Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Truly Madly Yours, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 174 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Рейчъл Гибсън. Влюбен до безумие

Американска. Първо издание

ИК „Тиара Букс“, София, 2012

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Марина Константинова

ISBN: 978-954-2969-03-7

История

  1. — Добавяне

Глава 13

— Чичо Ник, видя ли филма по телевизията предната вечер, за онова момиче, което е било отвлечено като бебе и не е знаело, докато не е навършило двадесет и нещо години?

Ник гледаше втренчено компютърния екран, пресмяташе бюджета, който трябваше да вложи в къщата на северния бряг на езерото. Основите бяха излети преди земята да замръзне, а покривът сложен преди да завали сняг. Къщата беше пред завършване, но собственикът бе решил, че различните довършителни работи и дърводелските неща надхвърляха бюджета. Тъй като бизнесът се забавяше, Ан-Мари и Хилда работеха само сутрините. Той и Софи бяха сами.

— Чичо Ник.

— Хмм, какво? — Той изтри няколко цифри и после направи ново пресмятане.

Софи си пое измъчено въздух и въздъхна.

— Ти не ме слушаш.

Той отвърна поглед от екрана към племенницата си и след това отново се обърна към компютъра.

— Разбира се, че го правя.

— Какво казах?

Той добави новата сметка и посегна към калкулатора на бюрото, но когато погледна племенницата си отново, ръката му застана неподвижна. Големите й кафяви очи гледаха в него така, сякаш бе смачкал чувствата й с грайферите си.

— Не те слушах. — Той отдръпна ръката си. — Извинявай.

— Мога ли да те попитам нещо?

Той прецени, че тя не се е отбила в офиса му на път за вкъщи от училище, за да наблюдава работата му.

— Разбира се.

— Добре, какво ще направиш ако харесваш някое момиче, но тя не знае, че я харесваш. — Софи спря и се загледа някъде над главата му. — А тя харесва някого другиго, който носи страхотни дрехи и има руса коса, освен това всички я харесват, а и е водещата мажоретка и какво ли още не?! — Тя го погледна. — Ще се откажеш ли?

Ник беше объркан.

— Харесваш момче, което се облича като водеща мажоретка?

— Не, господи, харесвам момче, което излиза с водещата мажоретка. Тя е хубава и популярна и има най-страхотното тяло в осмите класове и Кайл дори не знае, че съществувам. Аз искам той да ме забележи, така че какво трябва да направя?

Ник погледна племенницата си през бюрото. Тя имаше големи лъскави скоби и италианските очи на майка си, които бяха твърде големи за лицето й. Имаше огромна червена пъпка на челото, която въпреки всичките си усилия не беше успяла да прикрие с грима, който беше намацала отгоре й. Някой ден Софи Алегреза щеше да кара глави да се въртят, но не и днес, слава богу. Тя беше твърде млада, за да се тревожи за момчета така или иначе.

— Не прави нищо. Ти си прекрасна, Софи.

Тя завъртя очи и вдигна раницата си, която стоеше на пода до стола й.

— Ти не ми помагаш повече, отколкото татко.

— Какво ти каза Луи?

— Била съм твърде малка, за да се тревожа за момчета.

— О! — Той се протегна и хвана ръката й. — Е, аз никога не бих ти казал такова нещо — излъга той.

— Знам. Затова дойдох да говоря с теб. И не е само заради Кайл. Нито едно момче не ме забелязва. — Тя прегърна раницата си и се прегърби нещастно на стола. — Мразя това.

Той също мразеше да я вижда толкова нещастна. Ник помагаше на Луи да отглежда Софи и тя беше единствената жена, на която той се чувстваше свободен да покаже привързаността и обичта си. Двамата можеха да гледат филм или да играят монополи и тя никога не надничаше в живота му или не го притискаше твърде силно.

— Какво искаш да направя?

— Кажи ми какво момчетата харесват в момичетата.

— Осмокласниците ли? — Той се почеса по бузата и се замисли за момент. Не искаше да я лъже, но също така не искаше да разбие невинните й мечти.

— Мислех си, че след като имаш много гаджета, ще знаеш.

— Много гаджета? — Той я наблюдаваше как вади един зелен лак за нокти от раницата си. — Аз нямам много гаджета. Кой ти каза такова нещо?

