Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (25)

9.

Су Кий веднага забеляза, че с Тин Уин се е случило нещо необикновено. Седеше пред градинската порта и го чакаше и вече започваше да се притеснява. Пътят бе в окаяно състояние. Пръстта бе размекната от обилните дъждове и волските коли бяха издълбали дълбоки бразди в калта. Слънцето я бе изсушило и се бе образувала твърда кора с множество вдлъбнатини и улеи — опасна повърхност, дори за зрящ. Тъкмо се питаше дали е било добра идея да го остави да се прибере сам днес, когато го видя да се изкачва по хълма. Позна червено–зеленото лонджи и бялата му риза, но походката му бе различна от друг път. Нямаше я обичайната плахост и колебливост. Су Кий не повярва на очите си. Нима това наистина беше Тин Уин? Държеше тояжката си в ръка, но не почукваше енергично пред себе си, а вместо това сякаш я караше да танцува пред краката му. Никога не бе долавяла тази игривост в походката му.

Вечерта беше разговорлив както никога. Разказа й с най-малки подробности за Ю Мей и с какво вълнение излязъл сам от манастира на улицата, как се разсеял и паднал и как го ядосало това, но как отсега нататък възнамерява да изминава пътя изцяло без нейна помощ. Каза й за звуците, които издават птичите пера и бамбуковите листа, докато се спускат към земята, за туптенето на сърцето, което звучи като песен. Су Кий се радваше на въображението му и необичайното му желание за общуване. Макар и да знаеше, разбира се, че не може да вярва на нито дума.

Относно Ми Ми не каза нищо и бедната Су Кий не можеше да си обясни това, което ставаше с Тин Уин през следващите дни. Той, който винаги прекарваше часове в уединение в ъгъла, сега не можеше да стои на едно място. Неуморно бродеше из къщата и двора. Изведнъж започна да проявява голям интерес към пазара, искаше да узнае защо там се събират толкова хора всеки пети ден и няколко пъти попита кога е следващият пазарен ден. Губеше апетит при всяко следващо хранене, докато на третия ден мина единствено на чай. Су Кий не знаеше какво да прави. Тин Уин се бе разболял, това беше сигурно, но не се оплакваше от никаква болка. Постепенно приказките му за звуците, които чува, започнаха да я безпокоят. Дали момчето не губеше разсъдъка си?

Тин Уин броеше дните, не, часовете до следващия пазар. Не бе предполагал колко дълъг може да бъде един ден.

Защо беше нужна цяла вечност за едно завъртане на земята около оста й? Времето пълзеше бавно като охлюв в гората. Нима човек не можеше да стори нищо, за да ускори хода му? Попита Ю Мей, който просто се засмя.

— Седни и медитирай. Тогава времето ще загуби значението си — посъветва го той.

Тин Уин владееше медитацията до съвършенство, въпреки младостта си, и тази способност много му бе помагала през изминалите три години, особено в борбата му със страха. Но сега нямаше полза от нея. Сядаше сред монасите в манастира, на поляната или на хълма пред къщи. Прилагаше различни дихателни техники и се концентрираше. Безуспешно. Каквото и да се опитваше да прави, където и да бе, мислите му се връщаха към Ми Ми. Чуваше туптенето на сърцето й. Чуваше гласа й. Усещаше допира на кожата й. Усещаше тежестта й на гърба си. Уханието й изпълваше ноздрите му. Онзи сладък, неповторим аромат.

Вечерта преди новия пазарен ден не можа да заспи. Чу как Су Кий се намества на рогозката до него, обръща се настрани и придърпва завивките над главата си. Малко след това и сърцето й се предаде на нощен отдих. Биеше бавно и равномерно, сякаш никога няма да спре. В същото време неговото препускаше. Див, неудържим ритъм. Дори не знаеше защо е толкова развълнуван, само чувстваше, че е нещо по-силно от самия него. Сякаш откриваше нов, различен свят. Свят, в който очите не играят роля за виждането. Свят, в който движението не зависи от краката.

