Л. Дж. Смит
Кръвожадност (28)

28

— Спомняш ли си онзи път, когато счупихме кристалната купа на мама? И аз бях толкова изплашен как ще реагира тя, че се разплаках? — попитах брат си.

— Да, и тогава баща ни реши, че аз съм виновният, наби ме с камшика и ме нарече лош пакостник — отвърна Деймън мрачно. — Опитвах се да улесня живота ти, братко. Но това приключи. Този път ще си получиш точно това, което заслужаваш.

— Какво искаш да ти кажа, Деймън? — попитах гневно и толкова високо, че двамата пазачи ни погледнаха изненадано.

Деймън не отговори веднага, очите му бяха полупритворени.

— Ще ти кажа какво точно искам да кажеш… малко преди да те убия.

Завъртях очи в гневно отчаяние.

— Мислех, че ти си този, който иска да умре. А сега смяташ да ме убиеш?

Деймън се засмя.

— Знаеш ли, сега като се замисля, да бъдеш дяволско изчадие може би не е чак толкова лошо. Всъщност смятам, че това е роля, която идеално ще ми пасне. Може би не моето ново състояние презирам. А теб. Но ако те няма…

— Ако ме няма, ти ще останеш завинаги в шоуто на чудесата на Патрик Галахър — прекъснах го.

— Обаче я си признай, братко. Не мислиш ли, че шоуто на чудесата на Патрик Галахър е много по-забавно от ада? И след като веднъж си възвърна силите, бих могъл съвсем лесно да измисля план за бягство.

— И след това ще те заловят, точно както и първия път — заключих с отвращение.

Облегнах глава на решетките. Битката щеше да се състои само след час и аз не се бях отказал да спечеля Деймън на своя страна, да запаля искрата на близостта, може би още тлееща помежду ни. Но каквото и да кажех, той или не ми обръщаше внимание, или ми се подиграваше.

Беше невъзможно да разбера точно колко време съм прекарал в тази клетка. След като станах вампир, времето придоби различно измерение. Секундите и минутите вече нямаха значение. Открих, че пленничеството ми възвърна значението на времето, защото всяка секунда ни приближаваше към двубоя. Докато чаках, превъртах в ума си различни сценарии, по които би могла да протече тази схватка на живот и смърт. Представях си как Деймън прекършва врата ми с триумфален рев към тълпата. Виждах себе си, в плен на яростта, неволно да отнемам живота на брат си — отново.

Но какво щеше да се случи, ако и двамата откажем да се бием? Можехме ли с общи усилия по някакъв начин да преодолеем всички препятствия и да осъществим бягството си? Да, слугите на Галахър разполагаха с върбинка и колове, но ние притежавахме Силата. Само ако Кали беше на моя страна…

Сърцето ми се сви, пронизано от остра болка при мисълта за предателството на Кали. В съзнанието ми постоянно изплуваше образът на огненочервената й коса и блестящите й очи и още повече възпламеняваше гнева — и болката. Стиснах юмруци. Само ако бях послушал Лекси. Само ако не бях се доверил на човешко същество.

Единственото ми желание беше, ако ми е съдено да умра в тази битка, поне да умра със затворени очи, а не да търся лицето й в тълпата.

— Да вървим, момчета! — извика Галахър като отвори вратата със замах. Все едно идваше да изведе две деца на весел пикник. Беше облечен в черна жилетка и съвсем новият му златен часовник проблясваше на слабата слънчева светлина. Щракна с пръсти и пазачите мигом скочиха на крака, като набързо навлякоха униформата на дресьори на вампири: ръкавици, ботуши и гирлянди от върбинка.

Вратата на клетката се отвори и пазачите ни измъкнаха грубо. Сложиха намордници на устите ни и закопчаха ръцете ни с белезници на гърбовете. С превръзки на очите ни изведоха от тавана и поехме към черния железен фургон. След миг фургонът потегли, подскачайки по черния път към езерото.