— Никой не ми е казвал. — Тя сви рамене. — Гейл ти е гадже.

Той не беше виждал Гейл от няколко седмици.

— Тя беше просто приятелка — каза Ник, — и ние скъсахме миналия месец. — Всъщност той беше скъсал с нея и тя изобщо не беше доволна.

— Добре, ти какво харесваше в нея? — попита тя, докато нанасяше зелен лак върху стария слой от морскосиньо.

Имаше няколко неща, които харесваше в Гейл, но щеше да му е доста трудно да ги каже на тринадесетгодишната си племенница.

— Имаше хубава коса.

— Това ли е? Ти си я поканил на среща само защото си харесвал косата й?

Вероятно не.

— Мда.

— Какъв ти е любимият цвят за коса?

Червено. Различни нюанси на червеното, съчетани в кичури и заплетени между пръстите му.

— Кафяво.

— Какво друго харесваш?

Розови устни и розови пухени шалчета.

— Хубавата усмивка.

Софи го погледна и се ухили, устата й беше изпълнена с метал и бледоморави лигатури.

— Така ли?

— Аха.

— Какво друго?

Този път й отговори честно.

— Големи кафяви очи и освен това харесвам момичета, които могат да ми се опълчат.

И той осъзна, че беше започнал да харесва сарказма.

Тя потопи четчицата в шишенцето и започна да лакира другата си ръка.

— Мислиш ли, че момичетата трябва да се обадят на момчетата?

— Да, защо не?

— Баба каза, че момичетата, които звънят на момчетата са диви. Тя каза също, че ти и татко никога не сте се забърквали в проблеми с такива момичета, защото никога не ви е позволявала да говорите с тях, когато са звънели.

Майка му беше единственият човек, който имаше способността да вижда само това, което иска, и нищо друго. Докато растяха двамата с брат му Луи, бяха имали достатъчно неприятности и без телефона. Луи беше направил бебе на момиче в последната година от колежа. И когато добро баско момче накара едно добро католическо момиче да забременее, резултатът беше неминуема сватба в катедралата Сейнт Джон.

— Твоята баба помни само това, което иска — каза той на Софи. — Ако искаш да говориш с момче по телефона, не виждам защо да не го направиш, но по-добре да попиташ баща си първо. — Той погледна как тя духаше ноктите си. — Може би трябва да поговориш с Лиза за всички тези женски работи. Тя ще бъде твоя втора майка след седмица.

Софи поклати глава.

— По-добре да говоря с теб.

— Мислех си, че харесваш Лиза.

— Тя е окей, но повече ми харесва да говоря с теб. Освен това тя ме набута накрая на булчинската пътека.

— Вероятно защото си най-ниска.

— Може би. — Тя огледа ноктите си за миг после вдигна поглед към него. — Искаш ли да те лакирам?

— Няма начин. Последният път, когато направи това, аз забравих да го изчистя и касиерката в бензиностанцията ме погледна насмешливо.

— Моля теее.

— Забрави, Софи.

Тя се намръщи и внимателно затвори лака за нокти.

— Не само че съм последна на пътеката, ами и трябва да стоя, ти знаеш до кого.

— Кого?

— Нея. — Софи насочи вниманието си към стената. — Ето там.

— Дилейни? — Когато тя кимна Ник попита: — Какво значение има това?

— Ти знаеш.

— Не, защо не ми кажеш.

— Баба казва, че това момиче ето там е живяло с твоя баща, и че той е бил добър с нея и безчувствен към теб. На нея е давал хубави дрехи и неща, а ти е трябвало да носиш стари джинси.

— Аз харесвам стари джинси. — Той се протегна за химикалката си и погледна лицето на Софи. Устните й бяха присвити в ъгълчетата също като на майка му, когато говореше за Дилейни. Хенри със сигурност беше дал на Бенита причина за нейната горчивина, но Ник не харесваше идеята Софи да участва в това. — Каквото и да се е случило, или да не се е случило между мен и баща ми, това няма нищо общо с Дилейни.

— Ти не я ли мразиш?

Това никога не е бил проблемът на Ник.

— Не, аз не я мразя.

— Оу.

