Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето

1.

Първото, което видях, бяха очите му. Хлътнали дълбоко в орбитите, те бяха вперили поглед в мен. Всички в чайната ме оглеждаха, някои дискретно, други открито, но той беше най-дързък. Сякаш бях екзотично създание, каквото никога не бе виждал.

Лицето му бе покрито с бръчки. Изглеждаше най-малко на шестдесет, по-скоро беше към седемдесетте. Беше облечен с бяла риза, пожълтяла от годините, бледозелено лонджи^[1] и джапанки. Престорих се, че не го забелязвам, и плъзнах поглед из чайната — дървена барака с няколко маси и столове, поставени направо върху сухата и прашна земя. На едната стена висяха страници от стари календари със снимки на млади жени. Стигащите до пода поли, дългите ръкави, високите яки и сериозните лица ми напомняха за онези стари, оцветени на ръка снимки на момичета от уважавани фамилии от началото на двадесети век, на които попадах понякога по битпазарите в Ню Йорк. До далечната стена имаше витрина с наредени банички и оризови кексчета, върху които бяха накацали десетки мухи. На газовия котлон до нея вреше чайник, почернял от сажди. В ъгъла, в дървени касетки, наредени една върху друга, имаше бутилки със сода. Никога не бях попадала в толкова мизерна дупка.

Беше изпепеляваща жега. Потта се стичаше по слепоочията и врата ми. Дънките бяха залепнали за кожата ми. Изведнъж старецът се изправи и тръгна към мен.

— Хиляди извинения, млада госпожице, че ви заговарям така направо — каза той и седна на масата ми. — Изглежда ужасно непочтително, знам, понеже не се познаваме, или поне вие не ме познавате, дори бегло. Казвам се Ю Ба и вече съм слушал доста за вас, макар че това по никакъв начин не оправдава дързостта ми, признавам. Навярно се чувствате неловко, че ви заговаря непознат в някаква чайна в чужд град, в чужда страна. Съзнавам това, но искам… всъщност, ако трябва да съм откровен, налага се да ви задам един въпрос. Толкова дълго чаках тази възможност, че сега, когато сте тук, не мога просто да седя на мястото си и да ви наблюдавам отдалече. Чаках точно четири години и прекарах много следобеди, крачейки напред-назад из прашната главна улица, където автобусът оставя малцината туристи, решили да посетят града. Понякога, в редките дни, когато пристига самолет от столицата, отивах до малкото ни летище и напразно се оглеждах за вас.

— Наистина сте чакали дълго.

— Не ви упреквам. — Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Но аз съм стар човек, който няма представа колко години му остават. Хората в нашата страна остаряват бързо и умират млади. Краят на живота ми неумолимо приближава, а имам история, която трябва да разкажа, и то точно на вас. Усмихвате се. Мислите, че съм си изгубил ума, че съм малко смахнат или поне доста ексцентричен? Имате пълно право. Но моля ви, моля ви, не ми обръщайте гръб. Може всичко това да ви звучи озадачаващо и странно, и признавам, видът ми не вдъхва доверие. Иска ми се да имах вашите сияйно бели зъби в устата си вместо тези кафяви остатъци, които вече не могат да дъвчат, и това жалко подобие на усмивка. Кожата ми е сбръчкана и виси от ръцете ми, сякаш е простряна да съхне. Хората казват, че дъхът ми е лош. Краката ми са мръсни и загрубели от десетилетия ходене с евтини сандали. Ризата ми, някога бяла, трябваше да се е озовала в кофата за смет преди години. Повярвайте ми, аз съм взискателен човек, но виждате в какво състояние е страната ни. Окаяно. Знам това, но не мога да го променя. Прекарах години от живота си в опити да се науча да приемам нещата — които не мога да променя. Не позволявайте външността ми да ви подведе. Не бъркайте стоицизма ми с безразличие и примирение. Нищо не е по-чуждо на сърцето ми, скъпа моя. Отплеснах се, а виждам, че вече подлагам търпението ви на изпитание. Моля ви, бъдете благосклонна към мен и не ми обръщайте гръб. Никой не ви чака, прав ли съм? Дошли сте сама, както очаквах. Отделете ми само още няколко минути от времето си. Поседете още малко тук с мен, Джулия. Смаяна сте, нали? Прекрасните ви кафяви очи се разшириха от удивление и за първи път наистина ме гледате. Шокирана сте. Питате се откъде, за бога, знам името ви, когато никога не сме се срещали, а това е първото ви посещение в страната ни? Може би е случайност? Питате се дали не съм видял етикет някъде, на ревера или малката ви раница. Не, не съм, повярвайте ми. Знам името ви, както и датата и часа на раждането ви. Знам всичко за малката Джул, която от всичко на света най-много обичаше да слуша приказките на баща си. Мога дори да ви разкажа любимата приказка на Джул преди сън: „Приказка за принца, принцесата и крокодила“. Джулия Уин. Родена на 28 август 1968 г. в Ню Йорк. Майка американка. Баща бирманец. Името на семейството ви е част от моята история и част от живота ми, откакто съм излязъл от утробата на майка си преди петдесет и пет години, в последните четири, от които не е минал нито ден, без да мисля за вас. Ще ви обясня всичко, но нека първо ви задам своя въпрос: Вярвате ли в любовта? Смеете се. Толкова сте красива. Говоря сериозно. Вярваш ли в любовта, Джулия? Разбира се, нямам предвид онези изблици на страст, които си въобразяваме, че ще траят цял живот, подтикват ни да вършим и казваме неща, за които по-късно ще съжаляваме, въвеждат ни в заблудата, че не можем да живеем без даден човек, карат ни да треперим от безпокойство, че е възможно някога да го загубим — чувство, което по-скоро ни ограбва, отколкото ни обогатява, защото копнеем да притежаваме нещо, което не можем, вкопчваме се в нещо, което е невъзможно да задържим. Не говоря и за плътското желание или за любовта към себе си, паразит, който с огромно задоволство се крие зад маската на безрезервна любов. Не. Говоря за любов, която кара слепите да проглеждат. За любовта, която е по-силна от страха. Говоря за любовта, която придава смисъл на живота, която се изправя срещу природните закони на деградацията, която ни извисява, която не знае граници. Говоря за триумфа на човешкия дух над егоизма и смъртта. Поклащаш глава. Не вярваш в подобни неща? Не знаеш за какво говоря? Не съм изненадан. И с мен беше същото, преди да срещна баща ти. Изчакай малко и ще разбереш какво имам предвид веднага щом ти разкажа историята, която съм запазил в сърцето си за теб през тези четири години. Моля те само за малко търпение. Вече е късно и сигурно си уморена от дългото пътуване. Самият аз трябва да пестя енергията си. Надявам се да проявиш разбиране, ако се унеса в дрямка. Ако желаеш, може да се срещнем отново утре по същото време, на тази маса, в тази чайна. Точно тук се запознах с баща ти, впрочем. Той седна на същия стол, на който си ти, и започна разказа си, а аз седях тук, където съм сега. Слушах с удивление и ще ти призная — с недоверие, а може би и с известна неловкост. Никога преди не бях чувал някой да разказва така. Могат ли думите да се сдобиват с крила? Могат ли да се реят из въздуха като пеперуди? Могат ли да ни пленят и пренесат в друг свят? Могат ли да ни карат да тръпнем, както силите на природата, които управляват земята? Могат ли да отключат най-съкровените кътчета на душите ни? Не зная дали думите сами могат да постигнат тези неща, но съчетани с човешкия глас, могат, Джулия, а в онзи ден твоят баща имаше такава власт над тях, каквато човек може би има веднъж в живота си. Не говореше, а сякаш пееше и въпреки че гласът му беше тих, нямаше клиент в чайната, който да не бе трогнат до сълзи дори само от звученето му. Скоро думите се превърнаха в история, а от историята се появи живот, който ни разкри своята сила, своята магия. Онова, което чух в онзи ден, ме направи силно вярващ като баща ти. „Не съм религиозен човек и любовта, Ю Ба, любовта е единствената сила, в която вярвам истински.“ Това са думи на баща ти.

 

 

Ю Ба ме погледна и стана. Събра отворени длани пред гърдите си, поклони се едва забележимо и излезе от чайната с няколко бързи, леки стъпки.

Гледах след него, докато се изгуби сред тълпата на улицата.

Не, исках да извикам. Не. Не вярвам в никаква сила, която кара слепите да проглеждат. Не вярвам в чудеса, нито в магии. Животът е кратък, твърде кратък, за да го пропиляваме в празни надежди. По-добре е да му се наслаждаваме такъв, какъвто е, отколкото да се самозаблуждаваме. Дали вярвам в любовта? Що за въпрос! Сякаш любовта е религия, в която човек може да вярва или да не вярва. Когато бях на осемнадесет, мечтаех за принца, който ще ме спаси и освободи. И когато той се появи, узнах по трудния начин, че принцове съществуват само в приказките и че любовта заслепява. Не, исках да изкрещя след възрастния непознат, не вярвам в сила, по-могъща от страха. Не вярвам в триумфа над смъртта. Не. Не.

Вместо това останах приведена на ниското столче. Все още чувах гласа му. Беше спокоен, мелодичен и благ, напомняше ми гласа на баща ми. Думите отекваха в главата ми като нестихващо ехо.

„Поседете още малко тук с мен, Джулия, Джулия, Джулия…“

„Вярваш ли в любовта, в любовта…“

„Думите на баща ти, баща ти…“

Болеше ме глава и се чувствах изтощена. Сякаш се бях събудила от безмилостен кошмар. Около мен бръмчаха мухи, кацаха по косата ми, по челото ми, по ръцете ми. Нямах сили да ги пъдя. Пред мен стояха три изсъхнали банички. Масата бе покрита с лепкава кафява захар. Опитах се да отпия от чая си. Беше студен. Ръцете ми трепереха. Пръстите ми стискаха чашата и въпреки това ми се изплъзваше неудържимо. Гледах как пада като в забавен кадър. Звукът на строшено стъкло. Смаяните погледи на посетителите. Сякаш бях съборила шкаф, пълен със стъклария. Защо бях оставила онзи непознат да говори толкова дълго? Трябваше да го спра. Трябваше да му кажа да ме остави на мира. Трябваше да стана. Но нещо ме бе възпряло. Точно когато се канех да му обърна гръб, той бе казал: „Джулия, Джулия Уин“. Не съм предполагала, че произнасянето на собственото ми име може да ме разтърси така. Сърцето ми биеше трескаво. Откъде знаеше името ми? Дали е познавал баща ми? Кога го е видял за последен път? Възможно ли е да знае дали баща ми все още е жив, къде може да се крие?

2.

Сервитьорът не искаше парите ми.

— Вие сте приятелка на Ю Ба. Неговите приятели са наши гости — каза той с поклон.

Въпреки това извадих банкнота от джоба на панталона си. Беше измачкана и мръсна. С погнуса я пъхнах под чинията с баничките. Сервитьорът раздига съдовете и не взе парите. Посочих към тях. Само се усмихна.

Може би бяха твърде малко? Твърде мръсни? Недостатъчно? Сложих по-голяма и по-чиста банкнота на масата. Той се поклони и остави и нея недокосната.

Навън беше още по-горещо. Жегата ме парализира. Застанах пред чайната, неспособна да направя и крачка. Слънцето изгаряше кожата ми и очите ми пареха от ослепителната светлина. Сложих бейзболна шапка и смъкнах козирката, за да скрива лицето ми.

