Рейчъл Гибсън
Влюбен до безумие (15)

Глава 14

Беше истински кошмар. Само че този път Дилейни определено бе будна. Вечерта беше започнала достатъчно добре. Сватбената церемония протече гладко. Лиза изглеждаше красива и последвалите снимки не продължиха дълго. Тя остави кадилака на Хенри зад църквата и се придвижи до Лейк Шоур с братовчедката на Лиза, Али, която притежаваше салон в Бойзи. За първи път от доста време насам Дилейни можеше да поговори за модните тенденции в прическите с друг професионалист, но по-важното беше, че успяваше да избягва Ник.

Досега. Тя, разбира се, знаеше за празничната вечеря, но не знаеше, че масите бяха подредени под формата на голям правоъгълник и всички гости стояха от външната му страна, така че всеки можеше да вижда другите. Също не знаеше за подредбата на местата, за да може да смени своята гравирана табелка, която определяше мястото й и да избегне кошмара, в който се намираше.

Под масата нещо се отърка в крака й и тя можеше да се обзаложи, че не е някоя заблудена мишка. Дръпна и двата си крака под стола и се зае с останалата част от филето миньон, див ориз и стръкчетата аспержи. Незнайно как, беше сложена от страната на младоженеца, притисната между Нарсиза Хормаечея, която определено не се интересуваше от нея, и мъжа, отказващ да й сътрудничи повече в това да го игнорира. Колкото по-усилено се преструваше, че Ник не съществува, с толкова по-голямо удоволствие той я провокираше. Като случайно да й бутне ръката и да накара ориза да падне от вилицата й.

— Донесе ли белезниците си? — попита той до лявото й ухо, докато се протягаше за бутилката червено вино. Реверът на смокинга му се отърка в голата й ръка.

Подобно на еротичен филм завършващ с продължителна игра, виденията за неговите горещи устни върху разголените й гърди се промъкваха в главата й. Тя дори не можеше да го погледне, без да се изчерви като някоя смутена девственица, но в действителност не се нуждаеше да го вижда, за да знае кога отпива от виното си с устни или как палецът му удря стълбчето на чашата, или как натиква черната си папионка в джоба и разкопчава копчето на гърлото си. На нея не й беше нужно да поглежда към него, за да знае, че носеше своята надиплена памучна риза и сако по същия небрежен начин, по който носеше фланелката и дънките си.

— Извинявай. — Нарсиза докосна рамото на Дилейни, която се извъртя, за да обърне внимание на възрастната жена с два бели кичура в страничния си кок от черна коса. Веждите й бяха сключени ниско, а кафявите й очи гледаха хипнотизиращо зад цветните осмоъгълни очила, които я караха да изглежда като легендарната булка на Франкенщайн. — Би ли ми подала маслото, моля те? — попита тя и посочи малката купичка до ножа на Ник.

Дилейни се протегна за маслото, като внимаваше да не се докосва ни най-малко до Ник. Тя задържа дъха си, защото очакваше да каже нещо грубо, невъзпитано или обществено недопустимо. Той не обели и дума и тя моментално стана подозрителна, чудейки се какво ли е намислил.

— Беше хубава сватба, не мислите ли така? — Нарсиза беше задала въпроса си към някого по-нататък на масата. Тя взе купичката с масло от Дилейни и след това я игнорира напълно.

Дилейни в действителност не очакваше топли чувства от сестрата на Бенита, затова насочи вниманието си към булката и младоженеца, които бяха заобиколени от родителите, бабите и дядовците и на двете страни. Малко по-рано тя беше захванала кестенявата коса на Лиза с едно обърнато навън венче. Всички, стоящи до младоженците, изглеждаха щастливи, дори Бенита Алегреза се усмихваше. Дилейни не мислеше, че някога е виждала тази жена да се усмихва и беше изненадана да открие колко млада изглежда Бенита, когато не беше ядосана. Софи седеше до баща си с вързана на опашка коса. За Дилейни щеше да е удоволствие да се заеме и да оправи с ножиците тази гъста тъмна грива, но Софи беше настояла нейната баба да й я направи.

— Кога ще дойде твоя ред да се ожениш, Ник? — Гръмкият въпрос дойде от долната страна на масата.

Краткият смях на Ник се смеси с другите шумове в залата.

— Твърде млад съм, Джоуса.

— Твърде див, искаш да кажеш.

Дилейни погледна няколко места по-надолу. Тя не беше виждала чичото на Ник от много дълго време.

Джоуса беше здрав като бик, с червендалести бузи, дължащи се до голяма степен на виното, което беше изпил.

— Ти просто не си открил още правилната жена, но аз съм сигурна, че ще намериш чудесно баско момиче — предсказа Нарсиза.

— Не и баско момиче, Тиа. Вие сте прекалено инати.

— Ти се нуждаеш от някоя ината. Твърде си хубав за твое щастие и имаш нужда от момиче, което да ти казва не. Някоя, която няма да се съгласява с теб за всичко и през цялото време. Трябва ти добро момиче.

С периферното си зрение Дилейни наблюдаваше как дългите пръсти на Ник приглаждаха повърхността на покривката. Когато отговори, гласът му беше спокоен и чувствен.

— Дори добрите момичета казват да накрая.