Замисли се как най-бързо може да открие Ми Ми сутринта сред всички сергии и хора. От описанията на Су Кий си представяше пазара като ято птици, които се спускат над нивите. Хаос от гласове, звуци и миризми. „Ще бъде пълно с хора — помисли той, — ще се бутат и блъскат и никой няма да се съобразява с мен.“ Странно, тази мисъл не събуди страх у него, а иначе толкова се боеше от хората. Беше сигурен, че бързо ще намери Ми Ми. Щеше да разпознае пулса й. Щеше да последва уханието й, да чуе гласа й, дори ако просто прошепнеше нещо в ухото на брат си.

Няколко минути Тин Уин стоя неподвижен край пътя. После пристегна лонджито си. Потта застина на малки мъниста по веждите и носа му. Гласовете от пазара бяха и по-силни, и по-заплашителни, отколкото бе очаквал. Звучаха като стремителен поток през дъждовния сезон, през чиито страховити бързеи никой не може да премине. Тин Уин се чудеше как да се ориентира. Не познаваше пътеките между сергиите. Не познаваше неравностите по земята. Нито един глас не му бе познат. Знаеше само, че не бива да се страхува. Страхът само щеше да утежни положението му. Трябваше да се довери на носа си, на инстинктите си, ако искаше да открие Ми Ми. Трябваше да е уверен.

Сложи единия си крак пред другия, бавно, но без колебание. Щеше да се остави да го увлече потокът от хора. Някой го блъсна отзад. Усети нечий лакът в ребрата си.

— Гледай къде вървиш — изръмжа мъжки глас в тълпата. Той чуваше дъвкачи на бетелови орехи да мляскат и плюят червен сок на земята. Чуваше хленчене на малчуган. Чуваше гласове и сърца, сумтене и мърморене, прокашляне и къркорене на черва. Имаше толкова много хора и звуците бяха толкова силни, че не можеше да различи едните от другите. По същия начин, както зрящият човек не може да различи отделните капки вода в една локва. Знаеше, че няма връщане назад. Съсредоточаваше се върху всяка крачка и чувстваше успокоение при всяко движение. Дори мисълта, че Ми Ми може да го съзре сред суматохата, а той е този, който трябва да я открие, не го плашеше. Щеше да я намери. Не го безпокоеше нищо, освен жегата. Бе пил твърде малко вода в манастира, а се потеше повече от обикновено. Ризата му бе мокра, устата пресъхнала. Забеляза, че тълпата се разделя в две посоки, и се опита да запази своето пространство, но натискът отзад бе твърде настойчив. Последва онези, които се насочваха надясно.

— Внимавай — изкрещя една жена. Той чу изпукване и усети нещо меко и влажно между пръстите на краката си. Бе стъпил върху яйца. — Сляп ли си?

Обърна се към нея. Непознатата видя млечнобелите му очи и ужасено промълви някакво извинение. Тин Уин бе повлечен напред. Навярно покрай сергии с риба. Долови солен мирис на сушена риба. После усети горчив аромат на кориандър и пикантно киселата миризма на хидрастис, която нахлу право в главата му и изгори слизестите мембрани. Усети ухания на канела, къри и люти чушки, на лимонова трева и джинджифил. Смесваха се отново и отново с наситения, силен, натрапчив мирис на зрели плодове.

Когато най-сетне свикна с темпото, хората престанаха да го мушкат и блъскат. Онези, които идваха отзад, се разделяха и го заобикаляха, сякаш проумели, че няма полза от бутане и блъскане. Тин Уин напрягаше слуха си. Ето го. Толкова нежно и същевременно толкова силно. Достигаше до ушите му сред цялата шумотевица на света. Как му бе убягнало досега? Усети кожата й с пръстите си. Ръцете й около врата си.

Последва ритъма, който идваше от един далечен ъгъл на пазара.