Л. Дж. Смит
Кръвожадност (17)

16

Опитвах се да заспя, но напразно. Вместо това, щом затворех очи виждах Деймън — краката му, увити около твърдия дървен стол, ръцете му, овързани с въжета. Кожата му кървеше с тъмночервени капки там, където въжетата, пропити с върбинка, се бяха впили в кожата му.

Следваха образи на Кали, огненочервената й коса се вееше зад нея, а очите й горяха с плашеща страст. Двамата с баща й танцуваха около Деймън, който лежеше проснат по очи на земята. За да подразнят допълнително безпомощната си жертва, вдигнаха ръцете си във въздуха, стиснали дървени колове с толкова остри върхове, че всеки би настръхнал при вида им. Докато приближаваха, движенията им ставаха все по-безумни, готови да пуснат в действие оръжията си.

Но най-лоши от всички бяха виденията за Катрин. Виждах я, красива както винаги, порцелановото й лице, надвесено над моето, а буйната й лъскава коса гъделичка раменете ми. Тя се навежда към мен с престорено свенлива усмивка, а после отваря уста. Острите й зъби блестят на светлината на лампата, когато се забиват във врата ми.

В този миг очите ми се отваряха. Сънят не ми носеше покой. В главата ми се тълпяха стотици спомени за Катрин. Човешката част от мен — или поне това, което бе останало от нея — я мразеше с всяка фибра на съществото ми. Ръката ми се свиваше неволно в юмрук всеки път, щом си помислех за нея, за това, как бе разрушила семейството ми.

Но на вампирската част от мен й липсваше това, което тя представляваше — стабилност и любов. И точно както тази част от мен щеше да пребъде във вечността така и винаги щеше да копнее по нея. Исках я сега, до мен, свита под чаршафите ми. Исках да се облегне на перваза на прозореца, да ме слуша, докато й разказва за Деймън, и да ми каже, със спокойния си, дори студен и равнодушен маниер, какво да правя. Когато бях с Катрин, се чувствах безстрашен, уверен. Тя правеше всичко да изглежда възможно.

Въпреки че имах пълно доверие в Лекси, знаех, че тя не вярва, че ще се справя… не вярва, че какъвто и план да имах, ще се получи. Затова толкова често Лекси ми напомняше за пречките по пътя ми. Копнеех за Катрин, в която се бях влюбил, за онази Катрин, която изглеждаше едновременно безстрашна и истински загрижена за мен. Исках я сега до мен, да се почувствам по-малко сам. Но знаех, че това невъзможно. Че всъщност Катрин никога не е съществувала. Освен това тя си беше отишла и никога нямаше да се върне.

Вратата се отвори и се появи Лекси. В ръцете си държеше висока чаша, пълна с животинска кръв. Поднесе я към устните ми. Отпих няколко големи глътки въпреки отвращението, което се надигна в мен.

Когато пресуших чашата, тя я остави върху нощно шкафче до леглото, сетне отметна косата от челото ми:

— Още ли си решен тази вечер да отидеш на борбата?

— Ще се опиташ ли да ме спреш?

— Не. — Лекси прехапа устната си. — Не и докато възнамеряваш само да спасиш брат си. Отмъщението е за човешките същества, а убийството на Галахър няма да ги научи на нищо.

Кимнах, макар да знаех, че ако се наложи, щях да използвам груба сила, за да освободя Деймън.

— Добре. — Лекси се обърна да си върви. Когато измина половината път до вратата, се извърна и прикова очи в моите. Изражението й омекна. — Ти веднъж си измамил смъртта. Надявам се да я измамиш и втори път.

След като се облякох, се запътих към „Лейк Роуд“ с човешка скорост. Когато пристигнах, вече се бе мръкнало. Покрай мястото на панаира бяха подредени запалени фенери и факли, а светлините им създаваха илюзията, че всичко наоколо е окъпано в дневна светлина. Палатката на цирка беше на червени и бели ивици, а около нея бяха подредени павилиони за игри и отделни малки шатри. „Предсказване на бъдещето!“, гласеше надписът над една от тях. „Вижте най-грозната жена на света — ако посмеете!“, крещеше друг. Откъм далечния край чувах кряскането на някакво животно, но не можех да доловя къде е Деймън.

Точно в този момент Кали излезе от главната палатка, следвана от баща си и двамата здравеняци. Беше облечена в същия гащеризон върху мъжка ленена риза, с които беше и предишната нощ, а косата й падаше свободно по раменете. Под едното й око се виждаше мръсно петно. Внезапно изпитах желание да го избърша, но вместо това пъхнах ръце в джобовете си.

— Стефан! — извика тя и лицето й се озари от усмивка. — Дошъл си. Татко, това е мъжът, за когото ти говорих.

Отблизо господин Галахър изглеждаше още по-внушителен. Извисяваше се над мен, а тъмните му вежди бяха смръщени. Постарах се изражението ми да е открито, невинно. Лекси ми бе казала, че Галахър е опитен ловец на вампири — дали щеше да успее да отгатне истината само като се взираше в мен?

— Дъщеря ми каза, че се интересуваш от вампири — заговори той. — Докажи, че си сериозен и поработи на входа като контрольор. После ще поговорим.

— Да, сър — кимнах, чувствайки се като Стефан послушното дете.

— И още нещо, момче… — продължи Галахър и се извърна към мен.

— Да?

— Искаш ли да заложиш на някой от участниците в двубоя? Този, който познае победителя, ще вземе много пари. Можеш да спечелиш цяло състояние. — Повдигна вежди.