— Ти си лош, Ник Алегреза. Сестра ми беше твърде мека с теб и ти се превърна в развратник. Братовчед ти Скип също все тича след всяка фуста, така че може и да е генетично. — Тя спря и изпусна една дълга страдалческа въздишка. — Е, какво ще кажете за себе си?

Може би беше твърде много да се надява, че Нарсиза говори на някой друг. Дилейни хвърли поглед към лелята на Ник и се взря в нейните хипнотизиращи очи.

— Аз ли?

— Женена ли сте?

Дилейни поклати глава.

— Защо не? — попита тя и погледна над Дилейни, сякаш отговорът се съдържаше някъде там. — Вие сте достатъчно привлекателна.

На Дилейни вече не просто й ставаше лошо при този въпрос, но тя тотално се беше уморила да бъде третирана като сбъркана само защото беше сама. Тя погледна право в Нарсиза и каза тихо:

— Само един мъж не може да ме задоволи. Нуждая се от повече.

— Шегувате ли се?

Дилейни потисна смеха си.

— Не казвайте на никого, защото трябва да поддържам стандартите си.

Нарсиза премигна.

— Какво?

Дилейни доближи устните си до ухото на другата жена.

— Е, трябва да го бива, като за начало.

По-възрастната жена се дръпна назад, огледа изцяло Дилейни и зяпна.

— О, господи.

Дилейни се усмихна и доближи чашата до устните си. Надяваше се да е накарала Нарсиза да изостави темата за женитбата поне засега.

Ник бутна ръката й с рамо и виното й се разплиска.

— Откри ли някакви други бележки след Хелоуин.

Тя остави чашата и избърса една капка вино от ъгълчето на устата си, след това само поклати глава, тъй като се опитваше да му обръща възможно най-малко внимание.

— Да не би в косата ти да е паднала мълния? — попита Ник достатъчно високо, за да чуят всички наоколо.

Преди сватбата тя беше направила пътя на косата си на зигзаг, изправения бретон беше сложила зад ушите си, а косите си бе пригладила в корона пред бухналия си кок. Връщайки се към естествения си рус цвят, тя си мислеше, че изглежда като диско танцьорка от 60-те.

Дилейни вдигна поглед от плисетата на памучната му риза към откритата част на матовата кожа на врата му. Нямаше начин да се остави да я заблуди с очи.

— На мен ми харесва.

— Боядисала си се отново.

— Върнах цвета обратно. — Неспособна да устои, тя отмести поглед от скулата към устните му. — Аз съм естествено руса.

Ъгълчетата на устните му се извиха нагоре.

— Спомням си това, диваче — каза той, след което вдигна лъжицата си и издрънча няколко пъти по ръба на чашата си. Когато залата утихна, той се изправи на крака, приличаше на модел, изваден от някое сватбено списание. — Като кум на брат ми, е мой дълг и чест да вдигна тост за него и булката — започна той. — Когато брат ми види нещо, което иска, той го преследва с безпощадна решителност. В първия миг, когато срещна Лиза Колинс, той разбра, че я иска в живота си. Тя не го знаеше тогава, но нямаше никакъв шанс срещу ината му. Гледах го как действа с абсолютна сигурност, което ме озадачи и ме накара да му завидя. Както обикновено аз изпитвам страхопочитание към брат си. Той намери истинското щастие с една прекрасна жена и аз съм много щастлив за тях двамата. За Луи и Лиза Алегреза. Ongi-etorri^[1], Лиза. Добре дошла!

— За Луи и Лиза. — Дилейни вдигна тост заедно с другите гости.

Тя хвърли бърз поглед нагоре към Ник, който отметна глава назад и отпи от чашата си. Той седна отново на мястото си, спокоен и отпуснат, с ръце в джобовете на вълнените си панталони. После притисна крака си в нейния така естествено, сякаш беше неволно, колкото и дишането му. Тя обаче знаеше по-добре.

— Ongi-etorri — повтори и Джоуса, след което отприщи един баски рев, който първоначално приличаше на фалшив смях, а после се обърна в нещо средно между болезнен вой на вълк и хрип от магарешки рев.

Останалите мъже се присъединиха и залата се огласи от викове. Всеки член на семейството се опитваше да надвика другите. Ник се наведе към Дилейни и хвана чашата й. Напълни я, а после и неговата. Беше типично за него да не я попита първо. За един кратък миг той беше твърде близо и тя усети уханието на кожата и одеколона му. Сърцето й започна да бие малко по-бързо, а главата й се замая леко, когато го вдъхна. После той изчезна и тя можеше да се отпусне отново.

Бащата на Лиза също почука с лъжица по чашата си и залата отново притихна.

— Днес моето малко момиченце… — започна той.

Дилейни избута чинията си и скръсти ръце на масата. Ако успееше да се концентрира върху мистър Колинс, можеше да игнорира Ник. Ако се концентрираше върху косите на мистър Колинс, които бяха много по-бели, отколкото си ги спомняше, а неговият…

Ник прокара леко пръстите си по бедрото й, с което я накара да се вцепени. През тънката бариера от чорапогащника й, върховете на пръстите му достигнаха до коляното и ръба на роклята й. За съжаление това беше една къса рокля.

Дилейни сграбчи китката му под масата и спря ръката му, която бавно се промъкваше нагоре по бедрото й. Тя го погледна, но той не отвърна поглед към нея.