На улицата беше пълно с хора и въпреки това бе странно тихо. Нещо липсваше и ми бе нужно известно време да се досетя какво: почти нямаше коли. Хората се придвижваха с велосипеди. На кръстопътя бяха спрели три конски каруци и една волска кола. Няколкото автомобила на пътя бяха стари японски пикапи, очукани и ръждясали, претоварени с плетени кошници и чували, които неколцина млади мъже прегръщаха здраво, сякаш от това зависеше животът им.

От двете страни на улицата се редяха ниски, едноетажни дървени бараки с ръждясали ламаринени покриви, каквито обикновено свързваме с бордеите в Африка и Южна Америка. Тези бараки бяха смесени магазини с площ едва десет квадрата, в които се предлагаше всичко — от ориз, фъстъци, брашно и шампоан до кока-кола и бира. Стоката беше струпана в безпорядък. Нямаше никакъв ред, поне на пръв поглед.

Изглежда, всеки втори магазин беше чайна, чиито посетители седяха приведени на ниски дървени табуретки. Главите им бяха покрити с червени и зелени тюрбани, неотменен аксесоар тук, както шапка на „Янкис“ за мен. Вместо панталони мъжете носеха нещо подобно на заметнати поли и пушеха ръчно свити тъмнозелени пури.

Пред мен стояха няколко жени. Имаха жълти шарки на бузите, веждите и носа. Приличаха на индианци преди битка и всички до една бяха захапали онези вонящи зелени пури.

Стърчах поне с една глава над всички, в това число и мъжете. Бяха слаби, без да изглеждат хилави, и се придвижваха с грацията и лекотата, на която винаги се бях възхищавала у баща си. С ръст метър и седемдесет и пет и тегло шестдесет килограма се чувствах дебела и тромава в сравнение с тях.

Най-лошото бяха втренчените погледи.

Вместо да извръщат глави, хората ме гледаха право в лицето и очите и се усмихваха. Не можех да отгатна какво се крие зад тези усмивки.

Колко заплашителен може да бъде смехът!

Някои ме поздравяваха с лек поклон. Да не би да ме познаваха? Да не би всички те, като Ю Ба, да бяха очаквали пристигането ми? Стараех се да не ги поглеждам. Не знаех как да отвръщам на поздравите, затова закрачих бързо по главната улица и вперих поглед във въображаема точка в далечината.

Изпитвах носталгия по Ню Йорк, по глъчката и натовареното движение. По мрачните и неприветливи лица на пешеходците, които не проявяваха интерес един към друг. Липсваше ми дори вонята на препълнените контейнери за смет в знойна лятна вечер. Копнеех за нещо познато, нещо, за което да се хвана, нещо, което предлага сигурност. Исках да се върна там, където бях в свои води и знаех как да се държа.

След стотина метра стигнах до кръстовище. Бях забравила в каква посока е хотелът ми. Огледах се наоколо за някаква забележителност, някакъв отличителен знак или детайл от пътя, храст, дърво или къща, които бях забелязала на идване и можеха да ме насочат във вярната посока. Но виждах само огромните бугенвилии^[2] (по-високи дори от бараките, които скриваха), сухите поля, прашните тротоари и дупките по пътя, които можеха да погълнат баскетболна топка. Накъдето и да се обръщах, всичко ми се струваше странно и зловещо.

Нима бе възможно Джулия Уин от Ню Йорк, която познаваше всяка улица и авеню в Манхатън, да се загуби в това затънтено място с няколко преки? Къде се бяха дянали паметта, чувството за ориентация и острият ум, на които разчитах, докато опознавах градове като Сан Франциско, Париж и Лондон? Как е възможно да се загубя толкова бързо? Чувствах се сама и дезориентирана, както никога в Ню Йорк.

— Госпожице Уин, госпожице Уин — извика някой.

Едва се осмелих да извърна глава и да погледна през рамо. Зад мен стоеше млад мъж, когото не познавах. Приличаше на пиколото от хотела. Или на сервитьора в чайната. На носача от летището в Рангун, на шофьора в таксито. Всички ми се струваха еднакви с черните си коси, тъмнокафяви очи, матова кожа и загадъчни усмивки.

— Търсите ли нещо, госпожице Уин? Мога ли да ви помогна?

— Не, благодаря — отвърнах, обзета от недоверие към непознатия. Не исках да разчитам на него. — Всъщност да… бих искала да стигна до хотела си — казах аз, изгаряйки от желание да се скрия някъде, макар и в хотелската стая, където се бях регистрирала сутринта.

— Ето там, нагоре и вдясно, ще го видите. Няма и пет минути път — обясни той.

— Благодаря.

— Приятно прекарване в нашия град. Добре дошли в Калау — каза той и продължи по пътя си.

 

 

В хотела минах покрай усмихнатия администратор, без да кажа дума, изкачих се по масивното дървено стълбище до втория етаж и се тръшнах на леглото. Рядко съм се чувствала толкова изтощена.

Пътуването от Ню Йорк до Рангун бе продължило повече от седемдесет и два часа. После прекарах цяла нощ и половин ден в допотопен автобус, претъпкан с хора, облечени само с мърляви поли, овехтели тениски и износени найлонови сандали, с пилета и квичащи прасенца. Двадесет и четири часово влачене по пътища, които бяха жалко подобие на шосета. Пресъхнали реки, ако питате мен. Само за да стигна от столицата до това отдалечено планинско градче. Защо?

Какво правех в този затънтен край на Бирма? Не бях загубила нищо тук, но все пак се надявах да открия нещо. Бях тръгнала на път без ясна представа какво търся.

 

 

Когато отворих очи, слънцето бе изчезнало, навън се здрачаваше и в стаята цареше полумрак. Куфарът ми стоеше неотворен на другото легло. Огледах се наоколо с блуждаещ поглед. Нужни ми бяха няколко секунди, докато си припомня къде се намирам. От тавана над мен висеше стар дървен вентилатор. Стаята беше голяма и спартанското обзавеждане й придаваше облик на монашеска килия. До вратата стърчеше невзрачен шкаф, до прозореца имаше маса и стол, между леглата — малко нощно шкафче. Варосаните стени бяха лишени от украса — никакви картини или огледала. Старите дъски на паркета бяха изтъркани и гладки. Единственият лукс беше малък корейски хладилник. Не работеше. През отворените прозорци полъхваше вечерен хлад. Жълтите пердета шумоляха от вятъра тихо и успокояващо.

В този момент срещата ми с възрастния мъж няколко часа по-късно ми се струваше още по-абсурдна и мистериозна, отколкото онази посред бял ден. Споменът за нея вече избледняваше. През ума ми минаваха разноцветни образи, които не можех да разтълкувам, изглеждаха ми неразгадаеми. Опитах се да си спомня. Ю Ба имаше бяла, гъста, късо подстригана коса. На устните му — усмивка, чието послание беше неясно за мен. Дали беше подигравателна, ехидна, състрадателна?

Какво искаше той от мен?

Пари! Какво друго. Не беше молил за пари, но онези реплики за зъбите и ризата му бяха недвусмислени. Знаех накъде бие. Възможно бе да е узнал името ми от хотела. Може би беше в комбина с администратора. Мошеник, който смята да събуди любопитството ми, да ме впечатли, преди да предложи услугите си като гадател, астролог или човек, който гледа на ръка. Номерът му нямаше да мине. Трябваше да разбере, че напразно си е загубил времето.

Дали бе казал нещо, което да ме убеди, че наистина е познавал баща ми? Твърдеше, че той му е казал: „Не съм религиозен човек и любовта, Ю Ба, любовта е единствената сила, в която вярвам истински“. Баща ми никога не би помислил подобно нещо, още по-малко би го изрекъл на глас. Най-малко пред непознат. Или си внушавах? Не беше ли по-вероятно да съм се заблуждавала, че познавам мислите и чувствата на баща си? Колко добре го познавах всъщност?

Нима човекът, когото мислех, че познавам, би изчезнал просто така, без да остави дори бележка? Нима би изоставил жена си, сина си и дъщеря си без обяснение, без да изпрати нито ред?

„Следите му се губят в Банкок — казваха от полицията. — Може би е бил ограбен и убит в Тайланд“.

Или е станал жертва на злополука в Сиамския залив? Може би се е надявал да се наслаждава на тишина и спокойствие две седмици, за разнообразие? „Може би е отишъл до крайбрежието да поплува и се е удавил“. Това беше версията на семейството ми, поне официалната.

Хората от отдел „Убийства“ подозираха, че е водел двойствен живот. Отказваха да приемат твърденията на майка ми, че не знае нищо за първите двадесет години от живота на баща ми. Звучеше им неправдоподобно. Отначало подозираха, че тя е изиграла някаква роля за изчезването му като негов съучастник или като извършител на криминално деяние. Едва когато стана ясно, че няма тлъсти застрахователни полици, че никой не би извлякъл финансова изгода от насилствената му смърт, подозренията им се разсеяха. Възможно ли е баща ми да е имал скрита страна, обвита в мистерията на онези първи двадесет години, за която ние, близките му, не сме и подозирали? Възможно ли е да е изпитвал тайни хомосексуални влечения? Възможно ли е да е бил педофил, отишъл да задоволява потребностите си в бордеите на Банкок?

Нима наистина исках да узная? Нима исках образът, който носех в съзнанието си, да бъде опетнен, образът на верния съпруг, преуспелия адвокат, добрия, силен баща, който винаги е до децата си, когато се нуждаят от него? Не се кланяй на идоли. Като че ли бихме могли да живеем без тях! Каква част от истината можех да понеса?

Тогава какво ме доведе тук, в другия край на света? Не беше скръб. Тази фаза бе отминала. Четири години са дълго време. Тъгувах, но и доста бързо проумях колко истина се крие в баналната фраза „Животът продължава“. Дори без него. Приятелите ми твърдяха, че доста бързо съм превъзмогнала „цялата работа“, както се изразяваха.

Не бях тръгнала да го издирвам и от тревога дали е жив и здрав. Честно казано, не ми се вярва да е жив, а в случай че действителността ме опровергае, не вярвам да се нуждае от помощта ми.

Несигурността е това, което ме измъчва. Искам да открия защо е в неизвестност и дали изчезването му ще ми разкрие нещо за него, което все още не знам. Дали съм го разбирала толкова добре, колкото си мислех, или връзката помежду ни, нашата близост, е била илюзия? Тези съмнения са по-лоши и от страха ми от истината. Те хвърлят сянка върху детството ми, върху миналото ми, и осъзнавам, че вече гледам на спомените си с недоверие. А спомените са всичко, което имам. Кой беше човекът, който ме отгледа? С кого преживях двадесет години от живота си? Кой беше баща ми в действителност?

3.

Последният ми спомен за него е от преди четири години.

Беше сутринта, след като завърших колежа. Спах при родителите си в родния си дом на Шестдесет и четвърта улица в манхатънския Ийст Сайд. Бяха ме настанили в някогашната ми детска стая, сега стая за гости. Предната вечер празнувахме завършването ми. Можех да се прибера в своето жилище. Апартаментът ми на Второ Авеню беше само на двадесет минути път, но бе късно, след полунощ, и шампанското ми бе замаяло главата. Бяхме прекарали доста приятна вечер. Брат ми бе долетял от Сан Франциско. Баща ми, който ненавиждаше партита и никога не пиеше, беше словоохотлив както никога преди и в мен се пробуди носталгия по семейството, старата ми стая, миризмите и звуците от детството ми. Да се събудя отново от тракане на чинии, докато баща ми изважда съдовете от миялната машина и подрежда масата, малко след шест, както всяка друга сутрин. Отново да вдъхвам с наслада от аромата на прясно сварено кафе и на топлите канелени кифлички, които като деца обожавахме. Да чуя в просъница как отваря входната врата, за да вземе броя на „Таймс“ и после се връща. Да чуя затварянето на масивната дървена врата и звука от шляпането на вестника върху кухненската маса. Колежанските ми години бяха свършили — нещо си отиваше безвъзвратно. Исках да се вкопча в него, да го задържа, макар и само за една нощ и една сутрин. Да започна деня с познатите ритуали от детството си. Да изпитам онова чувство на сигурност. Поне още веднъж.

