Л. Дж. Смит
Кръвожадност (33)

33

Когато се събудих разбрах, че е ден по процеждащата се светлина през тясната пролука между завесите. Провесих крак през ръба на леглото и стъпих върху дървения под. Грабнах спретнатата купчина дрехи, които бяхме купили при пазаруването с Лекси. Струваше ми се, че е изминала цяла вечност оттогава.

Облякох нова риза, пригладих косата си назад и напъхах останалите дрехи в импровизираната торба, която направих от скъсаната риза, с която бях дошъл от Мистик Фолс — единственото, останало от предишния ми живот.

Огледах стаята, погледът ми се задържа върху познатия слой прах по ъглите. Запитах се колко ли вампири са минали през тази къща и дали Лекси ще намери друг млад вампир, когото да вземе под крилото си. Надявах се, за негово и нейно добро, че той по-добре от мен ще се впише в този град на греха.

Лекси седеше в дневната. Държеше в ръце портрета на брат си. Щом прекрачих прага, вдигна глава.

— Стефан… — промълви.

— Съжалявам — прекъснах я. И наистина съжалявах за всичко. За това, че дойдох в Ню Орлиънс. Че бях нарушил ритъма на живота й. Че бях донесъл опасност в малкия свят на безопасност, който вампирите бяха успели да си създадат.

— А аз не. За нас беше удоволствие да си сред нас. — Лицето й стана сериозно. — Съжалявам за Кали — и за брат ти.

— Той вече не ми е брат — заявих бързо.

Лекси остави портрета върху масичката за кафе.

— Може би вече не е. Но както сам каза, е бил такъв през целия ти човешки живот. Не можеш ли да си спомняш това и да забравиш останалото?

Свих рамене. Не исках да си спомням Деймън. Нито сега, нито когато и да било.

Лекси прекоси стаята и сложи ръка върху моята.

— Стефан, липсата на човешките същества и човешкия живот боли. Но ще стане по-леко.

— Кога? — Гласът ми пресекна.

Тя погледна отново към портрета върху масата.

— Не зная. Става постепенно. — Замълча, сетне се засмя толкова невинно и безгрижно, че ми се прииска завинаги да остана в тази къща. — Чакай да отгатна. Искаш да стане веднага.

Усмихнах се.

— Добре ме познаваш.

Лекси се намръщи.

— Трябва да се научиш на търпение, Стефан. Имаш пред себе си цяла вечност.

Помежду ни настъпи тишина, когато думата вечност отекна в ушите ми.

Разтърсих глава, придърпах Лекси в прегръдките си и вдъхнах успокояващия аромат на нашето приятелство. Сетне изхвръкнах от къщата, без да се обръщам назад.

Когато се озовах навън, се смъмрих заради сантименталността си. Имаше да изкупвам толкова много грехове, че самосъжалението беше лукс. Спрях се на улицата на мястото, където Кали бе издъхнала. Нямаше следи от кръв; по нищо не личеше, че тя бе съществувала. Коленичих и се озърнах през рамо, преди да целуна паважа.

После се изправих и затичах, по-бързо и по-бързо. Зазоряваше се и градът тъкмо се пробуждаше. Куриерите вече разнасяха поръчките с колелата си, а войниците на Севера маршируваха по улиците, притиснали пушки към гърдите си, сякаш носеха малки деца. Уличните търговци разполагаха сергиите си по тротоарите, а във въздуха се носеше ухание на захар и цигарен дим.

И, разбира се, острият мирис на кръв и метал.

Бързо стигнах до гарата. Перонът вече бе пълен с хора. Мъже в ежедневни костюми седяха върху изтърканите дървени пейки в чакалнята и четяха вестници, докато жените стискаха нервно чантите си. В цялата гара витаеше атмосфера на трескава преходност. Беше идеалният час за лов. И преди да се усетя, зъбите изскочиха от венците ми.

Сведох глава и обхванах лицето си в шепи, преброих до десет, борейки се с надигналия се глад, докато чаках зъбите ми да добият отново човешката си форма.

Накрая се присъединих към вълната от хора, насочила се към перона, и се спрях в далечния му край. До мен двама влюбени се бяха слели в прегръдка. Войникът прокара ръка през ягодоворусата коса на жената, а тя се повдигна на пръсти и се вкопчи в раменете му, сякаш никога нямаше да го пусне.

Наблюдавах ги дълго и се питах дали в един различен живот двамата с Кали нямаше да разиграваме същата сцена. Дали тя щеше да ме целуне, докато ме изпращаше да се сражавам, и дали после щеше да ме чака нетърпеливо на перона, когато се прибирам у дома.

Разнесе се свирка, влакът навлезе с грохот в гарата, вдигайки облак прах, и ме изтръгна от унеса.

Качих се след войника, като се чудех дали любовта между него и жената, която го изпращаше, ще има щастлив край. Изпитах утешение от мисълта, че дори и да няма, не аз ще съм причината.

Влязох в купето.

— Билетът ви, господине? — обърна се към мен кондукторът.

Втренчих се в очите му и стомахът ми се сви от отвращение, че трябва да разчитам на Силата си.

Пусни ме да мина.

— Показах ви го — изрекох на глас. — Сигурно сте забравили.

Кондукторът кимна, отстъпи и ме пусна. Влакът потегли бавно от гарата, отвеждайки ме към новия ми живот. Живот, в който никога няма да въздействам чрез внушение, освен в краен случай, в който никога повече няма да вкуся човешка кръв.