Рейчъл Гибсън
Влюбен до безумие (17)

Глава 16

Празничният парад даде началото на Зимния фестивал в Трули, както и на скандал за цяло десетилетие напред, когато избраният за ролята на Дядо Коледа, Марти Уилър, така се натряскал, че измъкнал един от хедерите на шейната и се нокаутирал с него. Марти беше нисък, набит като мопс, и космат като маймуна. Ремонтираше двигатели в магазина на Шеврон на Шеста улица и беше инструктор в школата по кунгфу — истински мъжкар. Фактът, че Марти се насвятка преди и по време на парада, не изненада никого. Бельото му обаче остави тълпата безмълвна. Когато лекарите от спешна помощ разкопчаха костюма на Дядо Коледа и разкриха яркорозовия му корсет, всички онемяха. Всички, освен Уанета Ван Дам, която винаги била знаела, че четиридесет и четири годишният ерген е „леко вляво“.

Дилейни почти съжали, че е пропуснала да види Марти по бельо, но по това време украсяваше голямата зала за модното ревю — помогна да декорират сцената със сребърни звезди и гирлянди, а подиума с борови клонки и коледни лампички. Зад сцената постави осветени огледала и столове. Донесе гел и мус, големи опаковки лак за коса и стръкчета зеленика. Прецени, че жителите на Трули не са готови за крайности като прически за висша мода. Без розови храсти и птичи гнезда за местните дами. Тя донесе снимки на плитките, завиванията и опашките, които можеше да направи в рамките на пет-десет минути на човек.

Ревюто трябваше да започне в седем и към шест и половина Дилейни бе потънала в работа. Сплиташе коси на плитчици и възли, обръщаше ги отвътре навън и от долу нагоре, усукваше, подпъхваше, завиваше и слушаше последните клюки, като тайно изпитваше облекчение, че Марти е сменил мястото й в хорските усти.

— Една от сестрите в болницата казала на Патси Томсън, която пък каза на мен, че Марти носел и една от онези дантелени прашки — осведоми я жената на кмета, Лили Танъси, докато Дилейни сплиташе диадема от кестенявата й коса. Лили беше нагласила себе си и малката си дъщеря в еднакви тоалети от зелена и червена тафта. — Патси каза, че корсетът и бикините били от Victoria’s Secret. Ама че безвкусица!

Дилейни беше работила с много хомосексуални фризьори през годините, но никога не беше срещала травестит — не и доколкото й беше известно.

— Поне не е стиснат. По-добре липса на вкус, отколкото скъперничество.

— Мъжът ми ми купи едни от онези найлонови бикини без дъно — сподели една жена, която чакаше реда си, като запуши ушите на момиченцето в костюм на джудже до себе си. — Бяха с три размера по-малки и толкова евтини, че се почувствах като долнопробна проститутка.

Дилейни поклати глава, докато закрепяше главички зеленика в косата на Лили.

— Евтиното бельо може да накара всяка жена да се почувства като проститутка.

Тя взе един дълъг спрей и напръска главата на Лили. Дъщерята на кмета, Мисти, скочи на стола след нея и Дилейни направи косата й като на майка й. Няколко жени, които сами си бяха направили прическите, стояха настрана от останалите. Сред тях бе и Бенита Алегреза. С ъгъла на окото си Дилейни наблюдаваше майката на Ник, която разговаряше с група приятелки. Сметна, че Бенита е около петдесет и пет годишна, но изглеждаше поне с десет години по-възрастна. Зачуди се дали гените или горчивината са издълбали бръчките в челото и около устата й. Огледа се за майка си и не се изненада да я открие в центъра на събитията с вече готова и безупречна прическа. Хелън не се виждаше никъде, но Дилейни не се учуди от отсъствието й.

Жените, които дойдоха при Дилейни, за да ги фризира, бяха от всякакви възрасти и с разнообразни облекла. Някои носеха елегантно кадифе, други — натруфени костюми. Най-много й хареса една млада майка, която бе дошла като Мисис Зима, а двегодишното си дете беше облякла като снежинка. Най-голямата изненада за Дилейни беше Лиза, която дойде маскирана като захарен бонбон и поиска да й се направи френска плитка.

Дилейни бе говорила с приятелката си два-три пъти след медения й месец, от който се беше върнала преди няколко седмици. Бяха обядвали заедно два пъти, но Лиза не беше споменала, че възнамерява да участва.

— Кога реши да дойдеш на ревюто?

— Миналия уикенд. Помислих си, че би било хубаво двете със Софи да направим нещо заедно.

Дилейни се огледа.

— Къде е Софи?

За момент се зачуди дали Лиза знае за бележките, които Софи оставяше, но сметна, че досега щеше да ги е споменала.

— Преоблича се. Помагаше на Луи и Ник с ледената статуя. Когато я взех от Ларкспър Парк, беше без шапка и с разкопчано палто. Ще е цяло чудо, ако не се разболее утре.

