Рейчъл Гибсън
Влюбен до безумие (5)

Глава 4

Найлоновите торбички за кучешките изпражнения в джобовете на шортите на Дилейни, сякаш бяха някаква патетична метафора за живота й. Лайна, това беше той. Откакто бе продала душата си за пари, животът й се бе превърнал в това и тя не виждаше как ще стане по-добър още единадесет месеца. Почти всичко, което притежаваше, се намираше на склад в предградията на града, а най-близката й компания бяха двете кучета, които вървяха до нея.

Беше й отнело по-малко от пет часа да реши да приеме условията от завещанието на Хенри. Ужасно кратък период от време, но тя се нуждаеше от парите. Дадоха й една седмица, за да отиде до Финикс, да напусне работата си и да освободи апартамента, в който живееше. Бе много трудно да се сбогува с приятелите си от „Валентина“. Да се сбогува със свободата си, беше още по-трудно. Бе изминал само месец, но тя се чувстваше така, сякаш е била затворник цяла година.

Нямаше работа и носеше скучни дрехи, които не харесваше особено, защото живееше с майка си.

Горещото слънце напече главата й, докато вървеше по Грей Скуъръл Лейн към центъра на града. Когато живееше в Трули преди десет години, повечето улици нямаха имена. Нямаше нужда от тях, но с неотдавнашния наплив от летни пришълци и с бума на недвижимото имущество градският съвет се бе размърдал и бе измислил доста находчиви имена като Гъфър, Чипмънк и Грей Скуъръл^[1]. Изглежда Дилейни живееше в района на гризачите в града, докато Лиза беше по-добре на Милкуид, което, разбира се, беше до Рагуид и Тъмбълуид^[2].

Откакто се върна, забеляза още доста промени. Търговският район бе учетворен, а старата част на града обновена. Имаше два обществени дока, които да подслонят флотилията от лодки и джетове и бяха направени още три нови парка. Но въпреки тези промени имаше две други видими и показателни неща, че градът бе пристъпил в деветдесетте. Първото бе магазинът за еспресо „Маунтин Джава“, разположен между фирмата за недвижими имоти „Гритс“ и крайпътния ресторант, който носеше необикновеното име „Кльопачка“. И второ, старият цех за дърва беше преобразен в малка пивоварна. Преди, когато Дилейни живееше в Трули, хората пиеха кафе „Фолджърс“ и бира „Корс“. Те щяха да обявят двойното диетично лате за „префърцунено кафе“ и да разкажат играта на всеки, който посмее да изрече думите „малинова бира“.

Беше четвърти юли и градът бе обгърнат от патриотизъм. Всичко бе украсено с червени, бели, сини знаменца и панделки, от плаката на който пишеше „Добре дошли в Трули“ до дървения индианец пред търговското депо. По-късно, естествено, щеше да има парад. В Трули правеха паради по всякакъв повод. Можеше и да се помотае наоколо и да погледа парада. Не че имаше какво друго да прави.

На ъгъла на Бийвър и Мейн стрийт Дилейни спря и изчака да премине една каравана. Извади от джоба си кучешки бисквитки и възнагради Дюк и Долорес за това, че вървяха послушно до нея. Отне й няколко тежки седмици да наложи ролята си на водач на глутницата и да ги научи кой е шефът. Тя разполагаше с това време. През изминалия месец прекара част от времето си, като се срещаше с някои стари приятели от училище. Но всички те бяха омъжени, имаха семейства и я гледаха, сякаш не беше в ред, защото тя нямаше.

Би се радвала да прекара повече време с Лиза, но за разлика от Дилейни, тя имаше работа и годеник. Би било прекрасно да поговори със старата си приятелка за завещанието на Хенри и за истинската причина да се върне в Трули. Обаче не смееше. Ако условията на завещанието станеха публично достояние, животът на Дилейни щеше да се превърне в ад. Тя щеше да се превърне в обект на безкрайни сплетни и безконечни клюки, а ако частта на завещанието, засягаща Ник, се разкриеше, вероятно щеше да се наложи да се самоубие.

Но по-вероятно бе да си умре от скука, преди всичко това да приключи. Прекарваше дните си в гледане на телевизионни предавания или разхождаше Дюк и Долорес, използвайки ги като повод да излезе от къщата и да се измъкне от живота, който майка й планираше за нея. Гуен бе решила, че след като Дилейни ще живее в Трули в продължение на една година, двете трябва да участват в едни и същи проекти и социални организации и да посещават едни и същи градски мероприятия. Тя стигна дотам, че предложи Дилейни да оглави комисия, занимаваща се с проблемите с дрогата в Трули. Дилейни учтиво бе отхвърлила предложението. Първо, да се говори за проблем с дрогата в Трули, беше направо смешно. И второ, Дилейни би предпочела да пие вода от някоя локва, отколкото да се забърка в нещо подобно.

