Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дневниците на Стефан (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodlust, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Л. Дж. Смит. Кръвожадност

ИК „Ибис“, София, 2011

Редактор: Стамен Стойчев

Коректор: Мая Иванова

ISBN: 978-954-9321-62-3

История

  1. — Добавяне

3

Следван от Деймън, хукнах през гората, прескачах паднали клони и камънаци. Прехвърлих се през високата до кръста ми желязна порта на гробището, като се извърнах само за миг, за да се уверя, че Деймън не изостава. Двамата се провирахме на зигзаг из гората, а изстрелите отекваха като фойерверки в ушите ми, писъците на съгражданите ми звучаха като натрошено стъкло, а задъханото им дишане приличаше на тътена на гръмотевица. Чувах дори стъпките на тълпата, която ме преследваше, като всяка изпращаше вибрации през земята. Мислено проклех упоритостта на Деймън. Ако беше пожелал да пие повече преди днешния ден, сега щеше да е изпълнен със сила, а новопридобитата му бързина и сръчност вече щяха да са ни отвели далеч от тази бъркотия.

Промушихме се през горския гъсталак, из храстите се разбягаха катерици и полевки, а кръвта им затуптя ускорено заради близостта на хищниците. Откъм далечния край на гробището долетяха скимтящи и пръхтящи звуци.

— Хайде. — Сграбчих Деймън за китката и отново го изправих на крака. — Трябва да продължим да се движим. — Чувах пулсирането на кръвта, подушвах миризмата на метал, усещах тътена на земята. Знаех, че тълпата се бои от мен повече, отколкото аз от нея, но изстрелите завихряха съзнанието ми подтикваха тялото ми да лети напред. Деймън беше слаб и аз трябваше да го подкрепям.

Още един изстрел изсвистя, този път съвсем наблизо. Деймън се скова.

— Демони! — прогърмя гласът на Джонатан Гилбърт сред гората. Поредният куршум одраска рамото ми. Деймън политна към ръцете ми.

— Деймън! — Думата отекна в ушите ми, прозвуча толкова подобно на демон, че се сепнах. — Братко! — Разтърсих го, сетне започнах да го влача тромаво зад себе си към звуците, издавани от конете. Но въпреки че съвсем наскоро се бях нахранил, силата ми нямаше да трае вечно, а стъпките отекваха все по-близо и по-близо.

Най-сетне стигнахме до края на гробището, където няколко коня бяха привързани към железните колони. Те риеха земята с копита и толкова силно опъваха въжетата, с които бяха завързани, че вратовете им се издуваха. Една от черните кобили беше моята Мезаноте. Втренчих се в нея, хипнотизиран от отчаянието, с което се опитваше да се отдалечи от мен. Само допреди няколко дни аз бях единственият ездач, на когото тя вярваше.

Стъпките прозвучаха отново. Откъснах поглед от животното и поклатих глава, раздразнен от сантименталността, която проявявах. Измъкнах стария ловджийски нож на баща ми, затъкнат в единия ми ботуш. Това бе единственото, което бях взел, когато за последен път бях във Веритас, нашето семейно имение. Той не се разделяше с този нож, макар че никога не го бях виждал да го използва. Баща ми не беше от хората, които си служеха с ръцете си. Все пак в представите ми ножът символизираше силата и авторитета, които всички свързваха с Джузепе Салваторе.

Притиснах ножа към въжето, с което бе завързана кобилата Мезаноте, но дори не го срязах. Погледнах надолу и видях какво всъщност представляваше ножът: тъпо острие, което едва можеше да среже канап, но полирано, за да изглежда като истинско. Много подхождаше на баща ми, казах си с отвращение и задърпах въжетата с голи ръце. Стъпките се чуха съвсем наблизо и аз се озърнах като обезумял. Исках да освободя всички коне, за да не могат Джонатан и останалите мъже да ги възседнат, но просто нямаше време.

— Хей, момиче — прошепнах и погалих грациозната шия на Мезаноте. Тя зари нервно с копита в земята, сърцето й туптеше бясно. — Аз съм — прошепнах и се метнах върху гърба й. Кобилата се изправи на задните си крака, а от изненада аз я ритнах толкова силно в хълбоците, че чух изхрущяване на спукано ребро. Тя тутакси се укроти и аз я насочих в лек тръс към Деймън.

— Ела! — извиках му.

За миг в очите му проблесна сянка на съмнение, но после се протегна към широкия гръб на Мезаноте и се метна зад мен. Дали от страх или по инстинкт, но желанието му да избяга събуди в мен надеждата, че все пак не беше решил да умре.

— Убийте ги! — изкрещя глас и някой хвърли запалена факла към нас, която се изви във въздуха и падна в тревата пред краката на Мезаноте. Тревата мигом лумна, а кобилата се стрелна в противоположна посока на каменоломната. Зад нас отекваше трополене на копита — мъжете се бяха метнали върху останалите коне и сега ни преследваха.