Когато пристигнахме пред палатката, ни отведоха в различни посоки.

Докато вървяхме към кулисите зад арената, се разнесоха дюдюкания и викове: „Уроди!“. Стиснах челюсти. Запитах се дали Лекси се чуди къде съм, дали смята, че вече съм мъртъв.

Въпреки че бях със завързани очи, познавах всеки сантиметър от палатката. Отляво беше татуираната жена, а отдясно — Каролайн, най-грозната жена на света. Подът слезе надолу и разбрах, че съм на арената.

Усетих как нещо сграбчи ръката ми.

— Казах на много хора колко си ловък и хитър. Но заради мен, не се старай много, господин Салваторе. Заложил съм на брат ти — прошепна ми Джаспър весело.

Най-сетне свалиха превръзката от очите ми. Палатката бе осветена, все едно беше пладне, и всички пейки бяха наблъскани докрай със зрители. В средата на арената върху една маса Галахър събираше залози, а хората размахваха като пощурели талоните си във въздуха.

И тогава, с ъгъла на окото си, я видях.

Кали минаваше от пейка на пейка, а зад нея Бък носеше тясна кутия. Косата й бе прибрана на плитка, в която бяха вплетени стръкове върбинка, а лицето й бе бледо. Очевидно е била изпратена да събира залозите по пейките. Беше истинска дъщеря на баща си и отлично изпълняваше задълженията си.

Нито веднъж не погледна към мен.

Откъснах поглед от нея и го насочих към Деймън в противоположния край на арената. Деймън винаги е бил отличен боец, а последните схватки само го бяха направили по-силен. Ако Деймън искаше да ме убие, щеше да го направи.

Още повече, че сам щях да му го позволя. Дължах му го.

Джаспър удари звънеца за начало на двубоя и тълпата притихна. Галахър се изправи и гласът му прогърмя над множеството:

— Добре дошли, дами и господа, на поредната вълнуваща вечер, организирана от Патрик Галахър единствено за вас. Само преди няколко дни ви направихме свидетели на първата в света битка между вампир и планински лъв. Тази вечер ще имате удоволствието да наблюдавате схватката между двама вампири, като единият съперник е победителят от предишния двубой. И не само това — снижи глас, принуждавайки тълпата да затаи дъх, и се наведе напред — тези две чудовища са братя. Дошли са на този свят от една и съща утроба и сега единият от тях ще се запъти направо към ада.

Един камък ме удари по тила и аз се извъртях. Навсякъде имаше толкова много върбинка, че лицата на зрителите се сливаха в едно кошмарно море от очи носове и отворени усти.

— Братко, съжалявам за всичко, което съм направил. Моля те. Ако трябва да умрем, нека не е с омраза и гняв. Двамата с теб сме единствените останали от нашето семейство — прошепнах, стиснал челюсти и опитвайки се за последен път да достигна до Деймън. Деймън ме погледна за част от секундата и тръсна глава, но изражението му остана неразгадаемо. В средата на арената Галахър продължаваше да държи вниманието на публиката.

— Книгата за залагания е на ваше разположение още пет минути за последните залози. Но! — Вдигна ръка във въздуха в опит да усмири тълпата. Шумът в палатката леко стихна. — Останете след представлението, когато ще продаваме кръвта на победения. Кръвта дори на мъртвия вампир притежава лечебна сила. Лекува всички болести. Дори и онези, свързани със спалнята — смигна Галахър многозначително. Разнесоха се силни дюдюкания, последвани от радостни възгласи. Застинах, питайки се дали насъбралото се множество мисли, че всичко е измама: че ние сме провалили се актьори, а кръвта, която Галахър ще продаде след спектакъла, е някакъв вишнева отвара. Дали някой знаеше, че кръвта ще е истинска, че победеният, паднал в средата на арената, няма да се надигне и да поеме към дома си, след като всички се разотидат?

