Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (38)

1.

Бях попаднала на гореща следа. Чувах баща си да диша на метри пред мен, запъхтян от носенето на Ми Ми нагоре по склона. Тя беше по-тежка, той — по-възрастен. Сега носенето беше изтощително. Чух шепота му. Гласовете им. Още няколко крачки, и щях да ги задмина.

Исках да видя къщата, където баща ми бе прекарал детството и младостта си. Може би с Ми Ми се криеха там?

Още само няколко крачки.

Ю Ба се поколеба, когато го помолих да ме заведе там. Може би баща ми бе забранил?

— Сградите са в окаяно състояние. Ще ти бъде нужно доста въображение, за да откриеш следи от детството му — предупреди ме той.

— Няма значение.

— Су Кий почина много отдавна.

— Така и предполагах.

— Има нещо, за което трябва да се погрижа. Ще продължиш ли сама напред?

— Мисля, че да.

Показа ми пътя, каза, че ще купи нещо от града и ще ме настигне.

Запристъпвах по планинското било. Ю Ба ми бе описал мястото до най-малки подробности, както и калната пътека с дълбоки кратери и бразди. Стори ми се странно позната. Затворих очи и се опитах да си представя как баща ми върви по пътя. Бях смаяна от множеството различни звуци, които изведнъж започнах да различавам. Птици. Скакалци.

Цикади. Неприятно силно бръмчене на мухи, кучешки лай в далечината. Краката ми затъваха в браздите и дупките по пътеката. Препънах се, но не паднах. Ухаеше на евкалипт и жасмин. Задмина ме волска кола. Животните изглеждаха много измъчени. Ребрата им се брояха, а очите им сякаш щяха да изхвръкнат от усилие.

Отвъд превала видях къщата. Дали наистина исках да отида там? Забавих крачките си. Спрях се до портата, обезсърчена и изплашена, боях се да вляза в имота.

Портата висеше накриво, долната панта бе счупена. Страничните стълбове бяха обвити с треви. Дървената ограда се губеше сред храсталаците. Всяка втора или трета дъска липсваше. Тревата в двора бе сиво–кафява, изгоряла от слънцето. Главната сграда, жълта двуетажна вила в стил „Тюдор“, имаше огромен балкон на горния етаж, от който навярно се бе откривал изглед към града и планините. Подпорите, стрехите и рамките на прозорците бяха резбовани с множество орнаменти. Имаше зимна градина и няколко странични прозореца. Тънките греди на покрива бяха оголени на места, липсваха керемиди. Парапетът на балкона бе с наполовина изпочупени перила, фасадата бе избеляла от дъждовете. Много от прозорците бяха разбити.

Изоставените сгради ме натъжаваха, дори в Ню Йорк. Като дете винаги избягвах да минавам покрай тях — просто пресичах улицата. Наричах ги „къщите на духовете“. Бях убедена, че зад закованите им прозорци се спотайват призраци, които чакат мен. Осмелявах се да мина покрай тях само ако баща ми беше до мен, при това задължително вървях откъм страната на улицата.

Вилата имаше същия призрачен облик. Защо никой не се грижеше за нея? Тя бе съхранила част от някогашното си великолепие. Всеки би могъл да я поддържа без много усилия. Би могъл.

Как ли бе изглеждала тогава? Какво се таеше вътре? Призраци? Два неизживени живота?

Малко по-надолу се намираше колибата, която навярно бе приютила Су Кий и баща ми. Беше по-малка от хола ни в Ню Йорк. Не видях нито един прозорец имаше само празна рамка за врата. Кафявият, корозирал ламаринен покрив бе почти разяден от ръжда, глинените стени се рушаха. Забелязах огнището, купчината подпалки и дървената пейка. На нея седяха две млади жени с бебета в скута. Погледнаха ме и засияха в усмивка „толкова–се–радваме–да–те–видим“, която винаги ме вбесява. До бараката на слънце висяха четири лонджита. Две кученца бродеха из двора. Трето изви гръбнак и се изходи, после ми хвърли жален поглед.