Сякаш съм имала предчувствие.

Баща ми ме събуди рано. Бледа светлина се процеждаше през процепите на дървените щори. Трябва да е било малко преди изгрев. Той стоеше до леглото ми със старомодния си сив балтон и кафява шапка „Борсалино“. Като малка го гледах, когато тръгваше за работа облечен така. Всяка сутрин заставах до прозореца да му помахам за довиждане и понякога плачех, защото не исках да тръгва. Дори години по-късно, когато шофьорът му го чакаше в голямата черна лимузина и трябваше да измине само три крачки по тротоара, винаги беше с палто и шапка. През всичките тези години той никога не измени на стила си. През равни интервали си купуваше нови палта и шапки, главно „Борсалино“. Имаше шест такива: две черни, две кафяви и две тъмносини. Когато вече не се намираха балтони, дори в най-консервативните магазини за мъжко облекло в Ню Йорк, започна да си ги шие по поръчка.

Шапката „Борсалино“ беше талисман. Купил си такава италианска шапка за първото си интервю за работа. Получил работата. По онова време шапката била очевидно доказателство за добрия му стил и вкус. Но с годините ставаше все по-старомодна, дори ексцентрична, докато накрая приличаше на статист от филм за петдесетте години. Като тийнейджър се срамувах от облеклото на баща си. Беше напълно скаран с модата и поздравяваше майките на приятелките ми с поклон. Другите деца се кикотеха и подсмихваха, когато ме вземаше от училище. Тогава изпитвах съжаление към него, защото предполагах, че това го наранява дълбоко като мен. Никога не носеше маратонки, дънки и пуловери и ненавиждаше небрежния американски стил на обличане. Казваше, че той поощрява елементарните човешки потребности, една, от които е търсенето на удобство.

Баща ми стоеше до леглото ми и шепнеше името ми. Каза, че има среща в Бостън и не знае кога точно ще се върне. Може би след няколко дни. Беше странно, защото графикът на срещите му бе разчетен до минута. Освен това често летеше до Бостън, но никога не оставаше да нощува там. Бях твърде уморена, за да се изненадам. Целуна ме по челото и каза: „Обичам те, малка моя. Никога не забравяй това, чуваш ли?“.

Сънено кимнах.

— И аз те обичам. Пази се.

Обърнах се на другата страна, зарових лице във възглавницата и отново заспах. Оттогава той е в неизвестност. Безследно изчезнал.

 

 

Първият признак, че нещо не е наред, се появи малко след десет сутринта. Бях се наспала и тъкмо бях влязла в кухнята. Брат ми вече пътуваше обратно за Сан Франциско. Майка ми ме чакаше, за да закусваме заедно. Седеше на остъклената веранда с чаша кафе и прелистваше „Вог“. И двете все още бяхме по халати. На масата имаше топли канелени кифлички, пресни кравайчета, пушена сьомга, сирене крема и сладко от ягоди. Седях на старото си място в любимата си поза — гърбът ми бе залепен за стената, краката ми бяха вдигнати на стола, а ръцете ми прегръщаха коленете. Отпивах портокалов сок и разказвах на майка си плановете си за лятото. Телефонът звънна. Беше Сюзън, секретарката на баща ми. Попита дали е болен. Човекът, с когото имал уговорена среща в десет часа, в никакъв случай маловажна, се интересувал къде е. Никой не бе казал нищо за Бостън.

Майка ми не беше притеснена колкото Сюзън, може би защото срещу нея не стоеше холивудски магнат с намръщените си адвокати. Двете стигнаха до извода, че навярно е изникнало нещо непредвидено. Не е успял да се обади, забавил се е на някаква среща и ще пристигне през следващите два часа, със сигурност.

С майка ми спокойно довършихме закуската си. Никоя от нас не каза нито дума за баща ми. След закуска заедно отидохме на козметик, после повървяхме през Сентръл Парк до „Бергдорф Гудман“^[3]. Беше един от онези топли дни в началото на лятото, когато все още не е нито твърде горещо, нито твърде влажно. Най-хубавото време в Ню Йорк. Паркът ухаеше на прясно окосена трева, моравата на Шийп Медоу се пълнеше с хора, двама младежи, голи до кръста, мятаха фризби. Двама възрастни мъже караха ролери, хванати за ръце пред нас. Повече от всичко исках да се спра, да затворя очи и да прегърна света. В дни като този винаги ми се струваше, че животът е пълен с възможности, които само чакат да бъдат уловени.

Майка ми ме побутваше напред.

В „Бергдорф Гудман“ ми купи жълта лятна рокля на цветя, а после ме покани на чай в „Плаза“. Не харесвах особено този хотел. Интериорът му, имитация в стил френски ренесанс, беше твърде претенциозен и безвкусен за мен, но отдавна бях проумяла колко безсмислено е да убеждавам майка си да пием чай някъде другаде. Тя обожаваше фоайето с позлатени гипсови орнаменти на високите тавани и колони, чиято декорация наподобяваше глазура на торта. С удоволствие приемаше любезностите на сервитьорите, поздрава на управителя французин: „Бонжур, мадам Уин“. Седнахме между две палми до малка масичка със сладкиши, бонбони и сладолед. Двама цигулари пристъпваха из залата и свиреха виенски валсове.

Майка ми поръча блини с хайвер и две чаши шампанско.

— Какво празнуваме? — попитах аз.

— Твоето завършване, скъпа.

Опитахме от блините. Бяха твърде солени, шампанското — твърде топло. Майка ми махна на сервитьора.

— Стига, мамо — възразих аз. — Всичко е достатъчно добро.

— Далеч не е — каза тя със снизходителен тон, сякаш не разбирах нищо от тези неща. — Де да беше.

Смъмри сервитьора, който отнесе поръчката ни обратно с прочувствени извинения. Гласът й можеше да звучи толкова студено и рязко. Някога ми вдъхваше страх. Днес ми се стори просто неприятен.

— Когато ям блини с хайвер, очаквам да бъдат нещо повече от добри. А неохладеното шампанско е просто недопустимо. — Погледна ме. — Ти щеше да ги изядеш, нали?

Кимнах.

— Баща ти също. В много отношения си приличате.

— Какво имаш предвид? — попитах аз. Не звучеше като комплимент.

— Тази ваша скромност, пасивност или страх от конфликт, които не разбирам. Защо да не се оплача, когато нещо не е наред с поръчката ми?

— Струва ми се дребнаво.

— Дали е примирение, или арогантност? — продължи тя, сякаш не ме беше чула.

— Какво арогантно виждаш тук?

— Никой от двама ви не желае да се разправя със сервитьори — каза тя. Не разбирах на какво се дължи сдържаната ярост в гласа й. Нямаше никаква връзка с топлото шампанско и солените блини. — Не си заслужава неприятностите. Аз наричам това арогантност.

— Не, просто не е толкова важно за мен — казах аз.

Това беше само част от истината, но не бях в настроение за дълги дискусии. Просто се срамувах да се оплача за каквото и да било — в ресторант, хотел или магазин. Всъщност за мен това имаше по-голямо значение, отколкото показвах. Случилото се продължаваше да ме занимава, поради което често изпитвах гняв към себе си, че съм премълчала. При баща ми беше различно. Мълчанието му в такива ситуации беше искрено. За него наистина нямаше значение. Когато някой се държеше грубо или зле с него, той смяташе това за проблем на другия човек, а не за свой. Усмихваше се, когато някой го изпреварваше. Никога не броеше рестото. Майка ми преброяваше всеки цент. Завиждах му за спокойствието. Майка ми не можеше да го разбере. Беше еднакво строга със себе си и с другите, баща ми — само със себе си.

— Значи според теб не е важно дали те обслужват адекватно, дали получаваш това, за което си платил? Не мога да си го представя.

— Не можем ли просто да прекратим този спор? — попитах аз по-скоро умоляващо, отколкото настойчиво. За да сменя темата, добавих: — Тревожиш ли се за татко?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не. Трябва ли?

Когато се връщам назад, се питам дали равнодушието на майка ми е било поза. Никой от нас не спомена за неявяването му на срещата. Тя не се обади в кантората да провери дали е пристигнал. Откъде беше толкова сигурна, че не го е сполетяло нещастие? А може би просто не я бе грижа? Или от години бе подозирала, че това рано или късно ще се случи? Нейната ведрост, нейното безгрижие в онзи ден напомняше облекчението, дори задоволството, което човек изпитва, когато неизбежната катастрофа най-сетне е отминала.

Няколко седмици по-късно Франческо Лаурия, шефът на специалния екип, сформиран за издирването на баща ми, седеше на масата в кухнята. В началото на работата по случая началникът на нюйоркската полиция го бе представил на майка ми като един от най-добрите си следователи. Оттогава беше чест гост в дома ни. Беше млад, на около тридесет и пет, строен, мускулест и много суетен. Черните му коси винаги изглеждаха безупречно, сякаш всяка сутрин си правеше прическа. Носеше елегантни костюми и италиански вратовръзки. Най-впечатляващ от всичко бе езикът му. Беше красноречив и чаровен, подбираше думите си с вниманието на топадвокат. В онези първи дни, когато аз, брат ми и майка ми не се отделяхме от телефона, той ни се обаждаше от управлението по всяко време, често около полунощ. Успокояваше ни, като изреждаше статистически данни за високия процент разкриваемост на отвличания и разказваше за случаи, при които изчезналият човек изведнъж се е появявал невредим след две-три седмици. Гледаше на случая като на средство да се издигне в кариерата и беше твърдо решен да извлече полза от него. „Влиятелен адвокат от Уолстрийт изчезва безследно“, бе гръмкото заглавие в „Таймс“, където често цитираха Лаурия на първа страница в рубриката „Метро“. През следващите дни вестниците бяха пълни с коментари и спекулации по темата. Дали това не бе убийство, дело на клиент, потърсил отмъщение? Драматично отвличане? Може би имаше някаква холивудска връзка?

Всичко, което полицията откри през първите две седмици, само направи случая още по-мистериозен. Рано сутринта в деня на изчезването си баща ми наистина бе шофирал до летище „Кенеди“, но вместо да отлети за Бостън, бе заминал за Лос Анджелис. Купил си билет на летището и не регистрирал никакъв багаж. От Лос Анджелис летял в първа класа до Хонконг с полет 888 на „Юнайтед Еърлайнс“. Един стюард го запомнил, защото отказал шампанско и вместо вестник четял том с поезия на Пабло Неруда. Описа баща ми като много спокоен и изключително учтив човек. Не хапнал много и почти не спал, не гледал филми и прекарал по-голямата част от времето в четене.

