Метаданни
Данни
- Серия
- Гласът на сърцето (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Das Herzenhören, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Валентина Атанасова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание
Ян-Филип Зендкер. Да чуеш ритъма на сърцето
ИК „Хермес“, Пловдив, 2012
ISBN: 978-954-26-1160-8
История
- — Добавяне
11.
Обедното слънце стоеше почти точно над пазара. Тин Уин и Ми Ми търсеха защита под чадъра, седнали плътно един до друг. Братът на Ми Ми събра непродадените картофи в чувал. Щеше да отиде да ги занесе и да се върне за сестра си.
— Аз мога да нося Ми Ми до дома ви. Ще ти спестя връщането — каза Тин Уин.
Братът погледна сестра си, сякаш искаше да каже: „Как този слепец ще те носи нагоре по хълма?“. Ми Ми кимна:
— Не се безпокой.
Брат й нарами чувала с картофите, промърмори нещо неразбираемо и тръгна.
— Имаш ли нещо против да се поразходим из града? — попита Тин Уин.
— Както искаш — отвърна Ми Ми. — Ти ще ме носиш, а не аз теб — засмя се тя и обви ръка около врата му. Той бавно се изправи. Минаха по странична уличка, където бяха спрени няколко волски коли и каруци. Мъже и жени сновяха по пътя и товареха чували с ориз и картофи и кошници, пълни с плодове. Животните бяха неспокойни. Конете цвилеха и риеха с копита. Воловете мучаха и въртяха глави, хомотите им скърцаха. „Те също са уморени от слънцето и от чакане, освен това са изгладнели“, помисли си Тин Уин. Чуваше как стомасите им къркорят. Безразборно спрените каруци задръстваха улицата и непознатите шумове сякаш образуваха стена, в която всеки момент щеше да се блъсне. Къде бе тояжката, която му помагаше да избягва най-опасните препятствия? Която го предупреждаваше за ями и канавки, камъни и клони, къщи и дървета, поне когато внимаваше? Сега му се струваше, че пълзи през лабиринт, в който високи стени препречваха пътя му, а завоите и ръбовете съществуваха само да го объркват. Лабиринт, в който е неизбежно да се загуби. Как щеше да отнесе Ми Ми у дома жива и здрава?
Никога преди слепотата не бе представлявала такова бреме за него. Почувства слабост в коленете и се олюля. Бе загубил чувство за ориентация. Къде беше? Дали се въртеше в кръг? Скоро нямаше да усеща земя под краката си. Щеше да загуби равновесие и да полети напред в бездната. Бездната, от която винаги се бе ужасявал. Безкрайното празно пространство.
— Внимавай. Още две крачки, и ще се блъснеш в кошница с домати. — Гласът на Ми Ми звучеше до ухото му. Тя шепнеше. — Още малко наляво. Добре. Право напред. Спри.
Леко притисна раменете му надясно. Той се поколеба за миг, преди да се обърне на деветдесет градуса. Сигурно точно пред тях имаше вол. Чуваше ударите на мощното му сърце. Звучаха като приглушения барабан, който монасите понякога биеха в манастира. Усещаше влажния дъх на животното върху кожата си.
— Напред ли? — попита той.
— Право напред.
Затътри крака, сякаш не смееше да ги повдигне. След няколко стъпки тя леко дръпна лявото му рамо и Тин Уин се обърна натам. Блъсна се в нещо дървено и направи гримаса.
— Извинявай, каруцата. Помислих, че вече сме я подминали. Боли ли?
Той поклати глава и бавно продължи, докато тя отново докосна рамото му и внимателно промени курса.
— Прескочи. Има чувал с ориз.
Повдигна крак, намери чувала с пръстите си и направи голяма крачка.
— Добре — каза тя и леко го притисна.
По-нататък Ми Ми го водеше по улиците с леките си движения, сякаш управляваше лодка през бързеи. С всяка неравност, всеки завой, всяко преодоляно препятствие крачките на Тин Уин ставаха по-решителни и уверени. Гласът й, толкова близо до ухото му, го успокояваше. Започна да се доверява на напътствията й. Той, който не се доверяваше на собствените си сетива, осъзна, че разчита на нейните очи.
Тя подсуши врата му с лонджито си.
— Много ли съм тежка? — попита Ми Ми.
— Не, никак.
Как можеше да й обясни, че чувства голяма лекота, когато е на гърба му?
— Жаден ли си?
Тин Уин кимна.
— Можем да си купим пресен сок от тръстика ето там.
Ми Ми знаеше, че е скъп, но майка й й позволяваше да пие по веднъж в месеца на пазара и със сигурност не би имала нищо против да почерпи и него. Тин Уин усети, че са влезли в сянката на голямо дърво.
— Спри — каза тя. — Свали ме долу.
Той застана на коляно. Ми Ми бавно се плъзна от гърба му на земята и се настани на дървена табуретка до сергията за сок. Сложи втора табуретка зад Тин Уин и дръпна ръката му. Той седна, без да се колебае.
Поседяха под широката корона на баобаба и Ми Ми поръча два сока. Тин Уин чу как някой сложи парчетата захарна тръстика в изстисквачката и сокът им потече в чаша. Хрущенето напомняше звука от смачкана хлебарка, когато неволно я настъпиш в кухнята. Дали Ми Ми бе забелязала страха му? Имаше ли значение? Беше го превела през лабиринта. Нито се бяха блъснали в стена, нито бяха паднали в бездна. Тя бе изградила мостове и бе съборила стените. Беше вълшебница.