Заедно с кучетата слязоха по главната улица и отминаха магазините за деликатесни храни и тениски. И двата бяха нови придобивки към търговската част на града, а съдейки по пешеходния трафик, бизнесът май вървеше добре. Подметките на обувките й с каишки от ликра шляпаха голите й пети, докато минаваше покрай малка книжарница със залепен плакат на вратата, който рекламираше предстоящ R & B фестивал. Това я изненада и тя се замисли кога градът бе изоставил Конуей Туити^[3] заради Джеймс Браун^[4].

Тя се спря пред тясна двуетажна сграда, от едната страна на която имаше магазин за сладолед, а от другата бяха офисите на „Алегреза Конструкшън“.

Върху големия плосък прозорец беше написано: „При Глория: Подстрижки. Всичко за 10 долара“. Дилейни не мислеше, че афишът говореше добре за способностите на Глория.

Дюк и Долорес седнаха в краката й, а тя ги почеса между ушите. Дилейни се наведе напред и надникна през огромния прозорец, за да види червените фризьорски столове на марката „Naugahyde“. Всеки път щом минеше през града, забелязваше, че салонът е затворен.

— Здравей, какво става?

Дилейни позна гласа на Лиза и се обърна към приятелката си. Не бе изненадана да види Луи до нея. Погледът му бе прям и изнервящ. Или поне тя го намираше такъв, защото той беше брат на Ник.

— Тъкмо оглеждах салона — отговори тя.

— Трябва да тръгвам, alu gozo — каза Луи и наведе глава да целуне годеницата си.

Целувката бе продължителна и Дилейни сведе поглед към някаква точка между ушите на Дюк. Нямаше приятел повече от година, а и последната й връзка не бе продължила по-дълго от четири месеца. Не можеше да си спомни кога за последен път мъж я бе целувал така, сякаш искаше да я изяде цялата и не му пукаше кой гледа.

— Ще се видим пак, Дилейни.

Тя вдигна поглед.

— До скоро, Луи — отвърна, докато го наблюдаваше как влиза в сградата до салона. Може би го намираше изнервящ, защото също като брат си бе извънредно мъжествен. Ник бе по-висок, по-изваян, като статуя. Луи бе като бик. Никога нямаше да видиш един Алегреза с шалче на Версаче или в прилепнал плувен костюм на Спидо. — Какво означава alu gozo? — попита тя и леко се затрудни, докато произнасяше чуждите думи.

— Гальовно обръщение, като съкровище. Луи може да бъде толкова романтичен.

Внезапно през нея премина неочаквана завист.

— Какво ще правиш?

Лиза приклекна и почеса Дюк и Долорес под муцунките.

— Заведох Луи на обяд и тъкмо го връщах обратно.

— Къде ходихте?

Лиза се усмихна, докато кучетата ближеха ръцете й.

— В моята къща.

Дилейни усети пристъп на ревност и разбра, че бе по-самотна, отколкото осъзнаваше. Беше четвърти юли и петък вечер. Уикендът бе пред нея — празен. Липсваха й приятелите, които имаше във Финикс. Липсваше й натовареният й живот.

— Радвам се, че налетях на теб. Какво ще правиш тази вечер? — попита Лиза.

Абсолютно нищо, помисли си тя, но отговори:

— Още не знам.

— С Луи ще посрещнем няколко приятели. Искам и ти да дойдеш. Къщата му е на Хорсшу Бей, недалеч от мястото, където ще изстрелват фойерверките над езерото. Шоуто от брега е страхотно.

Дилейни Шоу в дома на Луи Алегреза? Братът на Ник? Синът на мисис Алегреза? Тя бе видяла Бенита миналия ден в бакалията. Всичко, което помнеше за тази жена, си бе постарому. Никой не можеше да излъчва такова студено презрение, както Бенита Алегреза. Никой не можеше да обедини едновременно превъзходство и презрение само в един свой поглед.

— О, не мисля, но благодаря.

— Пъзла. — Лиза се изправи и избърса ръцете в дънките си.

— Не съм пъзла. — Дилейни запристъпва от крак на крак и наклони глава. — Просто не искам да отида на място, на което знам, че не съм добре дошла.

— Добре дошла си. Говорих с Луи и той няма проблем с твоето идване. — Лиза пое дълбоко въздух и продължи. — Той каза, че те харесва.

Дилейни се разсмя.

— Лъжкиня.

— Добре де, каза, че не те познава. Но ако те опознае, ще те хареса.

— Ник там ли ще бъде? — Един от основните й стремежи, за да оцелее цяла година, бе да го избягва възможно най-много. Той бе груб и целенасочено й припомняше неща, които бе най-добре да забрави. Бе заклещена в този град, но това не означаваше, че трябва да общува с него.

— Ник ще плава по езерото с няколко негови приятели, така че няма да е там.

— Ами мисис Алегреза?

Лиза я погледна така, сякаш беше идиот.

— Естествено, че не. Луи ще покани някои от момчетата, които работят за него, и Софи ще е там с нейни приятели. Ще се съберем на хотдог и бургери към шест. Трябва да дойдеш. Какво друго ще правиш иначе?