Отседнал за една нощ в Хонконг в хотел „Пенинсюла“, стая 218, поръчал пилешко с къри и минерална вода от рум сървис и според персонала не излязъл от стаята си. На следващия ден се качил на „Катей Пасифи“, полет 615 за Банкок, където пренощувал в „Мандарин Ориентал“. Очевидно не е правил никакви опити да прикрие следите си. Отседнал в същите хотели, които използвал винаги при бизнес пътувания, и платил всичките си сметки с кредитна карта. Сякаш е знаел, че това е крайната точка на пътуването му, поне според разследващите. Четири седмици по-късно строителен работник намери паспорта му в близост до летище Банкок.

Редица обстоятелства сочеха, че не е напуснал Тайланд. Полицията прегледа списъците на пътниците за полети от Банкок. Името му не се появи в никой от тях. Веднъж Лаурия предположи, че си е извадил фалшив паспорт в Тайланд и е заминал за някъде с нова самоличност. Няколко стюардеси на Тайландските авиолинии твърдяха, че са го видели. Една при полет до Лондон, друга на път за Париж, трета в самолет за Пном Пей. Никоя от тези следи не отведе до никъде.

В хода на разследването отношенията между Лаурия и майка ми постепенно се влошиха. Отначало той бе изпълнен със съчувствие към семейството на жертвата, особено към съпругата, „чиято скръб е отпечатана на лицето й“, както се бе изразил пред репортерите. Гласът му звучеше приятелски, топло и ласкаво като на семейния ни лекар. Но състраданието постепенно бе изместено от недоверие. Лаурия не можеше да приеме, че нямаме отговор на много въпроси за миналото на баща ми. Според него възпрепятствахме разследването. Как е възможно една жена да не знае къде е роден съпругът й? Да не знае датата и дори годината на раждането му? Имената на родителите му? Майка ми бе поклатила глава. Братя и сестри? Приятели от детството?

Според имиграционните власти баща ми бе пристигнал от Бирма в Съединените щати със студентска виза през 1942 година. Следвал право в Ню Йорк и станал американски гражданин през 1959–а. Като месторождение бе посочил Рангун, столицата на бившата британска колония. Проучванията на ФБР и американското посолство в Рангун не доведоха до нищо. Уин е често срещана фамилия в Бирма и, изглежда, никой не знаеше нищо за семейството на баща ми.

Лаурия отпиваше от чистото си кафе.

— Съжалявам, госпожо Уин, но стигнахме до задънена улица — каза той и по тона му пролича, че обвинява нас за това, поне отчасти. — Искам да ви задам още няколко въпроса. Всяка подробност, всеки факт, колкото и незначителен да ви се струва, може да даде нова насока в разследването. — Извади химикалка и бележник от джоба си. — Забелязахте ли нещо особено през седмиците преди изчезването на съпруга ви? Промяна на навиците? Споменавал ли е непознати имена?

— Вече ме попитахте за това — рязко отвърна майка ми. Не се опита да прикрие раздразнението си.

— Знам. Може би сте се сетили за още нещо през последните седмици. Понякога дистанцията помага.

— Съпругът ми медитираше по-често от обикновено. Не само по четиридесет и пет минути сутрин, а и след вечеря. Вече ви казах.

— Беше ли напрегнат, по-нервен?

— Не, напротив.

— По-нехаен? — учудено попита Лаурия.

— Баща ми не беше нехаен, не в такъв смисъл — намесих се аз. — Беше спокоен, често много мълчалив, а в дните преди изчезването си — още по-самовглъбен от преди.

— Слушаше страшно много музика през последните седмици — добави майка ми. — Както обикновено, не се нуждаеше от много сън, четири–пет часа на нощ, не повече.

— Слушаше ли нещо по-специално?

— Предимно любимите си композитори: Бах, Моцарт, Бетховен, опери на Пучини, особено „Бохеми“.

Лаурия нахвърля няколко изречения в бележника си.

— Направи ми впечатление, че не само кантората, а и домашният му офис и спалнята бяха изключително подредени. Бюрата чисти, кореспонденцията старателно сортирана, нямаше дори наполовина прочетена книга на нощното шкафче.

Майка ми кимна.

— Такъв беше.

— Какво имате предвид? — попита Лаурия.

— Педантичен и подреден, невероятно организиран и винаги планираше всичко предварително. Но какво ви говори това?

Лаурия не каза нищо.

— Подозираме — продължи той след дълга пауза, — че причините за мистериозното изчезване на съпруга ви се крият в първите двадесет години от живота му, но без вашата помощ просто ще се въртим в омагьосан кръг до безкрайност.

— Казах ви всичко, което знам — прекъсна го майка ми. — Съпругът ми никога не говореше за онова време, с никого.

— Омъжили сте се за човек, когото не познавате и за когото нищо не знаете? — попита Лаурия. Гласът му вече не звучеше укорително, а хладно и цинично.

— Знаех всичко, което трябваше да знам — отвърна майка ми с рязък тон, който бе намек, че иска да прекрати разговора. — Обичах го. Нищо друго нямаше значение за мен.

Лаурия стана. Взе химикалката и листа си от масата и ги прибра. Не би могъл да разбере майка ми, дори да иска. Той бе от хората, които не приемат „не“ за отговор, вероятно и в брака, както в кариерата. Дори не подозираше, че с майка ми са сродни души в това отношение, и не можеше да проумее колко трудно й е било да живее с мълчанието на баща ми.

Лаурия ни погледна, сякаш се канеше да каже нещо, но размисли.

Отправи се към вратата.

— Ще ви се обадя, ако узная нещо ново — каза той.

— Благодаря — студено отвърна майка ми.

Когато Лаурия си тръгна, тя седна на неговия стол. Не каза нищо. Мълчанието ставаше все по-потискащо с всеки изминал миг. Защо не можехме да разговаряме? Лъжеше ли майка ми? Нима беше съучастница на баща ми? Мълчанието тежеше на плещите и под лъжичката ми, усещах, че ръцете ми изтръпват, сякаш ме пробождат хиляди иглички. Усещането обхвана раменете и гърдите ми знаех, че когато достигне главата ми, ще рухна. Исках да кажа нещо, но от устата ми не излезе звук.

Майка ми бе тази, която ме спаси. Стана, дойде при мен и ме прегърна. Забелязах, че е плакала.

— Баща ти ме напусна отдавна, години преди деня, в който изчезна.

4.

Дали в живота на всеки има катастрофална повратна точка? Когато светът, който познаваме, престава да съществува? Момент, който ни преобразява в друг човек в интервала от един удар на сърцето до следващия? Моментът, в който любимият признава, че има друга, и ни напуска? Денят, в който погребваме баща си, майка си или най-добрия си приятел? Секундата, в която лекарят съобщава, че имаме злокачествен тумор в мозъка?

Или тези моменти са само драматичен финал на продължителни процеси, финал, който бихме могли да предвидим, ако разчетем правилно признаците, вместо да ги оставяме без внимание? Дали тези моменти наистина коренно променят живота ни, или са просто периоди на скръб и изпитания, след които се връщаме към старите си навици, старите си предпочитания, старите си тревоги и пориви, може би облечени в нови дрехи?

И ако тези повратни точки са реалност, дали си даваме сметка за тях в момента, когато настъпят, или осъзнаваме промяната много по-късно, в ретроспекция?

Въпроси, които никога преди не ме бяха вълнували и на които нямах отговор. Изчезването на баща ми, във всеки случай, не беше нищо подобно. Обичах го, липсваше ми, но не мисля, че животът ми през последните четири години щеше да протече различно не мисля, че дори едно важно решение щеше да бъде различно, ако той все още беше с нас. Поне така мислех допреди седмица. Бях работила до късно в кантората и се прибрах малко след осем. Вече бях до асансьора, когато портиерът ме повика обратно. Навън валеше като из ведро. Обувките ми бяха мокри. Бях премръзнала и нямах търпение да стигна до апартамента си.

— Какво има? — раздразнено попитах аз.

— Пакет за вас — каза той и изчезна в сервизното помещение.

Погледнах през огромните прозорци на фоайето към улицата. Задните светлини на колите се отразяваха в мокрия асфалт. Умирах за горещ душ и чаша чай. Портиерът ми подаде торбичка, в която имаше кафяв пакет, голям колкото кутия за обувки. Пъхнах го под мишница и се качих до жилището си на тридесет и петия етаж.

Апартаментът ми е малък — спалня, баня, всекидневна с кухненски бокс, всичко обзаведено пестеливо, но с вкус. Дълга дървена маса, четири метални стола, фотьойл до прозореца, музикална система на пода. На белите стени има две творби на Баския, любимия ми художник. Най-хубавото от всичко е изгледът. Прозорците са от пода до тавана и в ясни дни пред мен се простира небето над Манхатън. Гледката сама по себе си е произведение на изкуството, оригинална картина, която всяка вечер променя формите и цветовете си като доказателство, че е жива.

Вечер често стоях и на малкия си балкон и мечтаех. Гледах Манхатън в захлас, сякаш е мое творение. Разпервах ръце и си представях, че мога да летя. Това беше моят град.

Проверих телефонния си секретар: осем съобщения, до едно служебни. На масата бе струпана купчина сметки и прочетени писма. Усещаше се мирис на почистващи препарати, затова отворих вратата на балкона. Все още валеше и облаците бяха надвиснали толкова ниско, че почти не се виждаше отсрещният бряг на Ийст Ривър. Под мен колите неспирно се носеха по Второ Авеню и Куинсбъро Бридж. Свиренето на клаксони отекваше до тридесет и петия етаж.

След душа извадих пакета от торбичката. Моментално познах почерка на майка си. Понякога ми изпращаше поздравителни картички или изрезки от вестници, които според нея биха могли да ме заинтригуват. Ненавиждаше телефонните секретари и това беше начинът й да оставя съобщения. Но отдавна не ми бе изпращала нищо. Странно. Най-вече защото следващия ден щяхме да се видим за обяд. Отворих пакета и намерих купчина стари снимки, документи и книжа, принадлежали на баща ми, заедно с няколко реда от нея.

Джулия,

Открих тази кутия, докато разтребвах на тавана. Беше паднала зад старата китайска тоалетка. Може би ще проявиш интерес към тези неща. Добавих и последната снимка на четирима ни. На мен те не са ми нужни. С нетърпение очаквам събота.

Твоя Джудит

Разперих малката купчина на масата. Най-отгоре беше семейният портрет, направен в деня на завършването ми. Застанала съм между родителите си и съм ги хванала под ръка, сияеща. Брат ми стои зад мен с ръце на раменете ми. Майка ми гордо се усмихва срещу апарата. Баща ми също е широко усмихнат. Колко измамни могат да бъдат снимките! Идеалното щастливо семейство. Нищо не подсказва, че това ще е последната ни снимка заедно и още по-лошо — че един от нас може би отдавна е планирал тайно бягство. След изчезването на баща ми дълго се взирах в тази снимка, сякаш можех да получа отговор на въпросите си, сякаш някаква подробност, нещо едва забележимо щеше да разбули мистерията. Разглеждала съм лицето му през лупа, най-вече очите. Понякога така блестяха, че бе невъзможно да прикрие радостта си. На тази снимка погледът му е отсъстващ, сякаш в мислите си вече е далеч.

След снимката имаше два невалидни паспорта, удостоверението му за американско гражданство и два стари календара за срещи, ситно изписани с бележки. Бостън. Вашингтон. Лос Анджелис. Маями. Лондон. Хонконг. Париж. Имаше години, в които баща ми бе обикалял света по няколко пъти. Беше се издигнал до съдружник, единствен от осемте адвокати в кантората. Още в началото се бе специализирал в развлекателната индустрия. Съветваше холивудски киностудии по отношение на договори за филми, присъединявания и сливания. Сред клиентелата му бяха едни от най-големите звезди.

