Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гласът на сърцето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Herzenhören, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2014)

Издание

Ян-Филип Зендкер. Да чуеш ритъма на сърцето

ИК „Хермес“, Пловдив, 2012

ISBN: 978-954-26-1160-8

История

  1. — Добавяне

11.

Тин Уин зачака.

Чака до края на деня и цяла нощ. Седнал върху пъна, не чувстваше нито глад, нито жажда, не усети дори студа, който скова планините и долините през нощта. Прелетя над него, без да го докосне, като птица над поляна.

Чака и на следващия ден. Видя как се мръкна, а после оградата и храстите изплуваха отново от тъмнината. Взираше се в далечината, където дърветата едва се открояваха. Оттам щеше да се появи майка му, облечена в червения си жакет, веднага щеше да я познае и да скочи от дънера, да прескочи оградата и да се втурне към нея. Щеше да извика силно от радост, а тя да коленичи и да го притисне в прегръдката си. Много силно.

Често си представяше тази сцена — когато си играеше сам и мечтаеше, — въпреки че мама и татко никога не се навеждаха да го вземат, дори когато заставаше пред тях и прегръщаше краката им. Долавяше нежеланието им дори да го докоснат. Вината беше негова, не се съмняваше в това. Беше наказание, едно от многото, не знаеше само за какво и се надяваше каквото и да е прегрешението му, времето за изкупление да свърши скоро. Тази надежда бе станала още по-отчаяна сега, след като бяха сложили баща му, студен и неподвижен, в дървен сандък и го бяха заровили дълбоко в земята. Копнежът по близостта и обичта на майка му го караше упорито да седи на дънера и търпеливо да очаква червената точка на хоризонта.

На третия ден съседката му донесе вода и паничка ориз със зеленчуци и попита дали не предпочита да чака у тях. Той енергично поклати глава. Ако отидеше там, може би щеше да пропусне завръщането на майка си. Не докосна храната. Искаше да я запази за нея, да я сподели с нея, когато се върне изгладняла от дългия път.

На четвъртия ден пийна от водата.

На петия дойде Су Кий, сестрата на съседката, донесе чай, още ориз и банани. Притеснен за майка си, той отново не хапна нищо. Нямаше да се забави още дълго. Скоро, беше казала тя.

На шестия ден вече не различаваше отделните дървета. Виждаше гората замъглено, сякаш в очите му имаше вода, или като през парче плат, развято от вятъра, на което се появяваха малки червени точки. Точките се приближаваха и ставаха все по-големи, но не бяха жакети, а червени топки, летящи към него. Свистяха покрай главата му, отляво, отдясно и отгоре, толкова близо, че усещаше вятър. Други се стрелваха право към лицето му, губеха инерцията си в последните метри и падаха на земята миг преди да го достигнат.

На седмия ден Су Кий го намери скован и неподвижен на поста му. Отначало помисли, че е мъртъв. Беше студен и блед като сланата, която покриваше тревата пред къщата в студените януарски дни. Бузите му бяха хлътнали, тялото приличаше на празна черупка, безжизнен пашкул. Едва когато се приближи, тя забеляза, че диша, че хилавият му гръден кош трепти под ризата му като риба, бореща се за глътка въздух в кухнята й.

Тин Уин не видя и не чу жената. Светът около него бе забулен в млечнобяла мъгла, в която бавно, но сигурно изчезваше. Сърцето му препускаше. В него все още имаше достатъчно живот, но бе загубил надежда, затова приличаше на труп. Усети как две ръце го докосват и повдигат, после го прегърнаха и го понесоха нанякъде.

Су Кий се грижеше за него. Енергична възрастна жена с плътен глас и смях, по чието лице изпитанията на живота не бяха оставили следи. Единственото й дете бе умряло при раждане. Съпругът й беше починал година по-късно от малария. След смъртта му бе принудена да продаде хижата, която наскоро бяха завършили. Оттогава живееше при роднини — по-скоро търпяна, отколкото желана. Беше в тежест на семейството си, досадна старица с ексцентрични възгледи за живота и смъртта. За разлика от всеки друг, тя не долавяше скрит смисъл в бедите, които й бе донесла съдбата. Не вярваше, че неблагоприятното разположение на звездите е предизвикало смъртта на любимите й хора. Според нея тези загуби показваха, че съдбата е капризна — факт, който човек трябва да приеме, за да може да обича живота. А тя обичаше живота. Не смяташе нищо за предопределено. Щастието можеше да намери дом във всеки. Никога не се осмеляваше да изрече това на глас, но другите бяха наясно с убежденията й. Всичко това я превърна в пръв съюзник на Тин Уин.

От години наблюдаваше сина на съседите. Удивляваше я светлата му кожа, напомняща цвета на сухи борови иглички и евкалиптови листа. Беше много по-светъл от родителите си. Порасна пред очите й и се превърна във високо момче, почти дългуч, срамежлив като совите, които толкова често чуваше, но никога не успяваше да зърне, момче, което никога не бе виждала в компанията на други деца.

