Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (26)

10.

Ми Ми седеше в края на пазара до купчина картофи. В лявата си ръка държеше малък слънчобран в тъмночервено, почти кафяво, какъвто е цветът на монашеските роби. Бе облякла най-красивото си лонджи, червено на зелени шарки, завършено предишната вечер. Черните й коси бяха сплетени на плитка. Сутринта бе помолила майка си да нарисува два големи жълти кръга на бузите й. Всички по-големи момичета и жени се гримираха по този начин, но Ми Ми бе отлагала това до днес. Майка й се усмихна и не зададе никакви въпроси. Щом тя се намести на гърба на брат си, Ядана изпрати дъщеря си с целувка по челото. Вярно, правеше така всяка сутрин, когато се разделят, но тази целувка бе по-различна. Ми Ми усети това, въпреки че щеше да се затрудни, ако трябваше да обясни разликата.

Седеше на ръчно изработеното си одеяло и чакаше. Всъщност през последните четири дни не бе правила нищо друго — докато пълзеше през двора да събира кокоши яйца, докато береше ягоди зад къщата и помагаше на майка си с готвенето, докато сортираше картофи и тъчеше. Чакаше пазарния ден. Чакаше Тин Уин.

Чакаше, без да проявява нетърпение. Никога не бе имала нищо против чакането. Рано бе узнала, че то е естествена част от живота на всеки, който не може да ходи и разчита на помощта на другите. Търпението й се удаваше лесно и се чудеше на хората, които вечно бързат за някъде. Чакането бе неотменна част от ритъма на живота й, затова се притесняваше, когато нещата се случваха веднага. Времето за чакане даваше мигове, минути, понякога дори часове спокойствие — отдих, в който по правило оставаше насаме със себе си. Нуждаеше се от тези почивки, за да се подготви за всичко ново, за всяка промяна. Било то гостуване при леля й в другия край на селището, или ден на полето. Или на пазара. Не разбираше как братята й могат така бързо да се пренасят от едно място на друго, от един човек при друг. Ако някога се случеше да бъде отнесена неочаквано и без да чака до приятели на съседния хълм, винаги й бе нужно време да осъзнае, че е пристигнала. Седеше мълчаливо през първите няколко минути на новото място. Сякаш душата й се придвижваше по-бавно през долината. Чувстваше, че всяко нещо изисква определено време, също както Земята се нуждае от двадесет и четири часа, за да се завърти веднъж около оста си, и триста шестдесет и пет дни, за да направи обиколка около Слънцето.

Братята й я наричаха „Охлювчето“.

Най-лоши от всичко бяха влаковете и колите, с които някои от британците пътуваха из Калау и както се говореше, дори чак до столицата. Не се боеше от ужасното тракане, с което минаваха през градчето и кокошките се разбягваха, а конете и воловете се заковаваха намясто. Не я отблъскваше и неприятната миризма, която оставаше след тях, като бразда след вол. Плашеше я скоростта. Нима наистина бе възможно човек просто да съкрати времето, нужно, за да стигне от едно място до друго?

Ми Ми се радваше, че има четири дни преди пазара, колкото и да й се искаше да види Тин Уин отново още на следващия ден. Това, че трябваше да чака, означаваше, че ще бъде свободна да мисли за него на спокойствие, че ще има време да си припомни всяка подробност от последната им среща. Още една добра страна на чакането — то й даваше възможност да проясни ума си. Както винаги, когато позволяваше на мисълта си да се рее, в съзнанието й се появяваха картини, които разглеждаше внимателно, сякаш са рубини или изумруди, чиято автентичност трябва да бъде доказана. Виждаше Тин Уин да върви към нея. Виждаше как се качва на гърба му. После го виждаше да сяда до нея, тръпнейки от вълнение и радост. Тогава имаше чувството, че е готов да я вземе на гръб и да побегне с нея. По горещите следи на непознати звуци и тонове.

У дома дълго седя на верандата със затворени очи, опитвайки да прави същото като Тин Уин. Слушаше съсредоточено. Чуваше прасето да грухти под къщата. Чуваше похъркването на кучето. Чуваше птиците и гласовете на съседите, но не и пулсирането на сърцата им. Искаше да попита Тин Уин дали тук има някакъв трик и дали може да я научи на изкуството да чува. Поне най-основните неща.

Разказа на най-малкия от братята си за случката с птичето гнездо, но той я прие с насмешка. Как можела да вярва, че има толкова остър слух? Сигурно някой му е казал по-рано, че в гнездото има яйце. Тин Уин просто искал да я впечатли.

Това бе накарало Ми Ми да се ядоса — по-скоро на себе си, отколкото на брат си. Трябваше да го предвиди. Имаше неща, които човек с два здрави крака просто не можеше да разбере. Те вярваха, че хората виждат с очите си. Вярваха, че разстоянията се преодоляват с крачки.