Друг изстрел проехтя зад нас, последван от свистене на стрела. Мезаноте се изправи на задните си крака и високо изцвили. Деймън се плъзна, но успя да обхване с две ръце врата на кобилата, докато аз дърпах енергично кожените каиши, за да я обуздая. След няколко стъпки назад и четирите копита на Мезаноте стъпиха отново в прахта. Когато Деймън се изправи, видях тънка дървена стрела да стърчи от единия хълбок на коня. Умна тактика. От далечно разстояние преследваните ни имаха много по-голям шанс да забавят коня ни, отколкото да улучат някой от нас в сърцето.

Приведени ниско над Мезаноте, почти залепени за лъскавия й гръб, ние препускахме в галоп под клони и листа. Тя беше силна кобила, но щадеше лявата си страна, където бе влязла стрелата. Влажна струя от собствената ми кръв се стичаше надолу по слепоочието ми и капеше върху ризата ми, а хватката на Деймън около кръста ми бе опасно хлабава.

При все това продължавах да пришпорвам Мезаноте да препуска напред. Осланях се на инстинкта си, на нещо отвъд всяко обстойно обмисляне и планиране. Сякаш подушвах свободата и възможностите пред нас. Трябваше само да се доверя на себе си, че ще изведа и двама ни при тях. Дръпнах юздите и насочих коня извън гората, към полето зад имението Веритас.

Във всяка друга дъждовна утрин някой от прозорците на нашия стар дом щеше да свети, а лампите да багрят стъклото в оранжево-жълтите цветове на залеза. Прислужницата ни Корделия щеше да пее в кухнята, а Алфред, кочияшът на баща ни, щеше да е изправен на пост на входа. Двамата с баща ми щяхме да седим в приятелската тишина на трапезарията. Сега имението беше студена черупка на някогашната си същност: прозорците бяха тъмни, а земите напълно притихнали. Имението беше празно едва от седмица, но въпреки това Веритас изглеждаше така, сякаш бе изоставено от векове.

Прескочихме оградата и се приземихме доста нестабилно. Успях да възстановя равновесието ни, но с толкова рязко дръпване на юздите, че металът изтрака в зъбите на Мезаноте. След това заобиколихме едната страна на къщата. Кожата ми стана влажна и лепкава, докато минавахме покрай лехите с върбинка, засети от Корделия, чиито тънки стръкове достигаха до глезените.

— Къде ни водиш, братко? — попита Деймън.

Чух тропота на копитата на три коня, когато Джонатан Гилбърт, майор Локуд и шериф Форбс минаха напряко покрай езерото в задната част на собствеността ни. Мезаноте дишаше накъсано, а устата й бе покрита с жълтеникава пяна. Знаех, че ще бъде невъзможно да им се изплъзнем с езда.

Внезапно дрезгавата свирка на влака проряза утринта, заглушавайки тропота на копитата, вятъра и металните, стържещи звуци на зареждащи се пушки.

— Ще се качим на този влак — казах и смушках Мезаноте в хълбоците. Тя зави, препусна още по-бързо и прелетя над каменната стена, която отделяше Веритас от главния път.

— Хайде, моето момиче — прошепнах. Очите й бяха обезумели и ужасени, но кобилата препускаше в галоп надолу по пътя, а след това и по главната улица. Показаха се овъглените останки на църквата, почернелите й тухли стърчаха като зъби от покритата с пепел земя. Аптеката също бе изгорена до основи. Към рамките на всички врати бяха приковани кръстове; над повечето висяха клонки на върбинка, сплетени в гирлянди. Едва познах мястото, в което бях живял през всичките си седемнайсет години. Мистик Фолс не беше мой дом. Вече не.

Зад нас конете на Джонатан Гилбърт и майор Локуд ни настигаха все повече и повече. Пред нас чувах влака да приближава, стържейки релсите. Пяната около устата на Мезаноте стана розова от кръвта. Кучешките ми зъби бяха сухи и аз облизах напуканите си устни, чудейки се дали жаждата за кръв ме измъчваше постоянно, защото бях млад вампир или винаги щях да се чувствам по този начин.

— Готов ли си да си тръгнем, братко? — попитах и дръпнах поводите на Мезаноте. Тя спря, като ми даде достатъчно време, за да скоча, преди да рухне на земята. От устата й бликна кръв.

Прозвуча изстрел и от хълбока на Мезаноте също шурна кръв. Дръпнах Деймън за китките и двамата се хвърлихме в последния вагон, миг преди влакът да отмине гарата с тътен, оставяйки гневните викове на Джонатан Гилбърт и майор Локуд далеч зад себе си…