Веднъж го срещна в гората. Беше тръгнала към града, а момчето седеше под едно борово дърво и гледаше как малка зелена гъсеница пълзи по ръката му.

— Тин Уин, какво правиш тук, в гората? — попита тя.

— Играя си — отвърна той, без да вдигне поглед.

— Защо си сам?

— Не съм сам.

— Къде са приятелите ти?

— Навсякъде тук. Не ги ли виждаш?

Су Кий се огледа наоколо. Не видя никого.

— Не каза тя.

— Бръмбарите, гъсениците и пеперудите са мои приятели. И дърветата. Те са най-добрите ми приятели.

— Дърветата? — попита тя, изненадана.

— Те никога не бягат. Винаги са тук и разказват толкова хубави истории. Ти нямаш ли приятели?

— Разбира се, че имам — каза тя и след малко добави: — Сестра ми например.

— Не, истински приятели.

— Не и дървета и животни, ако това имаш предвид.

Момчето вдигна глава и лицето му я изплаши. Никога досега не се бе вглеждала в него. Може би светлината в гората го променяше? Лицето му изглеждаше като изсечено от камък — със съвършени черти, но ужасяващо безжизнено. После срещна погледа му, толкова строг и сериозен за дете, че тя потръпна. Усети, че знае твърде много за живота за момче на неговата възраст. След няколко секунди тъжна и нежна усмивка, която не приличаше на нищо, което бе виждала досега, за миг пробягна по каменното му лице. Тази усмивка се запечата в съзнанието й. Въздействието й бе толкова силно, че й бяха нужни дни, за да се отърси от нея. Виждаше я вечер, когато затвори очи, и сутрин, когато се събуди.

— Вярно ли е, че гъсениците се превръщат в пеперуди? — веднъж попита момчето, когато тя се канеше да си тръгне.

— Да, точно така.

— А ние в какво се превръщаме?

Су Кий се спря и се замисли.

— Не знам.

Никой от двамата не каза нищо.

— Виждала ли си животни да плачат? — попита той.

— Не — отвърна Су Кий.

— А дървета и цветя?

— Не.

— Аз съм ги виждал. Плачат без сълзи.

— Тогава откъде знаеш, че плачат?

— Защото изглеждат тъжни. Ако се вгледаш внимателно, ще видиш.

Момчето стана и й показа гъсеницата върху ръката си. — Плаче ли? — попита то.

Су Кий се загледа в пълзящото създание за момент.

— Не — реши тя накрая.

— Точно така — потвърди Тин Уин. — Но ти просто отгатна.

— Откъде знаеш?

Отново се усмихна и не каза нищо, сякаш отговорът беше твърде очевиден.

В седмиците след изчезването на майка му Су Кий се погрижи за Тин Уин, обгради го с внимание и възвърна доброто му здраве. Когато измина месец без вест от роднините му в Рангун и Мандалей, тя се нанесе в дома му и обеща да се грижи за него и да поддържа къщата на чичо му в ред, докато майка му се върне. Тин Уин не възрази. Вместо това още повече се затвори в себе си. Дори енергията и оптимизмът на жена като Су Кий не можеха да достигнат до него. Настроението му се менеше всеки ден, а понякога и с часове. Дни наред не изричаше нито дума, прекарваше повечето време сам в градината или близката гора. В такива дни, докато седяха до огъня в кухнята вечер и ядяха порциите си ориз, оставаше с наведена глава и не говореше. Когато Су Кий го питаше на какво си е играл в гората, той я поглеждаше с празни очи.

Нощите бяха съвсем различна история. В съня си припълзяваше до нея и се сгушваше до закръгленото й меко тяло. Понякога обвиваше ръка около нея и я притискаше така силно, че я събуждаше.

В други дни я водеше в градината и гората, предаваше й какво са му казали неговите приятели, дърветата. Беше дал име на всяко от тях. Понякога идваше при нея с шепа бръмбари, охлюви или невероятно красиви пеперуди, които кацаха на ръцете му и отлитаха само когато ги разпери високо във въздуха. Животните не се бояха от него.

Вечер, преди да заспи, искаше Су Кий да му разкаже приказка. Лежеше неподвижен, докато свърши, и я молеше:

— Изпей още една.

Су Кий се засмиваше и казваше:

— Но аз не пея.

А Тин Уин отговаряше:

— Не, пееш. Звучи като песен. Моля те, още една.

Су Кий разказваше нова, и нова, и продължаваше да говори, докато детето заспи.

Подозираше, че думите й достигат до него само така, закодирани, че живее в свят, заключен за нея, към който трябваше да се отнася внимателно и с уважение. Самата тя бе преживяла много мъка, бе понесла множество удари и знаеше, че не бива да настоява момчето да я допусне до съкровените кътчета, където намира покой. Бе виждала как някои хора стават пленници в крепостите на собствената си самота и остават затворени в тях до смъртта си. Надяваше се Тин Уин да научи нещо, което тя бе научила през годините: че има рани, които времето не лекува, въпреки че може да ги направи поносими.