Направих две дълбоки вдишвания и влязох през портата. Пред мен на моравата имаше дънер от отсечено дърво. Трябва да беше много стар, огромен бор. Дървото бе меко и проядено на места, но сърцевината все още бе достатъчно здрава, след толкова години. Качих се на него без усилие. Беше влажно и твърдо. Изгледът към долината бе закрит от няколко големи храста. Сега осъзнах защо толкова държах да видя това място и в същото време се страхувах. Тук беше ключът към разказа на Ю Ба. Откакто бях чула децата да пеят в манастира сутринта, историята вече не бе приказка. Тя звучеше в ушите ми, можех да я помириша, да я докосна с ръце. Седях на дървото, където баща ми напразно бе чакал майка си, моята баба. Където едва не бе умрял от глад. В този двор бе загубил зрението си. Живял бе в този странен град, където почти нищо не се бе променило от петдесет години насам. Той и Ми Ми. Ю Ба ме водеше към тях. Чувах шепота им. Гласовете им. Още само няколко крачки. А ако след миг застанеха пред мен? При тази мисъл ме обзе паника. Може би Ми Ми и баща ми живееха като отшелници в тази запусната вила? Може би вече ме бяха забелязали от някой прозорец? Дали щяха да се скрият от мен и да избягат? Или щяха да излязат от къщата и да ме посрещнат? Какво щях да им кажа? „Здравей, татко. Защо ни изостави? Как можа да не ми кажеш за Ми Ми? Липсваше ми.“

Как ли щеше да реагира? Дали щеше да ми се разсърди, че съм го търсила и съм го открила, след като очевидно е искал да изчезне безследно? Може би е трябвало да уважа желанието му и да си остана в Ню Йорк? Щеше ли да ме прегърне — въпреки всичко? Щях ли да видя онази светлина в очите му, светлината, която така ми липсваше? Измъчвах се от непредвидимостта на реакцията му. Защо се съмнявах, че ще се зарадва да ме види?

— Не се тревожи. Ми Ми и баща ти не живеят тук.

Беше Ю Ба. Не го бях видяла да идва.

— Ю Ба, изплаши ме.

— Извинявай. Не исках.

— Откъде разбра какво си мисля?

— Какво друго би могла да си помислиш?

— Да предположим, че Ми Ми и баща ми са в тази къща. Имам ли повод за безпокойство в такъв случай?

Той се усмихна и наклони глава. Погледът му излъчваше любов и предизвикателство. Исках да протегна ръка към него. Трябваше да ме измъкне от тази къща на духове, да ме отведе у дома. В безопасност.

— От какво се страхуваш?

— Не знам.

— Трябва да има причина за тревогата ти. Ти си негова дъщеря. Защо се съмняваш в любовта му?

— Той ни изостави.

— Едното изключва ли другото?

— Да! — заявих аз. Беше гласът на обвинителя.

— Защо? Любовта идва в толкова много различни образи, Джулия. Има толкова много различни лица, че въображението ни не е достатъчно да си ги представим. Най-важното е да я разпознаем, когато я срещнем.

— Защо е толкова трудно?

— Защото виждаме само това, което вече знаем. Проектираме нещата, на които сме способни самите ние, върху другия. После приемаме като любов главно онова, което съответства на образа, изграден от нас. Искаме да бъдем обичани така, както ние обичаме. Всичко друго ни смущава. Реагираме със съмнение и подозрителност. Погрешно тълкуваме знаците, не разбираме езика. Обвиняваме. Твърдим, че другият не ни обича. А може би той просто ни обича по уникален начин, непонятен за нас. Надявам се, че ще разбереш какво имам предвид, когато завърша разказа си.

Не разбирах. Но му се доверих.

— Купих плодове от пазара. Ако искаш, може да поседнем под авокадото и да продължим нашата приказка.

Забърза напред с пъргавата си походка към двете млади жени, които очевидно добре го познаваха. Засмяха се едновременно, погледнаха към мен, кимнаха и станаха. Ю Ба вдигна дървената пейка и я донесе под сянката на дървото, където чаках.

— Ако не греша, твоят дядо я е сковал. От тиково дърво. Ще бъде здрава поне сто години. Само веднъж се наложи да я поправим.

Той извади термос и две малки чаши от торбата си и наля чай.

Затворих очи. Баща ми бе на път за Рангун. Предчувствах, че му предстои тягостно пътуване.