Никога не съм разбирала как е постигнал професионалния си успех. Работеше много, но никога не е преследвал лични амбиции. Не беше суетен и не се опитваше да трупа дивиденти от славата на клиентите си. Името му не се появяваше в клюкарски рубрики. Не присъстваше на приеми, дори на множеството благотворителни балове, организирани от майка ми и приятелките й. Потребността да намери своя среда, толкова типична за имигрантите, му бе чужда. Беше самотник, пълна противоположност на популярната представа за адвокат на знаменитости. Може би именно това качество на характера вдъхваше доверие и го правеше толкова търсен при преговори. Беше спокоен и хладнокръвен, непретенциозен и учтиво дистанциран, с характерен, някак невинен маниер на общуване, безразличен към парите и славата. Притежаваше още две необикновени качества, две толкова забележителни способности, че понякога смущаваха бизнес партньорите и малкото му приятели. Един бегъл поглед му бе достатъчен, за да запамети счетоводен отчет или оферта за договор. Цитираше дословно бележки и писма отпреди години. В началото на разговора често затваряше очи и се съсредоточаваше върху гласа на говорещия, сякаш се потапяше в атмосферата на опера. Само след няколко фрази можеше да каже в какво душевно състояние са хората, колко са уверени, дали казват истината, или блъфират. Невинаги се получаваше, но в повечето случаи познаваше. Той твърдеше, че е имало време, когато никога не грешал. Било нещо, на което човек се научава, но кой го е научил, кога и къде, отказваше да разкрие, колкото и да го умолявах.

Нито веднъж в живота си не успях да го заблудя истински.

Най-старият календар беше от 1960–а. Прелистих го — нищо друго, освен бизнес уговорки, непознати имена, места и часове. Някъде към средата на купа имаше една бележка. Веднага познах почерка на баща си:

Човекът колко ли живее?

Хиляда дни или едничък?

Столетия или недели?

За дълго време ли умира?

А как да обясним „навеки“?^[4]

Пабло Неруда

Най-отдолу лежеше тънък син плик за въздушна поща, старателно сгънат на малък правоъгълник. Извадих го и го разгънах. Беше адресиран до:

Ми Ми

Околовръстно шосе N238, Калау, щат Шан

Бирма

Поколебах се. Дали този невзрачен тънък плик съдържаше ключа към тайната на баща ми? Може би за първи път след изчезването му имах възможност да открия нещо повече?

Вече не бях сигурна дали ме интересува. Какво значение имаше истината днес, четири години по-късно? Майка ми се бе примирила с неизвестността и може би се чувстваше по-добре, отколкото по време на брака им. Брат ми живееше в Калифорния и мислеше да създаде свое семейство. Никога не е поддържал особено добри отношения с баща ми и в последните две години не го е споменавал нито веднъж. Аз бях погълната от кариерата си и утвърждаването си като адвокат. Графикът на срещите ми за следващите два месеца бе запълнен. Бях по средата на две важни дела и нямах никакво време, дори за интимна връзка. Бяхме приели своята версия за събитията и това не беше пречка в живота ни. На този етап нямах нито енергия, нито интерес да се ровя в миналото. И какво би могло да ме мотивира? Бях доволна от живота си.

Взех писмото и отидох до печката. Можех да го изгоря. Пламъците щяха да превърнат тънката хартия в пепел за секунди. Включих котлона, чух съскането на газта, автоматичното запалване на пламъка. Доближих плика до огъня. Едно движение, и семейството щеше да продължи спокойния си живот. Не мога да си спомня колко дълго съм стояла пред печката, знам само, че изведнъж заплаках. Сълзите потекоха като порой по бузите ми. Не знаех защо плача, сълзите просто бликаха все по-силно, докато в един момент се озовах по гръб на леглото, хлипайки като малко дете.

Часовникът на нощното ми шкафче показваше 5:20, когато се събудих. Мъката все още тлееше в мен. Докато вдишах и издишах няколко пъти, не помнех причината и се надявах всичко да е било сън. Тогава забелязах писмото. Станах и се съблякох, взех душ, облякох халат, пъхнах замразен кроасан в микровълновата печка и си направих кафе с мляко. Внимателно разгънах листа на масата. Сякаш можеше да се спука като сапунен мехур в ръцете ми.

24 април 1955 г.

Ню Йорк

Скъпа моя Ми Ми,

Изминаха пет хиляди осемстотин шестдесет и четири дни, откакто за последен път чух как бие сърцето ти. Имаш ли представа колко часа са това? Колко минути? Знаеш ли как се чувства птица, която не може да пее, цвете, което не може да разцъфти? Колко нещастна е риба, попаднала на сушата? Трудно ми е да ти пиша, Ми Ми. Написах ти толкова много писма, които така и не изпратих. Какво мога да ти кажа, което още не знаеш? Като че ли се нуждаем от мастило и хартия, букви и думи, за да общуваме. Ти беше с мен през всичките тези 140 736 часа — да, вече станаха толкова много — и ще бъдеш с мен, докато отново се срещнем. (Прости ми, че споменавам очевидното, само този единствен път.) Когато дойде времето, ще се върна. Колко празни и безсмислени могат да изглеждат дори най-красивите думи. Колко ли сив и мрачен е животът за онези, които се нуждаят от думи, които имат нужда да се докосват, да се виждат или чуват, за да се чувстват близки. Които изпитват нужда да доказват любовта си или дори само да получават уверения, за да се почувстват сигурни в нея. Усещам, че и тези думи никога не ще достигнат до теб. Отдавна си разбрала всичко, което бих могъл да напиша, и всъщност тези думи са предназначени за самия мен, жалък опит да потисна желанието си.

Писмото свършваше тук. Прочетох го втори път, трети, сгънах го и го пъхнах обратно в плика. Погледнах часа. Беше събота сутринта, малко след седем. Дъждът беше спрял, облаците бяха отстъпили на теменуженосиньо небе, под което Манхатън бавно се събуждаше. Слънцето изгря отвъд Ийст Ривър. Озари хола ми и окъпа всичко в топла, аленееща светлина. Денят щеше да е студен и прекрасен.

Грабнах лист хартия, за да нахвърлям бележки, да анализирам ситуацията, да изградя стратегия, както бих постъпила в кантората. Листът остана празен.

Бях стигнала до точката, от която няма връщане. Решението бе взето вместо мен, въпреки че не можех да кажа от кого. Знаех номера на „Юнайтед Еърлайнс“ наизуст. Следващият полет до Рангун беше в неделя през Хонконг, после Банкок. Там трябваше да си взема виза, за да продължа във вторник с „Тай Еър“ за Бирма.

— А обратният полет?

Замислих се за миг.

— Оставете го отворен.

5.

Майка ми ме беше изпреварила. Бяхме се уговорили да се срещнем за обяд в „Сант Амбройъс“ на Медисън Авеню в един и половина. Беше един и двадесет и тя вече бе заела обичайното си място на червеното кадифено канапе в дъното, откъдето можеше да наблюдава всичко в малкото заведение, включително и капучино бара в предното помещение. Чашата с бяло вино в ръката й беше почти празна. Майка ми и приятелките й бяха редовни клиентки на този италиански ресторант от откриването му преди дванадесет години. Харесваха леко превзетите сервитьори с черни смокинги и Паоло, собственика, който всеки път ги посрещаше церемониално с целуване на ръка, сякаш не са се виждали от години. Обикновено обядваха тук два–три пъти в седмицата, планираха благотворителните си балове за зимата и проклинаха летния трафик в Хамптънс.

Майка ми вече бе поръчала. Да поръчва за мен в „Сант Амбройъс“, беше един от ритуалите й. В чинията пред нея имаше три резена домат с прясна моцарела от биволско мляко. Мен ме очакваше малка салата.

Тя ми разказа за благотворителния бал на организацията за защита на животните и за картините на Франсис Бейкън, които видяла в Музея на съвременното изкуство и колко ужасни й се сторили. Кимах, без да чувам какво говори.

Бях нервна. Как щеше да реагира на плановете ми?

— В понеделник заминавам извън града — казах аз. Гласът ми прозвуча още по-плахо, отколкото се бях опасявала.

— Къде ще ходиш? — попита майка ми.

— В Бирма.

— Стига глупости — отсече тя, без да откъсва поглед от моцарелата.

С подобни реплики тя бе успяла да ме принуди да мълча през целия ми живот. Отпих глътка минерална вода и погледнах майка си. Посивелите й коси отново бяха боядисани в тъмнорусо и късо подстригани. С къса коса изглеждаше по-млада, но и по-строга. Заостреният й нос бе започнал да се забелязва повече с годините. Горната й устна почти бе изчезнала, а извитите надолу краища на устата й придаваха мрачно изражение. Сините й очи бяха загубили блясъка, който помнех от детството си. Дали се дължеше на възрастта, или това бе лицето на жена, която не е била обичана? Жена, която не е изпитала онази любов, за която е мечтала и от която се е нуждаела?

Знаеше ли за Ми Ми? Може би бе крила тайната от децата си? Трябваше ли да й кажа за писмото? Тя хапваше домат със сирене и ме гледаше. Не можех да разгадая изражението й и се смущавах от погледа й.

— Кога ще се върнеш?

— Все още не знам.

— А работата ти? А онези срещи във Вашингтон, за които ми каза?

— Не знам. Надявам се, че ще изчакат две седмици.

— Полудяла ли си? Рискуваш кариерата си. За какво?

С ужас бях очаквала този въпрос. Нямах отговор. Писмото до Ми Ми беше писано преди четиридесет години. Не вярвах да има нещо общо с изчезването на баща ми. Не знаех коя е Ми Ми, къде е, каква роля е изиграла в живота му и дори дали вее още е жива. Имах едно име и един стар адрес в някакво градче, чието точно местоположение бе неясно за мен. Не съм от хората, които действат импулсивно. Повече се доверявам на интелекта, отколкото на инстинктите си.

И въпреки това трябваше да отида и да го видя с очите си. Нещо ме теглеше към това място, непозната сила, пред която бях безпомощна и не можех да използвам разума си, за да устоя. За първи път в живота ми разумът бе неспособен да се справи.

— Какво очакваш да откриеш там? — попита майка ми.

— Истината — отвърнах. Трябваше да бъде отговор, но прозвуча по-скоро като въпрос.

— Истината. Истината — повтори тя. — Чия истина? Неговата истина? Твоята истина? Мога да ти кажа своята тук и сега с три изречения. Ако си готова да ме изслушаш.

Гласът й внезапно се състари и натежа от горчивина. Не подозирах колко дълбоко е наранена. Никога не бяхме разговаряли за това, нито за брака им и фразата „Баща ти ме напусна отдавна, години преди деня, в който изчезна“.

— Искам да узная какво се е случило с баща ми. Защо не можеш да го проумееш?

— Какво значение има сега, четири години по-късно?

— Може би все още е жив.

— И какво, ако е жив? Не мислиш ли, че щеше да се обади, ако искаше да има нещо общо с нас? — Забелязала, че съм шокирана, добави: — Или ти харесва да се правиш на детектив? Остави това на полицията. Каквото и да си намерила сред старите му вещи, защо просто не го дадеш на Лаурия? Обади му се. Ще го зарадваш.