Вниманието му беше съсредоточено в бащата на Лиза.

— … за моята дъщеря и моя нов син Луи! — завърши мистър Колинс.

Със свободната си ръка Ник взе чашата си вино и вдигна тост с останалите. Докато отпиваше две големи глътки, той продължаваше да докосва крака й. Надолу и нагоре пръстите му се плъзгаха по найлоновата материя. Ниско в корема й се зароди усещане, което не можеше да пренебрегне, затова стисна краката си един в друг.

— Няма ли да вдигнеш тост за щастливата двойка? — попита той.

Възможно най-предпазливо тя пусна ръката му, но той стисна бедрото й още по-силно. Тя подскочи малко по-силно и за съжаление блъсна лелята на Ник.

— Какво става — попита Нарсиза. — Защо се въртиш наляво-надясно?

Защото твоя развратен племенник си прокрадва ръката по бедрото ми.

— Без причина.

Ник се наклони към нея и прошепна:

— Стой мирно, защото хората ще си помислят, че те обарвам под масата.

— Ти това правиш!

— Знам. — Той се усмихна и се обърна към чичо си. — Джоуса, колко овце имаш тази година?

— Двадесет хиляди. Заинтересован ли си все още да работиш за мен, както когато беше момче?

— Не, по дяволите. — Той й хвърли поглед с периферното си зрение и се засмя дълбоко. — Ръцете ми са пълни и така.

Неговата гореща длан загряваше кожата й през чорапогащника и Дилейни застина неподвижно, опитвайки се да не издава, че ръката на Ник предизвикваше топли вълни по тялото й. Те преминаха от гърдите надолу през бедрата й, докато не възпламениха желанието между краката й. Тя стегна хватката си върху китката му, но вече не беше толкова сигурна дали държи ръката му, за да спре движенията по крака си или за да му попречи да я махне.

— Ник.

Той обърна главата си към нея.

— Да?

— Пусни ме. — Тя се усмихна така, сякаш двамата с Ник си говореха за добрите стари времена, а погледът й обходи тълпата. — Някой може да те види.

— Покривката на масата е твърде дълга. Проверих я.

— Всъщност накрая как се озовах на мястото до теб?

Той посегна за чашата си с вино и отговори над ръба на чашата.

— Смених табелката ти с името с тази на леля Анджела. Тя е онази жена с лошия поглед ей там, която стиска чантата си, сякаш някой може да й я открадне. Тя е ротвайлер. — Той отпи от чашата си. — Ти си много по-забавна.

Анджела приличаше на буреносен облак в слънчев ден. Черната й коса беше прибрана в кок и това, че се беше намръщила, намаляваше кафявия оттенък на веждите й. Очевидно не й харесваше да е набутана сред семейството на Лиза. Дилейни премести погледа си по-надолу по масата, преминавайки от булката и младоженеца към майката на Ник. Тъмните очи на Бенита се взираха право в нея и тя разпозна погледа, с който се опитваше да я изнерви като дете. „Знам, че ти не си нищо добро“ — казваше той.

Дилейни се обърна към Ник и прошепна:

— Трябва да престанеш. Майка ти ни гледа. Мисля, че знае.

Той погледна в нея, после към майка си.

— Какво знае тя?

— Гледа ме злобно. Знае къде си държиш ръката. — Дилейни хвърли поглед през рамо към Нарсиза, но по-възрастната жена се беше обърнала и говореше с някого другиго. Никой, освен Бенита не им обръщаше внимание.

— Спокойно. — Ръката му се спусна още няколко сантиметра нагоре и върховете на пръстите му се докоснаха до ластичетата на бельото й.

Спокойно. На Дилейни й се искаше да затвори очи и да застене.

— Тя не знае нищо. — Той направи пауза и добави: — Освен това, че зърната ти са се втвърдили, а тук не е студено.

Дилейни погледна надолу към гърдите си в двете много явни връхчета върху червеното кадифе.

— Идиот.

Тя бутна ръката му и едновременно с това избута и стола си назад. Грабвайки кадифената си чантичка, тя пресече залата и се насочи надолу през два различни тесни коридора, преди да открие тоалетните. Влязла веднъж вътре, тя си пое дълбоко въздух и се погледна в огледалото. Под луминесцентното осветление бузите й изглеждаха зачервени, а очите й блестяха прекалено ярко.

Определено нещо не беше наред с нея. Нещо, което правеше мозъка й безполезен, щом Ник беше забъркан. Нещо, което му позволяваше да я гали в стая, пълна с хора.

Тя хвърли червената си кадифена чантичка на плота и сложи една салфетка под течащата студена вода. После я притисна към сгорещеното си лице и пое дълбоко въздух. Може би беше на сухо от толкова време, че страдаше от сексуално лишение. Беше жадна за внимание и обич, като изоставена котка.

Вратата на тоалетната се отвори зад нея и една служителка на хотела излезе. Докато жената миеше ръцете си, Дилейни отвори чантичката си и извади едно червено червило „Ребел“.

— Ако сте от сватбеното тържество, в момента режат тортата.

Дилейни погледна жената в огледалото и нанесе слой червило на устните си.

