Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (49)

12.

Събудих се в тъмнина. Лежах в хотелската си стая: Събуди ме един сън. Бях на дванадесет-тринадесет години. Намирах се в дома ни в Ню Йорк. Беше посред нощ. Чувах някакви звуци от спалнята на баща си. Гласовете на майка ми и брат ми. Баща ми умираше и силни, ужасяващи, нечовешки звуци изпълваха цялата къща. Станах и по нощница прекосих коридора. Босите ми крака се вкочаниха от студ. В стаята на баща ми светеше. Майка ми бе коленичила до леглото му. Ридаеше.

— Не — промълви тя. — Не, за бога. Не, не, не.

Брат ми разтърси баща ми.

— Събуди се, татко, събуди се.

Беше надвесен над него и му правеше сърдечен масаж и дишане уста в уста. Баща ми мяташе ръце. Очите му бяха широко отворени, сякаш щяха да изскочат. Косите му бяха мокри от пот. Стискаше юмруци. Бореше се. Не искаше да си отиде.

Отново издаде силен стон. Ръцете му започнаха да се движат по-бавно. Трепнаха и се отпуснаха. След миг висяха неподвижни от леглото.

Сънят ме бе разтърсил и бях благодарна, че реалността е толкова милостива.

Затворих очи и се опитах да си представя последните часове на баща си с Ми Ми. Не можах. Трябваше да призная, че това бе част от него, която не познавах. И все пак, колкото повече мислех, толкова по-ясно осъзнавах, че няма причина да тъгувам. Чувствах близост с баща си, която не бих могла нито да обясня, нито да опиша. Беше обичта на дете, естествена и безусловна. Смъртта му не беше трагедия нито за него, нито за мен. Не бе устоял. Бе решил да си тръгне. Сам бе избрал часа и мястото на смъртта си. И човека, с когото да я срещне. Това, че не аз бях седяла до леглото му, нямаше значение. Нищо не можеше да заличи обичта му към мен. След няколко минути отново заспах.

Когато се събудих, беше късна утрин. В стаята бе горещо и студеният душ ме освежи.

Сервитьорът дремеше в един ъгъл на столовата. Сигурно беше там от седем часа. „Пържени или бъркани.“ „Чай или кафе.“

Чух жената от рецепцията да тътри крака през столовата. Дойде право при мен и с вял реверанс сложи кафяв плик на масата ми. Ю Ба го донесъл рано сутринта, каза тя. Беше твърде обемист, за да е писмо. Отворих го. Съдържаше пет стари, ръчно оцветени снимки, които напомняха пощенски картички от двадесетте. Датите бяха отбелязани с молив на гърба. Първата беше от 1949 година. Млада жена седеше в поза лотос пред светла стена. Беше облечена с червен жакет и лонджи, с черни коси, вдигнати на кок и жълто цвете в него. Усмихваше се едва забележимо. Навярно беше Ми Ми. Ю Ба не бе преувеличил. Притежаваше изтънченост и красота, които истински ме впечатлиха. Чертите й излъчваха спокойствие, което странно защо ме трогна. Погледът й беше съсредоточен, сякаш гледаше мен и само мен. До нея седеше момче на осем или девет години, облечено в бяла риза. Син на някой от братята й? Взираше се със сериозен поглед в апарата.

Всичките снимки, направени през интервали от десет години, бяха на Ми Ми, в една и съща поза. На втората почти не изглеждаше по-възрастна. Зад нея стоеше млад мъж, с ръце на раменете й. И двамата се усмихваха искрено и приятелски, макар и с лека меланхолия.

На следващата снимка годините бяха започнали да си казват думата, но не бяха отнели от излъчването й. Напротив, по-възрастната Ми Ми ми се стори още по-красива. Не познавах жена в родината си, която да не е прибягвала до козметични средства или пластична хирургия в суетни опити да отложи или поне да прикрие признаците на остаряването. Очевидно Ми Ми остаряваше с достойнство.

На снимката отново имаше мъж.

Последната бе направена през 1989–а, две години преди завръщането на баща ми. Ми Ми беше отслабнала. Изглеждаше уморена и болнава. До нея седеше Ю Ба. Познах го едва когато се вгледах отблизо. Изглеждаше по-млад. Подредих снимките пред себе си и отново ги разгледах внимателно една по една.