— Ами, ще гледам парада.

— Той ще е свършил до шест, Дилейни. Не искаш да стоиш сама вкъщи, нали?

Очевидната липса на живот я накара да се почувства засрамена и тя отклони погледа си към отсрещната страна на улицата по посока на фирмата за недвижими имоти. Замисли се за нощта, която я очаква. След „Колелото на късмета“ какво имаше да прави?

— Ами, предполагам, че може да се отбия. Ако си сигурна, че Луи няма да възрази.

Лиза не обърна внимание на притеснението на Дилейни и пристъпи назад.

— Казах ти, че говорихме за това и няма проблем. Веднъж щом те опознае, ще те хареса.

Дилейни гледаше как приятелката й се отдалечава. Тя не беше толкова оптимистично настроена като Лиза. Луи бе брат на Ник, а напрежението и враждебността между него и нея бяха съвсем осезаеми. Не бе говорила с Ник от четенето на завещанието, но го беше виждала няколко пъти след това. Забеляза го да кара мотора си по Уагон Уийл Роуд, а няколко дни след това да влиза в бара „При Морт“ с някаква червенокоса, която се беше притиснала в него. Последния път, когато го видя, бе на пряката между Мейн стрийт и Първа улица. Тя бе спряла на светофара и той пресече пред нея. Не знам, Франк. Тя е доста секси. Какво ще стане, ако аз просто не мога да се въздържа?

Хватката й на волана се бе стегнала и тя усети как бузите й пламват. Вниманието му бе съсредоточено към една папка в дясната му ръка и тя се зачуди, какво ли ще направи, ако без да иска, го блъсне? Ако кракът й неочаквано се плъзне от спирачката към газта. Ако по случайност го прегази и след това даде на задна, разбира се, съвсем неволно.

Тя ускори двигателя на маздата, сякаш беше Ча-Ча Мълдауни^[5], която очакваше да спуснат флага, след това отпусна спирачката, колкото колата да наближи пешеходната пътека. Ник бе вдигнал внезапно глава и бе отскочил от пътя. Той смръщи чело и студените му сиви очи се забиха в нея. Още няколко секунди и щеше да прегази десния му крак.

Тя му се усмихна. За един миг животът бе прекрасен.

Дилейни се колеба с часове дали да отиде на партито на Лиза. Не бе решила със сигурност, докато не се хвана да си представя как се сгушва с купчина списания и кутия вино. Беше на двадесет и девет и ако не направеше бързо нещо по въпроса, се опасяваше, че щеше да се превърне в една от онези жени, които носеха шапки, вместо да срешат косата си и да замени червените си платформи с удобни обувки за разходка. Преди да си е променила мнението, облече черно поло, а отгоре кожено елече с цвят на лайм. Дънките й също бяха черни, но ботите й бяха в тон с елечето. Сложи пяна на меките си къдрици и малки златни халки в четирите дупки на ушите си.

Когато Дилейни пристигна на партито, вече бе малко след осем. Три кикотещи се тринадесетгодишни момичета отвориха вратата и я поведоха през просторна къща, изградена от речни камъни и кедър.

— Всички са отзад — информира я едно от момичетата, което имаше тъмни очи. — Искаш ли да си оставиш чантата в стаята на татко?

Тя беше набутала портфейла си и бургундскочервеното си червило в малка маркова кожена чантичка, която изглеждаше като кутия за шапка. Можеше да живее и без портмонето, но нямаше как да се прости с червилото си „Есте Лаудер“ за цяла година.

— Не, благодаря. Ти ли си Софи?

Момичето едва погледна през рамо към Дилейни, докато минаваха през кухнята.

— Мда. Ти коя си?

Софи имаше скоби, пъпки и прекрасна гъста коса с ужасни сухи и нацъфтели краища. Нацъфтелите краища караха Дилейни да се побърква. Те бяха като изкривена картина, която изкарваше очите на човек, докато не бъде изправена.

— Аз съм Дилейни, приятелка съм на Лиза.

Софи мигновено завъртя глава и очите й се разшириха.

— Божичко! Чух баба да говори за теб.

Съдейки по изражението на Софи, Бенита не бе раздавала комплименти по неин адрес.

— Страхотно — измърмори Дилейни, докато заобикаляше трите момичета.

Мина през двойната стъклена врата и излезе на верандата. Плажът долу, покрит с чист бял пясък, бе засенчен от два огромни бора пондероза и няколко лодки, които бяха вързани на дока и се полюшваха от леките вълни на езерото Мери.

— Здрасти — поздрави я Лиза и се извини на полукръга от хора покрай нея. — Притеснявах се, че няма да дойдеш. Трябваше да отидеш първо на нещо по-официално ли?

Дилейни хвърли поглед на дрехите си, след това огледа другите гости, които бяха облечени с тениски и къси панталони.

— Не. Все още ми става студено — отвърна тя. — Сигурна ли си, че няма проблем да съм тук?

— Сигурна съм. Как беше парадът?

