Л. Дж. Смит
Кръвожадност (6)

5

Ден по-късно влакът спря със стържещ звук.

— Батън Руж! — извика кондукторът в далечината.

Приближавахме Ню Орлиънс, но на мен ми се струваше, че времето се движи прекалено бавно. Бях опрял гръб на стената на купето и наблюдавах пътниците, които забързано прибираха багажа си, за да слязат на спирката, когато погледът ми попадна върху зелен билет, върху който с големи удебелени букви бе отпечатано нещо. Наведох се и го взех. Господин Реми Пикар, от Ричмънд до Ню Орлиънс.

Пъхнах билета в джоба си и закрачих жизнерадостно обратно по коридорите на влака, докато не усетих, че някой ме гледа любопитно. Обърнах се. Две сестри ми се усмихваха през прозореца на частно купе с развеселени изражения. Едната държеше ръкоделие, а другата пишеше в дневник, подвързан с кожена подвързия. Двете бяха наблюдавани със зоркия поглед на ястреб от ниска, закръглена жена на около шейсет години, облечена цялата в черно, навярно тяхна леля или придружителка.

Отворих вратата.

— Господине? — извърна се жената към мен. Приковах поглед във воднистите й сини очи.

— Мисля, че сте забравили нещо във вагон-ресторанта — казах аз. — Нещо, от което се нуждаете — продължих, като подражавах на ниския и уверен тон на Деймън. Погледът й се отмести, но усетих, че този път беше по-различно от начина, по който кондукторът откликна на думите ми. Когато се опитах да го подчиня на волята си, имах чувството, че мислите ми се сблъскват със стена; а тук сякаш мислите ми проникваха през мъгла. Жената наклони глава, внимателно заслушана.

— Оставих нещо… — поде смутено и гласът й замря. Но аз усетих нещо в мозъка си — като преплитане на две съзнания и бях сигурен, че тя няма да се бори с мен.

Възрастната придружителка се размърда и се изправи от мястото си.

— Ами да, наистина забравих нещо — заяви, след което излезе и забърза надолу по коридора, без да се обръща. Металната врата на купето се затвори с тихо изщракване и аз дръпнах плътните тъмносини завеси, които закриха прозореца, гледащ към коридора.

— Приятно ми е да се запознаем — изрекох и се поклоних на двете момичета. — Името ми е Реми Пикар — додадох и погледнах тайно към билета, подаващ се от джоба на сакото.

— Реми — повтори тихо по-високото момиче, сякаш искаше да запомни името ми. Усетих пулсирането на острите ми зъби във венците. Бях гладен, а тя беше толкова прелестна… Стиснах устни и се заставих да се овладея. Не още.

— Най-сетне! Леля Мини никога не ни оставя сами! — възкликна по-голямото момиче. Изглеждаше около шестнайсетгодишна. — Тя смята, че не може да ни се вярва.

— А в момента може ли да ви се вярва? — подкачих я, като се впуснах в лек флирт. Като човек щях да се надявам подобна размяна на любезности да завърши със стискане на ръка или лека целувка по бузата. Сега мислех единствено за кръвта, течаща във вените на девойката.

Настаних се до по-голямото момиче, а по-младото впери любопитния си поглед в мен. Тя ухаеше на гардении и току-що изваден от фурната хляб. Сестра й — най-вероятно бяха сестри, с еднаквите си кестеняви коси и стрелкащи се сини очи — излъчваше по-богат аромат, екзотична смесица от индийско орехче и наскоро окапали есенни листа.

— Аз съм Лавиния, а това е Сара Джейн. Местим се в Ню Орлиънс — рече едното момиче и остави ръкоделието в скута си. — Искате ли да ви кажа нещо? Боя се, че Ричмънд ужасно ще ми липсва — додаде унило.

— Татко почина — включи се в разговора Сара Джейн и долната й устна потрепери.

Аз кимнах, като прокарах език по острите кучешки зъби. Сърцето на Лавиния биеше по-силно от това на сестра й.