Долових приликата най-напред със сърцето си. Изведнъж започна да бие толкова силно, че усетих болка. Няколко секунди бяха нужни на ума ми да облече невъобразимата мисъл в думи. Погледът ми се плъзгаше от една снимка на друга. Мъжът на снимката от 1969–а несъмнено беше Ю Ба. Може би и на тази десет години по-рано, а и приликата с осемгодишното момче до Ми Ми беше безспорна. Представих си Ю Ба пред себе си. Строгия му нос. Смеха му. Мелодичния му глас. Начина, по който се почесваше по главата. Осъзнах на кого ми напомня. Защо не бе казал нищо? Дали се боеше, че няма да му повярвам? Или се заблуждавах? Дали просто си въобразявах, че прилича на баща ми?

Исках веднага да се видя с Ю Ба. Не си беше у дома. Една съседка каза, че е отишъл в града. Вече беше късно следобед. Тръгнах нагоре–надолу по главната улица, разпитвайки за него. Никой не го беше виждал.

Вече бе ходил в чайната. Обикновено се отбиваше там по два пъти на ден, обясни сервитьорът, който ме позна, но днес едва ли щял да намине пак. Било петнадесети. Тин Уин и Ми Ми починали на петнадесети и оттогава, повече от четири години, всяко петнадесето число от месеца хората от Калау правели вечерно възпоменание за влюбените. Навярно Ю Ба вече отивал към къщата на Ми Ми. Трябвало само да пресека линиите и да последвам тълпата.

Веднага щом стигнах до гарата, видях шествието да се вие нагоре по хълма. Жените балансираха купи и кошници с банани, манго и папая на главите си. Мъжете носеха свещи, тамян и цветя. Червените, сините и зелените шарки на лонджитата им, снежнобелите ризи и жакети искряха на вечерното слънце. На средата на пътя чух детски гласове. Съпровождани от звън на камбанки, пееха същата мелодия, която бе звучала от манастира няколко дни по-рано.

Нямаше да позная къщата на Ми Ми. Беше окичена с разноцветни гирлянди. Под стрехите висяха верижки с малки звънчета. Дворът едва побираше хората, които ме поздравяваха с усмивки. Внимателно се придвижих през тълпата. Децата, които пееха, бяха насядали покрай верандата. Мнозина от възрастните тихо им пригласяха. Безкрайна върволица от хора се изкачваха по стъпалата и изчезваха в къщата, докато други се връщаха в двора. Къде беше Ю Ба?

Придвижих се напред и се влях в потока от хора към верандата.

Къщата се състоеше от една–единствена голяма стая, без никакво обзавеждане, освен легло. Капаците на прозорците бяха спуснати. Десетки свещи на пода обливаха стаята с топло жълто алено сияние. На издатината близо до тавана имаше статуя на Буда. Цветя, чинии с плодове, чаени листа, пури и ориз бяха струпани върху леглото, което бе изцяло позлатено — краката, таблите, дори дъските, които бяха поддържали дюшека. Леглото блещукаше на трептящата светлина на свещите. Вази, пълни с тамян, легени и купи с дарове стояха на пода. Ухаеше на тамян и пури. Жените сменяха старите плодове с пресни, вземаха увехналите цветя от леглото и слагаха свежи букети.

Покланяха се пред Буда, пристъпваха към леглото и прокарваха пръсти по дървото. Сякаш така щяха да събудят онзи вирус. Вируса, който се спотайва във всеки от нас.

„Смъртта не е край на живота, бе казал Ю Ба, а част от него.“ Не беше нужно да обяснява на никого тук какво е имал предвид.

Оттеглих се и застанах неподвижно в един ъгъл. Здрачът се бе спуснал над двора. През прозореца видях, че цялата околност е осветена от свещи.

Изведнъж Ю Ба застана до мен. Усмихна се, сякаш нищо не се е случило. Исках да кажа нещо, но той сложи пръст на устните си и ми даде знак да замълча.

Гледах свещите, чиято светлина пробягваше по леглото, цветята и хората. Бях стигнала до края на пътешествието си. Бях открила това, което търсех. Исках да го сграбча и да се вкопча в него, но знаех, че е дар, който не мога да взема и отнеса със себе си. Дар, предназначен не само за мен. Дар, който принадлежеше на всички нас и на никой от нас. Дар, който щеше да ми дава сили до края на дните ми.

Наследен от баща ми и Ми Ми.

Дарът на любовта.