— Почти същият, какъвто беше и последния път, когато го гледах, с изключение на групата на ветераните от Световната война, която се е смалила до двама старци, седящи отзад в училищния автобус. — Тя се усмихна, беше по-спокойна, отколкото през целия последен месец. — А най-голямата тръпка все още е очакването на това, кой нищо неподозиращ свирач на туба ще стъпи в конско лайно.

— Как беше оркестърът на гимназията? Софи ми каза, че тази година са доста добри.

Дилейни се напрегна да измисли някакъв комплимент.

— Ами униформите са по-хубави от онези, които бяха, когато ние учехме.

— Така си помислих и аз — разсмя се Лиза. — Гладна ли си?

— Вече вечерях.

— Хайде, ела да те представя. Има някои хора, които може да помниш.

Дилейни последва Лиза към групичката, която се беше събрала около двете барбекюта. Приблизително петнадесетте гости бяха комбинация от приятели на Лиза и Луи, които се познаваха през по-голямата част от живота си, и от останалите присъстващи, които работеха за „Алегреза Конструкшън“.

Дилейни си побъбри с Андреа Хъф, най-добрият бейзболен питчър от началното училище. Тя бе омъжена за Джон Френч, момчето, което бе поело една от топките на Андреа в стомаха си и бе повърнало макарони със сирене върху игрището. Двамата изглеждаха щастливи заедно.

— Имам двама сина. — Тя посочи плажа долу, след това спря, наведе се над парапета и се развика към групата деца, нагазили в езерото. — Ерик! Ерик Френч, казах ти да не влизаш във водата, толкова скоро след като си ял.

Едно светлокосо момче се обърна и вдигна ръка, за да засенчи очите си.

— Влязъл съм само до коленете.

— Добре, но ако се удавиш, да не си дошъл да ми плачеш. — Андреа въздъхна, докато се изправяше. — Имаш ли деца?

— Не. Не съм се омъжвала.

Тя я погледна така, сякаш беше някакво извънземно. Дилейни предполагаше, че в Трули една двадесет и девет годишна жена, която никога е се е омъжвала, бе нещо наистина странно.

— Е, кажи ми какво прави след гимназията?

Дилейни й разказа за местата, на които бе живяла, а след това разговорът им ги върна към спомените, които имаха, докато растяха заедно в този малък град. Говориха си за пързалянето с шейни в подножието на планината Шоу и се смяха на това как веднъж Андреа бе изгубила горнището на банския си, докато караше водни ски в езерото.

Нещо топло и неочаквано се настани близо до душата на Дилейни. Разговорът с Андреа я накара да се почувства така, сякаш бе открила нещо, което дори не знаеше, че й липсва. Като стари износени пантофи, заменени за нов пухкав чифт.

След Андреа Лиза я представи на редица ергени, които работеха за Луи, и Дилейни се намери заобиколена от доста ласкаво мъжко внимание. Повечето от самотните строителни работници бяха по-млади от нея. Неколцина имаха силен загар, мускули като стомана и изглеждаха така, сякаш бяха изскочили от реклама на диетична кола. Дилейни бе доволна, че не се бе усамотила вкъщи с кутията „Franzia“^[6]. Особено когато шофьор на багер на име Стив й подаде бутилка бира „Бъд“ и я погледна с очите си, които бяха в бебешко син цвят. Косата му бе изсветляла от слънцето, а в него имаше някаква неглижираност, която тя може би щеше да намери за доста привлекателна, ако не изглеждаше толкова изкуствена. Косата му бе разрошена и с твърде много гел, за да е естествена. Но Стив знаеше, че е прекрасен.

— Ще ида да видя какво прави Луи — ухили се Лиза, след това вдигна палци зад гърба на Стив, сякаш още бяха в гимназията и трябваше да одобряват гаджетата си.

— Виждал съм те наоколо — каза Стив, щом останаха сами.

— Наистина ли? — Тя отпи от бирата си. — Къде?

— В малката ти жълта кола. — Усмивката показа белите му, леко изкривени зъби. — Трудно е човек да не те забележи.

— Предполагам, че колата ми привлича внимание.

— Не колата ти. Ти. Трудно е човек да не забележи теб.

Чувстваше се толкова незабележима с обикновените тениски и къси панталони, с които се обличаше напоследък, че посочи към себе си и попита:

— Аз?

— Не ми казвай, че си едно от онези момичета, които обичат да се преструват, че не знаят колко са красиви?

Красива? Не, Дилейни знаеше, че не е красива. Тя бе привлекателна и можеше да направи така, че да изглежда доста добре, когато се постарае. Но ако Стив искаше да й каже, че е красива, тя щеше да го остави. Защото, изкуствен или не, той не беше някакъв боклук — метафорично или пък буквално казано. Беше прекарала толкова много време с Дюк и Долорес, че ако си позволеше, можеше да се разтопи от подобно внимание.

— На колко години си? — попита го тя.

— Двадесет и две.