Беше ми минало през ум. Два часа след като направих резервацията за полета седях в апартамента си и гледах отвисоко града, когато изведнъж целият план ми се стори нелеп. В каква авантюра се впусках? Приличах на тийнейджър, готов да зареже всичко, за да последва любовта на живота си до края на земята. Не бях толкова спонтанна на осемнадесет, защо трябваше да следвам импулсите си на двадесет и седем? Един поглед в графика за срещи ми бе достатъчен, за да се убедя колко абсурдни са плановете ми в действителност. Полагахме основите на голямо сливане на телекомуникационни компании. Предстояха ни изключително важни разговори с Федералната търговска комисия във Вашингтон, планирани за следващите седмици, а след тях преговори във Финикс и Остин.

Къде се вписваше Ми Ми в цялата картина?

Искаше ми се да кажа на Лаурия за находката си и да го помоля за съвет.

— Лаурия — прозвуча гласът по телефона.

Лаурия. Това беше достатъчно. Отлично познавах премерения тон, раболепната любезност, престорената загриженост. Всичко това беше част от ежедневието ми в кантората. Познавах го от своя личен опит, от разговорите си с хора, от които исках или трябваше да получа нещо. Чух гласа му и осъзнах, че никога не бих му казала за Ми Ми. Самата мисъл, че може да държи в ръце писмото на баща ми и да го чете, беше непоносима за мен. Каквато и загадка да съдържаше, не беше работа на Лаурия. Той нямаше да я разбере. Щеше да я смачка и унищожи, без дори да забележи.

Осъзнах, че баща ми ми е поверил тайна, съкровище, част от сърцето си, нещо, предназначено единствено за мен. Трябваше да го ценя и пазя.

— Джулия Уин. Исках само да попитам дали има някакво развитие по случая — смутено казах аз.

— Не, освен ако вие сте узнали нещо.

— Аз? Откъде бих могла да получа нова информация?

— За какво бихте се обадили иначе?

Разговорът беше кратък.

Погледнах майка си.

— Е?

— Какво искаш да знаеш?

— Истината.

Тя бавно остави вилицата и ножа, изтри устата си със салфетка и отпи глътка вино.

— Истината е, че баща ти ме предаде. Неведнъж и не два пъти. Предаваше ме във всеки час, всеки ден от тридесет и петте години на брака ни. Не ми изневеряваше с любовница, която го придружава тайно при пътуванията му и с която прекарва вечерите, когато уж работи до късно. Не зная дали някога е имал извънбрачни връзки. Няма значение. Той ме предаде, защото ми даде лъжливи обещания. Врече ми се във вярност, за какво друго е бракът? Стана католик заради мен. Повтори думите на свещеника на сватбата: „В добро и лошо“. Не беше искрен. Вярата му беше фалшива, както и любовта му към мен. Никога не е бил отдаден на мен, Джулия, дори в добро. Нима мислиш, че не съм го разпитвала за миналото? Нима вярваш, че не съм се интересувала от първите двадесет години от живота му? Първия път, когато го попитах, той ме успокои с онзи нежен, разбиращ поглед, на който все още не се бях научила да устоявам, и обеща, че един ден ще ми каже всичко. Беше преди да се оженим и му повярвах, имах му доверие. По-късно започнах да го тормозя. Плачех, хленчех и заплашвах с развод. Казвах му, че ще се изнеса и ще се върна едва когато престане да има тайни от мен. Уверяваше ме, че ме обича, питаше защо това не ми е достатъчно. Как може някой да твърди, че обича някого, когато не е готов да споделя всичко с него, включително и за миналото си? След като ти се роди, намерих онова старо писмо в една от книгите му. Беше го написал малко преди сватбата ни. Беше любовно писмо до някаква жена в Бирма. Поиска да ми обясни, но не желаех да слушам нищо. Може да ти си стори странно, Джулия, но едно признание е безполезно, ако дойде в неподходящ момент. Ако е твърде рано, то ни разтърсва, защото не сме готови за него и не можем да го разберем. Ако е твърде късно, възможността е пропусната. Недоверието и разочарованието са твърде големи, вратата вече е затворена. И в двата случая онова, което би трябвало да поддържа близостта, всъщност създава дистанция. За мен беше твърде късно. Не ме интересуваха истории за бившите му любовници. Те нямаше да ни сближат, а само да направят раните още по-дълбоки. Казах му, че ще го напусна, ако намеря още едно такова писмо, колкото и да е старо, и че никога вече няма да види мен или децата си. Това помогна. Повече не намерих нищо, въпреки че на всеки няколко седмици преравях нещата му.

Замълча, пресуши чашата си и поръча още вино. Опитах се да хвана ръката й, но тя я дръпна и поклати глава. И за това беше твърде късно.

— Как можех да се защитя? Как можех да го накарам да си плати за това, което ми причинява? Реших да пазя свои тайни. Все по-рядко споделях с него, запазвах мислите и чувствата си за себе си. Той никога не питаше. Въобразяваше си, че ако искам да му кажа нещо, да споделя нещо, ще го направя. И така продължихме да живеем в паралелни светове до сутринта, в която изчезна. Той ме използва. Когато се запознахме, бях млада — на по-малко от двадесет и две, и много наивна. Беше на рождения ден на една приятелка. Все още виждам как влиза през вратата, висок и строен, с чувствените си устни, които винаги изглеждаха леко усмихнати. Беше привлекателен, жените го обожаваха, независимо дали вниманието им бе желано или не. Може би той дори не го осъзнаваше. Всяка от приятелките ми би се радвала да го прелъсти. Правилен нос, високо чело, хлътнали бузи — приличаше на аскет и това ме привличаше. Кръглите очила с черни рамки подчертаваха красивите му очи. Имаше някаква лекота в движенията му, изтънченост в лицето и гласа, излъчване, което впечатли дори родителите ми. Беше идеалният зет за тях, образован, интелигентен, с безупречни маниери, самоуверен, без следа от арогантност. Разбира се, въпреки това не одобриха брака. Дори на смъртното си легло не ми простиха, че съм се омъжила за „цветнокож“. Тогава за първи и последен път истински се разбунтувах срещу тях. Както знаеш, не съм такъв човек. Само веднъж се отклоних от предначертания път, а плащам цял живот.

Спря и пое дъх дълбоко. Сервитьорът бе донесъл ризото. Стоеше димящо пред нея, но майка ми не го докосна.

— Отиди в Бирма, ако искаш — каза тя, изтощена. — Когато се върнеш, няма да те питам за нищо и не искам да ми казваш нищо. Каквото и да откриеш там, вече не ме интересува.

Лимузината за летището чакаше пред входа. Беше студено и ясно утро. Видях облачета пара от дъха на шофьора, който крачеше напред–назад покрай колата и пушеше. Портиерът отнесе чантите ми до колата и ги натовари в багажника. Преди да се кача, ми подаде едно писмо. Възрастна дама го оставила за мен преди час и половина. Почеркът беше на майка ми. Защо не се бе качила? Когато шофьорът сви от Второ Авеню през тунела „Мидтаун“, отворих плика.

Скъпа моя Джулия,

Докато четеш тези редове, вече ще си на път за Бирма, родината на баща ти. Каквото и да търсиш там, надявам се да го откриеш. Пиша тази бележка, защото не мога да престана да мисля за разговора ни в „Сант Амбройъс“. Не желаех да обсъждаме това по телефона снощи, когато се обадих да ти пожелая добър път.

Реагирах малко пресилено на плановете ти за заминаване, докато обядвахме заедно. Нараниха ме, не знам защо. Може би заради цялото разочарование от един несполучлив брак, продължил близо тридесет и пет години. Провал, който никога не признахме един пред друг, нито баща ти, нито аз. А може би съм се изплашила, че ще застанеш на негова страна? Прости ми за тези мисли.

Имах една нощ да поразмисля върху въпроса ти за „истината“ и трябва да ти призная, че в събота премълчах нещо.

Баща ти не искаше да се жени за мен. Поне в началото. Две години минаха от деня, в който го попитах дали няма да се оженим, до деня на сватбата ни. През това време направих всичко възможно да го спечеля. Отначало казваше, че не знаем достатъчно един за друг, че трябва да изчакаме, докато се опознаем по-добре. По-късно твърдеше, че сме твърде млади, че не бива да бързаме. Малко преди сватбата ме предупреди, че не може да ме обича така, както навярно очаквам и бих искала. Не се вслушах в думите му. Не му повярвах. Неохотата, колебанието му само засилваха решимостта ми. Исках го него и никой друг. През първите месеци подозирах, че има съпруга в Бирма, но той ме увери, че не е женен. Това беше единственото, което ми каза за онези години в родината си. Истината е, че предишният му живот не ме интересуваше особено. Бях убедена, че с течение на времето няма да може да ми устои и ще ме обикне. Дали това, което ме подтикваше, беше засегнато самолюбие? Или бунтът на едно добре възпитано дете от порядъчно семейство срещу родителите му? Съществуваше ли по-добър начин да се опълча срещу света на баща си от това да се омъжа за този смугъл и красив мъж?

От много години се опитвам да намеря отговор на този въпрос. Безуспешно. Може би е било комбинация от причини. Когато осъзнах, че не мога да променя баща ти, вече беше твърде късно. Отначало останахме заедно заради теб и брат ти. По-късно не събрахме смелост да се разделим. Поне аз. Що се отнася до баща ти, не мога да кажа какво го е мотивирало.

И може би никога няма да разбера.

Исках да знаеш тези неща, преди да потеглиш на своето пътешествие.

Пази се.

Бог да е с теб.

Твоя Джудит

6.

Въпреки че не можех да се движа от изтощение, дълго лежах будна, а после спах неспокойно. Въпросите не ми даваха покой. Не преставаха да препускат в съзнанието ми, сякаш някой безмилостно ги крещеше в ухото ми. Няколко пъти през нощта се сепвах насън, надигах се в леглото и поглеждах малкия пътен будилник до мен. 2:30. 3:10, 3:40.

Утрото наближаваше, а не се чувствах по-добре. Сънят не идваше. Гадеше ми се, имах главоболие и сърцето ми биеше силно, сякаш някой притискаше гръдния ми кош. Познавах това чувство от Ню Йорк, в навечерието на важни конференции или преговори.

Лек бриз полъхваше през отворения прозорец и утринният хлад бавно пропълзя под завивките ми. Стаята се изпълни със свеж, екзотичен аромат, който не можех да определя.

Вече бе светло. Станах и отидох до прозореца. Небето беше тъмносиньо, без нито едно облаче. Слънцето все още се криеше някъде зад планините. На поляната пред хотела видях дървета, цветя и разцъфнали храсти. Бяха като илюстрации от книга с приказки. Цветовете им изглеждаха по-ярки и наситени от всичко, което бях виждала в Америка. Напомняха ми за картините на Баския у дома. Дори маковете искряха в аленочервено, каквото не бях предполагала, че съществува.

Нямаше топла вода за душ.

Таванът и стените на столовата бяха облицовани с тъмно, почти черно дърво. На една от масите до прозореца бе сервирана закуска. Другите бяха празни. Бях единственият човек, отседнал в хотела.

Сервитьорът се приближи с дълбок поклон. Можех да избирам между кафе и чай, пържени и бъркани яйца. Дори не бе чувал за зърнени и тестени закуски. Нямаше колбас, нито сирене.

— Пържени или бъркани — повтори той.

— Бъркани — отвърнах аз. Сервитьорът кимна.

Проследих го с поглед, докато изчезна през двойната врата в другия край на голямото помещение. Той също се придвижваше с такава лекота, че не чувах стъпките му. Сякаш се носеше през стаята на няколко сантиметра над пода.

