Л. Дж. Смит
Кръвожадност (18)

18

Веднага след като прибрах и последния билет и взех последния долар, се вмъкнах в палатката зад дебелия мъж, стиснал в юмруците си по едно потно руло от банкноти на Конфедерацията. Въздухът бе наситен с воня на пот, дървени стърготини и, разбира се, кръв.

Хората се тълпяха около нас, плащаха допълнително пари, за да зяпат „Най-силния мъж на земята“ и „Татуираната дама“, които бяха скрити зад дебели черни завеси, оформящи отделни клетки в палатката. Но най-многобройната тълпа се бе струпала около Джаспър. Обявяваха се огромни залози, съпроводени от викове и оживени ръкомахания, а омазнени банкноти постоянно сменяха притежателите си. Джаспър дъвчеше доволно навлажнената си пура и се смееше.

Моряци вадеха чуждестранни банкноти от портфейлите си. Неколцина тийнейджъри залагаха и последните си монети. Добре облечени мъже във вратовръзки размахваха златни монети.

— Искаме битка, искаме битка, искаме битка! — започна да крещи някакъв мъж със зачервено лице. Мигом хората, седнали до него, започнаха да му пригласят. Три елегантно облечени жени, чиито коси бяха вдигнати в елегантни купчини от къдрици високо на главите, се спогледаха, изкискаха се и се присъединиха към виковете. Плътните им алтови гласове контрастираха с баритоновите на мъжете.

Галахър влезе в палатката, бастунът му проправяше пътека през дървените стърготини. Хората се извръщаха, проточили вратове, за да го зърнат; под купола на цирка той беше не по-малка атракция от всички природни изроди. В крайна сметка, това беше мъжът, заловил вампира.

Бъди силен, братко, прошепнах, припомняйки си всички онези пъти, когато Деймън бе участвал в различни схватки в Мистик Фолс. Деймън никога не бе предизвиквал онези сбивания, но винаги е бил добър борец, винаги си е служил бързо и ловко с юмруците си. Затова и толкова много го уважаваха във войската. Но сега, в двубой срещу планински лъв, особено след като не се бе хранил от дни… Потреперих.

— Братко? — прошепнах колебливо, толкова тихо, че да ме чуе само той. Надявах се да ми отговори, макар да не бях сигурен дали изобщо ме е чул. И да беше, не ми отвърна.

— А сега, нека ви представя нашите съперници! — Гласът на Галахър ме изтръгна от унеса. Двамата звероукротители, с ръце в кожени ръкавици, обути с ботуши над коленете, излязоха на арената, повели доста мършав и неугледен планински лъв. Животното имаше сиво-жълта козина и пожълтели зъби, но въпреки изпосталялото си тяло изглеждаше доста свиреп. И гладен. Сякаш по даден знак, тълпата нададе дружен рев.

— В единия край на арената е планинският лъв. Но това не е обикновена котка. Този звяр е Отмъстителя от Албърта! Дошъл е от Канада, за да открие ловеца, убил самката му. Той изкорми ловеца, съпругата му и всичките му деца, с изключение на най-малкото, чиито крака звярът погълна, оставяйки го живо, за да ни разкаже историята. Оттогава навярно сте проследили съдбата на планинския лъв от вестниците, докато си е проправял триумфално път, унищожавайки с еднаква жестокост и юнионисти и конфедералисти. Тази вечер е тук само защото го заловихме, докато се опитваше да избяга на борда на товарен кораб, който щеше да отпътува за Андите в Южна Америка. Представям ви планинския лъв, дами и господа! — изкрещя Галахър с цялото си умение на шоумен.

Тълпата заръкопляска ентусиазирано, а някои дори нададоха възторжени викове.

— Противникът му е легендарният вампир, който стряска децата и техните родители от векове. Виктор Свирепия е бил роден през 1589 година и е бил наследник на Хабсбургската империя, докато за пръв път вкусил кръв — на сестра му — и сложил началото на тривековна кървава лудост, оставила купища пресушени тела из целия свят. С приблизително по две жертви на ден, Виктор досега е убил милион и половина души. Тази неспирна жажда за кръв продължава и тази вечер.