Ми Ми отпи глътка от сока си. Не можеше да си представи по-приятен вкус. Погледна Тин Уин. Не бе предполагала, че лице с незрящи очи е способно да изразява толкова голяма радост. Усмихна се и той отвърна. Дори не й направи впечатление колко странно е това.
— Тин Уин, какво чуваш сега? Сърцето ми? — попита тя.
— И него.
— Можеш ли да ме научиш?
— Какво?
— Да чувам сърцата.
— Не мисля.
— Моля те, опитай.
— Не знам откъде да започна.
— Но ти знаеш как става.
Тин Уин се замисли.
— Затвори очи. — Ми Ми ги затвори. — Какво чуваш?
— Гласове. Стъпки. Звънчета на юзди.
— И нищо друго?
— Е, разбира се, чувам птици, кашляне и плач на дете, но не чувам нито едно сърце.
Тин Уин замълча. Ми Ми продължи да слуша. След няколко мига звуците започнаха да преливат като картина пред насълзени очи. Чуваше бученето на кръвта в ушите си, но не и сърцето си, още по-малко сърцето на Тин Уин или чието и да било.
— Може би тук е твърде шумно — каза Тин Уин след дълга пауза. — Може би ни трябва тишина. Да тръгваме и ще опитаме отново. Трябва да намерим място, където ще чуваме само птици, вятър и дишането си.
Коленичи пред нея. Ми Ми се хвана за раменете му. Тин Уин се изправи и тя кръстоса крака пред гърдите му.
Тръгнаха по тиха улица. Дъхът й докосваше врата му. Толкова бе лека. Едва не настъпи спящо куче, потърсило убежище от слънцето в сянката на една къща.
— Извинявай. Не го видях — каза тя.
— И аз — каза той. Двамата се засмяха.
Точно до железопътната гара Ми Ми го насочи да се отклони от улицата.
— Знам по-пряк път.
Изкачиха се на малък хълм, обрасъл с хибискусови храсти. Тин Уин разпозна сладникавия им мирис. Протегна крак и разбра, че започват да се спускат надолу. Не беше твърде стръмно, но достатъчно, за да загуби равновесие.
— Може би заднешком ще бъде по-лесно — предложи Ми Ми. Бе свикнала да се спуска по склона, качена на гърбовете на братята си, които изминаваха разстоянието с няколко бързи скока. Той се обърна и внимателно заслиза. Ми Ми протягаше ръка към храстите и здраво се държеше за клоните. Двамата бавно се спускаха до склона. Скоро Тин Уин усети камъни под краката си.
— Къде сме? — попита той.
— На железопътната линия — обясни тя. — Можем да вървим по дървените траверси между релсите. Братята ми винаги правят така.
Тин Уин застина. Сякаш бе казала Мандалей. Или Рангун. Или Лондон. Досега железопътната линия беше недостъпно място за него. Само бе слушал за нея от другите момчета в училище. Често се хвалеха с подвизите си край линията, където чакали да мине черният парен локомотив. Как слагали шишарки или някоя тапа от бутилка на релсите или проверявали смелостта си, като пропълзявали близо, колкото могат, до преминаващия влак. Някога Тин Уин бе мечтал и той да участва. По-късно бе загубил надежда. Железопътната линия не беше част от неговия свят. Принадлежеше на зрящите.
Сега той самият крачеше между релсите и скоро намери ритъм, който му позволяваше да стъпва уверено на всяка траверса. Тук не се безпокоеше, че ще се блъсне в някое дърво или храст или ще се препъне в нещо. Чувстваше се така, сякаш се изкачва по стълба в студена, влажна пещера. При всяка крачка ставаше все по-светло. И по-топло. Той вървеше по-бързо и скоро прескочи една траверса и почти затича. Ми Ми не каза нищо. Затворила очи, тя се държеше здраво и се поклащаше в ритъма на движенията му, сякаш бе на кон. Тин Уин правеше широки и бързи крачки. Вече бе престанал да се безпокои за разстоянието между траверсите и чуваше само неудържимото препускане на сърцето си, като барабани, които го насърчаваха да продължи. Все по-силно, мощно, диво и опасно. Тътен, който отекваше в долината и отвъд планините. Дори локомотив не можеше да ехти по-мощно, помисли си той.
Когато най-сетне спря, сякаш се събуди от сън.
— Извинявай — промълви Тин Уин, останал без дъх.
— За какво? — попита Ми Ми.
— Не се ли изплаши?
— От какво?
Лежаха на тревата и Ми Ми гледаше небето. Вече бе късно и скоро слънцето щеше да залезе. След ранните сутрешни часове това бе най-красивата част от деня. Светлината беше различна, по-ясна, и контурите на дърветата, планините и къщите се открояваха по-отчетливо, отколкото по пладне. Харесваха й гласовете на вечерта и мирисът от огньовете, които горяха пред къщите, преди да се стъмни.
— Познаваш ли звуците на сърцето? — попита Тин Уин.
Ми Ми се замисли.
— Веднъж притиснах глава към гърдите на майка си, защото исках да чуя откъде идва това туптене. Но беше преди много време.
Тогава й се струваше, че в гърдите на майка й има някакво животно, което блъска по ребрата й да го пусне. Повече от това не можа да си спомни.