Останах сама и тишината ми се стори смущаваща. Чувствах се така, сякаш бях под наблюдение, сякаш празните маси и столове имаха очи и ги бяха вперили в мен, проследявайки всяко мое движение. Не бях свикнала с тишина, не и с такъв вид тишина. Колко време бе нужно, за да се свари едно кафе? Да се приготвят бъркани яйца? Мястото ме потискаше. Струваше ми се все по-загадъчно и се питах дали е възможно човек да усили тишината, както се усилва звук. Очевидно можеше, защото с всеки миг ставаше все по-тихо, докато ме заболяха ушите и стана нетърпимо. Прочистих гърлото си и почуках по чинията си с ножа само за да чуя нещо. Тишината погълна звуците и стана още по-потискаща.

Станах, отидох до вратата откъм градината, отворих я и излязох навън. Беше ветровито. Никога преди шумоленето на дърво, жуженето на пчела и стържещите звуци на скакалеца не ми бяха действали толкова успокояващо.

Кафето беше изстинало, бърканите яйца — прегорели. Сервитьорът застана в ъгъла и ми се усмихваше, докато ядях прегорените яйца и пиех изстиналото кафе, а аз кимах и отговарях на усмивките му. Поръчах второ кафе и прелистих пътеводителя си. На Калау бе отделено по-малко от страница.

Разположено в западните покрайнини на платото Шап, популярно сред британците място за отдих в планината. Днес тих, спокоен град със запазена колониална атмосфера. Надморска височина 1450 метра, приятно хладно време, идеално място за разходки сред борови и бамбукови гори, впечатляващи изгледи към планините и долините на провинция Шан.

Население: уникална смесица от шани, бирманци, множество планински племена, бирмански и индийски мюсюлмани и непалци (гуркхи, служилите в британската армия), много от които са посещавали мисионерски училища. До 70–те години на XX век в училищата все още са преподавали американски мисионери. Днес много от жителите, особено по-възрастните, все още говорят английски.

Като забележителности бяха посочени трите пагоди и пазарът. Очевидно имаше бирмански, китайски и непалски ресторант, кино и няколко чайни. Моят хотел бе проектиран от англичанин в стил „Тюдор“. Още от колониално време той бе най-значимата сграда в града. Освен него имаше няколко малки хотела и къщи за гости, „задоволяващи и по-скромни потребности“.

След закуска отидох в градината и седнах на дървена пейка под един бор. Нямаше и помен от утринния хлад. Със слънцето бе дошла жегата. Във въздуха се носеше силен сладникав аромат.

Откъде да започна търсенето на Ми Ми? Единствената ми следа беше адресът на плика:

Околовръстно шосе №38

Калау, щат Шан

Бирма

Беше отпреди близо четиридесет години.

Отчаяно се нуждаех от кола и местен човек, който познава района. Какво друго? В бележника си нахвърлях списък с неща, които трябва да свърша:

1. Да наема кола и шофьор

2. Да си намеря екскурзовод

3. Да се снабдя с телефонен указател

4. Да си купя карта на района

5. Да потърся адреса на Ми Ми

6. Ако постигна напредък, да разпитам съседите и/ или полицията.

7. Да попитам полицията за баща си.

8. Да се срещна с кмета или местната служба за адресна регистрация.

9. Да потърся други американци и британци.

10. Да покажа снимката на баща си в чайните, хотелите и ресторантите.

11. Да проверя във всички хотели, клубове и т.н.

Така се подготвям винаги за конференции и преговори с клиенти — със съставяне на списъци и систематично търсене. Тези дейности са познати и вдъхват увереност.

В хотела ми бяха препоръчали шофьор, който би могъл да ми бъде и екскурзовод. В момента бил на път с двама датски туристи, но щял да е на разположение в близките няколко дни. Трябваше да пристигне в хотела около осем вечерта. Стори ми се разумно да го изчакам, макар че трябваше да отложа търсенето за следващия ден. Освен това нищо не пречеше да попитам Ю Ба за Ми Ми, дори и да бе мошеник. Както изглежда, бе прекарал целия си живот в Калау и бе горе–долу на нейната възраст. Може би я познаваше.

Беше малко след пладне и реших да потичам. След дългото пътуване тялото ми копнееше за малко движение. Вярно, беше топло, но сухият планински въздух и вятърът правеха жегата поносима. Бях в добра форма и пробягвах по няколко километра в Сентръл Парк дори в най-горещите и задушни летни вечери.

Физическото натоварване ми се отрази добре. Освободи ме. Престанах да обръщам внимание на втренчените погледи. Не беше нужно да ги избягвам, защото бях твърде заета да гледам в краката си. Струваше ми се, че мога да избягам от всичко странно и зловещо, сякаш можех да наблюдавам, без самата да бъда обект на наблюдение. Тичах по главния път покрай джамията и пагодата, по големия дъгообразен участък, който заобикаляше пазара задминавах волски коли, конски каруци, както и неколцина млади монаси. Едва сега, докато бягах, забелязах колко спокойно и дори лениво се придвижват местните хора, въпреки леката си походка. Вече бях готова да ги приема. Щях да наложа свое темпо. Не беше нужно да се съобразявам с тяхното. Чувствах силата в краката си и се гордеех, че не отслабва, дори след час. Успях да се изкача до хотела си с леки стъпки.

Взех душ и се отпуснах в леглото. Почувствах се по-добре.

Но докато вървях към чайната, умората обхвана краката ми. Усещах всяка стъпка. Бях нервна и развълнувана, питах се какво ме очаква. Не съм от хората, които обичат изненадите. Какво щеше да ми каже той и доколко бях готова да му повярвам? Възнамерявах да го разпитам подробно. Ако се оплетеше в противоречия, щях да си тръгна на мига.

Ю Ба вече беше там. Стана, поклони се и хвана ръцете ми. Кожата му беше мека, дланите — приятно топли. Седнахме. Той поръча две чаши чай и две банички и ме погледна, без да продума. След малко затвори очи, пое дълбоко дъх и започна разказа си.

7.

Декември в Калау е студен месец. Небето е синьо и безоблачно. Слънцето скита от единия край на хоризонта до другия, но вече не се издига достатъчно високо, за да носи истинска топлина. Въздухът е чист и свеж и само най-чувствителните носове все още долавят следа от силния сладникав аромат на тропическия дъждовен сезон, когато облаците са надвиснали ниско над градчето и долината и от небето се изливат порои, за да утолят жаждата на пресъхналия свят. Дъждовният сезон е горещ и задушен. Пазарът вони на гниещо месо. По агнешките и телешките глави и вътрешности мухите се задържат дълго, твърде уморени, за да избягват смъртоносните удари. Сякаш самата земя е плувнала в пот. Червеи и насекоми изпълзяват от тунелите си. Безобидни вадички се превръщат в буйни потоци, които поглъщат прасенца, агнета, а понякога и деца по пътя си, за да ги изхвърлят безжизнени в долината.

Всичко това е напълно чуждо на декември. Той обещава на хората в Калау отдих от опустошителните удари на природата. Обещава студени нощи и милостиво прохладни дни.

Декември е лицемер, помисли си Миа Миа. Седеше на дървена табуретка пред къщата си и се взираше в полята и долината, чак до далечните хълмове. Въздухът беше изумително чист, хрумна й, че гледа през телескоп към края на земята. Миа Миа не се доверяваше на времето. Макар и да не помнеше през живота си да е видяла облак в небето през декември, тя не изключваше вероятността да се излее внезапен порой. Или да връхлети тайфун, макар че никой от живите не помнеше тайфун да е достигал от Бенгалския залив до планините около Калау. Не беше невъзможно, настояваше тя. Докато съществуваха тайфуни, някой от тях можеше да опустоши родната й земя. Или земята да се разтресе. Дори в ден като днешния, когато нищо не предвещаваше катастрофа. Спокойствието винаги беше измамно, а увереността — лукс, който Миа Миа не можеше да си позволи. Знаеше това дълбоко в сърцето си. За нея никога нямаше да има нито почивка, нито покой. Не и в този свят. Не и в собствения й живот.

Бе научила урока си преди седемнадесет години, в онзи изпепеляващо горещ ден през август. Двамата си играеха край реката, тя и нейният брат близнак. Внезапно той се подхлъзна на излъсканите камъни. Загуби равновесие и заразмахва ръце, безпомощен като муха в стъкленица. Брат й падна и водите го отнесоха. Завинаги. Тя стоеше на брега и не можеше да му помогне. Бе видяла лицето му да се появява над водата, за последен път.

Свещеникът би казал, че такава е волята Божия, че това е изпитание за вярата, което Господ с безграничната си мъдрост е изпратил на семейството. „Неведоми са пътищата Господни“.

Според будистките монаси причината за нещастието бе нещо, което се е случило в предишните съществувания на момчето. Навярно бе извършил нещо ужасно, за което смъртта бе наказание.

В деня след злополуката местният астролог предложи свое обяснение за необяснимото. Децата отишли да играят на север, а не бивало да го правят, не и ако са родени в съботен ден през август като тях. Нищо чудно, че са изпаднали в беда. Ако се били допитали до него, астролога, той щял да ги предупреди. Животът беше толкова прост, мислеше си тогава петгодишната Миа Миа, и толкова сложен.

Част от нея бе умряла с брат й. Но не бе имало погребална церемония за тази част от нея. Близките й дори не бяха забелязали, че вече я няма. Родителите й бяха фермери, заети с жътвата, сеитбата и другите си четири деца. Имаха гладни гърла за хранене. Достатъчно трудно им бе да слагат ориз и малко зеленчуци на масата всяка вечер.

Наполовина мъртвата Миа Миа бе останала сама. През следващите години полагаше огромни усилия да въведе ред в един объркан свят. Всеки следобед слизаше до водата, да поседи на мястото, където бе видяла брат си за последен път, да почака отново да изплува. Реката бе отнесла тялото му като отломка и никога не го бе върнала. Нощем, преди да заспи, тя му говореше, разказваше му за деня си и знаеше, че той я чува. Спеше на неговата половина от сламената рогозка, която бяха делили, под одеялото му и години по-късно все още усещаше мириса му в ноздрите си.

Отказваше да помага на майка си с прането на реката. Напълно избягваше вода и се къпеше само в присъствието на родителите си. Сякаш можеше да се удави във ведро. Носеше определени дрехи в определени дни, докато стана на петнадесет, отказваше да говори в събота, постеше в неделя. Създаде си сложна схема от ритуали и ревностно ги спазваше.

Ритуалите даваха сигурност.

След смъртта на брат й семейството вече не се консултираше с астролога веднъж в годината. Посещаваха го почти всяка седмица. Вкопчваха се във всяка негова дума и стриктно следваха указанията му, сякаш можеха да ги предпазят от всички беди на света. Ако ги съветваше да не пътуват до съседното село на определени дати, семейството не напускаше къщата си в никой от тези дни. Нито едно семе не се посяваше без неговото разрешение. Не одобри жениха на най-голямата сестра, защото неговите звезди не били в благоприятно съчетание с тези на момичето.

Миа Миа вземаше думите на астролога дори по-присърце от родителите си. Боготвореше стареца и докато следваше напътствията му, й се струваше, че се радва на известен имунитет. Ако си роден в четвъртък, трябва да си особено внимателен в събота, ден, в който вероятността да ти се случи нещастие нараства, особено през април, август и декември. Не преставаше да й го напомня. Години наред дори не излизаше от къщата, до една събота (през април!), когато одеялото до огнището в кухнята се запали. Пламъците бяха безмилостни. За няколко минути погълнаха дървената барака и лишиха Миа Миа от последната капка вяра, че съществува място в света, където може да се чувства в безопасност.