Този път ръкоплясканията бяха по-нервни, но виковете — по-високи.

Галахър разпери театрално ръце и Деймън излезе на арената, заобиколен от четирима дресьори. Ръцете и краката му бяха оковани във вериги, а лицето му бе частично скрито от намордника. Кожата му кървеше от върбинката, а очите му бяха кървясали. Никога не бях виждал подобно изражение на лицето му.

Можех да разбера омразата, която изпитваше — самият аз едва се сдържах да не убия хората, които го държаха. Деймън ме бе нарекъл хладнокръвен убиец. Но сега погледът на брат ми не изразяваше просто спортен хъс за победа. В очите му се четеше кръвожадност.

Палатката притихна. Планинският лъв се изправи, а веригите му издрънчаха зловещо. Но Деймън просто стоеше в ъгъла на арената, сякаш напълно нехаещ за това, което всеки миг щеше да го връхлети.

— И… старт! — изрева Галахър. Дресьорите мигом отключиха веригите на Деймън и отвориха желязната врата на клетката на планинския лъв, след което избягаха от арената. Лъвът се хвърли към гърдите на Деймън и го събори. Деймън нададе измъчен вик, но в следващия миг скочи на крака и изрева. Лицето му пламна, а зъбите му се оголиха. Знаех, че всичко това беше инстинктивно: Силата на Деймън се надигаше. През последните няколко седмици бях научил, че това е характерно за расата ни: нашата сила ни позволяваше да правим неща, без дори да ги осъзнаваме. Въпреки външната слабост на Деймън, Силата му беше непокътната.

Лъвът скочи отново, но Деймън се наведе, стрелна се под лапите му, сетне се надигна в точния момент, за да вкопчи с две ръце врата на звяра. Тръсвайки глава лъвът отхвърли Деймън, който се претърколи и спря чак когато се удари във вратата на оградата, опасваща арената.

Деймън простена отново и остана да лежи на земята. Лъвът веднага се насочи към жертвата си.

Тълпата подивя, приятели се тупаха един друг по ръцете, подскачаха, ръкомахаха, сякаш самите те се биеха.

Един от звероукротителите, застанал отстрани, смушка Деймън с дълъг прът, за да го накара да се размърда. Деймън се извъртя и го събори. Докато мъжът се опитваше да се изправи, двама от близкостоящите зрители го сритаха в корема, а после го прехвърлиха през перилото, обграждащо арената.

Без да обръща внимание на разигралата се сцена, Деймън се придвижи към средата на арената, като остави лъва да го обикаля бавно.

След продължителна пауза Деймън изръмжа диво и се хвърли към животното, което изрева в отговор и също нападна, но този път брат ми отстъпи настрани, а когато лъвът го пропусна, Деймън обви ръка около врата му. Със сила, която никой не бе очаквал, Деймън тръшна животното по гръб. Смяташе да се метне отгоре му и да го убие, но звярът внезапно се изправи и заби нокти в ръката на Деймън.

Лъвът вдигна лапата си и завъртя Деймън във въздуха като муха, закачена на въдичарска кукичка. После плътта се разкъса и Деймън полетя, а зад него се изви червена кървава дъга. Приземи се с глухо тупване на арената, макар че едва го чух от страшния рев на подивялата тълпа.

Олюлявайки се, брат ми се изправи на крака, като притискаше ранената си ръка с другата. Раната не зарастваше толкова бързо, както обикновено при вампирите — запитах се дали върбинката не бе притъпила Силата.

Беше ясно, че се нуждаеше от кръв. Инстинктите му за оцеляване и съпътстващият ги адреналин отслабваха. Канех се да се втурна към арената заедно със здравеняка до мен, когото да предложа на брат си, но една топла ръка се отпусна на рамото ми.

Кали.