— Какво си облича?

— Нощницата, която направихме. Вдъхновихме се от „Нощта преди Коледа“.

— Как се разбираш със Софи сега, когато живеете заедно? — попита Дилейни, докато разделяше косата на Лиза на три части от върха на главата.

— И двете трябва доста да се адаптираме. Аз искам да се храни на масата в кухнята, а нея цял живот са я оставяли да кълве като свободна кокошка. Ей такива дребни работи. Може би щеше да е по-лесно, ако не беше на тринайсет. — Лиза се огледа и оправи филцовите пера около врата си. — С Луи искаме бебе, но смятаме, че ще е по-добре да изчакаме, докато Софи свикне с мен, преди да добавим още едно дете към семейството.

Бебе. Използваше всичките си пръсти да сплита и извива косата на Лиза по протежение на гърба й. Лиза и Луи планираха свое семейство. Дилейни дори не беше обвързана, а щом помислеше за мъж в живота си, само едно име изпъкваше в съзнанието й — Ник. Напоследък често мислеше за него. Дори насън. Предната нощ пак беше сънувала кошмар, само че този път дните минаваха, а колата й все още не беше изчезнала. Можеше да напусне Трули, но мисълта, че никога повече няма да види Ник, я разкъсваше отвътре. Не знаеше кое е по-лошо — да живее в същия град и да го игнорира или да живее далеч от него и да не се насилва да го игнорира. Беше объркана и жалка и си помисли, че може би просто трябва да се примири със съдбата си и да си купи котка.

— Сигурно си чула за Марти Уилър? — попита тя, за да отклони мислите си в друга посока.

— Естествено. Чудя се защо някой би сложил корсет под костюм на Дядо Коледа. Толкова са неудобни.

— А чу ли за дантелените прашки?

Дилейни завърза с ластиче края на френската плитка и го подпъхна с фиба.

Лиза се изправи и поглади костюма си.

— Чудя му се. Представяш ли си как се е врязвала?

— Само като си помисля ме заболява. — Дилейни забеляза, че Софи стои наблизо и се опитва да не изглежда засрамена и виновна в дългата си нощница и кърпа на главата. — Искаш ли да ти сплета косата? — попита я.

Софи поклати глава и извърна поглед.

— Лиза, след малко сме ние.

След като приятелката й си тръгна, за да излезе на подиума, Дилейни фризира косата на Нейва Милър в двойно усукана конска опашка, след което направи обърнати плитки на четирите й дъщери. Нейва не спря да бъбри за църквата, съпруга си, пастор Тим и Господ. На устата й заигра познатата усмивка на преоткрила Бога възлюблена християнка, която изкушаваше Дилейни да я попита дали помни как правеше свирки на целия футболен отбор в полувремето на мача.

— Ела в нашата църква утре — покани я Нейва, докато отвеждаше момичетата към сцената. — Службата е от девет до обяд.

Дилейни предпочиташе да гори в ада за вечни времена. Прибра принадлежностите си и тръгна да търси майка си. Щеше да види Гуен чак след Нова година и искаше да се сбогува и да й пожелае приятна ваканция. Години наред беше прекарвала празниците у приятели, които се смиляваха над нея и я канеха на вечеря за Коледа. Тази година щеше да е съвсем сама и докато прегръщаше майка си и обещаваше да се грижи за Дюк и Долорес, осъзна, че наистина иска да прекара Коледа у дома, както едно време.

Особено след като Макс се беше появил в живота им. Адвокатът явно успешно разсейваше майка й от навика да критикува всичко в живота на Дилейни.

Снегът я валеше, докато прибираше всичко в кадилака на Хенри. Не си беше сложила ръкавици и от чистенето на прозорците ръцете й замръзнаха. Беше изтощена, раменете я боляха и взе завоя зад салона твърде бързо. Кадилакът поддаде и се хлъзна настрани в паркинга. Когато най-сетне спря, задният й калник бе препречил входа на „Алегреза Конструкшън“, но Дилейни предположи, че братята няма да работят на следващия ден, а и бе твърде уморена, за да се занимава с това сега.

Тя се прибра, облече си нощницата и се завлече в леглото.

Струваше й се, че не беше спала много дълго, когато чу да се блъска по вратата. Присви очи да види колко показва часовникът на нощното й шкафче. Беше девет и половина сутринта в неделя и не се налагаше да види Ник с очите си, за да отгатне кой стои на верандата й и думка по вратата. Грабна червения си копринен халат, но не си направи труда да си измие лицето или да се среши. Сметна, че Ник заслужава да се постресне, задето я събуди толкова рано в почивния й ден.

— Какво, по дяволите, ти става? — бяха първите му думи, след като влетя в апартамента й с вид на самия божи гняв.

— На мен ли? Не аз блъскам по вратата ти като побъркана.

Той скръсти ръце и наклони глава.

— Смяташ да се хлъзгаш из града цяла зима ли, или само докато се пребиеш?