— Благодаря, предполагам, че трябва да се връщам обратно. — Тя наблюдаваше как служителката излезе и пусна червилото си обратно в чантата. Използвайки мокрите си пръсти тя пооправи прическата си отпред, и я разроши отзад.

Ако Лиза и Луи режеха тортата, тогава вечерята беше официално приключила и тя не трябваше да стои до Ник повече.

Тя грабна чантичката си и отвори вратата на тоалетната. Ник се беше облегнал на отсрещната стена на коридора. Беше разкопчал смокинга си, а ръцете му бяха пъхнати в джобовете.

— Стой далече от мен, Ник. — Тя вдигна ръка, за да го задържи.

Той й хвана ръката и я сложи на гърдите си.

— Не мога — каза той нежно.

Притисна я към себе си и я изгори с една огнена целувка, която я накара цялата да изтръпне. Той имаше вкус на необуздана страст и топло вино. Неговият език я милваше и грабеше, и когато се отдръпна назад, дишаше накъсано, сякаш беше тичал цяла миля.

Дилейни сложи ръка на разтуптяното си сърце и несъзнателно облиза устните си.

— Не можем да правим това тук.

— Права си. — Той хвана ръката й и тръгна надолу по коридора, докато не намери една отключена врата на санитарно помещение.

Когато влязоха, той я притисна във вратата и Дилейни остана с неясното впечатление, че е заобиколена от купчини бели кърпи и една кофа с парцал, преди той да се притисне в нея. Целуваше я. Докосваше я навсякъде с ръцете си. Дланите й се плъзгаха от плисетата на ризата му до топлата кожа на врата му и тя зарови пръсти в косата му. Целувката им се превърна в една дива всепоглъщаща лудост от притиснати устни и преплетени езици. Те задърпаха дрехите си. Чантичката й падна на земята, а Дилейни се вкопчи в сакото на раменете му. Тя изрита малките велурени обувки от краката си и се повдигна на пръсти. Без каквито и да било задръжки вдигна крак около бедрата му и се притисна към ерекцията му.

Той издаде един дълбок звук на удоволствие и се отдръпна назад, за да погледне в натежалите й от страст очи.

— Дилейни — каза той с дрезгав глас, после повтори името й, сякаш не можеше да повярва, че тя е тук с него. Целуна лицето й, а след това челото и ухото й. — Кажи ми, че ме искаш.

— Искам те — прошепна тя и издърпа сакото от раменете му.

— Кажи го. — Той се измъкна от сакото си и го захвърли настрани. После ръцете му стиснаха гърдите й, а дланите погалиха твърдите й зърна през кадифения плат на роклята и дантеления й сутиен. — Кажи името ми.

— Ник. — Тя го целуваше леко по врата, докато стигна до ключицата му и прошепна: — Искам те, Ник.

— Тук? — Ръцете му се спуснаха по ханша и дупето й и той я притисна към себе си, докосвайки се до меката плът на бедрата й.

— Да.

— Сега? Където всеки, който мине, може да ни открие?

— Да. — Това не я интересуваше. Тя изгаряше от желанието и нуждата да бъде с него, да бъде изпълнена от него. — Кажи ми, че ти също ме искаш.

— Винаги съм те искал — издиша той в косата й. — Винаги.

Напрежението вътре в нея я направи глуха и сляпа за всичко друго, освен него. Тя искаше да се качи върху него. Да бъде в него и да остане така завинаги. Той потърка възбудата си в раздразнената й плът.

Ник свали крака й от себе си и събра подгъва на роклята в юмрука си. Задържа го, докато тя сваляше чорапогащника и коприненото си бельо надолу до бедрата си. С крака си той ги избута надолу. Дилейни ги изрита настрани, докато ръката на Ник се промъкна между телата им и я докосна между краката. Пръстите му се плъзнаха в хлъзгавата й плът и тя започна да трепери, като всяко следващо движение я доближаваше по-близо до върха. От устните й се изтръгна тих стон, който говореше за желанието й.

— Искам да бъда дълбоко в теб.

Погледите им се преплетоха и той остави тирантите му да се свлекат. Ръцете му откопчаха колана му, а после смъкнаха и ципа на вълнените му панталони. Дилейни се протегна и дръпна надолу памучните му слипове. Мъжествеността му изпълни дланта й, беше огромен, твърд и гладък като полирано дърво. Кожата му се опъна и стегна и той бавно се притисна към ръката й.

— Трябва да те имам… веднага.

Ник я повдигна, а тя обви ръце около врата му. Чувствителната главичка на мъжествеността му докосна влажната й женственост. Плътта им се сля и той прокара ръката си между прилепналите им тела, като обхвана с ръка пениса си. Ник я отпусна надолу, докато не се плъзна в нея дотолкова, че в чувствената замаяност на Дилейни нахлу проблясък на болка. После се отдръпна и отново нахлу още по-дълбоко, което я накара да изпита още по-невероятно удоволствие. Проникването му беше толкова мощно и цялостно, че коленете му се подкосиха и за един кратък момент тя се уплаши, че може да я изпусне, но той я задържа. Ник стисна още по-силно бедрата й, после се отдръпна и проникна в нея по-дълбоко.

— Велики боже — простена той, докато мощното му тяло я притискаше към вратата. Гърдите му се повдигаха, докато се бореше да си поеме въздух. Тя чуваше шепота на накъсаното му дишане, белег за неговата страст и удоволствие едновременно.