Седем години. На двадесет и две Дилейни експериментираше с живота. Тя бе като излязъл от затвора престъпник, с изтекла петгодишна присъда. Във времето между деветнадесетата и двадесет и четвъртата й годишнина животът й бе изпълнен с безразсъдни постъпки и пълна свобода. Беше си изкарала страхотно, но бе доволна, че вече е по-възрастна и по-мъдра.

Тя се обърна към тийнейджърките на плажа, които махаха с ръце и тичаха по брега на езерото. Тя не бе чак толкова по-възрастна от Стив, пък и не търсеше сериозна връзка. Дилейни отново отпи от бирата си. Може би просто щеше да го използва за през лятото. Да го използва и след това да го зареже. Мъжете със сигурност я бяха използвали и зарязвали. Защо тя да не можеше да се отнася с тях по същия начин, по който те се бяха отнасяли с нея? Каква беше разликата?

— Чичо Ник се върна — извика Софи на Луи, който стоеше сред групичка хора.

Всичко в Дилейни замръзна. Погледът й прелетя към лодката, която бавно се приближаваше към дока и към мъжа, стоящ зад щурвала на „Байлайнер“-а, с широко разкрачени крака и разпиляна по раменете коса. Сянката на високия бор бе паднала върху водната повърхност и хвърляше сенки върху него и трите му спътнички. Софи се появи на дока, следвана от приятелките си, развълнуваните им гласове се издигнаха над шума на извънбордния двигател. Смехът на Ник достигна до Дилейни, носен от лекия бриз. Тя остави бирата си на парапета, обърна се и видя Лиза, която стоеше само на няколко крачки от нея и изглеждаше много виновна.

— Извини ме, Стив — каза тя и тръгна към приятелката си.

— Не ме убивай — прошепна Лиза.

— Трябваше да ми кажеш.

— Щеше ли да дойдеш?

— Не.

— Тогава се радвам, че излъгах.

— Защо, за да дойда и да си тръгна след това?

— Не бъди такова мрънкало. Трябва да превъзмогнеш враждебните си чувства към Ник.

Дилейни се вгледа в очите на приятелката си от детинство и се опита да не се чувства наранена от коментара й. Напомни си, че Лиза не знае за завещанието на Хенри или за нощта преди десет години, в която Ник я бе използвал.

— Знам, че ще ти става зет, но има няколко доста добри причини, поради които се чувствам „враждебно“ настроена срещу него.

— Луи ми каза.

През ума й минаха безброй ужасяващи въпроси. Чудеше се, кой какво знае и кой на кого какво бе казал.

— Какво ти каза?

— За завещанието.

Дилейни хвърли поглед през рамо към Луи, който гледаше към езерото. Би предпочела никой да не знае за завещанието, но това не бе най-голямата й грижа. Слава богу, най-ужасната й тайна все още бе заровена в миналото.

— От кога знаеш?

— Почти месец. Искаше ми се да ми бе казала ти. Държах да те поканя на сватбата си, но чаках да ми кажеш, че няма да си тук. Да се преструвам, че не знам, бе доста трудно, но сега мога да те помоля да бъдеш една от шаферките ми. Искаше ми се да ми бъдеш кума, но нямаше как и трябваше да помоля сестра ми. Но аз…

— Какво точно ти каза Луи? — прекъсна я Дилейни и се пресегна към ръката на Лиза, за да я издърпа към усамотената част на верандата.

— Че ако напуснеш Трули, Ник ще наследи твоя дял от имуществото на Хенри, а ако правите секс, ти ще получиш неговия.

— Кой друг знае?

— Мисля, че Бенита. Разбира се.

— Може би и Софи. Тя спомена, че е дочула баба си. — Стомахът й се сви от ужас и тя пусна ръката на Лиза. — Това е толкова унизително. Сега всеки в града ще разбере и няма да мога да отида никъде, без хората да ме наблюдават, за да са сигурни, че няма да напусна града или да правя секс с Ник. — Главата я заболя само като се замисли за това. — Сякаш това ще стане някога.

— Никой друг няма да разбере. Ако се тревожиш за Софи, ще поговоря с нея.

— И тя ще те послуша?

— Ако й кажа, че клюките може да наранят Ник, ще ме послуша. Тя го боготвори. В нейните очи той е светец и не е способен да направи нищо лошо.

Дилейни погледна през рамо и проследи как Свети Ник и неговият харем си проправят път към верандата. Той подаде голям хартиен плик на Софи и тя, заедно с приятелките си, се запъти към масата за пикник на плажа. В широкия си зелен потник, протрити дънки с голяма триъгълна дупка над дясното коляно и джапанки, той изглеждаше така сякаш току-що е станал от леглото. Погледът на Дилейни се премести към трите жени. А може би наистина беше така.

— Чудя се откъде ги е качил — каза Лиза, като говореше за блондинката до него и двете брюнетки, които го следваха. — Отиде само до къщата си, за да вземе фойерверки за Софи.

— Очевидно е взел повече от някоя и друга бомбичка. Кои са тези жени?

