Л. Дж. Смит
Кръвожадност (31)

31

Завъртях се с оголени зъби и с ръка, готова за удар. Преди да успея да помръдна, Деймън ме сграбчи за раменете и ме запрати през улицата. Тялото ми се стовари тежко на пътя и ръката ми се пречупи под неестествен ъгъл. Изправих се бързо на крака. Кали лежеше върху тревата, червената й коса се стелеше по раменете, а около нея се бе образувала локва кръв. Простена тихо и разбрах, че сигурно е в предсмъртна агония.

Спуснах се към нея, като свивах и разпусках ръка, изпомпвайки кръв от отворената си рана, за да й дам да пие, но Деймън ме пресрещна, заби рамо в гърдите ми и ме събори по гръб.

Станах бързо.

— Това трябва да спре веднага! — изкрещях, готов за нападение. Връхлетях отгоре му с намерението да го разкъсам на две, да му дам това, за което отдавна жадуваше.

— Сега ли трябва да спре? Преди вечеря? — попита Деймън и по устните му бавно пропълзя усмивка. Гледах ужасено как коленичи на земята, оголва зъби и ги забива в шията на Кали. Засмука свирепо, без да спира. Опитах се да го изблъскам, но той беше твърде силен. От колко ли човешки същества се бе хранил след нашето бягство?

Продължих да го тегля в отчаян опит да освободя Кали, но Деймън не помръдваше все едно беше мраморна статуя.

— Помощ! Лекси! — изревах, а Деймън ме запрати назад с едно бързо свиване на лакътя.

Ударих се с тъп звук в тревата. Той продължаваше да пие. Осъзнах с ужас, че стоновете на Кали са спрели. Както и равномерните, отчетливи удари на сърцето й, които бях свикнал да чувам в нейно присъствие. Свлякох се на колене.

Деймън се извърна към мен с лице, оплескано в кръв. Кръвта на Кали. Гледката ме накара да пребледнея. Той се засмя.

— Беше прав, братко. Вампирите са създадени да убиват. Благодаря за урока.

— Ще те убия — изсъсках и отново се хвърлих към него. Повалих го на земята, но Деймън се възползва от ранената ми ръка, извъртя се и ме преметна, като ме прикова на земята до Кали.

Брат ми поклати глава.

— Благодаря, но не мисля, че тази нощ ще умра. Не си вече ти този, който ще взема решения на живот и смърт — изсъска.

Изправи се, сякаш смяташе да си тръгне. Пропълзях върху Кали. Очите й бяха широко отворени и изцъклени, лицето й — бледо като платно. Гърдите й още се повдигаха и спускаха, но едва-едва.

Моля те, не умирай, изпратих мислено послание, взрян в немигащите й очи, в отчаян опит да й го внуша. Видях как клепачите й потрепнаха. Възможно ли бе да се получи, да стане чудо?

Искам да живееш. Искам да те обичам, докато си жива, полетя трескавата ми мисъл към нея, докато изцеждах кръв от раните си в устата й.

Тогава, докато капките капеха върху лицето й, ме прониза остра болка. Прострях се върху тревата, а Деймън започна да ме рита в корема с демоничен пламък в очите.

Събрах цялата си сила и запълзях по влажната земя по-далеч от Деймън.

— Помогнете ми! — извиках отново към къщата.

— Помогнете ми! — изимитира ме подигравателно Деймън. — Май вече не сме толкова всемогъщи, а малки братко? Какво стана с намерението ти да завладееш света? Май си бил твърде зает да пиеш чай с приятелите си и да се влюбиш в обикновена жена? — Поклати отвратено глава.

Нещо в мен се прекърши. Някак си успях да се изправя на крака и се хвърлих към Деймън, оголил зъби. Блъснах го, а зъбите ми разкъсаха дълбоко кожата покрай югуларната му вена. Той падна на земята, кръвта бликаше от врата му, очите му бяха затворени.

За миг отново заприлича на моя брат. Нямаше ги кървясалите очи, нито гласа, вибриращ от омраза. Само широките рамене и тъмната коса, които винаги са символизирали Деймън. При все това той вече не беше Деймън. Беше чудовище, обезумяло от жаждата да руши, което не се спираше пред нищо, за да изпълни заканата си да направи живота ми ад.

Огледах се и зърнах един неголям клон, паднал на няколко метра, откършен от бурята. Пропълзях до клона, сграбчих го и го вдигнах високо над гърдите му.

— Върви в ада! — прошепнах с дива ярост.

Но едва бях изрекъл думите и Деймън скочи от земята. В очите му горяха огнени пламъци и зъбите му стърчаха.

— Не се говори така на роден брат — процеди подигравателно и ме тръшна на земята. — И кол не се държи по този начин.

Вдигна клона високо над гърдите ми с блеснал поглед.

— Ето я смъртта, която ми отказа. Бавна, болезнена й ще се наслаждавам на всяка секунда от мъките ти — изкиска се чудовището, което беше мой брат, и замахна с все сила към гърдите ми.

И тогава всичко потъна в мрак.