Тя пъхна лака за нокти в раницата си и посегна към якето си, сложено на облегалката на стола.

— Ще ме заведеш ли при зъболекаря в края на месеца, когато имам записан час?

Ник стана и й помогна да го облече. Зъболекарят на Софи беше на два часа път с кола.

— Баща ти не може ли да те заведе?

— Той ще бъде на меден месец.

— О, вярно. Тогава аз ще те заведа.

Докато я изпращаше до вратата, тя го прегърна през кръста.

— Сигурен ли си, че ти никога няма да се ожениш, чичо Ник?

— Да.

— Баба каза, че просто трябва да намериш едно добро католическо момиче. Тогава ще бъдеш щастлив.

— Аз вече съм щастлив.

— Баба каза, че ти е нужно да се влюбиш в някоя баска жена.

— Струва ми се, че с баба ти прекарвате твърде много време да си говорите за мен.

— Е, аз се радвам, че ти няма да се ожениш.

Той се пресегна и подръпна голям кичур от гладката й черна коса.

— Защо?

— Защото ми харесва да си те имам само за себе си.

Ник остана на тротоара пред офиса си и гледаше как племенницата му пресича улицата. Софи прекарваше твърде много време с майка му. Той си помисли, че е само въпрос на време, преди Бенита да я привлече към противниковата страна и Софи също да започне да му натяква за женитба с добрата „баска“ жена.

Той пъхна пръсти в джобовете на джинсите си. Луи беше от типа за женене. Не Ник. Първият брак на Луи не продължи повече от шест години, но на брат му му харесваше да е женен. Той харесваше комфорта да живее с жена. Луи винаги е знаел, че ще се ожени отново. Знаеше и че ще се влюби, но му отне осем години след първия му развод, за да намери правилната жена. Ник не се и съмняваше, че ще бъдат щастливи с Лиза.

Вратата на салона на Дилейни се отвори и оттам излезе възрастна дама с една от онези високо вдигнати сребърносини коси. Когато пресичаше, тя го погледна така, сякаш знаеше, че не мисли нищо добро. През стъклото той виждаше как Дилейни мете пода, после отива отзад с лопатката за смет. Той наблюдаваше извивките на раменете и гърба й и полюшването на бедрата й под спортната пола, която прилепваше към оформеното й дупе. Силен копнеж стисна слабините му, когато си помисли за идеалните й бели гърди и розовите пухчета на шалчето й. Той се замисли за големите й кафяви очи, дългите мигли и прелъстително извитите вежди. За влажните и подути от целувките му устни.

Искам те, му беше казала тя, или по-точно той я беше накарал да го каже, сякаш беше болен от любов нещастник, молещ я да го желае. Никога в живота си не беше искал от жена да му казва, че го желае. Не му се налагаше. За него нямаше значение дали тези думи се произнасят от меките розови, женски устни. Но очевидно вече имаше.

Без повече „може би“. Хенри е знаел какво е вършел, когато е изказал последната си воля. Той напомняше на Ник какво е да желае нещо, което никога нямаше да има, да копнее да държи нещо, което не можеше да улови. Нещо, което би могъл да докосне, но никога да притежава.

Няколко снежинки паднаха върху лицето на Ник и това го накара да се върне обратно в офиса и да грабне якето си от облегалката на стола. Някои мъже можеха да объркат похотта с любовта. Но не и Ник. Той не обичаше Дилейни. Това, което изпитваше към нея, беше много по-лошо от любов. То беше като разяждаща го отвътре страст, която преобръщаше всичко в него. Той се беше разхождал наоколо и се бе държал като напълно побъркан, с чудовищна ерекция заради жена, която го мразеше през по-голямата част от времето.

 

 

Дилейни избута доматите в единия ъгъл на чинията си и после набучи малко цикория и пилешко.

— Как върви бизнесът? — попита Гуен и с думите си събуди подозренията на Дилейни.

Гуен никога не я питаше за фризьорския салон.

— Доста добре. — Тя хвърли поглед през масата и сложи в устата си парченце маруля. Майка й беше намислила нещо. Не биваше да се съгласява на обяд в ресторант, където не можеше да й крещи, без да направи сцена. — Защо? — попита тя.

