Л. Дж. Смит
Кръвожадност (11)

10

Когато се събудих, сумракът вече се спускаше над града. От прозореца си виждах златистооранжевото кълбо на слънцето да потъва ниско зад бялата островърха камбанария. Цялата къща тънеше в тишина и за миг не можах да си спомня къде се намирам. Тогава всичко се завърна: месарницата, вампирите, как летя към стената.

Лекси.

Сякаш по даден знак тя пристъпи плавно в стаята, отваряйки вратата почти безшумно. Русата й коса бе разпусната и се стелеше по раменете й. Беше облечена в семпла черна рокля. При бегъл поглед можеше да я помислят за дете. Но от леките бръчици край очите и пълните устни можех да заключа, че е напълно развита жена, вероятно на около деветнайсет или двайсет години. Нямах представа колко години са изминали, откакто е била на толкова.

Приседна на ръба на леглото ми и приглади косата ми назад.

— Добър вечер, Стефан — изрече, а очите й блеснаха дяволито. Между пръстите си стискаше висока чаша с тъмна течност. — Добре поспа — отбеляза.

Кимнах. Чак когато потънах в пухеното легло на третия етаж, осъзнах, че през последната седмица почти не съм спал. Дори във влака винаги бях нащрек, от време на време долавях въздишките и похъркванията на спътниците си и винаги, винаги равномерното пулсиране на кръвта във вените им. Но тук нямаше туптене на човешко сърце, което да ми попречи да потъна в дълбок сън.

— Донесох ти това — оповести тя и ми поднесе чашата. Бутнах я настрани. Кръвта миришеше на застояло и вкиснато.

— Трябва да пиеш — настоя тя. Прозвуча по начина, по който говорех на Деймън и противно на волята си изпитах раздразнение — и тъга. Поднесох чашата към устните си и отпих малка глътка, потискайки желанието да я изплюя. Както очаквах, имаше вкус на застояла вода, а от миризмата ми се повдигна.

Лекси се усмихна на себе си, сякаш се наслаждаваше на някаква своя шега.

— Това е козя кръв. Добра е за теб. Ще се разболееш, ако продължаваш да се храниш по този начин. Диета, основана изключително на човешка кръв, не е добра за храносмилането. Или душата.

— Ние нямаме души — подсмихнах се презрително, но поднесох отново чашата към устните си.

Лекси въздъхна, взе чашата и я остави върху нощното шкафче до леглото.

— Толкова много има да учиш прошепна, почти на себе си.

— Е, разполагаме с цяла вечност за това, нали? — изтъкнах. Бях възнаграден с искрен смях, който прозвуча изненадващо високо и гърлено, идвайки от толкова слабичко тяло.

— Бързо схващаш. Ела. Стани. Време е да ти покажа града — заяви тя и ми подаде обикновена бяла риза и панталони.

След като се преоблякох, я последвах надолу по проскърцващата дървена стълба до балната зала, където сновяха останалите вампири. Всички бяха облечени, но всички изглеждаха малко старомодни, все едно току-що бяха слезли от портретите по стените. Хюго седеше зад пианото и свиреше фалшиво някаква мелодия от Моцарт, наметнат със синя кадифена пелерина. Бъкстон, тромавият, избухлив вампир, носеше широка бяла риза с жабо, а Пърси се бе спрял на избелели бричове и тиранти, в които имаше вид на ученик, закъснял за игра на топка с приятелите си.

Когато ме видяха, вампирите замръзнаха. Хюго се насили да ми кимне леко, но останалите само се втренчиха мълчаливо в мен.

— Да вървим! — изкомандва Лекси и поведе групата към вратата, после надолу по покритата с плочки пътека, през зигзагообразни улички и алеи, докато накрая излязохме на улица с името „Бърбън“. Всяка врата водеше към слабо осветен бар, откъдето с олюляваща се походка излизаха пияни клиенти, за да се запрепъват в нощта. Предизвикателно облечени жени се бяха събрали на групи под навесите, заобиколени от весели гуляйджии, готови както да избухнат в смях при някоя шега, така и да пуснат в ход юмруците си. Мигом разбрах защо Лекси ни бе довела тук. Въпреки странните ни одеяния, не привличахме по-голямо внимание от всеки един от подпийналите веселяци наоколо.

Докато вървяхме, останалите пристъпваха от двете ми страни, като постоянно бях в средата на образувания от тях кръг. Знаех, че ме наблюдават зорко и се опитах да остана безразличен към мириса на кръв и ритмичното туптене на човешките сърца.

