:

— С Дилейни имахме сексуални отношения, преди да си тръгне. Кажи на Франк Стюърт и двамата се погрижете тя да получи имотите в Силвър Крийк и Ейнджъл Бийч.

Макс изглеждаше отвратен и отегчен от цялата история.

Ник знаеше как се чувства.

Две седмици след посещението в офиса на Макс все още нямаше новини. Преследваше Гуен и Макс Харисън и беше звънял в салона, в който Дилейни бе работила в Скотсдейл. Там не я бяха чували, откакто бе напуснала предния юни. Ник полудяваше. Не знаеше къде другаде да я търси. Не подозираше, че трябва да потърси в собственото си семейство.

— Чух, че Дилейни Шоу работи в Бойзи — подметна Луи, докато сърбаше супата си.

Ник целият замръзна и вдигна очи към брат си. Той, Луи и Софи обядваха в трапезарията на майка си.

— Кой ти каза?

— Лиза. Каза, че Дилейни работи в салона на братовчедка й Али.

Ник бавно наведе лъжицата си.

— Откога го знаеш?

— От няколко дни.

— И не си ми казал?

Луи сви рамене.

— Не мислех, че ще те интересува.

Ник се изправи. Не беше сигурен дали да прегърне брат си или да го фрасне по главата.

— Много добре знаеш, че ме интересува.

— Сигурно съм си мислел, че трябва да се постегнеш, преди да я видиш отново.

— Защо му е на Ник да я вижда? — попита Бенита. — Най-хубавата й постъпка беше да напусне града. Най-сетне нещата си идват на мястото.

— Нещата щяха да си бъдат на мястото, ако Хенри беше поел отговорността си още в началото. Обаче той не се поинтересува от мен, докато не стана твърде късно.

— Ако не бяха това момиче и майка й, още преди години щеше да се опита да направи нещо за теб.

— А от задника му можеше да полетят маймуни — вметна Софи и се пресегна за солницата, — но се съмнявам.

Луи вдигна вежди в почуда, а Ник се разсмя.

— София! — възкликна Бенита. — Къде си се научила да говориш така?

Къде ли не, например от баща си и чичо си или от телевизора. Отговорът й обаче изненада Ник.

— От Дилейни.

— Видя ли! — Бенита се изправи и се приближи до Ник. — Това момиче не е стока. Стой настрана от нея.

— Трудно ще стане, тъй като смятам да отида до Бойзи и да я намеря. Обичам я и смятам да я умолявам да се омъжи за мен.

Бенита спря и вдигна ръце към гърлото си, сякаш Ник я душеше.

— Нали все казваш, че искаш да съм щастлив. Дилейни ме прави щастлив и повече няма да живея без нея. Ще направя всичко възможно да си я върна. — Той спря и погледна зашеметеното лице на майка си. — Ако не можеш да се зарадваш за мен, не ме търси, докато не можеш поне да се преструваш, че е така.

 

 

Дилейни не искаше да си го признае и със сигурност никога не би го казала на глас, но прилепналите къдрици в стил 30-те й липсваха. Всъщност Уанета й липсваше. Но не беше само заради една любопитна стара жена. Липсваше й животът в Трули. Липсваше й да живее на място, където хората я познаваха и където тя познаваше почти всички.

Откачи шнолите от предната част на гащеризона си и й ги сложи на работната маса.

От двете й страни стилисти подстригваха и решеха в скъпарския салон в центъра на Бойзи. Салонът на Али се намираше в един преустроен склад и всичко в него беше модерно и ново.

От този тип салони, в които винаги бе обичала да работи, но сега беше различно.

Пресегна се за метлата и помете косата от последния си клиент. През последните десет години бе живяла на места, в които нямаше минало, история или приятелки, с които бе делила агонията на прогимназията. Беше живяла в четири щата и винаги бе търсила нещо, което все й се изплъзваше, идеалното място, където да пусне корени. Животът й бе направил пълен кръг и беше страшно иронично да открие съвършеното място тъкмо там, откъдето си беше тръгнала. Чувстваше се като Дороти от „Магьосникът от Оз“, само дето не можеше да си иде у дома. Не и сега.

Бойзи беше хубав град с много интересни места. Но нямаше Дядо Коледа-травестит и паради за всеки празник. Нямаше същия пулс и ритъм като един малък град.

