Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дневниците на Стефан (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodlust, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Л. Дж. Смит. Кръвожадност

ИК „Ибис“, София, 2011

Редактор: Стамен Стойчев

Коректор: Мая Иванова

ISBN: 978-954-9321-62-3

История

  1. — Добавяне

24

Хукнах към езерото. Звукът от забиването на кола в плътта на Деймън отекваше в съзнанието ми. Щом стигнах до брега, се втренчих в отражението си във водата. Лешниковите ми очи се взряха в мен, устните ми бяха стиснати в тънка линия. Сграбчих един камък и го запратих гневно в езерото. Вълните разпръснаха образа ми на хиляди късчета.

Част от мен искаше да скочи в езерото, да плува до другия му край и никога повече да не се върне обратно. Да върви по дяволите Деймън, щом толкова много копнееше за смъртта. Но без значение колко много исках той да умре, не бих могъл да го убия. Въпреки всичко, ние бяхме братя и аз исках — имах нужда — да направя всичко, което беше по силите ми, за да го спася. В крайна сметка кръвта вода не става. Засмях се горчиво, когато се замислих за по-дълбокия смисъл на метафората. Кръвта беше много по-непонятна, много по-разрушителна, много по-опустошителна от водата.

Отпуснах се върху мръсния пясък на брега на езерото, докато лъчите на ноемврийското слънце струяха върху мен. Не зная колко дълго съм стоял така, преди да доловя приглушените стъпки, от които земята под мен вибрираше.

Въздъхнах. Не зная какво се бях надявал да намеря идвайки при езерото, но моят покой и тишина бяха разрушени, когато Кали се отпусна до мен.

— Всичко наред ли е? — попита тя и хвърли един камък, който цопна във водата. Не извърна лице към мен.

— Аз само… би ли ме оставила сам? — промърморих. — Моля те.

— Не.

Надигнах се и я погледнах право в очите.

— Защо не?

Кали стисна устни. Челото й се бе сбърчило, сякаш обмисляше сложен проблем. Тогава, колебливо, протегна тънкото си кутре и го прокара по повърхността на пръстена ми с лапис лазули.

— Чудовището има същия пръстен — отрони тя.

Главата ми подскочи ужасено. Как можах да забравя за пръстените?

Кали се прокашля.

— Вампирът, той… твой брат ли е?

Кръвта ми се смрази и аз скочих на крака.

— Не, Стефан! Остани. — Зелените очи на Кали бяха огромни, страните й аленееха. — Моля те. Просто остани. Зная какъв си и не се страхувам.

Отстъпих назад. Дишах бързо и накъсано. Главата ми се въртеше, имах чувството, че всеки миг ще повърна.

— Как можеш да знаеш какво съм и да не се боиш от мен?

— Ти не си чудовище — рече тя просто и също се изправи.

За миг двамата стояхме там, не говорехме, едва дишахме. Една патица се изви над езерото. В далечината изцвили кон. Мирисът на бор погъделичка носа ми. Забелязах, че Кали бе махнала всички стръкове върбинка от косата си.

— Как можа да го кажеш? — изумих се. — Бих могъл да те убия на мига.

— Зная. — Тя впи поглед в очите ми, сякаш търсеше нещо. Навярно душата ми. — Тогава защо не си го направил? Защо не ме убиеш сега?

— Защото те харесвам — промълвих, изненадан от думите си.

По устните й пробяга усмивка.

— Аз също те харесвам.

— Сигурна ли си? — Сграбчих китките й и тя леко се отдръпна. — Защото, когато те докосна, не зная дали искам да те целуна или… или…

— Целуни ме — прошепна тя задъхано. — Не мисли за другото.

— Не мога. Ако го направя, няма да се задоволя само с целувка.

Кали приближи към мен.

— Но ти ме спаси. Когато твоят… брат се нахвърли върху мен, ти го прониза. Ти прониза собствения си брат. Заради мен.

— Само в корема, не и в сърцето — изтъкнах.

— Все пак. — Отпусна ръка на гърдите ми, точно там, където би трябвало да е сърцето ми. Сковах се, опитвайки се да не вдъхвам уханието й.

Преди да реагирам, Кали извади игла от джоба си и прободе показалеца си. Смразих се.

Кръв.

Само една капка, като рубин, искреше на върха на пръста й.

Господи, кръвта на Кали. Ухаеше на кедрово дърво и на най-сладкото вино. Лицето ми плувна в пот, а дишането ми се учести. Сетивата ми се изостриха, а зъбите ми запулсираха. В очите на Кали се мярна страх, струеше от тялото й.

И изведнъж зъбите ми се прибраха. Отстъпих назад. Дишах тежко.

— Виждаш ли, ти не си чудовище — заяви тя твърдо. — Не си като него.

Изви се вятър и косата на Кали се накъдри зад нея като вълните в езерото. Тя потрепери, а аз приближих към нея.

— Може би — прошепнах в ухото й, опиянен от уханието й. Устните ми бяха на сантиметри от врата й. Не бих могъл да й призная колко живота бях отнел, как Деймън мислеше, че аз съм чудовището. — Но той е мой брат. Аз съм виновен, че е тук.

— Искаш ли да ти помогна да го освободиш? — попита тя решително, сякаш през цялото време бе знаела, че разговорът ще стигне дотук.

— Да — отвърнах просто.

Кали задъвка устната си, докато си играеше с кичур от косата си, като го увиваше и развиваше около пръста си.

— Но не си длъжна. — Избягвах очите й, за да съм сигурен, че не въздействах върху волята й.

Тя се втренчи изпитателно в мен, сякаш лицето ми бе шифър, който трябваше да разгадае.

— Нека се срещнем след два дни в полунощ — промълви накрая. — Тогава ще преместят Деймън на тавана.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Да.

— Благодаря ти. — Обхванах лицето й в шепите си, наведох се и притиснах чело о нейното. И после я целунах.

Докато стояхме така, длан до длан, гръд до гръд, бих могъл да се закълна, че сърцето ми отново оживя, туптейки в идеален синхрон с нейното.