— Русата е Гейл някоя си, не знам името й, след като се омъжи, но баща й е съдия Танър. Двете зад него приличат на близначките Хоуел, Лона и Лана.

Дилейни помнеше Гейл Танър. Тя бе няколко години по-голяма от нея и семействата им от време на време се срещаха. Разпозна в нея жената, с която Ник си тръгна от погребението на Хенри. Не познаваше близначките Хоуел.

— Гейл е омъжена?

— Разведена.

Дилейни се обърна, за да вижда по-добре. Жените бяха облечени в плътно прилепнали потници, напъхани в дънките. Би се радвала да може да ги нарече уличници, но не можеше. Те изглеждаха повече като разголени модели от еротичен плакат, отколкото като проститутки.

— Гейл да не си е сложила силикон? Не си спомням да е била толкова надарена.

— Освен силикона са изсмукали и малко мазнини от задника й.

— Хмм. — Погледът на Дилейни се върна на Ник и триъгълника на бедрото му, който се виждаше през дупката на дънките. — Виждала ли си как правят липосукция по телевизията? Мамка му, задникът ме боли само като се замисля за това.

— Отвратително е. Изглежда като пилешка мас.

— Ти би ли го направила?

— На мига. А ти?

Дилейни се загледа в приятелката си, докато го обмисляше.

— Не мисля, но вероятно бих повдигнала гърдите си, когато увиснат до пъпа ми. Да се надяваме, че това няма да се случи в близките двадесетина години. — Изявлението й привлече вниманието на Лиза към гърдите й.

— Винаги си имала доста хубави цици, но пък аз имам много готин задник.

Двете жени прехвърлиха вниманието си върху дупето на Лиза.

— По-хубав е от моя — призна Дилейни, след това се обърнаха към Ник и трите жени, които се приближаваха през плажа към стълбите на верандата. — И така, коя е приятелката му?

— Не знам.

— Вероятно и трите.

— Вероятно — съгласи се Лиза.

— Нито една от тях — обади се Луи зад тях.

Дилейни изстена наум и затвори очи.

Хванаха я да клюкарства за Ник. По-лошо, хвана я Луи. Запита се от колко време стои там. Чудеше се дали я е чул, когато каза, че би повдигнала гърдите си, но не смееше да го попита. Бавно се обърна към него, опитвайки се да измисли нещо, което да каже.

За щастие Лиза нямаше същия проблем.

— Сигурен ли си, че не излиза с близначките?

— Да — отвърна той, след това обяви с напълно сериозно изражение. — Ник е мъж за една жена.

Дилейни погледна Лиза и двете избухнаха в смях.

— Кое е толкова смешно? — попита Луи.

Той кръстоса ръце на гърдите си и тъмните му вежди образуваха изпъкнала линия върху челото му.

— Ти — отвърна Лиза и го целуна леко по устата. — Напълно си луд, но затова те обичам.

Луи сложи ръка около кръста на Лиза и я придърпа към себе си.

— И аз те обичам, alu gozo.

Никой не бе шептял екзотични гальовни думи на Дилейни… ако не се броеше „оправи ме, скъпа.“ Никой мъж не я бе обичал по начина, по който Луи очевидно обичаше Лиза. И вероятно нямаше да го направи, докато бе хваната в капан в Трули, където нямаше какво да прави, освен да разхожда кучетата. Трябваше да има нещо по-добро, с което да се занимава, освен да чисти след тях.

— Знаеш ли кой притежава сградата до вашата?

— Вече ти. — Луи сви рамене. — Може би майка ти. Предполагам зависи от това как е разделено всичко в завещанието на баща ти.

— Аз ли? — докато попиваше новината, тя се усмихна широко.

— Аха. Хенри притежаваше целия квартал.

— И вашия офис ли?

— Аха.

Дилейни имаше да обмисля много неща и затова пристъпи назад.

— Ами, благодаря ви, че ме поканихте — каза тя с намерението да си отиде, преди да се озове в близост с Ник.

— Тъкмо дойде — отбеляза Лиза. — Остани поне за фойерверките. Луи, кажи й, че не искаме да си тръгва.

— Защо не останеш? — попита Луи, свали меха, който висеше на рамото му и й го подаде.

Страхотно, сега щеше да изглежда като бебе, ако си тръгне. Тя взе торбата от свинска кожа от ръката му и попита:

— Какво има вътре?

— Txakoli — Когато тя не отпи, той добави: — Червено вино. За специални поводи и празници е.

Дилейни вдигна меха и опръска брадичката си с вино, преди да уцели устата си. Напитката бе сладка и силна. Когато сваляше меха надолу, опръска с вино и шията си.

— Предполагам, че трябва да се придържам към чашата — пошегува се тя и забърса брадичката и шията си.

Някой издърпа меха зад нея. Тя се обърна и се вгледа в широки гърди и избелял зелен памучен потник. Стомахът й се сви на топка, докато бавно вдигаше поглед и проследяваше линията от устните на Ник до сивите му очи. Момчетата Алегреза имаха навика да се промъкват зад теб.

— Отвори я — каза той.