— Хелън винаги прави косите за коледното модно шоу, но тази година говорих с останалите членове на борда и ги убедих да те оставят ти да направиш прическите. — Гуен си играеше със своите фетучини, после остави вилицата си настрана. — Мислех си, че рекламата ще ти дойде добре.

По-вероятно беше майка й да опитва да я накара да се включи в някакъв глупав комитет.

— Само прическите? Това ли е?

Гуен се протегна за своя горещ чай с лимон.

— Ами, мислех си, че ти също можеш да участваш в шоуто.

Ето това беше. Истинската причина. Правенето на прическите за шоуто беше просто извинение. Това, което Гуен искаше в действителност, беше да парадират наоколо като майка и дъщеря в отиващи си костюми с ламе, сякаш са близначки. Имаше две правила на модното шоу — дрехите или костюмите трябваше да са направени на ръка и да са модни за сезона.

— Ти и аз заедно?

— Разбира се, аз ще бъда там.

— Облечени еднакво?

— Подобно.

В никакъв случай. Дилейни ясно си спомняше годината, в която беше принудена да се облече като Рудолф. Нямаше да е проблем, ако беше на шестнайсет години.

— Не е възможно да участвам в шоуто и да правя прическите.

— Хелън можеше.

— Аз не съм Хелън. — Тя посегна за филийка хляб. — Ще направя прическите, но искам името на салона ми да бъде отбелязано в програмата и да бъде споменато при започване и приключване на шоуто.

Гуен не изглеждаше много доволна.

— Имам някого в борда, който ще се застъпи за теб.

— Чудесно, кога е шоуто?

— По време на зимния фестивал. Винаги е през третата събота, няколко дни преди състезанието по ледени скулптури. Спомняш ли си, когато Хенри беше кмет, а ние вървяхме след него и му помагахме да избира?

Разбира се, че помнеше. Всеки декември бизнесмените в Трули правеха огромни снежни скулптури в Ларкспър парк, привличайки туристите от стотици километри разстояние. Дилейни си спомняше замръзналите си бузи и нос, и огромното си пухкаво палто и вълнеста шапка, докато вървеше с Хенри и майка си. Спомняше си и свежата миризма на леда и зимата, и усещането за топъл шоколад в ръцете си.

— Спомняш ли си зимата, когато те остави да избереш победителя?

Тя вероятно тогава беше на дванадесет и бе избрала петнадесетфутовата агнешка пържола на „Висококачествени меса и птици“. Дилейни набоде още една хапка от салатата си. Беше забравила за агнешката пържола.

— Трябва да поговорим за Коледа — каза Гуен.

Дилейни мислеше, че ще я прекара с майка си, с истинско дърво, прекрасни подаръци, яйчен крем и печени кестени пред огъня. С всичките подробности.

— Макс и аз заминаваме на Карибски круиз на дванадесетия ден след започването на Зимния фестивал.

— Какво? — Тя внимателно остави вилицата върху чинията си. — Не знаех, че нещата между вас двамата са толкова сериозни.

— Макс и аз станахме близки и той предложи една топла ваканция, за да открием колко силни са чувствата помежду ни.

Гуен беше вдовица само от шест месеца и вече имаше гадже. Дилейни не можеше да си спомни кога за последно е имала сериозна среща. Скоро щеше да се почувства истински жалка, като стара мома с котка.

— Мислех си, че ти аз може да отпразнуваме Коледа, като се върна.

— Добре. — Не беше осъзнала колко много иска да се наслади на Коледа в къщи, докато тази възможност не беше отпаднала. Добре, прекарването на празниците сама не беше нещо, което не бе правила и преди.

— Сега започна и да вали сняг, затова трябва да прибереш малката си кола в гаража ми и да караш кадилака на Хенри.

Дилейни изчака да чуе условията как трябва да прекара вечерите през уикендите по време на срещите на някакъв съвет или нещо от този сорт, или да носи практични обувки. Когато Гуен не допълни нищо, а вместо това взе вилицата си, Дилейни попита:

— Каква е уловката?

— Защо винаги си толкова подозрителна? Аз просто искам да си в безопасност през зимата.

— О!

Бяха минали години, откакто бе карала в сняг, и откри, че това не е като карането на колело. Беше забравила как се прави. Много по-добре беше да се пързаля през табелите със знака стоп в голямата сива кола на Хенри, отколкото в нейната „Миата“.