— Тук! — обяви Лекси, без да си дава труд да се посъветва с останалите членове на групата, като бутна вратата на един салон, над чиято врата се мъдреше името на заведенито — „ДАМИ“, изписано със завъртулки. Бях впечатлен от дързостта — в Мистик Фолс само жени с лоша репутация щяха да влязат в бар. Но вече започвах да осъзнавам, че Ню Орлиънс не е Мистик Фолс.

Подът на заведението беше посипан с дървени стърготини и аз потръпнах от острата, задушлива миризма на пот, уиски и евтин одеколон. Масите бяха пълни с мъже, които играеха карти, залагаха на зарове, клюкарстваха. По-голямата част на салона бе пълна с войници от Севера, а в единия ъгъл разнороден оркестър, съставен от акордеон, две цигулки и флейта, изпълняваше жизнерадостна версия на „Бойния химн на Републиката“.

— Как ти се струва? — попита Лекси, докато ме водеше към бара.

— Това бар на юнионистите ли е? — попитах на свой ред. Армията на северняците беше завладяла града преди няколко месеца и почти на всеки ъгъл имаше войници, които бдяха за реда и напомняха на конфедералистите, че войната, която водеха, е изгубена кауза.

— Да. Знаеш какво означава това, нали?

Огледах помещението. С изключение на войниците, тълпата се състоеше от самотници. Сами мъже давеха самотата си край дървените маси, едва забелязвайки съседите си. Барманите пълнеха чашите със заучени, механични движения, без да поглеждат клиентите си.

Мигом разбрах.

— Всички тук са минаващи през града странници.

— Именно. — Лекси се усмихна, доволна от схватливостта ми.

Бъкстон се прокашля неодобрително. Виждах, че не ме харесва — че чака да се издъня, за да ме прободе, без да си навлича гнева на Лекси.

— Хюго, намери ни маса! — нареди нашата дама. Хюго промъкна едрата си фигура през тълпата до маса от грубо дърво близо до оркестъра. Преди дори да си отвори устата, облечените в сини мундири войници, седнали край масата, се спогледаха и се изправиха, оставяйки чашите си наполовина недопити.

Лекси издърпа два стола.

— Стефан, седни до мен.

Седнах, смътно засрамен, че съм покорен като малко дете. Но си напомних, че дори Хюго се подчиняваше на слабичката девойка. Лекси притежаваше Сила и знаеше как да я използва.

Пърси, Хюго и Бъкстон също се настаниха около масата.

— А сега — поде Лекси, взе една от изоставените чаши с бира и я размаха във въздуха тъкмо когато сервитьорката приближи. — Нека те научим как да се държиш на публични места.

Страните ми пламнаха от гняв.

— Аз зная как да се държа — процедих през стиснатите си зъби. — Въпреки че тук има толкова много хора, че ми е почти невъзможно да се концентрирам.

Пърси и Хюго се подсмихнаха.

— Той не е готов… — подхвърли Бъкстон кисело.

— Напротив, готов е. — Думите на Лекси бяха изречени с нисък, заплашителен тон. Бъкстон стисна челюсти, явно опитвайки се да се овладее. Размърдах се на стола си. Внезапно отново се почувствах на десет години, с Деймън, който ме защитава от братята Гифин. Само че този път едно момиче ме бе взело под крилото си. Тъкмо щях да изтъкна, че не желая Лекси да се грижи за мен, когато тя постави ръка на коляното ми. Докосването беше нежно и ме успокои.

— Ще става все по-лесно — рече тя и се вгледа в очите ми. — И така, първи урок. — Обръщаше се към цялата група. Чиста любезност от нейна страна, осъзнах аз, след като бях единственият, който не знаеше основните правила да бъдеш вампир. — Първият урок е да се научиш как да въздействаш чрез внушение, без да привличаш вниманието към себе си. — Облегна се назад и погледна към оркестъра. — Тази песен не ми харесва. Стефан, коя песен би искал да чуеш?

— Ами… — огледах сконфузено компаньоните си, насядали край масата. Пърси отново се изхили, но спря, когато Лекси го изгледа кръвнишки. — „Боже, спаси Юга“? — предложих колебливо. Беше първото, което ми хрумна, Деймън обичаше да си подсвирква мелодията, когато се връщаше в отпуск от армията.