— Само не ми казвай, че си се загрижил за мен. — Тя завърза копринения колан здраво около кръста си, след което го подмина на път за кухнята. — Това би означавало, че не съм ти безразлична.

Той я хвана над лакътя и я спря.

— Някои части от тялото ти не са ми безразлични.

Дилейни вдигна поглед към лицето му — към устните, сключени в права линия, белега на челото му и разгарялото се желание в очите му. Никога не го беше виждала толкова ядосан, но не можеше да скрие, че я желае.

— Ако ме искаш, знаеш условието — без други жени.

— Аха, само че и двамата сме наясно, че за две минути мога да те накарам да си промениш мнението.

Още преди месеци беше научила, че ако спори, той ще го приеме като предизвикателство да й покаже, че греши. Искаше й се да вярва, че може да устои на изкушението, но дълбоко в себе си се боеше, че й остава не повече от минута и половина. Измъкна се от хватката му и влезе в кухнята.

— Дай ми ключовете от колата на Хенри — извика той след нея.

— Защо? — Тя извади каната на кафемашината и я напълни с вода. — За какво са ти, ще я крадеш ли?

Отговорът беше трясване на входната врата. Тя сложи каната на плота и отиде в дневната. Чантата й беше изпразнена на холната масичка и Дилейни имаше усещането, че ключовете й липсват. Изскочи на верандата и краката й потънаха в снега на ръба на първото стъпало.

— Ей! — извика тя по посока на тила му. — Какво си въобразяваш, че правиш? Върни ми ключовете, простак такъв!

Смехът му долетя до нея.

— Слез долу и си ги вземи.

Сещаше се за няколко основателни причини да върви боса в снега — горяща сграда, нападение от плъхове или парче шоколадов чийзкейк, но кадилакът на Хенри не беше сред тях.

Ник скочи в сребристия автомобил и го запали. Забърса част от предното стъкло и потегли. Когато се върна час по-късно, Дилейни беше облечена и го чакаше на вратата.

— Благодари се, че не извиках шерифа — заяви, докато той се качваше по стълбите към нея.

Той взе ръката й и пусна ключовете в нея. Очите му бяха на ниво с нейните, а устата му на сантиметри от устните й.

— Карай по-бавно.

По-бавно ли? Сърцето й препускаше, а дъхът й бе спрял в гърлото в очакване той да я целуне. Беше толкова близо, само да се наведе съвсем мъничко…

— Карай по-бавно, за да не се убиеш — допълни той, след което се обърна и слезе по стълбите.

От разочарованието препускащото й сърце замря до глухо тупане. Проследи го над парапета как влиза в офиса си, след това отиде до паркирания долу кадилак. Надникна през прозорците към опаковките лак за коса и гел, които беше хвърлила на задната седалка предната вечер. Нямаше вдлъбнатини или охлузвания. Колата изглеждаше както обикновено — с изключение на четирите зимни гуми с грайфери, блестящо нови.

В понеделник сутринта имаше много малко работа и Дилейни се възползва да окачи коледни лампички на малката елха, която беше купила за чакалнята. Беше висока едва метър, но изпълваше салона с боров аромат. Към обяд вече беше заета и имаше работа чак до края на работния ден в пет и половина. Оценяването на ледените статуи щеше да започне в шест в Ларкспър парк и тя побърза да си сложи джинси, бежовия памучен пуловер с американския флаг отпред и кубинките. Не я интересуваха толкова ледените статуи, колкото да открие един определен баски мъж, който беше сменил гумите на колата на Хенри вчера.

Когато пристигна в Ларкспър, паркингът беше почти пълен и оценяването беше започнало. Слънцето бе залязло и лампите в парка осветяваха омагьосана градина от извисяващи се кристални силуети. Дилейни мина покрай триметрова скулптура на красавицата и звяра, едър планинец с товарно муле и Пъф, вълшебния дракон. Всяка статуя бе изработена с изящни детайли, които я правеха да оживее насред тъмната нощ и ярките светлини. Дилейни си проправяше път в тълпата и мина покрай Дороти и Тото, една голяма патица и крава с размерите на микробус. Мразовитият въздух скова ушите й и тя пъхна голите си ръце в джобовете на вълненото палто. Откри статуята на „Алегреза Конструкшън“ най-накрая на западната част, заобиколена от наблюдатели и съдии. Ник и Луи бяха изработили захарна къщичка, украсена с бонбони и бастунчета близалки от лед. Беше достатъчно голяма, за да се мине през нея, но беше оградена с въжета до решението на журито. Дилейни се огледа за Ник и го видя да стои настрани с брат си. Беше с черно ватено яке с бяла подплата, джинси и работни ботуши. До него стоеше Гейл Оливър и го държеше под ръка. В стомаха на Дилейни се надигна гореща буца от ревност и тя вероятно щеше да загуби смелост и да ги подмине, ако той не беше повдигнал глава и заковал поглед в нея.