— Благодаря, ще мина да я взема утре.

След обяда тя прекара останалата част от деня в почивка. Отиде до Лиза, за да й занесе няколко списания за булки и да пробва шаферската си рокля. Червената кадифена прилепнала рокля изглеждаше с цвят на вино на една светлина и в нюанс на бургундско на друга. Беше красива и ако не бе косата на Дилейни, щеше да изглежда прекрасно в нея, но толкова различни нюанси на червеното върху един човек я правеха като репродукция на Пикасо. Тя прокара ръка през корема си, приглаждайки студената материя с дланта си.

— Не помислих за косата ти — призна Лиза, когато се върна обратно и разгледа Дилейни в огледалото на банята си. — Може би ще изглежда добре, ако сложиш една от онези големи шапки.

— В никакъв случай. — Тя наклони глава настрани и започна да изучава отражението си. — Винаги мога да се завърна към естествения си цвят.

— Какъв е естественият ти цвят?

— Вече не съм сигурна. Когато повтарям корените си, е нещо от рода на топло русо.

— Можеш ли да го направиш отново такъв, без косата ти да опада?

Дилейни сложи ръце на кръста си и се обърна към приятелката си.

— Какво ви става на всички в този град? Разбира се, че мога да си сменя цвета, без да ми окапе косата. Знам какво правя. Занимавам се с това от години. — Докато говореше, гласът й беше станал по-висок. — Аз не съм Хелън и не правя кофти прически!

— Боже, аз само попитах.

— Аха, ти и всички останали. — Тя дръпна ципа на гърба на роклята и се измъкна от нея.

— Кой още?

Образът на Ник, седящ на канапето, изведнъж изникна в главата й. Горещите му устни, които докосваха нейните. Пръстите му, притискащи бедрата й. Тя искаше да може да го намрази затова, че я беше накарал да го желае и после я беше оставил да мечтае за него цяла нощ. Но не можеше. Чувстваше се толкова объркана от това, което се беше случило. И определено не искаше да говори за него, с когото и да било, преди самата тя да го разбере. Дори с Лиза. Тя постави роклята на карираната покривка върху леглото и после облече джинсите си.

— Няма значение. Не е важно.

— Какво? Майка ти още ли те тормози за това, че си стилистка?

— Не, в действителност ме попита дали мога да направя прическите за коледното модно шоу. — Дилейни вдигна поглед от копчето на панталоните си. — Тя си мисли, че може да ме изиграе и да ме хване в онези неща за майки и дъщери, които трябваше да правя, докато растях.

Лиза се разсмя.

— Спомням си онази златна рокля от ламе с големия колан и онази фльонга на гърба.

— Как бих могла да я забравя. — Тя си навлече един пуловер от ангорска вълна и седна на ръба на леглото, за да обуе своите „Док Мартенс“. — А сега майка ми заминава на круиз на Карибите по Коледа заедно с Макс Харисън.

— Майка ти и Макс? — Лиза седна на леглото до Дилейни. — Това е невероятно. Не мога да си представя майка ти с никой друг, освен с Хенри.

— Мисля, че Макс е добър за нея. — Тя закопча едно копче, после се зае с останалите. — Както и да е, това е първият път, когато съм си вкъщи от десет Коледи насам, а тя заминава. Доста обичайно е за нея, като се замисля.

— Можеш да дойдеш у нас. Аз ще живея с Луи и Софи и ще прекараме Коледа с тях.

Дилейни стана и посегна за роклята си.

— Не мога да си се представя да деля една трапеза с някого от семейство Алегреза.

— Ще бъдеш с нас на моята сватбена вечеря.

Дилейни почувства страх дълбоко в стомаха си, докато бавно слагаше роклята на закачалката.

— Това ще е само шведска маса, нали?

— Не, това е продължителна вечеря в Лейк Шоур Хотел.

— Аз си мислех, че вечерята ще е след репетицията.

— Не, тогава е бюфетът.

— Колко хора ще присъстват на вечерята?

— Седемдесет и пет.

Дилейни се отпусна. С толкова много гости би трябвало да е доста лесно да отбягва определени членове на семейството на Луи.