Краката й се обвиха около ханша му и тя се задвижи в неговия ритъм, първо бавно, а после и по-бързо, когато напрежението помежду им нарасна. Тя чуваше как сърцето й бясно тупти при всеки негов тласък на мускулестите му бедра, отново и отново, доближавайки я по-близо до оргазма. Както и в тяхното животинско съвкупление нямаше нищо бавно или лежерно в силното удоволствие, което я повлече, омаломощи и ограби същността й. Тласък след тласък разтърсваше и обливаше плътта й, докато се опитваше да си поеме дъх. Тя чувстваше, че се извисява, а в главата си чуваше звуците на ураганна буря. Изви тялото си назад и се вкопчи в ризата му. Разтвори устните си да изстене, но от гърлото й се чу само глух стон. Силните му ръце я притиснаха плътно към гърдите му, а мощните му рамене се разтресоха. Той стисна дупето й, докато вълните я заливаха една подир друга. Тя се стегна, за да го задържи вътре в себе си. Спазмите й едва се бяха забавили, когато започнаха неговите. Дълбок стон се изтръгна от гърлото му, след като се изля в нея. Мускулите му бяха станали твърди като камък, докато произнасяше името й за последен път.

Когато всичко свърши, тя се отпусна разбита и насинена, сякаш току-що беше претърпяла битка. Ник опря челото си на вратата зад нея, докато дишането му се нормализира и той се отдръпна назад, за да я погледне в лицето. Той все още беше вътре в тялото й, а дрехите им бяха разхвърляни. Внимателно излезе от нея и тя отпусна крака на земята. Роклята й се плъзна надолу върху ханша и бедрата й. Сивите му очи я гледаха, но не каза нито дума. Той я изучаваше в продължение на един дълъг миг, а погледът му ставаше все по-отбранителен с всяка изминала секунда, после посегна за панталоните си и ги вдигна на ханша си.

— Няма ли да кажеш нещо?

Той я погледна, после се извърна отново към панталоните си.

— Не ми казвай, че си една от онези жени, които обичат да говорят след това?

Нещо прекрасно и ужасно току-що се беше случило, а тя не беше сигурна кое точно. Нещо повече от секс. Дилейни беше получавала оргазми и в миналото, някои от които доста добри, но това, което беше изпитала преди малко, беше повече от оргазъм. Повече от разбиващо и разтърсващо изживяване. Ник Алегреза я беше отвел на място, на което тя никога не беше стигала и на нея й се прииска да седне и да се разплаче за това. Едно ридание се откъсна от гърлото й и тя притисна ръка към устните си. Не искаше да плаче. Не искаше и той да я види.

Той я погледна, докато набутваше краищата на ризата в панталоните си.

— Плачеш ли?

Тя поклати глава, но очите й се пълнеха със сълзи.

— Да, плачеш. — Той пъхна ръце под тирантите си и ги намести.

— Не е вярно. — Той току-що я беше накарал да изпита най-невероятното удоволствие в живота си, а сега се обличаше, сякаш нищо не се беше случило.

Може би наистина бе така. Искаше да се разкрещи. Да свие юмруци и да му забие един. Тя си мислеше, че са споделили нещо специално, но очевидно не бяха. Чувстваше се ограбена и използвана, а тялото й все още тръпнеше от докосването му. Ако в този момент той кажеше нещо гадно, тя щеше да се разпадне.

„Ник, не ми причинявай това.“

— Белята е сторена — каза той, докато вдигаше сакото си от пода. — Кажи ми, че взимаш някакви противозачатъчни.

Можеше да почувства как кръвта се отдръпна от лицето й. Тя поклати глава. След секунда се замисли за последната си менструация и й просветна от облекчение.

— Сега не е подходящото време от месеца, в който мога да забременея.

— Скъпа, аз съм католик. Повечето от нас са заченати в неподходящото време от месеца. — Той облече сакото си и оправи яката си. — Не съм забравял да си сложа презерватив от десет години. Ами ти?

— А… — Тя беше жена от деветдесетте. Отговаряше за живота и тялото си, но поради някаква причина не можеше да разговаря с Ник за това, без да се смути. — Аха.

— Какво точно значи „а… аха“?

— Ти си първият от много време насам и преди това, аз бях предпазлива.

Той се загледа в нея за момент.

— Добре — отвърна Ник, като й подаде бельото и чорапогащника. — Къде е палтото ти?

Тя притисна нещата си до гърдите и изведнъж се почувства засрамена и унизена. Реакцията й беше странно забавена, предвид какво държеше в ръцете си преди малко.

— На гардероба до изхода. Защо?

— Водя те вкъщи.

Думата вкъщи никога не й беше звучала толкова добре.

— Облечи се, преди някоя камериерка да е решила, че се нуждае от още кърпи или нещо друго. — Той срещна погледа й, докато оправяше ръкавите на маншетите си. — Веднага се връщам — каза той и бавно отвори вратата. — Не ходи никъде.