Кали знаеше. Кали знаеше и бе решила, че това ще бъде съдбата ми. Отново стиснах челюсти, готов за битка, готов да дам на публиката представлението, за което жадуваше. Внезапно осъзнах, че Джаспър ме е повлякъл покрай арената, за да предостави на зрителите последен шанс да преценят силата ми, преди да увеличат залозите си. Чувах откъслечни разговори от всички страни на палатката.

Онзи е с няколко сантиметра по-висок от другия. Ще сменя залога си.

Дали на твоята госпожа й ще хареса да получи някой от тези двамата за годишнината от сватбата ви?

Чудя се какво би било срещу истински лъв.

Облечен в свещенически дрехи мъж, който стоеше близо до Галахър, вдигна ръце, за да усмири тълпата. Разпознах го като укротителя на змии, който участваше в едно от представленията.

— Нека светлината на доброто озари тази битка и да върне изгубената душа в пречистващия огън на ада! — извика той, с което предизвика в палатката буря от емоции. Разнесе се свирка и двубоят започна.

Деймън обикаляше приведен в кръг около мен, както когато бяхме деца и тренирахме бокс. Аз имитирах неговата стойка.

— Кръв! — изрева един пиян мъж, провесен върху оградата, опасваща арената.

— Кръв! Кръв! Искаме кръв! — поде цялата палатка. Двамата с Деймън продължихме да се обикаляме.

— Нека не го правим — казах. — Нека да откажем да се бием. Какво могат да ни сторят?

— Не става въпрос за тях, братко — рече Деймън. — На този свят няма място за двама ни.

Гневът избликна от сърцевината на съществуването ми и се разпростря по цялото ми тяло. Защо да нямаше? Защо Деймън не можеше да ми прости? Вече не мислех, че го преследва споменът за Катрин. По-скоро смятах, че го преследвам аз. Не този, който бях, а този, за когото той ме мислеше — чудовище, което убива безмилостно, без страх от последствията. Как можеше да не признава саможертвата ми и всичко, което бях направил, за да бъде щастлив, за да се опитам да го спася? Извъртях се и юмрукът ми се стовари върху бузата му. Под окото му бликна кръв и тълпата изрева.

Деймън отвърна — удари ме по рамото и ме събори на земята.

— Защо го направи? — изсъска и оголи зъби за радост на тълпата.

— Защото ти го искаше — изсъсках в отговор, оголих на свой ред зъби, сетне го преметнах и сключих ръце около врата му.

Той обаче се освободи бързо и се върна в ъгъла си. Двамата стояхме в противоположните краища на ринга и се взирахме един в друг — смутени, гневни, сами.

— Бийте се! — ревна тълпата отново. Галахър ни гледаше свирепо, явно не знаеше какво да прави. Щракна с пръсти и Джаспър и Бък се спуснаха към нас с колове в ръце, решени да ни принудят да се бием. Ръгаха ни и ни бутаха с коловете, докато помежду ни останаха само няколко сантиметра. Юмруците ни бяха вдигнати, когато се разнесе невероятно силен трясък, сякаш небето над нас се разцепи на две. Изви се студен вятър и около краката ни се надигна облак от дървени стърготини и отломки. Замириса на дим.

— Огън! — извика паникьосан глас.

Озърнах се обезумяло. Една част от палатката бе в пламъци, а хората търчаха във всички посоки.

— Хайде!

Усетих две ръце да ме бутат по раменете. Кали. Очите ми се разшириха от изненада.

— Бягай, бягай, бягай! — крещеше тя и ме буташе. Държеше брадва в ръката си и аз бавно започнах да разбирам какво се бе случило. Нима тя наистина бе отсякла подпорите на палатката и я бе подпалила?

— Движи се! — Кали отново ме тласна. Беше удивително силна за човешко същество и след като няколко секунди стоях глупаво и примигвах като парализиран, се раздвижих, улових Деймън за китката и побягнахме покрай палатката, далеч от реката, все по-бързо и по-бързо към къщи.