Тя наклони глава и го зяпна.

— Отвори я — повтори той и повдигна меха на няколко сантиметра от лицето й.

— Какво ще сториш, ако не го направя? Ще разлееш виното върху мен ли?

Той се усмихна бавно и чувствено.

— Да.

Тя не се усъмни нито за миг в думите му. В секундата, в която устата й се отвори, виното потече между разделените й устни. Тя наблюдаваше безпомощно как Лиза и Луи се отдалечават. Щеше да ги последва, ако не бе принудена да стои напълно неподвижно. След миг струята вино изчезна, без да разпръсне дори капка. Тя преглътна и облиза ъгълчето на устата си. Не каза нито дума.

— Пак заповядай.

Бризът изпълни ноздрите й с аромата на кожата му и развя кичури от тъмната му коса върху голите му рамене. Той ухаеше на свеж планински въздух и чувствен мъж.

— Не съм искала помощта ти.

— Не, но се нуждаеш от много txakoli, за да се успокоиш. — Той се наведе леко назад и повдигна меха. Червена дъга изпълни устата му и гърлото му се раздвижи, докато преглъщаше виното. Фин тъмен мъх засенчваше подмишниците му и Дилейни забеляза за първи път татуировката, която обикаляше бицепса му. Бе тънка бодлива тел, а извивките и бодлите от черно мастило изглеждаха изключително истински върху гладката му загоряла кожа. Той свали меха и засмука капчицата вино от долната си устна. — Щеше ли да ме прегазиш онзи ден, диваче?

Тя се опита да остане спокойна.

— Не ме наричай така, ако обичаш.

— Как? Диваче?

— Да.

— Защо не?

— Защото не ми харесва.

На Ник не му пукаше какво й харесва. Без съмнение се бе опитала да го прегази. Той плъзна поглед надолу по извивките на тялото й, докато слагаше тапата на меха.

— Много лошо. — Той я забеляза веднага щом стъпи на верандата, и не само защото носеше поло и зелено кожено елече, когато всички други бяха облечени с летни дрехи. Беше косата й. Залязващото слънце бе уловило всички различни нюанси на червеното и ги бе подпалило.

— Тогава следващият път, щом те видя на пешеходна пътека, няма да натисна спирачката.

Ник пристъпи към нея, докато не й се наложи да наклони глава назад, за да го вижда. Погледът му се премести от прекрасната порцеланова кожа на лицето й към розовите й устни. Последния път, когато бе толкова близо до нея, тя беше гола.

— Дай най-доброто от себе си. — Бяло и розово. Това помнеше най-вече за нея. Нежни розови устни и език. Стегнати бели гърди и розови зърна. Копринени бели бедра.

Тя отвори уста да каже нещо, но каквото и да имаше наум, остана неизказано, заради появата на Гейл.

— Ето къде си бил — каза тя и преплете ръката си с тази на Ник. — Нека побързаме, за да си намерим място на плажа, преди шоуто да започне.

Ник се загледа в големите кафяви очи на Дилейни и усети стягане в слабините, което нямаше нищо общо с жената, която бе до него и му бе навита. Той отстъпи назад и насочи вниманието си към Гейл.

— Ако бързаш, тръгвай без мен.

— Не, ще изчакам. — Гейл погледна от Ник към Дилейни. Хватката върху ръката му се затегна. — Здравей, Дилейни. Чух, че си се върнала.

— За известно време.

— Последния път, когато говорих с майка ти, тя ми каза, че си стюардеса.

Дилейни се намръщи леко и се огледа наоколо, сякаш отчаяно търсеше причина за бягство.

— Това беше преди пет години и отговарях за багажа, не бях стюардеса — каза тя и отстъпи назад. — Е, беше ми приятно да те видя отново, Гейл. Трябва да тръгвам. Обещах на Лиза, че ще й помогна с… а… да направи нещо. — Без да поглежда към Ник тя се обърна и се отдалечи.

— Какво става между вас двамата? — попита Гейл.

— Нищо. — Той не искаше да говори за Дилейни, особено с Гейл. Дори не искаше да мисли за нея. Тя му носеше само неприятности. Винаги бе така. От първия път, щом погледна в големите й кафяви очи.

— Когато дойдох, определено приличаше на нещо.

— Зарежи това. — Той се освободи от хватката й и тръгна към къщата.

По-рано, когато бе отишъл до вкъщи, за да вземе фойерверките, които бе обещал на Софи, Гейл и близначките тъкмо чукаха на вратата му. Не обичаше, когато жените се отбиват в къщата му. Даваше им нереалистични идеи за неговата обвързаност с тях. Но беше празник и той бе решил да не обръща внимание на това, че му досаждат, и ги покани при Луи. Сега му се искаше да не го бе правил. Разпознаваше този решителен поглед в очите на Гейл. Нямаше да го остави на мира.

Тя последва Ник, но изчака, докато стигнат до празната кухня, преди да продължи.

— Помниш ли, когато Дилейни си тръгна преди десет години? Доста хора разправяха, че е бременна и че ти си бащата.