Веднъж, след като остана сама, Дилейни огледа стаята. Тя видя чантата си до левия си крак, едната си велурена обувка под един сгъваем стол, а другата зад една празна кофа. Без Ник, който да я разсейва, мислите и самообвиненията отново я обзеха. Не можеше да повярва какво беше сторила. Беше правила небезопасен секс с Ник Алегреза в сервизното помещение на Лейк Шоур Хотел. Той я беше накарал да загуби напълно контрол само с една целувка и ако ги нямаше физическите доказателства за това, тя най-вероятно нямаше да го повярва и сега.

Дилейни внимателно приседна на сгъваемия стол и обу бельото си и чорапогащника. Точно преди месец беше уверила Луи, че тя и Ник няма да направят нищо, за да станат причина за клюки на сватбата, докато не беше правила див секс с брат му зад незаключена врата, където всеки можеше да ги хване. Ако ги бяха открили, тя никога нямаше да го преживее. Вероятно щеше да се самоубие.

Точно когато успя да опъне чорапогащника си на кръста и да обуе обувките си, вратата се открехна и Ник влезе в малкото помещение. Беше й трудно да го погледне, докато й помагаше да си сложи палтото.

— Трябва да се обадя на Лиза, че си тръгвам.

— Казах й, че ти е станало лошо и ще те закарам вкъщи.

— Повярва ли ти? — Тя го погледна бързо, пъхайки ръце в ръкавите на вълненото си палто.

— Нарсиза те е видяла да хукваш към тоалетната и е казала на всички, че си изглеждала като мъртвец.

— Боже, може би трябва да й благодаря.

Те се измъкнаха през една странична врата на хотела, а от тъмното небе падаше нежен, бял сняг и посипваше косите и раменете им. Няколко снежинки попаднаха в обувките на Дилейни, докато преминаваше паркинга до джипа на Ник. Ходилата й се хлъзгаха и тя щеше да падне назад, ако той не я беше задържал за ръката. Той я придържаше, докато преминаваха през заснежената земя, но нито един от двамата не проговори, само чуваха звука на скърцащия сняг под обувките си.

Той й помогна да се качи в джипа, но не изчака двигателя да се стопли, преди да форсира четирите колела и да подкара колата от Лейк Шоур Хотел. Вътрешността на колата миришеше на кожените седалки и на Ник. Той спря на ъгъла на Чипмънк и Мейн и се протегна към нея, като буквално я издърпа в скута си. С върховете на пръстите си я докосна по бузите, докато се навеждаше към нея. Главата му бавно се наклони и той притисна устните си в нейните. Целуна я веднъж, после още веднъж и на третия път задържа устните си върху нейните в една дълга и нежна целувка.

Бутна я обратно и прошепна:

— Сложи си колана.

Широките гуми се завъртяха бързо, докато намерят сцепление с неравния път, а студеният въздух от отдушниците брулеше пламтящите бузи на Дилейни. Тя зарови брадичка в яката на палтото си и погледна настрани към него. Слабата светлина осветяваше лицето и дланите му в зелено. Топящият се сняг блестеше като малки смарагди в черната му коса и по раменете, върху смокинга му. Уличните лампи осветиха вътрешността на джипа за няколко секунди, докато подмина фризьорския й салон.

— Изпусна пресечката за апартамента ми.

— Не, не съм.

— Не ме ли водиш вкъщи?

— Аха, в моето вкъщи. Мислиш ли, че сме приключили? — Той превключи на ниска предавка и зави по протежение на източния бряг на езерото. — Дори не сме започнали.

Тя се извъртя на седалката си и го погледна.

— Започнали да правим какво по-точно?

— Това, което правихме в сервизното помещение не беше изобщо достатъчно.

Мисълта за неговото съвършено голо тяло притиснато в нейното не беше точно противна, в действителност я накара да й стане топло. Както Ник беше казал по-рано, белята беше станала. Защо да не прекара нощта с мъж, който беше много добър в това да кара тялото й да оживява по начини, за които дори не беше подозирала, че са възможни? Тя беше на сухо от доста дълго време и не беше вероятно да получи по-добро предложение в близко бъдеще. Една нощ. Една нощ, за която вероятно щеше да съжалява, но щеше да мисли за това утре.

— Опитваш се да ми кажеш по твоя типичен мъжкарски начин, че искаш отново да се любим?

Той й хвърли един поглед.

— Не се опитвам да ти кажа нищо. Искам те. Ти ме искаш. Накрая някой ще завърши вечерта, облечен единствено със задоволена усмивка на устните си.

— Не знам, Ник, може би трябва да поговоря след това. Мислиш ли, че можеш да се справиш с това?

— Аз мога да се справя с всичко, за което можеш да се сетиш, и няколко неща, за които вероятно не си подозирала.

— Имам ли избор?

— Разбира се, диваче. Имам четири спални. Можеш да избереш коя да използваме първо.

Ник не я уплаши. Тя знаеше, че той няма да я насили да направи нищо против волята си. Разбира се, покрай него тя изглежда зарязваше всичко, което приличаше на свободна воля.

Джипът забави ход и се отправи по широката алея, обградена от двете страни със смърчове и борова гора. От гората изникна огромна къща от дървени трупи и езерни камъни. Нейните катедрални прозорци бяха като прожектори, разпръскващи снопове светлина върху навалелия сняг. Ник посегна за дистанционното и средният от трите гаража се отвори. Той паркира джипа между скутера „Байлайнер“ и „Харли“-то.