Нямаше Ник.

Смете косата на купчинка и потърси лопатка. Това да живее в град без Ник би трябвало да я накара да се почувства по-добре. Но не беше така. Тя го обичаше и знаеше, че това няма да се промени. Искаше й се да остави всичко зад гърба си и да забрави Ник Алегреза, но не беше способна да се накара дори да излезе от щата. Обичаше го, но не можеше да живее близо до него. Дори за три милиона долара. Не беше чак толкова трудно да реши да си тръгне.

Беше напълно невъзможно да преживее следващите пет месеца, виждайки Ник с други жени. Дори за всичките пари на света.

Дилейни изхвърляше косата в кошче за боклук, когато чу звънчето над входната врата. От останалите работни места жените колективно си поеха дъх. Чуха се стъпки на крака в ботуши.

— Какво обичате?

— Благодаря ви — рече болезнено познат глас. — Намерих каквото търсех.

Тя се обърна и завари Ник на една ръка разстояние от себе си.

— Какво искаш?

— Искам да говоря с теб.

Беше си подстригал косата. Една тъмна къдрица докосваше челото му. Остави я без дъх.

— Заета съм.

— Само за пет минути.

— Имам ли избор? — попита тя, като очакваше да отговори отрицателно, за да може после да го прати по дяволите.

Той премести тежестта на тялото си върху единия крак и пъхна ръце в джобовете на джинсите си.

— Да.

Отговорът му я свари неподготвена и тя се обърна към Али, която работеше до нея:

— Ще се върна след пет минути — каза й и тръгна към вратата.

Излезе в коридора с Ник зад себе си и спря до телефонна кабина.

— Пет минути.

Облегна се на стената и скръсти ръце на гърдите си.

— Защо избяга толкова бързо?

Тя сведе поглед към новите си велурени обувки с платформи. Беше си ги купила, за да се почувства по-добре, но не бяха помогнали.

— Трябваше да се махна.

— Защо? Доста желаеше парите.

— Очевидно повече съм желала да се махна, отколкото съм искала парите.

— Казах на Макс за нас. Ейнджъл Бийч и Силвър Крийк са твои.

Тя се прегърна още по-силно и се помъчи да запази самообладание. Не можеше да повярва, че говорят за някакъв тъп имот, за който й беше все едно.

— Защо му каза?

— Не ми се стори редно да наследя всичко.

— Това ли дойде да ми кажеш?

— Не. Дойдох да ти кажа, че зная, че те нараних, и съжалявам.

Тя затвори очи.

— Не ме интересува — отговори тя, защото не искаше да я интересува. — Казах ти, че те обичам, а ти извика Гейл у вас да спиш с нея.

— Не съм я викал. Дойде сама и не съм спал с нея.

— Видях как стоят нещата.

— Нищо не се е случило. Нямаше и да се случи. Видя, каквото ти показах, за да си помислиш онова, което исках да си помислиш.

Тя вдигна очи и срещна неговите.

— Защо?

Той пое дълбоко дъх.

— Защото те обичам.

— Това не е смешно.

— Знам. Никога не съм обичал друга.

Тя не му повярва. Не можеше да му повярва и отново да рискува да изложи сърцето си. Твърде много болеше, когато го разби.

— Не, обичаш да ме объркваш и побъркваш. Но всъщност не ме обичаш. Не знаеш какво е любов.

— Аз пък мисля, че знам. — Веждите му се сключиха и той пристъпи към нея. — Дилейни, обичал съм те цял живот. Не помня и ден, в който не съм те обичал. Обичах те тогава, когато те нокаутирах със снежна топка. Обичах те, когато изпуснах гумите на колелото ти, за да мога да вървя с теб до вас. Обичах те, когато те видях да се криеш зад слънчевите очила във Валиу Райт, обичах те и когато ти обичаше оня жалък кучи син Томи Маркъм. До днес помня миризмата на косата ти и допира на кожата ти през онази нощ, когато те положих върху капака на колата си на Ейнджъл Бийч. Така че не ми казвай, че не те обичам. Не ми казвай… — Гласът му потрепери и той я посочи с пръст. — Не ми го казвай и толкова.