Присвих очи, докато кръвта препускаше по вените ми, бърза и гореща. Как се осмеляваше да ме кара да залагам за живота на брат си? Как се осмеляваше да се надува и да се прави на велик, когато още в същия миг можех да разкъсам гърлото му?

— Стефан? — попита Кали предпазливо.

Заставих се да остана спокоен, пъхнах ръце в джобовете на износените си панталони и ги обърнах наопаки.

— Боя се, че нямам пари, сър. Точно заради това съм ви толкова благодарен за работата.

Галахър пристъпи една крачка към мен.

— Каза, че си от Мисисипи, нали, момче? — Оглеждаше ме любопитно. — Акцентът ти ми се струва по-северен — може би от Вирджиния.

— Родителите ми са от Вирджиния. Предполагам, че акцентът им се е предал и на мен — отвърнах с възможно най-нехаен тон.

След като ме изучава дълго, той кимна.

— Ами, когато се сдобиеш с малко пари, можеш да дойдеш при мен. Междувременно Кали ще ти покаже въжетата. И, синко… — подвикна той, като се завъртя на пети.

— Да, сър? — откликнах тутакси.

— Ще те държа под око.

— Ела с мен — подкани ме Кали и дръпна ръката ми. Но аз не помръднах. Черен железен фургон приближаваше към шатрата. Приличаше на онзи, в който баща ми бе затворил вампирите, заловени по време на хайката в Мистик Фолс. Фургонът спря и кочияшът скочи от капрата. Петима яки мъжаги с колове в ръце се втурнаха моментално към него. Когато заеха местата си, кочияшът отключи задната врата на фургона. Мирисът на върбинка изпълни въздуха, причинявайки остри болки в ставите ми.

Деймън.

— Ето го и твоя вампир — процеди Кали. Устните й бяха стиснати в права линия, докато петимата мъже извличаха Деймън от задната част на фургона. Единият здравеняк, чиято риза бе покрита с мокри петна от пот, беше притиснал решително кола отляво върху гърдите на брат ми, над сърцето му.

— По-внимателно, Джаспър! Трябва ни жив за двубоя! — извика Кали с остър тон. Деймън се обърна и оголи зъби в наша посока. Видях изненадата в очите му, която бързо се смени с презрение.

— Моето малко братче, добрият самарянин — прошепна, едва мърдайки устни. За щастие го изговори достатъчно тихо, така че само аз го чух.

Цялото ми тяло се разтрепери при звука на гласа му. Кали наклони глава и аз осъзнах колко е рисковано двамата с Деймън да се намираме толкова близо един до друг. Дали озлоблението ще го подтикне да ми извика нещо като на събрат демон?

— Сигурна ли си, че не мога да помагам с вампира? — попитах Кали.

— Чу баща ми. Ще надзираваш входа. Ако някой се опита да се промъкне без билет, ще извикаш Бък да се оправя с измамниците — заяви тя и посочи към едрия мъж, извисяващ се на няколко крачки от нея като огромна, издута сянка.

Откъм палатката се чу силен шум. Когато приближихме, Кали подсвирна. Платнището на входа бе плътно спуснато, а голяма тълпа се бе скупчила пред дървената будка за билети. Някои, облечени в овехтели панталони, с мръсни ръце, явно бяха от бедняшкия лагер край езерото. Но други се бяха издокарали в най-хубавите си дрехи: мъжете — с шапки и копринени жилетки, а върху главите на жените, облечени в копринени рокли, с кожени наметки около пищните пазви, се кипреха шапки с полюшващи се пера.

Кали се извърна към мен с блеснали очи.

— Никога не е имало толкова много хора. Татко ще бъде много щастлив! — извика и плесна радостно с ръце. — Върви сега да помогнеш на Бък — нареди ми, преди да хукне към задна част на палатката.

Застанах на входа до дървената будка, като се ослушвах за Деймън. Но вместо това в ушите ми нахлуваха части от човешки разговори.

— Заложих сто долара на лъва.

— Не, трябвало е да заложиш на вампира. Чудовищата винаги побеждават зверовете.

— Казах на красивата дама, че ще ми дължи целувка, ако звярът победи — хлъцна друг мъж, очевидно пиян.

Стиснах зъби. Едва се сдържах да не се нахвърля върху негодниците и да ги изпохапя до смърт, за да им дам да се разберат. Но си припомних думите на Лекси за отмъщението. Убийството на тези мъже нямаше да помогне на Деймън.

Една ръка ме тупна по рамото. Извъртях се, готов да оголя зъби.

Беше Галахър, със зачервено от вълнение лице.

— Трябва да побързаме, синко! Двубоят ще започне всеки момент и колкото повече влязат да гледат, толкова повече пари ще гушнем! — Скочи върху една обърната касета от ябълки точно до входа.

— Насам, граждани! Добре дошли в моето шоу! Ще видите най-грозната жена на света, чудото сред най-силните мъже! Но това е само началото. Защото тази вечер ще се състои двубой, какъвто никога досега не сте виждали. Чудовище срещу звяр. Кой ще спечели? Кой иска да заложи? Защото смъртта на единия от противниците ще направи някого много богат.

Тълпата се скупчи още по-нагъсто около мен, като рояк изгладнели насекоми.

Галахър ми се ухили.

— Хайде, вкарай ги вътре, накарай ги да залагат.

И така вдигнах ръка, за да прибера монетите им и оранжевите хартийки, докато в същото време едва се сдържах да не се протегна и да прекърша вратовете им, сякаш са тънки клонки и да изпия кръвта им.