Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (29)

13.

Ми Ми си спомняше съвсем ясно кога за първи път чу за Тин Уин. Две години по-рано, когато един от братята й бе постъпил в манастира. Когато двете с майка й отидоха да го видят, той им бе разказал за сляпото момче, което паднало сутринта с тхабейк в ръце. От страх да не разсипе храната, не пуснало паничката паднало по очи и от носа и устата му потекла кръв, а за капак на всичко разсипало ориза за деня в калта. Бил изключително непохватен заради слепотата си, но, удивително, в клас бил най-добрият. Историята я бе натъжила, без сама да знае защо. Дали това нещастие й бе напомнило за нейните опити да направи няколко крачки с деформираните си ходила зад къщата, където нямаше кой да я види? Или за болката, когато бе успяла да стъпи на тях, преди да падне на прашната земя. Запита се защо Тин Уин бе паднал, дали се случва често и как го е превъзмогнал. Как ли се бе почувствал? Да лежи в праха, след като е разсипал храната на всички. Не можеше да не се сети за деня, в който бе играла на джамии с приятели пред къщата. Другите деца се дивяха на стъклените топчета, които й бе дал един англичанин. Търкулваха ги в малки вдлъбнатини и Ми Ми с гордост им показваше как се играе. Изведнъж едно от момичетата скочи и обяви, че му е скучно. Защо вместо това не си устроят надбягване? Който пръв стигне до евкалиптовото дърво, е победител. Всички хукнаха натам. Ми Ми събра джамиите, без да даде израз на чувствата си. Никога не допускаше да й проличи какво изпитва. Само веднъж бе задала въпроса „Защо?“. И знаеше, че никога не ще получи отговор. Краката й бяха прищявка на природата. Би било глупаво да търси причини или да се бунтува. Не можеше да се бори със съдбата. И въпреки това болеше.

По-лошо от болката бе неразбирането, което срещаше в семейството си в такива моменти. Обичаше родителите си и братята си повече от всичко на света, но фактът, че не могат да разберат напълно какво става в нея, бе почти толкова мъчителен, колкото болките в краката. Загрижеността на братята й бе трогателна. Редуваха се да носят сестра си до полето или езерата, разнасяха я из градчето, до пазара или при роднини в отдалечени ферми в планината. Не приемаха това като жертва, а като нещо съвсем естествено, като цепенето на дърва сутрин, носенето на вода или ваденето на картофи през есента. Не очакваха благодарност в замяна, разбира се. Все пак, ако някога Ми Ми бе тъжна и плачеше без видима причина — нещо рядко, но не и необичайно, — те стояха до нея и не знаеха какво да кажат и какво да правят. На лицата им бе изписано недоумение. Сякаш казваха: „Правим всичко, за да живееш добре. Какво не ти достига?“. Ми Ми не искаше да изглежда неблагодарна, затова преглъщаше сълзите, когато можеше. Същото беше и с майка й. Ядана се възхищаваше на дъщеря си. Ми Ми знаеше това. Гордееше се със силата и достойнството, с което нейното Охлювче носи недъга си. И Ми Ми искаше да бъде силна, понякога единствено да не разочарова майка си. Но копнееше за миговете, когато може да си позволи да е слаба, когато не бе нужно да доказва нищо на никого. Нито на родителите си, нито на братята си, нито на себе си.

Няколко дни по-късно седеше на верандата на манастира и брат й й посочи Тин Уин, докато метеше двора.

Ми Ми не можа да откъсне очи от него. Бе смаяна от старанието, с което почиства място, което самият той не може да види. На моменти се спираше и вдигаше глава. Сякаш бе доловил някакъв мирис или бе чул особен звук.

През дните след това често мислеше за него и при следващото си посещение дълго седя на стълбите, докато отново го зърна. Появи се с ръце, пълни с дърва за огрев, изкачи стъпалата точно покрай нея и влезе в кухнята, без да я забележи. Тя го последва и го погледа отдалеч. Счупи няколко съчки и ги хвърли в пламъците. Сложи вода в чайник и го окачи над огнището. Изглеждаше сякаш го прави без усилие. Ми Ми смяташе Тин Уин за най-хубавото момче, което е виждала. Имаше издължено лице и правилен нос, не твърде остър. Ми Ми харесваше пълни устни, а устните на Тин Уин привличаха погледа, без да изглеждат нелепо. Късата коса подчертаваше високите вежди и съвършената форма на главата му. Повече от всичко Ми Ми бе впечатлена от спокойните му, премерени движения, тихото достойнство, което излъчваше. Сякаш бе благодарен за всяка крачка, която правеше, без да падне, за всяко движение, което му се удаваше, без да се нарани. Дали животът без зрение бе толкова лесен за него, колкото изглеждаше? И дали му костваше толкова големи усилия, колкото нейният ежедневен живот без ходила? Дали можеше да разбере какво преживява тя, когато другите деца тичат до евкалиптовото дърво? Когато майка й я гледа, изпълнена с гордост, а тя съвсем не се чувства силна? Когато братята й я носят покрай съседските момичета, седнали с младежи край пътя да попеят, срамежливо хванати за ръце?

Може би той щеше да се окаже сродна душа? Няколко пъти й се бе искало да го заговори или да пропълзи пред него, за да се препъне в нея и така да забележи присъствието й. Беше се отказала. Не от срам, а защото бе убедена, че е излишно. Все някога щяха да се запознаят. Всеки живот имаше предначертан ход, определен ритъм, мислеше Ми Ми, върху който бе невъзможно да се окаже някакво съществено влияние.