Зрението й се размаза и пръстите й се забиха в ръцете, както се беше хванала. Не искаше да му повярва, но в същото време искаше да му вярва повече, отколкото искаше да живее. Копнееше да се хвърли в ръцете му, но желаеше и да го удари.

— Съвсем типично за теб. Тъкмо се убедя, че си пълен гадняр, и ти успяваш да ме излъжеш, че не си. — Върху долните й мигли се появи сълза и тя я избърса набързо. — Обаче ти наистина си гадняр, Ник. Разби ми сърцето и сега си мислиш, че можеш да дойдеш тук, да ми кажеш, че ме обичаш, и аз какво, трябва да з… забравя за всичко, така ли? — Тя завърши изречението точно преди да загуби контрол и да избухне в плач.

Ник я прегърна и притисна до гърдите си. Тя не го знаеше, но той не смяташе да я пуска. Нито сега. Нито никога.

— Знам. Знам, че бях гадняр и нямам извинение. Но да те докосвам и обичам, знаейки, че планираш да ме напуснеш, ме подлуди. След като правихме любов втория път, започнах да мисля, че може би ще решиш да останеш с мен. Започнах да си представям как се събуждаме заедно всеки ден до края на живота си. Дори си мислех за деца и за това как ходим на курсове за бременни. Може би щяхме да си купим някакъв миниван. Но след това се появи Гуен и ти каза, че ще си тръгнеш, и аз реших, че пак само съм фантазирал. Страхувах се, че наистина ще ме напуснеш, затова те накарах да го направиш по-скоро. Просто не мислех, че ще си тръгнеш от града.

Тя подсмръкна сред гънките на коженото му яке, но не каза нищо. Не му беше казала, че го обича, и това го убиваше.

— Кажи нещо, моля те.

— Миниван? Приличам ли ти на човек, който би карал миниван?

Не се надяваше точно на този отговор, но не беше и лош знак. Все още не го бе пратила по дяволите.

— Ще ти купя, каквото поискаш, ако ми кажеш, че ме обичаш.

Тя вдигна поглед към него. Очите й бяха мокри и гримът й се бе разтекъл.

— Няма нужда от подкупи. Обичам те толкова много, че не мога да мисля за нищо друго.

Заля го облекчение и той затвори очи.

— Слава богу, мислех, че ще ме мразиш цял живот.

— Не, това винаги ми е било слабост. Никога не съм могла да те мразя достатъчно дълго — въздъхна тя и прокара пръсти в косите на слепоочието му. — Защо си подстрига косата?

— Нали веднъж ми каза, че трябва да я подстрижа. — Той избърса сълзите й с палци. — Помислих, че това може да ми помогне да те спечеля.

— Хубава е.

— Ти си хубава. — Той я целуна нежно, вкусвайки устните й. Плъзна език в устата й и докосна нейния с нежна милувка, която трябваше да я упои, докато вземаше лявата й ръка и слагаше пръстен с единствен трикаратов диамант на безименния й пръст.

Тя се отдръпна и погледна ръката си.

— Можеше да попиташ.

— И да рискувам да откажеш? Как ли не.

Дилейни поклати глава и срещна погледа му.

— Няма да откажа.

Той пое дълбоко дъх.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Да. — Тя обви ръце около него и го целуна по врата. — А сега ме отведи у дома.

— Не знам къде живееш.

— Не, имам предвид в Трули. Заведи ме у дома.

— Сигурна ли си? — попита той, като знаеше, че не заслужава нито нея, нито щастието в гърдите си, но въпреки това ги приемаше. — Можем да живеем, където кажеш. Мога да върна бизнеса си в Бойзи, ако искаш.

— Искам да си ида у дома. С теб.

Той я отдели от себе си, за да я погледне в очите.

— Какво бих могъл да ти дам аз в сравнение с това, което ти ми даде?

— Просто ме обичай.

— Това е твърде лесно.

Тя поклати глава.

— Не е вярно. Виждал си как изглеждам сутрин. — Тя разпери лявата си ръка върху гърдите му и заразглежда пръста си. — Какво мога да ти дам аз? Получавам красавец, който изглежда добре на сутринта, и страхотен пръстен. Ти какво получаваш?

— Единственото нещо, което съм искал винаги. — Той я прегърна силно и се усмихна. — Теб, диваче.