Вътрешността на къщата беше също толкова впечатляваща, колкото и фасадата. Имаше множество открити греди, приглушени цветове и естествени влакна. Дилейни застана пред стената от прозорци и погледна навън към площадката. Продължаваше да вали и белите снежинки се трупаха по парапета на джакузито. Ник беше взел палтото й, а като се имаше предвид височината на тавана, тя се учуди, че не изпитва студ.

— Какво мислиш?

Тя се обърна и го видя да идва от кухнята. Беше свалил сакото и обувките си. Още едно копче беше разкопчано от надиплената му бяла риза и той беше навил ръкавите над лактите си. Черните тиранти бяха идеално опънати на гърдите му. Той й предложи една бутилка „Будвайзер“, след което взе една и за себе си. Очите му я следяха над ръба на шишето и тя изпита чувството, че на него му пука повече за нейния отговор, отколкото му се искаше тя да знае.

— Красива е, но е огромна. Сам ли живееш тук?

Той свали бирата си.

— Разбира се. Кой друг?

— О, не знам. Може би семейство от петима души. — Тя погледна нагоре към етажа, където предположи, че са разположени тези четири спални, за които беше споменал. — Готвиш се за голямо семейство с множество деца ли някой ден?

— Не планирам да се женя.

Неговият отговор я зарадва, но не можеше да разбере защо. Не би трябвало да я интересува дали той иска да сподели живота си с друга жена, или да я целува, или да прави любов с нея, или да я подлудява с докосването си.

— Без деца също така, освен… ако не си бременна. — Той погледна корема й, като че ли можеше да отговори на въпроса му. — Кога ще знаеш със сигурност?

— Аз вече знам, че не съм.

— Надявам се да си права. — Той се премести до прозореца и погледна навън към нощта. — Знам, че самотните жени забременяват нарочно в наши дни. Да бъдеш извънбрачно дете, не е позор като преди, но това не го прави по-лесно. Знам какво е да израснеш по този начин. Не искам да причиня това на някое бедно дете.

Y-образните каиши на тирантите му се спускаха между раменете му и ги правеха още по-големи. Тя си спомни времето, когато майка му и Джоуса стояха на скамейките в гимназията и гледаха училищните пиеси и ваканционните програми. Хенри и Гуен също трябва да са били там някъде. Тя никога не беше мислила какво е било това за Ник. Дилейни остави бутилката си на черешовата масичка за кафе и се премести до него.

— Ти не си като Хенри. Няма да отхвърлиш собственото си дете. — Тя искаше да обвие ръце около кръста и гладкия му корем и да се притисне към гърба му, но се въздържа. — Хенри сигурно се преобръща в гроба си.

— По-вероятно е да се поздравява.

— Защо? Той не искаше ние с теб да… — Очите й се отвориха широко. — О, не, Ник. Забравих за завещанието. Предполагам, че и ти си забравил за него.

Той се обърна с лице към нея.

— За няколко кратки мига ми се беше изплъзнало от ума.

Тя го погледна в очите. Той не изглеждаше толкова разстроен.

— Няма да кажа на никого. Не искам тази собственост. Обещавам ти.

— Това зависи от теб. — Той отмести един паднал кичур от лицето й и бавно прокара върховете на пръстите си по ухото й. После я хвана за ръката и я поведе нагоре към спалнята си.

Докато се качваха по стълбите, тя си мислеше за завещанието на Хенри и последиците от тази вечер. Той не й изглеждаше като мъж, който би позволил нещо да се изплъзне от съзнанието му, особено няколко милиона долара наследство. Ник го беше грижа за нея точно толкова, колкото тя се опасяваше, че започва да я е грижа за него. Той рискуваше много, за да бъде с нея, докато тя не рискуваше нищо, освен самочувствието си. Всъщност, като си мислеше за това, не се почувства мръсна или използвана, или разочарована. Не сега… може би щеше да се почувства на сутринта.

Дилейни влезе в стая с дебел бежов килим и затворени френски врати, водещи към терасата. Имаше огромно четворно легло от дърво с възглавници и дюшек на бежово-зелени райета. На един скрин бяха захвърлени ключове, а на друг натрупани вестници един върху друг. Нямаше никакви декорации на цветя, нито дантели или панделки, които да се набиват на очи. Нямаше дори подложка за възглавниците. Това беше мъжка стая. Чифт еленови рога висяха в рамка над камината. Леглото не беше оправено, а чифт дънки „Левис“ бяха метнати на един стол.

След като остави бутилките им с бира на нощното шкафче, Дилейни посегна към черните копчета и започна да разкопчава ризата му, докато не се отвори до края.

— Време е да те видя гол — каза тя и докосна с длани топлата му кожа. Прокара пръсти по линията на тъмните косми от корема до гърдите му. Изхлузи бялата памучна риза и тирантите от раменете му.

Той смачка ризата си и я хвърли на пода. Тя спусна поглед по стегнатата му кожа, мощният гръден кош и плоските кафяви зърна, обградени с тъмни косъмчета. Тя преглътна и си помисли, че й трябва лигавник.

Една-единствена дума й дойде на ум.

— Леле — каза тя и сложи ръце на плоския му корем. Прокара длани по ребрата му и погледна в сивите му очи. Той я гледаше изпод мигли и тя го разсъблече по слипове.