Тя се насили да тръгне към него, но заговори Луи, защото беше по-лесно.

— Лиза тук ли е?

— Със Софи отидоха до тоалетната — отвърна Луи, а очите му се движеха между нея и Ник. — Изчакай я, сега ще се върне.

— Всъщност исках да говоря с Ник. — Тя се извърна и погледна мъжа, причинил всичките объркани чувства в сърцето й. Взря се в лицето му и разбра, че някак си се е влюбила безумно в момчето, което някога едновременно я очароваше и измъчваше. Сега и двамата бяха големи, но нищо не се беше променило. Само беше открил нови и по-ефективни начини да я тормози. — Искам да поговорим, ако имаш малко време.

Без да каже и дума той се освободи от Гейл и се приближи до нея.

— Какво има, диваче?

Тя хвърли поглед на хората наоколо, след това го погледна в очите. Страните му бяха зачервени и дъхът му се очертаваше в тъмнината.

— Искам да ти благодаря за зимните гуми. Надявах се да те видя днес, но ти не отиде в офиса си. Така че си помислих, че може да те видя тук. — Тя се залюля на пети и сведе поглед към върховете на кубинките си. — Защо го направи?

— Кое?

— Защо сложи зимни гуми на колата на Хенри? Никой мъж досега не ми е подарявал гуми. — От устните й излезе нервен смях. — Беше много мило.

— Аз съм много мил.

Ъгълчето на устата й трепна в полуусмивка.

— Не е вярно — поклати глава тя и вдигна поглед към него. — Обикновено си груб и властен.

Усмивката му разкри белите му зъби и набръчка ъгълчетата на очите му.

— А когато не съм груб и властен, какъв съм?

Тя сви длани и духна в тях, за да ги стопли.

— Самодоволен.

— И какво още?

Той се пресегна и обви пръстите й с топлите си длани.

С периферното си зрение Дилейни забеляза, че Гейл идва към тях.

— И виждам, че съм дошла в неподходящ момент. — Тя издърпа ръката си и я пъхна в джоба. — Ще говорим друг път, когато не си зает.

— В момента не съм зает — отговори той точно когато Гейл застана до него.

— Здравей, Дилейни.

— Гейл.

— Не успях да дойда на модното ревю в събота. — Гейл вдигна очи към Ник и се усмихна. — Бях заета с нещо друго, но чух, че си направила страхотни прически тази година.

— Мисля, че всички си прекараха приятно. — Дилейни отстъпи една крачка. Ревността я пробождаше като гореща кама в корема и тя трябваше да се махне от Ник и Гейл и от това да ги вижда заедно. — До скоро.

— Къде отиваш? — попита той.

— Трябва да нагледам Дюк и Долорес — отвърна тя и прозвуча жалка в собствените си уши. — А след това имам среща с приятели — побърза да излъже, за да спаси гордостта си.

Махна еднократно за довиждане и се обърна да си върви.

Ник я настигна с три дълги крачки.

— Ще те изпратя до колата.

— Няма нужда — погледна го тя, след което надзърна през рамото му към Гейл, която ги гледаше как вървят към паркинга. — Ще ядосаш дамата си.

— Гейл не ми е дама и не се тревожи за нея. — Той взе ръката й в своята и я пъхна в джоба на якето си. — Защо трябва да наглеждаш кучетата на Хенри?

Минаваха покрай статуя на дух, седнал върху вълшебната си лампа. Дилейни не беше сигурна дали му вярва относно Гейл, но реши да остави въпроса засега.

— Майка ми замина на екскурзия с Макс Харисън. — Той преплете пръсти в нейните и по тях пробягаха горещи вълни чак до китките й. — Ще празнуват Коледа на „любовна яхта“.

Ник забави крачка, докато заобикаляха тълпата, събрана пред духа и бутилката.

— Ами ти?

Вълните се разляха до лакътя й и плъзнаха нагоре по ръката.

— Ще празнуваме заедно, когато се върне. Не е проблем. Свикнала съм да съм сама по празниците. Така или иначе не съм празнувала Коледа както трябва, откакто напуснах града.

Няколко секунди той мълча, докато минаха под една лампа и след това през неосветена част.

— Звучи самотно.

— Ами не. Все се намираше кой да се смили над мен. Пък и аз решавах да си стоя настрана. Можех да се върна и да се извиня, че съм такова разочарование, и да се престоря на дъщерята, която родителите ми са искали, но не си струваше да жертвам гордостта и свободата си за няколко подаръка и коледен сладкиш. — Тя сви рамене и нарочно смени темата. — Така и не отговори на въпроса ми.

— Кой въпрос?

— За гумите. Защо го направи?

— Никой не е в безопасност, докато караш тази огромна машина. Рано или късно щеше да убиеш някое дете.

Тя вдигна лице към него, към тъмния му профил.

— Не ти вярвам.

— Както искаш — отвърна той, отказвайки да признае, че може би не му е безразлична.