Не се изненада онзи следобед в манастира, когато Тин Уин внезапно се спря, докато вървеше към кухнята, обърна се встрани, сякаш попаднал на следа, приближи се и приклекна точно пред нея. Тя го погледна право в лицето и прочете в скритите му зад бяло перде очи нещо повече, отколкото можеше да долови в тези на родителите или братята си. Видя, че той знае какво е самота, че разбира защо понякога дълбоко в себе си човек плаче, дори в най-слънчевия ден, че за тъгата не е нужна ясна причина. Не се изненада и когато й каза, че чува ударите на сърцето й. Повярва на всяка негова дума.

Живееше от един пазарен ден до следващия, нетърпелива за пръв път в живота си, броеше часовете и минутите, едва издържаше до следващата им среща. Копнежът й бе толкова силен, че след няколко месеца й се прииска да почака Тин Уин пред манастира след уроците му. Дали щеше да се зарадва, или да я сметне за натрапница? Можеше да се престори, че случайно е минала с брат си. Когато той чу на верандата, че го чака, веднага дойде. Усмивката му разсея съмненията й. Радваше се не по-малко от нея. Седна и хвана ръката й, без да каже дума. Оттогава се виждаха всеки ден.

Той неуморно я носеше през градчето и нивите, нагоре в планината и обратно. Носеше я в изпепеляващата жега по пладне и в най-страховитите порои. В негово присъствие ограниченията на малкия й свят се изпаряваха. Двамата скитаха ли скитаха, сякаш тя искаше да навакса за всички години, през които хоризонтът й се бе простирал до градинската ограда.

През мусонния сезон, в дните, когато имаше опасност да затънат в калта, те оставаха в манастира и намираха убежище в книгите на Тин Уин. Пръстите му пробягваха по страниците и сега бе негов ред да извиква образи пред очите й. Четеше на глас, а тя лежеше до него, завладяна от гласа му, който бе неустоим. Пътешестваше с Тин Уин от един континент до друг. Ми Ми, която със собствените си крака не можеше да стигне до съседното село, обикаляше света. Той я носеше по стълбите на океански лайнер, от палуба на палуба, до капитанския мостик. При пристигането им в пристанищата на Коломбо, Калкута, Порт Саид или Марсилия хвърляха конфети и свиреше корабен оркестър. Тин Уин я носеше из Хайд Парк и площад „Пикадили“. В Ню Йорк едва не ги блъсна кола, защото Ми Ми гледала постоянно нагоре, вместо да се съсредоточи върху движението и да го води из улиците, подобни на каньони. Тя узна, че въображението й няма граници, освен онези, които сама си наложи. В тези мигове Ми Ми разбираше, че вече не е сама и никога няма да бъде. Тя не беше бреме. Беше нужна на някого.

С голямо търпение Тин Уин я учеше да чува. Разбира се, ушите й не притежаваха неговата чувствителност. Не можеше да усети ритъма на сърцето му, без да сложи глава на гърдите му. Не можеше да различава водните кончета по бръмченето им, нито жабите по квакането, но той я научи да се вслушва в звуци и гласове, не само да ги чува, а да ги осъзнава.

Сега, когато някой я заговореше, първо се съсредоточаваше върху тембъра, върху това, което той наричаше „цвят на гласа“. Тонът често говореше повече от изречените думи. На пазара веднага разбираше дали клиентите смятат да се пазарят, или са склонни да приемат цената й за картофите. Смайваше братята си вечер, като разбираше само след няколко изречения как е минал денят им, дали са доволни, отегчени или гневни. Охлювчето стана „Нашето Охлювче ясновидец“.

Един ден Тин Уин не завари Ми Ми да го чака на стъпалата в манастира по пладне и се разтревожи. Бяха се виждали всеки ден повече от година. Предишния ден тя не бе споменала, че няма да дойде. Дали беше болна? Защо никой от братята й не бе дошъл да му каже? Веднага тръгна към фермата им. През нощта бе валял пороен дъжд и земята бе кална и хлъзгава. Тин Уин не си направи труда да заобикаля локвите. Прегази през тях, прекоси пустия пазар и забърза нагоре по склона. Няколко пъти се подхлъзна, падна и стана, без да мисли за мокрия си и окалян саронг^[1]. Блъсна се във възрастна селянка. В тревогата си нито усети пулса й, нито чу гласа й.

Къщата бе празна. Дори кучето го нямаше. Съседите не знаеха нищо.

Тин Уин се опита да се успокои. Какво можеше да се е случило? Може би бяха излезли на полето и скоро щяха да се върнат. Но не се прибраха. Привечер тревогата го завладя отново. Тин Уин неусетно започна да вика името на Ми Ми. Раздруса парапета на стълбите и откърти парче от него. Представи си, че отново вижда. Огромна пеперуда се спусна от небето като граблива птица, кацна на поляната и запълзя към него. Тин Уин бързо се изкачи на боровия пън. Червени точки полетяха право към него. Пронизваща болка го разтърсваше всеки път, когато го улучат. Опитваше се да ги избягва, тичаше из двора с кръв по веждите и брадичката. Три съседски момчета го отнесоха у дома.