Ник хвърли меха на Луи върху плота и се протегна към хладилника. Взе си две бири и ги отвори. Помнеше слуховете. В зависимост от това кого слушаш, клюките гласяха, че са ги хванали на стотици различни места по най-различни начини. Но без значение коя версия слушаше, краят винаги беше един и същ. Ник Алегреза бе поставил мръсните си ръце върху Дилейни Шоу. Бе забременил принцесата.

Хенри не знаеше на какво да вярва. Той бе вбесен от самата възможност този слух да е верен. Бе настоял Ник да го отрече. Но Ник естествено не го направи.

— Беше ли?

Сега беше такава ирония. Десет години по-късно, Хенри желаеше да надуе корема на Дилейни.

Ник подаде едната бира на Гейл.

— Казах ти да зарежеш това.

— Мисля, че имам право да знам, Ник.

Той погледна в сините й очи и се разсмя без капчица веселие.

— Нямаш право да знаеш абсолютно нищо.

— Имам право да знам, ако се срещаш с други жени.

— Знаеш, че го правя.

— Ами ако те помоля да спреш?

— Недей — предупреди я той.

— Защо не? Сближихме се, откакто станахме любовници. Може да имаме прекрасен живот заедно, ако позволиш това да се случи.

Той знаеше със сигурност, че не е единственият мъж в списъка на Гейл за потенциални съпрузи. Просто беше най-отгоре в него. За известно време това да бъде номер едно в парада на сексуалните похождения на Гейл, бе забавно. Но напоследък тя бе почнала да развива силно чувство на собственост и това го дразнеше.

— Още в началото ти казах да не очакваш нищо от мен. Никога не бъркам секса с любов. Едното няма нищо общо с другото. — Ник повдигна бирата до устните си и каза: — Не те обичам, но не го приемай лично.

Тя скръсти ръце под гърдите си и се подпря на плота.

— Пълен боклук си. Не знам защо те търпя.

Ник отпи голяма глътка. И двамата знаеха защо го търпи.

 

 

Дилейни усети силната мъжествена ръка на Стив да се обвива около кръста й и да я придърпва към него. Червено, бяло и синьо експлодираха в нощта, къпейки езерото с искри, докато Дилейни проверяваше усещането на преградката на Стив. Реши, че й харесва. Харесваше й докосването и топлината. Отново се чувстваше жива.

Тя обърна поглед наляво и се загледа в това как Ник забива долната част на тръбата в пясъка. Няколко минути по-рано бе видяла доста добре фойерверките, които чичо Ник бе донесъл за племенницата си. Нямаше и един разрешен от закона.

Водопад от злато озари профила му за няколко кратки мига и тя погледна встрани. Повече нямаше да го отбягва. Нямаше да се ограничава къде да ходи, само защото не искаше да се сблъска с него. И нямаше да прекара остатъка от времето си в Трули, както през последния месец. Имаше план. Майка й нямаше да го хареса, но това не я интересуваше.

И имаше сватба, която да очаква през ноември. Лиза отново бе говорила с нея по въпроса за присъствието й на венчавката и Дилейни се бе съгласила с удоволствие. Тя помнеше колко пъти двете с Лиза бяха захващали кухненски кърпи към косите си и се преструваха, че вървят към олтара. Чудеха се коя от тях ще се омъжи първа. Надяваха се на голяма двойна сватба. Никоя от тях обаче не би повярвала, че ще останат необвързани до преклонната възраст от двадесет и девет години.

Двадесет и девет. Доколкото можеше да каже, бе единствената от приятелките си от училище, която не бе поне сгодена. През февруари щеше да стане на тридесет. Тридесетгодишна жена без дом и мъж в живота си. За дома не се притесняваше. С три милиона можеше да си купи дом. Но мъж? Не че се нуждаеше от такъв… Не, но щеше да е хубаво да има някого наоколо понякога. Не бе имала приятел от известно време и й липсваше близостта.

Погледът й отново бе привлечен от тъмния силует на мъжа, който палеше фойерверки до водата. Той се обърна и се загледа през рамо в нейната посока. Странни леки тръпки се настаниха под лъжичката й и тя бързо вдигна поглед към нощното небе.

Последният изстрелян от града фойерверк, беше толкова грандиозен, че освети езерото така, сякаш се зазоряваше и подпали навеса от лодката на полковник Менсфийлд. Хората го харесаха страшно много и показаха своята съпричастност, като изстреляха фойерверките си от плажовете и балконите. „Дракони“, „Кобри“ и „Могъщи въстаници“^[7] избухнаха в блестящ дъжд от искри. Законните фойерверки като „Свистящият Пит“, който беше изменен, и вече, освен че свистяха и излитаха, бръмчаха из нощното небе.

Дилейни бе забравила какви пиромани са хората от Трули. Пищящ снаряд премина покрай главата й и експлодира в червен дъжд върху верандата на Луи.

Добре дошли в Айдахо. Земята на картофите и пироманиаците.