— Колко ти дължа?

— Приеми ги като коледен подарък.

Излязоха на паркинга и минаха между един форд бронко и едно комби.

— Аз нямам нищо за теб.

— Напротив. — Той спря и вдигна ръката й към устата си и докосна леко с нея кокалчетата й. — Когато не съм груб, властен и самодоволен… какъв съм?

В тъмното не можеше да различи чертите му, но не й трябваше да вижда очите му, за да знае, че се взира в нея над вдигнатата й ръка. Усещаше погледа му толкова осезаемо, колкото и докосването му.

— Ти си… — Чувстваше как се разтапя, там, на паркинга, с премръзналите пръсти и минусовите температури. Искаше да бъде с него. — Ти си мъжът, за когото постоянно мисля. — Тя издърпа ръката си и се повдигна на пръсти. — Мисля за красивото ти лице, широките ти рамене и устните ти. — Обви врата му с ръце и се притисна в него. Той плъзна ръка нагоре и надолу по гърба й и я задържа до себе си. Сърцето й биеше в ушите и тя зарови студения си нос под ухото му. — После си представям как те облизвам. — Ръцете му застинаха. — Целият. — Тя докосна врата му с върха на езика си.

— Мили боже… — изстена той. — Кога ти е срещата с приятелите?

— Какви приятели?

— Нали каза, че имаш среща с приятели тази вечер.

— А, да. — Беше забравила за лъжата. — Не е важно. Няма да усетят, че ме няма.

Той се дръпна, за да я погледне.

— А кучетата?

— Тях наистина трябва да ги пусна за малко. А Гейл?

— Казах ти да не се тревожиш за нея.

— Излизаш ли с нея?

— Понякога.

— Спиш ли с нея?

Дилейни видя как тъмните ъгълчета на устата му се изкривяват в гримаса.

— Не.

Сърцето й се изпълни с радост, тя залепи устни върху неговите и го погълна с гореща целувка, която остави и двамата без дъх.

— Ела с мен.

— У Хенри ли?

— Да.

За миг той не отговори и тя не можеше да отгатне мислите му.

— Чакай ме там — каза накрая. — Трябва да говоря с Луи, а после да мина през аптеката.

Нямаше нужда да пита защо. Той я целуна и тръгна. Гледа го как се отдалечава, как дългите му уверени крачки го отнасят обратно в парка.

Докато шофираше към дома на майка си, Дилейни се опита да убеди себе си, че Ник е неин за тази вечер и другото няма значение. Усещаше леките вибрации на металните шипове, когато се забиваха в снега и удряха паважа, и си каза, че тази вечер й стига, и се опита да си повярва.

Когато отвори входната врата, Дюк и Долорес я посрещнаха с размятане на опашки и мокри езици. Пусна ги навън и застана на тротоара, докато те скачаха в снега, затънали до коремчетата, като две кафяви кучета в дебело бяло одеяло. Този път си беше сложила ръкавиците и направи няколко снежни топки, които Дюк да лови.

Може би щеше да успее да убеди Ник, че тя му е достатъчна. Искаше да вярва, че не ходи с други. Искаше да му вярва, че не спи с Гейл, но не можеше да му има пълно доверие. Хвърли снежна топка на Долорес. Тя я удари отстрани и ваймаранерът се огледа недоумяващо. Дилейни знаеше, че това между тях не е само секс и Ник също го знаеше. Виждаше го в очите му, когато я гледаше. Беше нещо пламенно и силно и може би след тази нощ той щеше да иска само нея.

Не мога да бъда верен само на една жена, а ти и не каза нищо, с което да ме накараш да опитам.

Той я желаеше. Тя го желаеше. Той не я обичаше. Тя го обичаше до болка. Чувствата й не се бяха развили като бавно и блажено плъзгане през тунела на любовта. Както всичко, свързано с Ник, любовта към него я беше ударила изневиделица, беше я хванала неподготвена и оставила зашеметена. И объркана до степен да й се ще едновременно да се смее и плаче, и може би да легне и да не стане, докато не си изясни всичко.

Дилейни правеше следващата снежна топка, когато чу мотора на джипа и след това видя фаровете по пътеката. Колата спря в осветеното място пред гаража и Дюк и Долорес се хвърлиха през двора към нея с бесен лай. Вратата се отвори и Ник излезе.

— Здрасти, кучета. — Наведе се да ги почеше зад ушите, преди да погледне към нея. — Здрасти, диваче.

— Кога ще спреш да ме наричаш така?

Той се обърна отново към Дюк и Долорес.

— Никога.

Дилейни хвърли снежната топка и улучи темето му. Лекият сняг се разпръсна върху тъмната му коса и раменете и ръкавите на черното му яке, посипвайки нощния въздух с бели снежинки.

— Мислех, че си достатъчно разумна да не започваш бой със снежни топки с мен.

— Защо, ще ме насиниш ли?

— Не.