— Ужасно е — промълви тя. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели, докато стискаха полите на роклята й. Устните й трепереха. — Повече не мога да гледам това варварство.

— Тогава кажи на баща си да го спре — изсъсках.

Тропането по дървените трибуни набираше скорост ведно с препускащите човешки сърца. Кървавите дири върху дървените стърготини на арената не бяха достатъчни, за да ги задоволят — те искаха да видят смърт.

Сега Деймън обикаляше около планинския лъв, а животното се бе свило в средата на арената. Движеше се колкото е възможно по-малко, но жълтите му очи следяха Деймън. Внезапно Деймън се затича с невероятна скорост в кръг около лъва, принуждавайки животното да се върти и върти, все едно гонеше опашката си.

Тълпата притихна. Чуваха се само учестеното дишане на Деймън и хриповете на лъва, отекващи под платнището на палатката. Деймън обикаляше плячката си, като се движеше по-бързо, отколкото лъвът можеше да възприеме.

Множеството ахна, когато брат ми се стрелна към планинския лъв и преди звярът да се осъзнае, Деймън скочи върху него и впи зъби в мускула зад главата му. Забиваше зъбите си все по-надълбоко, докато лъвът риташе и се мяташе обезумяло.

Кали се вкопчи в ръката ми. Очите ми бяха приковани в сцената, а тялото ми бе готово да се изстреля към арената, ако се наложи да се намеся.

Планинският лъв отпадаше. С всеки скок все повече кръв багреше дървените стърготини, следите приличаха на малки ручеи. Левият му заден крак се влачеше; треперейки, животното започна да се отпуска върху земята. Деймън вдигна глава и се изви назад, готов да впие зъбите си във вената на врата на огромната котка.

В този миг звярът успя да отхвърли Деймън. Брат ми се опита да се задържи на крака, но планинският лъв се нахвърли отгоре му и го захапа отстрани.

Тълпата ахна отново, сетне започна да дюдюка.

Бори се, шептях с всяка фибра на съществото си, стиснал юмруци.

Деймън се отпусна. Приличаше на стар чехъл, провесен от устата на куче. Лъвът го захвърли върху земята, сетне отметна глава назад и разтвори пастта си. Но тъкмо когато животното се канеше отново да захапе плячката си, Деймън се претърколи. Заби рамото си отстрани в хълбока на объркания звяр и го събори по гръб, откривайки гърлото му. Мигновено Деймън разкъса вената със зъбите си. Планинският лъв се сгърчи и застина, а локвата кръв под него се уголемяваше все повече, докато заприлича на голямо кърваво езеро върху арената. В средата му беше моят брат, коленичил върху мъртвия планински звяр.

Деймън се изправи и се препъна назад. Огледа тълпата с широка усмивка, с оголени зъби, докато кръвта се стичаше по цялото му лице. Тълпата викаше, пляскаше и дюдюкаше, обезумяла от възторг, а Деймън само пристъпваше в полукръг, като от време на време облизваше устните си.

Галахър пляскаше с дебелите си ръце. Онези, които бяха спечелили пари, подскачаха и се прегръщаха. Тези, които бяха загубили, хвърляха шапките си на земята или се взираха невиждащо пред себе си.

Скочих напред, опитвайки се да си проправя път към брат си, но дресьорите вече се бяха насочили към него с извадени колове и мрежи от върбинка в ръце. Деймън явно беше замаян от толкова много кръв, след като не се бе хранил дълго, и сякаш изобщо не ги забеляза. Преди да успея да му изкрещя предупредително, мъжете го омотаха в мрежите и го извлякоха от арената.

Колкото и да бях бърз, нямаше да успея да се провра през тълпата зад тях, която блокираше целия път. Всички тези зяпачи, разлигавени, ревящи и дюдюкащи, препречваха пътя ми към изхода. Когато най-после успях да си проправя път, фургонът вече потегляше от панаира.

Изсвистя камшик. Копита затрополиха по земята. И в следващия миг, просто ей така, Деймън вече го нямаше.