Л. Дж. Смит
Кръвожадност (30)

30

19 октомври 1864

„Не ме застрашава непосредствена опасност, но не се чувствам в безопасност. Чудя се дали някога отново ще се почувствам в безопасност или винаги ще копнея за нещо, което няма да се сбъдне. Дали ще привикна с болката? Дали след двайсет, двеста, две хиляди годиш ще си спомням тези седмици? И дали ще помня Кали и огнената й коса, смеха й?

Ще ги помня. Трябва да ги помня. Кали ме бе спасила и ми бе дала още един шанс за живот. В известен смисъл тя беше дневната светлина, която настъпи след мрака, който Катрин бе хвърлила върху съществуването ми. Катрин ме бе превърнала в чудовище, но Кали ме бе променила обратно в Стефан Салваторе, с който се гордеех.

Пожелавам й цялата любов на света. Желая й най-доброто. Искам да живее в светлина и да намери мъж — човек — който ще я цени и обожава, ще я отведе далеч от къщата на Галахър в някой тих дом край езерото, където тя ще научи децата си как да хвърлят камъни в реката, за да подскачат.

Може би така ще ме запомни тя: не като чудовище, а просто като някой, който е споделил една топла лятна утрин с нея и я е научил да хвърля камъни, като завърта леко китката си. Може би някой ден и двамата ще се сетим едновременно за този спомен. Може би дори тя ще разкаже на децата си и на внуците си и те ще ме познават като мъжа, научил я да хвърля камъни. Слаба надежда, но все е нещо. Защото докато Кали ме помни, двамата ще бъдем свързани. И може би, след време, ще бъде достатъчно да сме свързани само с тънката нишка на спомена.“

Събудих се посред нощ от нещо, което ми приличаше на градушка от камъни, трополящи по стъклото на прозореца. Въпреки правилата на Лекси, надникнах през тънкия процеп между завесите и се взрях в мрака. Дърветата бяха голи и клоните им стърчаха като призрачни ръце към небето. Макар че нощта беше безлунна, видях как една миеща мечка притича през двора. После различих някаква фигура, застанала зад една от колоните на портала.

Кали.

Навлякох набързо ризата си и се спуснах по стълбите, като се стараех да се движа безшумно. Последното нещо, което исках, беше Бъкстон или Лекси да разберат, че човешко същество ме е проследило до къщата.

Вратата се затвори с глух звук зад мен и видях как Кали подскочи.

— Тук съм — прошепнах, едновременно възбуден, смутен и развълнуван.

— Здравей — рече тя срамежливо. Беше облечена в синя рокля, с кожена наметка. Шапката й бе нахлупена ниско върху къдриците, а през рамото й бе преметната пътна чанта. Кали кимна и видях, че трепереше. Повече от всичко на света исках да я отнеса горе, за да се сгушим под завивките в леглото ми и да я стопля.

— Отиваш ли някъде? — попитах, като кимнах към чантата й.

— Надявам се. — Пое ръцете ми в своите. — Стефан, не ме интересува какъв си. Никога не ме е интересувало. Искам да съм с теб. — Впи очи в моите. — Аз… аз те обичам.

Сведох поглед към земята. Огромна буца заседна на гърлото ми. Когато бях човек, си мислех, че обичам Катрин, докато не я видях окована с вериги, с намордник и пяна на устата. Почувствах единствено отвращение при гледката. А Кали ме бе видяла в безсъзнание, кървящ от върбинката, пронизан от похитителите си, да се бия с брат си в цирка, и все още ме обичаше. Как беше възможно?

— Не е нужно да ми отговаряш — изрече тя забързано. — Просто исках да ти го кажа. Заминавам, независимо от всичко. Не мога да остана с татко, не и след всичко, което се случи. Смятам да се кача на влака и ти можеш да дойдеш с мен. Не си длъжен, но ми се иска да дойдеш — избъбри смутено.

— Кали! — прекъснах я и притиснах пръст към устните й. Очите й се разшириха, в тях се мярнаха страх и надежда.

— Бих отишъл навсякъде с теб — промълвих. — Аз също те обичам и ще те обичам до края на живота си.

Лицето на Кали засия от радост и щастие.

— Имаш предвид до края на неживота си — поправи ме с дяволити пламъчета в очите.

— Откъде знаеш къде живея? — попитах, внезапно изпълнен със смут.

Кали се изчерви.

— Веднъж те проследих. Когато избяга след първата вампирска битка. Исках да зная всичко за теб.

— Е, сега знаеш.

Неспособен да се сдържа, я притеглих в прегръдките си и сведох устни към нейните. Вече не ме беше страх, че ще чуя пулсирането на кръвта във вените й или ударите на сърцето й, забързани от очакване. Тя се притисна към гърдите ми и устните ни се докоснаха.

Целунах я жадно, замаян от мекотата и сладостта на нейните. Зъбите ми не се удължиха, цялото ми желание беше само за нея, в човешката й форма, исках я такава, каквато беше.

А тя беше мека и топла, с вкус на мандарина. В този момент си представих бъдещето ни. Щяхме да се качим на влака и да заминем колкото се може по-надалеч от Ню Орлиънс, може би в Калифорния или дори в Европа. Ще се установим в малка къща, ще отглеждаме животни, от които щях да се храня, а двамата с Кали щяхме да изживеем дните си заедно, далеч от любопитните очи на обществото.

Но една досадна мисъл ме загложди в едно ъгълче на съзнанието: дали ще я превърна във вампир? Мразех дори да си представя как ще го направя, да забия зъби в бялата й шия, да я накарам да живее живот, в който ще копнее за кръв и ще се бои от дневната светлина. Ала в същото време не можех да понеса мисълта, че тя ще остарее и ще умре пред очите ми. Разтърсих глава, за да прогоня тези мисли. По-късно щях да решавам. Двамата щяхме да решим.

— Стефан — промърмори Кали, но в същия миг ахна, изплъзна се от ръцете ми и се свлече на земята. От гърба й стърчеше касапски нож, а от раната шуртеше кръв.

— Кали! — извиках и паднах на колене. — Кали!

Обезумял, разкъсах вената на китката си и се опитах да накарам Кали да пие от кръвта ми, за да я излекувам. Но преди да успея да притисна ръка към отворената й уста, една ръка ме сграбчи за яката на ризата и ме отдръпна.

Нисък, познат смях проряза нощта.

— Не толкова бързо, братко.