Той се приближи към нея по тротоара, а токовете на ботушите му издаваха зловещ звук в неподвижния въздух.

Тя събра още сняг и го оформи в малка топка.

— Ако пробваш нещо съмнително, много ще съжаляваш.

— Леле, как ме уплаши, диваче.

Дилейни хвърли топката и тя се разби в гърдите му.

— Дължах ти го. — Тя отстъпи към двора и потъна в бял прашец до колене.

— Много неща ми дължиш. — Той сграбчи ръцете й над лактите и я повдигна, така че върховете на кубинките й едва докосваха земята. — Когато си ги взема всичките, няма да можеш да ходиш цяла седмица.

— Леле, как ме уплаши — провлече тя.

Той я погледна през премрежени клепачи и тя помисли, че ще я притегли цялата към себе си, за да я целуне. Но той не го направи. Хвърли я назад. От устните й се изтръгна стреснат писък, когато отхвръкна и падна по гръб на снега. Беше като да се приземиш на пухена възглавница и тя остана на земята, зашеметена, с поглед в черното небе, наситено с блещукащи звезди. Дюк и Долорес залаяха, скочиха отгоре й и я заблизаха по лицето. През тежкото пъхтене на развълнуваните кучета се чуваше силен, дълбок смях. Тя избута кучетата и седна.

— Простак — каза тя и изрови снега от яката и ръкавиците си. — Подай ми ръка.

Тя протегна своята и изчака той да я издърпа на крака, преди с цялата си сила да го свлече на земята до себе си. Той се приземи върху нея с глух звук. Сбърчи чело озадачено, сякаш не можеше да повярва съвсем какво му се е случило току-що.

Дилейни се опита да си поеме дълбоко дъх, но не можа.

— Тежиш ми.

Той се претърколи по гръб, като я повлече със себе си, което беше и желанието й. Краката й се отпуснаха до неговите и тя хвана яката му в юмруците си.

— Признай се за победен и ще те пощадя.

Той я изгледа все едно беше полудяла.

— На момиче?! Не и докато съм жив!

Кучетата ги прескочиха, сякаш бяха препятствия, а тя загреба шепа сняг и я изсипа върху лицето му.

— Дюк, ела да видиш — Скрежко, баският снежен човек!

Той избърса снежинките от мургавата си кожа с ръка и облиза тези от устните си.

— Страшно ще се забавлявам, докато си отмъщавам за това.

Тя се наведе и плъзна върха на езика си по долната му устна.

— Остави на мен.

Усети реакцията му в спрелия му дъх и как стисна ръцете й. Целуна горещата му уста и засмука езика му. Когато приключи, седна върху хълбоците му с палто, разперено около тях. През джинсите си усети как пълната му ерекция се притиска в нея, дълга, твърда и очевидна.

— Да нямаш ледена висулка в джоба или просто се радваш да ме видиш?

— Висулка? — Той плъзна ръце под палтото и по бедрата й. — Висулките са студени. А ти седиш върху трийсет горещи сантиметра.

Тя завъртя очи към нощното небе.

— Трийсет сантиметра. — Беше му голям, но не чак толкова.

— Всеизвестен факт.

Дилейни се разсмя и изтърколи от него. За горещото обаче беше прав. Без съмнение знаеше как да я разпали.

— Задникът ми замръзна — изправи се той и Дюк и Долорес скочиха върху него. — Хайде сега — бутна ги Ник и помогна на Дилейни да се изправи. Тя изтупа снега от якето му, той — от косата й. Двамата изтръскаха обувките си на верандата и влязоха вътре.

Дилейни свали якето му и го сложи на закачалката до входната врата. Докато Ник оглеждаше къщата, тя се възползва от възможността да го наблюдава. Носеше мека вълнена риза, разбира се. Чисто червена, втъкната в избелелите му джинси.

— Идвал ли си преди?

— Веднъж. — Той се обърна към нея. — Когато четоха завещанието на Хенри.

— А, да.

Тя се огледа, опитвайки се да види антрето с нови очи, все едно никога не е била там. Беше в класически викториански стил — бяла боя и тапети, тъмно дърво и ламперия, дебели ръчно тъкани персийски килими, античен часовник с махало. Всичко в помещението беше пищно и донякъде потискащо и двамата знаеха, че ако Хенри беше изпълнил ролята си на баща, Ник щеше да израсне в тази огромна къща. Тя се зачуди дали той не смята, че е извадил късмет.

Събуха мокрите си и замръзнали ботуши и ги оставиха до вратата, после Дилейни предложи Ник да запали огън в салона, докато тя приготви ирландско кафе в кухнята. След десет минути се върна и го завари да стои до традиционното огнище и да се взира в портрета на майката на Хенри над полицата. Приликата между Алва Морган Шоу и единствения й внук беше съвсем слаба. Ник изглеждаше не на място насред наследствените си декорации. Собственият му дом му подхождаше много повече с откритите греди, речен камък и меки памучни чаршафи.