— Леля Мини иска да ме омъжи. Ще ми разкажете ли какво е да си семеен, Реми? — Лавиния посочи към пръстена на четвъртия ми пръст. Колко наивна бе тя и колко малко знаеше, че пръстенът няма нищо общо с брака, но има много общо с възможността да преследваш момичета като нея на дневна светлина.

— Да си женен е хубаво, ако си срещнала подходящия мъж. Мислиш ли, че ще го срещнеш? — попитах я, взирайки се в очите й.

— Аз… аз не зная. Предполагам, че ако прилича на вас, ще се смятам за късметлийка. — Дъхът й опари бузата ми и аз знаех, че няма да мога да се сдържа още много дълго.

— Сара Джейн, обзалагам се, че леля ти има нужда от помощ — заявих, като впих поглед в зелените очи на момичето. Тя застина за миг, сетне се извини и излезе да намери леля си. Нямах представа дали съм я заставил чрез внушението си или се бе подчинила на заповедта ми, защото просто беше дете, а аз — възрастен.

— О, вие сте истински дявол, нали? — попита Лавиния с усмивка, а очите й блеснаха игриво.

— Да — отвърнах припряно. — Да, аз съм истински дявол, скъпа моя. — Оголих зъбите си и видях с огромно задоволство как очите й се разшириха ужасено. Най-хубавата част от храненето беше очакването, да видя как жертвата ми трепери, безпомощна, моя. Наведох се бавно, наслаждавайки се на мига. Устните ми се впиха в нежната й кожа.

— Не! — ахна тя.

— Шшт — прошепнах, притеглих я по-близо и зъбите ми докоснаха кожата й, отначало съвсем леко, сетне по-настойчиво, докато накрая ги забих в шията й. Стенанията й се превърнаха във викове и аз притиснах длан към устните й, за да ги задуша, докато смучех жадно сладката течност. Тя изпъшка леко, но много скоро стоновете й се превърнаха в котешки мяукания.

— Следваща спирка Ню Орлиънс! — извика кондукторът, изтръгвайки ме от опиянението.

Погледнах през прозореца. Слънцето се бе спуснало ниско в небето, а почти мъртвото тяло на Лавиния бе натежало в ръцете ми. Отвън Ню Орлиънс изникна като мечта, виждах безбрежната синева на океана. Приличаше на живота, който ме очакваше: безкраен низ от години, безкраен низ от хранения, безкраен низ от хубави момичета със сладки въздишки и сладка кръв.

— Неизтощим копнеж по теб, задъхан, вечно млад^[1] — прошепнах, доволен колко чудесно пасва строфата от стихотворението на Кийтс на новия ми живот.

— Господине! — Кондукторът почука на вратата. Излязох от купето, като изтрих уста с опакото на ръката си. Беше същият млад мъж, който ни бе спрял двамата с Деймън малко след Мистик Фолс и зърнах как по лицето му премина сянка на подозрение.

— Значи вече сме в Ню Орлиънс? — попитах, все още усещайки сладостта на кръвта на Лавиния в гърлото си.

Кондукторът с пясъчнорусата коса кимна.

— А дамите? Те знаят ли?

— О, да, знаят — отвърнах, без да откъсвам поглед от него, като извадих билета от джоба си. — Но те помолиха да не ги безпокоят. Аз също моля да не бъда обезпокояван. Ти никога не си ме виждал. Никога не си минавал покрай това купе. Ако по-късно някой те попита, ще кажеш, че сигурно са били крадци, които са се качили във влака на гарата в Ричмънд. Сторили са ти се подозрителни. Войници от армията на Севера — скалъпих набързо историята.

— Войници от армията на Севера? — повтори объркано кондукторът.

Въздъхнах. Докато не овладеех напълно внушението, трябваше да се придържам към по-примитивен начин за изтриване на паметта. С едно светкавично движение сграбчих мъжа за врата и го прекърших с лекота, сякаш беше грахова шушулка. След това го хвърлих в купето при Лавиния и затворих вратата зад себе си.

— Да, войниците от Севера винаги оставят кървава бъркотия, нали? — попитах реторично. Сетне се отдалечих, подсвирквайки си и се запътих към пушалнята, за да прибера Деймън.