Л. Дж. Смит
Кръвожадност (15)

14

С ръце, все още вдигнати във въздуха, стиснах устните си. Вече се бях научил, че и най-малкият стрес кара зъбите ми да нарастват, а зениците ми да се уголемяват; не исках да се подготвям за нападение, преди да зная с кого или с какво си имах работа.

— Джейк? Чарли? — извика женски глас, когато двама здравеняци се затичаха към мен от голямата къща. Макар и два пъти по-едри от мен, те бяха човешки същества. Мъжете ме сграбчиха за ръцете, но със студено задоволство отбелязах, че ако пожелаех можех да се измъкна от хватката им само с едно леко извиване.

С всяка частица на съществото си се борех да остана спокоен, като се надявах, че приличам на обикновен скитник. Нямаше гаранция, че битката с тях ще доведе до освобождаването на Деймън.

От верандата на къщата се приближи едно момиче и спря на няколко крачки от мен.

— Извинявам се — обърнах се към нея. Опитах се да придам нервност на тона си и да говоря задъхано. — Не разбрах, че е частна собственост. Скоро пристигнах в града, бях в една кръчма и… ами… — Гласът ми замря. Питах се дали лъжите ми няма да ме въвлекат в още по-голяма беда.

— Мислил си, че можеш да откраднеш от мен. — Момичето пристъпи напред. Косата й се спускаше до гърба като водопад от огнени къдрици, а върху главата й се мъдреше нещо, което подозрително ми приличаше на венец от върбинка. Беше облечена в бяла нощница, но бе обута с ботуши и виждах, че ръцете й са покрити с мазоли. Въпреки че очевидно бе от богато семейство, не беше разглезено градско момиче.

— Не. Не! Не крадях. Просто търсех вампира — обясних припряно.

Тя смръщи вежди.

— За да го откраднеш? — подметна с ръце на кръста.

— Не! — възкликнах отново и неволно дръпнах ръката си. Изпускайки ръката ми, единият мъж ме погледна изненадано. — Не — повторих, като се насилвах да остана неподвижен. — Долу край езерото видях плакат за шоуто и… ами, предполагам, че любопитството ми е взело връх. — Свих рамене.

Някъде изкукурига петел. Слънчевите лъчи бавно огряваха задния двор. Погледнах надолу към проблясващия камък на пръстена ми, благодарен, че Лекси си тръгна.

— Добре тогава — рече момичето и щракна с пръсти. Двамата огромни мъже ме пуснаха. — Щом си нов в града, откъде идваш?

— Мис… Мисисипи — излъгах. — Оттатък реката.

Тя отвори уста, за да каже нещо, но после я затвори.

— Ами, добре дошъл в Ню Орлиънс. Не зная какви са порядките в Мисисипи, но тук не можеш да се промъкваш в задните дворове на хората, за да гледаш добитъка им. Следващият път може да не срещнеш някой с толкова приятелско отношение като мен.

Едва се сдържах да не изтърся нещо язвително относно представата й за „приятелско отношение“, имайки предвид окаяното състояние на брат ми.

— И така, как се казваш, страннико?

— Стефан Салваторе — отвърнах. — А ти си госпожица Галахър, предполагам?

— Умно — заключи тя саркастично. — Това съм аз. Кали Галахър.

Един от едрите мъже пристъпи закрилнически към нея.

— Оставете ни — нареди тя. — Аз ще изпратя господин Салваторе.

— Благодаря — отроних разкаяно, докато я следвах по дългата чакълена пътека, покрай страничната остъклена тераса на къщата на път към портата в оградата. — Благодаря, че ми вярваш — добавих.

— Кой е казал, че ти вярвам? — попита тя остро, но по устните й пробяга развеселена усмивка.

— Ами, тогава, предполагам, че трябва да ти благодаря, задето не позволи на онези диваци да ме убият.

Тя отново се усмихна, този път по-широко. Зъбите й бяха бисерно бели, а един от предните бе мъничко крив. Вирнатото й носле бе обсипано с лунички, а тя ухаеше на портокали. Осъзнах, че бе минало доста време, откакто някоя жена ми се струваше красива с нещо друго, освен със сладкия дъх на кръвта си. Но зад красивата й външност се криеше жестокост, защото тази жена бе отговорна за пленничеството на брат ми.

— Може би си твърде хубав, за да бъдеш убит. А и всеки заслужава малко любезност, не мислиш ли?

Втренчих се в мазолестите й ръце и ми хрумна една мисъл.

— Ще бъде ли твърде грубо от моя страна да те помоля за още малко от твоята любезност?

Кали присви очи.

— Зависи за какво ме молиш.

— За работа — отвърнах и изпънах рамене.

Девойката поклати невярващо глава.

— Искаш да те наема? След като си влязъл незаконно в собствеността ми?

— Приеми го като израз на предприемчивост и страстта ми към… необикновените и странни неща — избъбрих. Лъжите направо се лееха от устата ми. — Тъй като съм нов, ще ми е трудно да си намеря работа, а и ако трябва да съм честен, винаги съм искал да работя в цирк.

Тя стисна челюсти и аз се притесних, че внезапно е решила да повика яките си пазачи. Но след това погледна към избелелите ми панталони и въздъхна.

— Имам чувството, че ще съжалявам за това, но ела утре вечер долу при „Лейк Роуд“. Нуждаем се от някой, който да къса билетите — последният избяга с една от дебелите дами. Трябва да идваш рано и да оставаш до късно. Утре ще има много хора заради двубоя.

— Да. Двубоят — промърморих, отново стиснах юмруци и преглътнах гневните думи, напиращи на езика ми.

— Да. — Тя се усмихна някак тъжно. — Тогава ще можеш да видиш твоя вампир в действие.

— Предполагам, че ще го видя — казах, обърнах се и излязох през желязната порта. Но ако успеех да осъществя намеренията си, никой нямаше да види „вампира в действие“, защото двамата с Деймън щяхме да сме си тръгнали много преди започването на двубоя.