— Аха, не ме слагай да седя до Бенита. Тя най-вероятно ще ме наръга с ножа за масло. — А Ник? Той беше непредвидим, тя не можеше да си представи какво ще направи.

— Тя не е толкова лоша.

— Не и с теб. — Дилейни взе палтото си и го навлече отвън.

— Помисли си за Коледа — извика Лиза след нея.

— Добре — обеща Дилейни, точно преди да потегли.

Но нямаше дори нищожен шанс да седне на масата срещу Ник. Какъв кошмар. Тя щеше да прекара цялото време в опити да не въздиша по него и да гледа където и да е другаде само не в очите, устните и ръцете му. По-добре е да не си наоколо на четвърти юни, в противен случай ще си взема това, което ми дължиш от десет години насам.

Тя не му беше длъжна с нищо. Той я използва, за да си го върне на Хенри и двамата го знаеха. И кога точно беше това? Когато ме молеше да те докосвам навсякъде? Тя не го беше молила. По-скоро поискала. И отгоре на всичкото беше млада и наивна.

Дилейни паркира малката си кола до джипа на Ник и се стрелна нагоре по стълбите. Не беше готова да се срещне с него. Всеки път щом си помислеше за устните му върху гърдите си и ръцете му между бедрата си, се изчервяваше. Тя щеше да спи с него точно там, на канапето си, без да се интересува от нищо друго. Всичко, което трябваше да направи, бе да я докосне и тя закопняваше да го засмуче като прахосмукачка „Хоувър“. Той имаше способността да я накара да забрави кой в действителност беше. Коя беше тя и тяхното общо минало. Казах ти да не се притесняваш… казах ти, че ще се погрижа за теб, но ти ме погледна така, сякаш съм някакъв изнасилвач и си тръгна с Хенри.

Тя и сега му вярваше точно толкова, колкото и онази нощ. Той я беше излъгал. Но защо му бе да я лъже? Не беше като да й е говорил сладки приказки, за да й съблече дрехите. Тя на практика беше зарязала скромността си много преди това.

Дилейни положи роклята си на канапето и посегна да вземе баретата на Ник, която стоеше на масата за кафе, където я беше оставила. Пръстите й се плъзнаха по кожените ивици и гладката вълна. Сега нямаше значение. Нищо не се беше променило. Онази нощ на Ейнджъл Бейч беше стара история и най-добре беше да си остане в миналото. Дори да не беше последната воля на Хенри, нямаше изгледи за тях двамата. Той беше женкар, а тя си заминаваше възможно най-скоро.

С баретата в ръка, Дилейни се върна обратно отзад на паркинга. Джипът на Ник беше все още там и тя отвори вратата на шофьорското място. Бежовата кожена тапицерия беше все още топла, сякаш я беше напуснал малко преди тя да се върне в апартамента си. Ключът за колата беше на стартера и от огледалото за задно виждане висеше неговият баски кръст. Голяма кутия с инструменти, една навита макара кабели и три буркана с кит за дърво бяха хвърлени на задната седалка. Той определено беше живял в Трули твърде дълго, но тя предположи, че ако е крадец, би си помислила два пъти, преди да тръгне да краде от Алегреза. Дилейни остави баретата му на кожената седалка, после се обърна и побърза да се прибере в апартамента си. Очевидно не й достигаше воля, когато нещата се отнасяха до него, и затова беше най-добре да го отбягва.

Дилейни седна на канапето си и се опита да си внуши, че не се ослушва за звуци отдолу. Тя не се ослушваше за дрънченето на ключове или скърцането на пода под тежките му ботуши. Тя изобщо не се заслушваше, но все пак чу, когато вратата на офиса му се отвори и затвори, дочу ключовете и скърцането от обувките му. Тя не чу нищо, освен тишината, когато той откри баретата в колата си. Можеше ясно да си представи как вдига погледа си по стълбите към апартамента й. Тишината беше нарушена, когато тя отново чу стъпките му. Най-накрая двигателят на джипа изръмжа и той изкара колата от паркинга.

Дилейни бавно издиша и затвори очи. Сега всичко, което трябваше да направи, бе да премине през сватбата на Лиза. Със седемдесет и пет гости, щеше лесно да игнорира Ник. Колко трудно можеше да бъде това?