— Как ти се вижда? — попита тя и остави стъклената табла на бюфета.

— Кое?

Тя посочи картината на майката на Хенри, която се бе преместила в столицата много преди Дилейни да пристигне в Трули. Хенри водеше Гуен и Дилейни на гости на старата жена няколко пъти годишно до смъртта й през 1980 година и по спомените на Дилейни този портрет беше доста ласкателен. Алва беше висока, кльощава жена с кокалести черти, подобна на щъркел, и Дилейни си спомняше миризма на стар тютюн и силен лак за коса.

— Баба ти.

Ник наклони глава.

— Радвам се, че съм се метнал на рода на майка си, а ти имаш късмет, че си осиновена.

— Е, не толкова дипломатично, моля те — разсмя се Дилейни. — Кажи ми какво наистина мислиш.

Ник се обърна да я погледне и се зачуди какво ли би направила, ако й кажеше. Пробяга с поглед по русата й коса и големите кафяви очи, извивката на веждите й и розовите устни. Напоследък мислеше за много неща — неща, които нямаше как да станат и за които беше най-добре да не мисли. Като мисълта да се събужда с Дилейни всяка сутрин до края на живота си и да гледа как косата й посивява.

— Мисля, че старият трябва да е много доволен от себе си точно сега.

Тя му подаде едната чаша, после надигна своята и духна в нея.

— Защо мислиш така? — Той отпи глътка кафе и почувства как топлината на уискито слиза до стомаха му. Беше му приятно. Напомняше му за нея. — Хенри не искаше да сме заедно.

Ник се зачуди дали да не й каже истината и реши. Защо пък не.

— Грешиш. Искаше да се съберем. Затова трябваше да стоиш в Трули, а не за да правиш компания на майка си. — Сбърченото й чело говореше, че изобщо не му вярва. — Говоря сериозно.

— Добре, но защо?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да.

— Добре. Няколко месеца преди смъртта си той предложи да ми завещае всичко. Каза, че ще остави малко и за Гуен, но всичко останало ще бъде за мен, ако му дам внуче. На теб нямаше да остави нищичко. — Той спря за малко и после добави: — Аз го пратих по дяволите.

— Защо го е направил?

— Предполагам, че копелето все пак е за предпочитане пред никакъв син, а ако аз остана без деца, великият род Шоу ще си умре с мен.

Тя се намръщи и поклати глава.

— Хубаво, но това няма нищо общо с мен.

— Има, разбира се. — Той хвана свободната й ръка и я притегли по-близо до себе си. — Колкото и да е налудничаво, той решил заради случката на Ейнджъл Бийч, че съм влюбен в теб.

Ник погали кокалчетата й с палец. Очите й обходиха лицето му, после тя извърна поглед.

— Прав си, налудничаво е.

Той пусна ръката й.

— Ако не ми вярваш, питай Макс. Той знае всичко, сам подготви завещанието.

— И все пак не звучи много правдоподобно. Твърде несигурно е, а Хенри беше доста манипулативен, за да остави нещата на случайността. В смисъл, ами ако се бях омъжила, преди да умре? Можеше да живее още много години, а аз междувременно да стана монахиня например.

— Хенри се самоуби.

— Не е възможно — отново поклати глава Дилейни. — Обичаше се твърде много, за да направи подобно нещо. Обожаваше положението си на селски първенец.

— Беше болен от рак на простатата и му оставаха няколко месеца.

Тя зяпна и примигна няколко пъти.

— Никой не ми каза. — Тя сключи вежди и разтърка врата си. — Майка ми знае ли всичко това?

— Знае за рака и самоубийството.

— Защо не ми е казала?

— Не знам. Трябва да питаш нея.

— Това звучи толкова странно и властно, че колкото повече го мисля, толкова повече ми се струва типично за Хенри.

— За него целта винаги оправдаваше средствата и всичко си имаше цена. — Той се обърна с гръб към камината и отпи. — Чрез завещанието смяташе да контролира всички около себе си дори след смъртта си.

— Тоест да ме използва, за да контролира теб.

— Да.

— И заради това го мразиш.

— Да. Беше кучи син.

— В такъв случай не те разбирам. — Тя застана до него и той усети объркването в гласа й. — Защо си тук тази вечер? Защо не страниш от мен?

— Опитах се. — Той постави чашата на полицата и се загледа в пламъците. — Но не е толкова лесно. За едно нещо Хенри беше прав — знаеше, че те желая. Знаеше, че ще те желая въпреки риска.

Изминаха няколко дълги мига мълчание между тях, а после тя попита:

— Защо си тук сега… тази вечер? Вече сме били заедно.

— Не сме приключили. Още не.

— Защо отново поемаш риск?

Защо го притискаше? Ако искаше да знае отговора, той щеше да й го даде, но се съмняваше, че ще остане доволна от него.