Беше красив. Краката му бяха дълги и с оформени мускули. Пръстите й погалиха татуировката на бицепса му. Докосна гърдите и раменете му и спусна ръце по гърба и задника му. Когато реши да продължи своите докосвания по на юг, той хвана китката й и я отдръпна. Бавно я разсъблече и я положи на меките завивки. Топлата му кожа се притисна в нейната и той започна да я люби.

Докосванията му бяха различни отпреди. Ръцете му продължително изследваха кожата й, а той я съблазняваше с бавни горещи целувки. Смучеше гърдите й с топлите си устни и изкусния си език и когато навлезе в нея тласъците му бяха бавни и контролирани. Той взе лицето й в дланите си и задържа погледа си върху нейния, контролирайки нагона си, докато я караше да полудява.

Тя чувстваше, че оргазмът й наближава и очите й се затвориха.

— Отвори си очите — каза той с пресипнал глас. — Погледни ме. Искам да виждаш лицето ми, когато те карам да свършваш.

Клепачите й се повдигнаха и тя погледна в твърдите му очи. Нещо в неговото искане я притесни, но нямаше време да помисли за това, защото той превърна тласъците си в по-мощни, по-дълбоки и тя обви крак около ханша му и забрави за всичко, освен за горещите тръпки и равномерните движения в тялото си.

Помисли си за това отново точно преди зазоряване на следващата сутрин, когато той я целуна пред входна й врата за довиждане. Докато го гледаше как заминава, тя си спомни погледа в очите му, когато беше задържал лицето й в дланите си. Беше така, сякаш я гледаше от много далеч и в същото време искаше да знае, че беше Ник Алегреза, този, който я държеше, целуваше и я докарваше до лудост.

Беше правил любов с нея в леглото си, а по-късно и в джакузито си, но нито веднъж не беше като онзи гладен неистов път в сервизното помещение, когато той я докосваше диво и нуждата го беше накарала да изгуби контрол. Тя никога не се беше чувствала толкова желана, както когато я притисна към гърдите си в Лейк Шоур Хотел. Трябва да те имам веднага, беше й казал той, желаейки я също толкова отчаяно, както тя него. Докосването му беше изискващо и алчно, и тя жадуваше за това повече, отколкото за бавни и прочувствени ласки.

Дилейни затвори вратата на апартамента си и разкопча палтото си. Не бяха говорили да се виждат отново. Той не беше казал, че ще й се обади, и тя си помисли, че така е най-добре за нея, въпреки разочарованието, сковало сърцето й. Ник имаше вид на мъж, от когото момичетата не могат да очакват нищо друго, освен страхотен секс и най-добре беше да не си мисли за подобни неща като следващ път. Страхотно, но невъзможно.

 

 

Слънцето изгря над назъбените върхове на боровете, посипани със сняг. Сребристите лъчи се пречупваха през частично замръзналото езеро и се отразяваха в една от стените на къщата му. Той стоеше зад френските врати в спалнята си и наблюдаваше как блестящата светлина пълзи по терасата му и прогонва мрачните сенки. Снегът блестеше толкова ярко, като шлифовани диаманти, че той се принуди да отвърне очи. Погледът му попадна върху леглото, където възглавниците и завивката бяха изблъскани до самия му край.

Сега знаеше. Сега знаеше какво е да я държи и докосва, както винаги беше искал. Сега знаеше какво е, когато изживя своята най-стара фантазия — да има Дилейни в леглото си, да го гледа в очите, докато е дълбоко в нея. Нейният копнеж за него. Неговата нужда да е с нея.

Ник беше имал достатъчно жени. Може би повече от някои мъже, но по-малко, отколкото се говореше.

Беше спал с жени, които харесват секса — бърз или бавен, мръсен или строго мисионерски. С жени, които мислеха, че той трябва да свърши работата, и с такива, които обичаха да му доставят удоволствие. С някои от жените го свързваше приятелство, други не видя никога повече. Повечето знаеха какво да правят с устите и ръцете си, имаше и няколко пиянски епизода, които почти беше забравил, но нито една от тях не го беше накарала да загуби контрол. Никоя, освен Дилейни.

Веднъж, след като я беше набутал в онова помещение, нямаше връщане назад. Веднъж, след като тя го беше целунала така, сякаш искаше да го погълне жив, обвивайки крак около бедрото му и се беше притиснала към ерекцията му, нищо нямаше значение, освен да се загуби в горещото й хлъзгаво тяло — нито завещанието на Хенри и определено не и възможността да бъдат открити от някой служител на хотела. Нищо нямаше значение, освен желанието да я притежава. След като го направи, усещането замалко не го беше съборило на колене. Това го разтърси до мозъка на костите му и промени всичко, което си мислеше, че е знаел за секса. Понякога беше бавен и лесен, друг път бърз и влажен, но никога, както беше с Дилейни. Никога не беше имал усещането, че го удрят, сякаш с горещ юмрук.

Сега беше разбрал, а му се искаше да не е така. Това го накара да почувства огромна дупка в стомаха си и той намрази Дилейни точно толкова силно, колкото му се искаше и никога да не я пуска да си тръгва. Но тя щеше да замине. Щеше да напусне Трули с малката си жълта кола.

Сега знаеше и това беше адът.