Лекси избута стола си назад, изпод краката му се разхвърчаха дървени стърготини. Приближи с бавна крачка до оркестъра, погледна всеки един от музикантите в очите и каза нещо, което не можах да чуя.

Оркестърът спря по средата на такта и превключи на „Боже, спаси Юга“.

— Хей! — провикна се един войник. Другарите му се спогледаха, учудени защо оркестър в юнионистки бар ще свири южняшка песен.

Лекси се усмихна, доволна от номера си.

— Впечатлен ли си?

— Много — признах и наистина го мислех. Дрри Пърси и Хюго кимнаха в знак на съгласие.

Лекси отпи от бирата си.

— Твой ред е. Избери си някой.

Огледах бара и погледът ми се спря на една тъмнокоса барманка. Имаше тъмнокафяви очи, а косата й бе прибрана в хлабав кок ниско на тила. Устните й бяха полуотворени и носеше медальон с камея, сгушен във вдлъбнатината на шията й. За частица от секундата ми напомни за Катрин. Припомних си първото си бегло впечатление от госпожица Моли и как също я бях сбъркал с Катрин. Имах чувството, че моята създателка е решила да ме преследва в Ню Орлиънс.

— Нея — казах и кимнах към момичето.

Лекси ме изгледа остро, сякаш знаеше защо я бях избрал. Но не прояви любопитство.

— Прочисти съзнанието си — рече вместо това — и позволи на твоята енергия да се влее в нея.

Кимнах и си спомних момента във влака, когато мислите ми докоснаха тези на Лавиния. Фокусирах погледа си в барманката. Тя се смееше, главата й бе наклонена леко назад към тавана, но щом се фокусирах върху нея, очите й се сведоха към моите, все едно я бях накарал да го направи.

— Добре — промърмори Лекси. — А сега й кажи мислено какво искаш от нея.

Това беше правило, което не знаех. Когато се опитах да подчиня кондуктора на волята си, в главата ми се блъскаха хиляди мисли за вероятни сценарии, които биха могли да се случат по време на това преплитане на нашите две съзнания, но не бях пожелал нито един от тях.

Ела тук, заповядах на момичето и се втренчих във влажните й шоколадови очи. Ела при мен. За миг тя остана на мястото си зад бара, но сетне направи колеблива крачка напред. Да, продължавай да вървиш. Тя отново пристъпи, този път по-уверено, като се насочи към мен. Очаквах погледът й да е замаян, сякаш вървеше насън. Но тя не изглеждаше да е в транс. Всеки страничен наблюдател щеше да реши, че идва към нашата маса, за да вземе поръчките ни.

— Здрасти — поздравих я, когато приближи към нас.

— Не отклонявай поглед от очите й — прошепна ми Лекси. — Кажи й какво искаш да направи.

Седни, помислих аз. И, почти мигновено, момичето се настани между мен и Бъкстон, топлото й бедро се допря до моето.

— Здрасти — рече тя, без да примигва. — Странно нещо, но внезапно осъзнах, че трябва да дойда и да седна до теб.

— Аз съм Стефан — представих се и разтърсих ръката й. Зъбите ми се удължиха, а стомахът ми се сви на топка. Исках я. Отчаяно.

— Не ни засрамвай — прозвучаха последните думи на Лекси към мен, преди да се извърне към оркестъра. Беше съвсем ясно, че макар да не извиняваше всички мои евентуални последващи действия, нямаше непременно да ги осъди.

Покани ме навън, помислих аз и поставих ръка върху бедрото на барманката. Но още докато си мислех думите, погледнах към Лекси, прекъсвайки визуалния контакт с момичето.

То се размърда, повдигна косата си, сетне я пусна. Погледна към музикантите и прокара показалеца си по ръба на чашата.

Покани ме навън, помислих отново, като насочих цялото си внимание върху барманката. По слепоочието ми изби пот. Дали завинаги бях изгубил връзка с нея?

Но тогава тя ми кимна леко.

— Знаеш ли, тук е ужасно шумно, а аз бих искала да поговоря с теб. Имаш ли нещо против да излезем навън? — попита, докато се взираше в мен.

Изправих се и столът ми изскърца върху дървения под.

— С удоволствие ще те придружа навън — усмихнах се и й предложих ръката си.

— Доведи я обратно жива, момче, или ще си имаш работа с мен — произнесе един глас толкова тихо, че се зачудих дали не ми се е сторило.

Но когато се обърнах, Лекси ми се усмихна и ми махна с ръка.