— Защото си те представям гола и възбудена, откакто беше на тринайсет или четиринайсет. — Пое си дълбоко въздух и бавно издиша. — Откакто с Луи отидохме на обществения плаж с приятели и ти също беше там с няколко други момичета. Тях не помня, само теб. Беше с лъскав бански костюм с цвят на зелена ябълка. Беше цял бански и изобщо не беше оскъден, но имаше цип отпред, който ме подлуди. Помня как те гледах, докато си говореше с приятелките си и слушаше музика, и не можех да сваля очи от ципа. Тогава за пръв път забелязах гърдите ти. Бяха малки и островърхи и не можех да мисля за нищо друго, освен за това как свалям ципа, за да ги видя, за да видя промените в тялото ти. Стана ми толкова твърд, че ме болеше и трябваше да легна по корем, за да скрия небивалата си ерекция. Вечерта, когато се прибрах, си представях как се промъквам през прозореца на спалнята ти. Фантазирах как те гледам, докато спиш, а русата ти коса е разпиляна в кръг на възглавницата. След това си представих как се събуждаш и ми казваш, че си ме чакала, протягаш ръце и ме каниш в леглото си. Виждах се как се вмъквам между чаршафите, вдигам блузата и свалям бикините ти. Ти ми позволяваше да докосвам малките ти гърди, колкото си искам. Позволяваше ми да те докосвам и между краката. Фантазирах с часове. Бях на шестнайсет и знаех за секса повече, отколкото трябваше. Ти беше малка и наивна, и не знаеше нищо. Беше принцесата на Трули, а аз бях незаконният син на кмета. Не бях достоен да ти целувам краката, но това не ми попречи да те желая до болка. Можех да се обадя на няколко познати момичета, но не го направих. Исках да си фантазирам за теб. — Той отново пое дълбоко въздух. — Сигурно ме мислиш за извратеняк.

— Да — засмя се тихо тя, — за небивал извратеняк.

Той погледна през рамо и забеляза смеха в големите й кафяви очи.

— Не се ли сърдиш?

Тя поклати глава.

— Не мислиш, че съм ужасно извратен? — Често се бе чудил дали не е такъв.

— Всъщност съм поласкана. Мисля, че всяка жена обича да си мисли, че все някога през живота й поне един мъж е фантазирал за нея.

О, тя нямаше и представа.

— Е, ами аз съм си те представял понякога.

Тя се обърна към него и посегна към копчето на ризата му.

— И аз съм си те представяла.

С притворени клепачи той гледаше белите й ръце върху червения плат, тънките й пръсти, които се движеха към кръста му.

— Кога?

— Откакто се върнах. — Тя издърпа ризата от джинсите. — Миналата седмица си представях това.

Наведе се и леко докосна с език едното му зърно. То се втвърди като грапава кожа и той вплете пръсти в косата й.

— И какво друго?

— Това. — Тя разкопча джинсите му и пъхна ръка в боксерите му. Когато обви меката си длан около твърдия ствол и стисна, той го почувства в стомаха си. Започна да движи ръката си от основата до главичката, нагоре и надолу, а той стоеше неподвижно и попиваше всичко — допира на меката й коса сред пръстите му, докосването на влажната й уста върху гърдите и гърлото му. Усещаше някакъв лек парфюм върху кожата й и когато го целуна, имаше вкус на уиски, кафе и страст. Обожаваше езика й в устата си и ръката й в панталоните. Обожаваше да я гледа в очите, докато го докосва.

Ник съблече пуловера й и разкопча сутиена й. Помисли за стотиците си фантазии с тази жена. Всички те заедно бяха едва бледо копие на реалността. Той обхвана заоблените й бели гърди с длани и погали съвършените розови зърна.

— Казах ти, че искам да те оближа целия — прошепна тя, докато смъкваше панталоните и боксерите му.

— И това си представях.

Тя коленичи пред него, още с джинси и чорапи, и го пое в горещата си влажна уста. Дъхът му изскочи от дробовете и той разтвори крака на ширината на раменете, за да запази равновесие. Тя целуна главата на пениса му и нежно погали тестисите. Той потръпна и отметна красивата й коса от лицето, за да вижда дългите й мигли и нежни страни.

По принцип Ник най-много обичаше оралния секс. Невинаги си слагаше презерватив за него — оставяше жената да реши. Но не искаше да свърши в устата на Дилейни. Копнееше да я гледа в очите, докато навлиза дълбоко в нея. Искаше да знае, че тя го усеща там. Желаеше да почувства как тя го обхваща в тялото си и да усети дивите й пулсации. Искаше да забрави за предпазните средства и да остави нещо от себе си дълбоко в нея, след като си отиде. Не беше чувствал такива неща с друга жена. Искаше още. Искаше нещата, на които не смееше да се надява. Искаше да я направи своя за повече от една нощ. За пръв път в живота си искаше от една жена повече, отколкото тя самата от него.

Накрая я издърпа към себе си и извади презерватив от джинсите си. Постави го в дланта й.

— Облечи ме, диваче.