Стана й хладно. Чу пращенето на огъня в кухнята и стана. Крехък слой лед покриваше водата във ведрото пред нея. Тя бутна дървото и видя как ледената кора се пръсва на ситни кристали, които бързо бяха погълнати от водата.

Пое си дълбоко дъх, задържа корема с две ръце и погледна тялото си. Беше красива млада жена, макар че никога не бе мислила за себе си по този начин и никой не й го бе казвал. Носеше дългите си черни коси на плитка, която стигаше под кръста й. Тъмните, големи и почти кръгли очи и пълните устни й придаваха чувствено изражение. Имаше дълги, тънки пръсти и леко мускулести, стройни ръце и крака. Почти не бе наддала на тегло и не задържаше вода. Само коремът й беше заоблен и голям, толкова голям, че й се струваше чужд, дори след месеци. Сякаш не й принадлежеше. Почувства леко ритване, блъскане и разбра: отново започваха.

Усещаше болките от миналата вечер, отначало през час. Сега се появяваха на всеки две минути. Като вълни, които се разбиват в каменна стена, все по-високи и по-силни. Миа Миа осъзна, че не може да се държи на краката си. Напрегна сили да се хване за нещо, клон, храст или камък. Наблизо нямаше нищо. Не искаше детето, не и днес, не и в събота през декември.

Съседката, която вече бе родила четири деца, твърдеше, че е леко раждане, особено за първо дете. Миа Миа нямаше ясен спомен. За няколко часа се бе пренесла в друг свят. Свят, в който ръцете и краката вече не я слушаха, в който не усещаше тялото си, не и както обикновено. Беше се превърнала в огромна рана. Видя плътни черни дъждовни облаци, на челото й кацна пеперуда. Видя брат си сред пороя. За последен път. Една мисъл премина през съзнанието й, като птиче перо, носено от вятъра. Нейното дете. Точно тази събота. Дали беше знак? Дали брат й се прераждаше?

Чу плач на бебе. Не жален, а дързък и гневен. Момче, каза някой. Миа Миа отвори очи и потърси брат си. Не, не това грозно, треперещо създание, изпоцапано с кръв. Това безпомощно вързопче със сплескана глава и разкривено лице.

Миа Миа нямаше представа от какво се нуждае едно дете. Стана майка с празни ръце. Цялата обич, която бе носила в себе си, беше изчезнала. Отнесена от пороя. В един изпепеляващо горещ ден през август.

8.

Никой не можеше да обвини Миа Миа, че не е полагала усилия през онези първи дни от живота на сина си. Правеше каквото й каже съседката. Слагаше го на едрата си гръд и го кърмеше. Люлееше го, докато заспи, и го друсаше на ръце, когато бе неспокоен. Носеше го в препаска на гърдите си, когато ходеше да пазарува. Лежеше будна нощем между съпруга си и детето, наострила слух, за да чува дали диша, следеше кратките му бързи вдишвания и издишвания и й се искаше да почувства нещо. Да изпита някакво чувство, когато детето й суче, когато стиска пръста й в малката си сбръчкана ръчица. Искаше й се това чувство да запълни празнотата в нея. Каквото и да е.

Обърна се встрани и го притисна към себе си, нещо средно между ласка и наказание. Притисна го по-силно и две големи кафяви очи учудено впериха поглед в нея. Миа Миа не почувства нищо. Майка и син бяха като два магнита, които се отблъсват. Колкото и да се насилваше, никога нямаше да се докоснат.

Може би беше въпрос на време. Може би все пак щеше да има шанс и инстинктът да се грижи за детето щеше да прерасне в привързаност, а привързаността в чудото на любовта — ако не беше инцидентът с пилетата.

Случи се в събота, две седмици след деня на раждането. Беше студено утро и тя забърза навън. Трябваше да отиде зад къщата, за да донесе подпалки и няколко дебели цепеници. Мъртвото пиле лежеше точно пред купчината дърва. Едва не го настъпи. Намери второто около дванадесет, часа на раждането, третото — малко по-късно, а петела — следобед. Съпругът й огледа мъртвите птици, но не откри нищо. Предната вечер все още крачеха около къщата и къткаха гръмогласно — нямаше никакъв знак, че куче, котка, а още по-малко тигър ги е нападнал. За Миа Миа нямаше съмнение. Труповете потвърдиха най-големите й страхове. Те бяха внезапният порой… не, по-лошо, тайфунът през декември, земетресението, което винаги бе очаквала с ужас и тайно бе желала: нейният син бе белязан от проклятие. Той носеше нещастие. Астрологът бе предсказал това. Не биваше да ражда дете в събота, не и през декември.

Дори фактът, че през следващите дни повече от десет съседски пилета умряха по същия мистериозен начин, не можеше да успокои Миа Миа. Напротив, потвърди най-лошото. Тя вече знаеше, че това е само началото, и нещастията, които носи момчето, не се ограничават в собственото й семейство.

Не можеше да спи нощем от страх, че наближава поредната катастрофа. Знаеше, че е само въпрос на време. Всяко покашляне, всяко затаяване на дъх, всяка въздишка за нея бе като гръм на хоризонта. Не смеейки да помръдне, тя напрягаше слух всеки път, когато детето се раздвижи. Сякаш самото му дишане вещаеше неизбежно бедствие.

Седмица по-късно кърмата й секна. Гърдите й увиснаха като изпуснати балони. Приятелка на съседката, жена, която наскоро бе родила, пое кърменето. Миа Миа се радваше на всеки час, когато синът й бе извън къщата. Искаше да поговори със съпруга си. Не можеше да продължава така. Трябваше да направят нещо.

9.

Кин Маунг мислеше, че съпругата му преувеличава проблема. Разбира се, той също вярваше в силата на звездите. Всеки знае, че денят, часът и дори минутата на раждането на човек могат да предопределят хода на живота му — в това нямаше съмнение. Естествено, човек трябва да се съобразява с дните, в които е по-добре да не работи и да следва определени ритуали за избягване на катастрофи. И за това Кин Маунг бе съгласен с жена си. Никой не бе приел въодушевено раждането в събота през декември. Хората знаеха, че звездите не са благосклонни към такива деца, че ги очаква труден живот, че душите им рядко се сдобиват с криле. Всяко семейство познаваше някой чичо или леля, или поне съсед или приятел, който познава човек, чийто близък, роден в един от тези неблагоприятни дни, цял живот се мъчи като пребито куче и остава дребен и болнав като цвете, растящо на сянка. Нямаше да му е леко на сина му, Кин Маунг не хранеше илюзии в това отношение, но заключението, че е прокълнат, му се струваше прекалено крайно (въпреки че инцидентът с пилетата го бе разтревожил — нещо, което не би признал пред съпругата си.) Когато Миа Миа предложи да се допитат до астролога, Кин Маунг веднага се съгласи — не само защото жена му бе от хората, на които никой не можеше да откаже. Надяваше се старецът да я утеши с мъдростта си или ако звездите потвърдят страховете й, да им даде съвет как да предотвратят или поне да смекчат бедите, които застрашават детето им.

Астрологът живееше в невзрачна дървена колиба на края на града. По нищо не личеше на каква почит се радва в общността. В района нямаше нито една къща, построена, без да го попитат дали избраното място е добро и дали денят за полагане на основите е под благосклонна звезда. Преди всяка сватба бъдещите съпрузи или родителите идваха при него, за да се уверят, че хороскопите на булката и младоженеца пасват добре. Астрологът питаше звездите за най-добрите дни за лов и дните за предприемане на пътуване до столицата. През годините пророчествата му се оказаха толкова точни, че започнаха да идват хора от далечни краища на провинцията. Репутацията му бе толкова добра, че се говореше — никой не знаеше със сигурност, но слуховете бяха доста упорити, — че го търсят и мнозина от англичаните, които живееха в Калау и открито осмиваха бирманската астрология като суеверие и измама.

Старецът седеше с кръстосани крака в средата на малката си стаичка. Главата му е кръгла като месечина, помисли си Кин Муанг. Очите, носът и устата бяха съразмерни и само двете големи щръкнали уши нарушаваха представата за лице със съвършени пропорции. Никой не знаеше на колко години е. Дори най-възрастните не помнеха да са го виждали като млад мъж и всички вярваха, че е роден преди повече от осемдесет години. Но той никога не говореше за себе си. Изразът на лицето му и будният му дух сякаш заличаваха белезите на старостта. От незапомнени времена гласът му беше приятен и тих, а слухът и зрението — като на двадесетгодишен. Годините бяха издълбали бръчки по лицето му, но кожата му не бе увиснала както на повечето старци.

Кин Маунг и Миа Миа се поклониха и се поколебаха на прага. Миа Миа бе сядала срещу него толкова често от детството си досега, че отдавна бе престанала да брои посещенията, но продължаваше да усеща странното изтръпване в коленете и корема всеки път. Не беше близост, само почит, дори страхопочитание. Кин Маунг идваше за първи път и уважението му бе смесено с любопитство. Родителите му винаги бяха посещавали астролога сами, дори когато трябваше да се допитат дали са намерили най-подходящата невеста за сина си.

Кин Маунг се огледа наоколо, преди да се поклони за втори път. Подът и стените бяха от тъмно тиково дърво. Прашинки танцуваха на светлината, която нахлуваше през двата отворени прозореца. Слънцето рисуваше два правоъгълника от светлина на пода, излъскан от годините. Силата на това сияние накара Кин Маунг да затрепери. Тогава съзря бляскавия Буда, издялкан от дърво и позлатен. Никога през живота си не бе виждал по-прекрасна гледка. Застана на едно коляно и се наведе ниско, докато челото му докосна пода. Пред статуята на Буда имаше украса от цветя и поднос за дарения. Някой с любов бе подредил четири портокала в малка пирамида. До тях бяха сложени два банана, папая и няколко стръка чай, изкусно аранжирани на малка купчина. Стените бяха покрити с бели листи, ситно изписани с числа и букви. Димящи пръчици тамян бяха поставени във вазички с пясък във всеки от четирите ъгъла на стаята.

Старецът кимна. Кин Маунг и Миа Миа коленичиха на две сламени рогозки пред него. Миа Миа не чуваше и не усещаше нищо друго, освен препускането на сърцето си. Щеше да остави Кин Маунг да говори, да задава въпросите, беше му дала да разбере това предварително. Бяха женени едва от година, но тя познаваше пасивността на съпруга си. Беше тих човек, който казваше по няколко изречения на вечер. Никога не го бе виждала сърдит, ядосан или напрегнат. Дори радостта и задоволството бяха едва доловими. Усмивка, която се появяваше на лицето му за миг, бе единственият признак на емоция. Не беше лентяй. Напротив, беше един от най-усърдните фермери в градчето и често започваше да обработва нивата си на разсъмване, дълго преди другите. Но за него животът беше като спокойна река, чийто път е предначертан. Всеки опит за значителна промяна в него бе обречен на провал. Кин Маунг бе работлив, без да е амбициозен, любопитен, без да задава въпроси, весел, без да излъчва радост.

— Почитаеми господине — заговори съпругът й с тих глас след дълго мълчание — дошли сме да ви помолим за съвет.

Старецът кимна.

— Синът ни се роди в събота преди три седмици и искаме да узнаем какви беди го застрашават.

Астрологът взе тебешир и малка плоча и попита за точната дата и час на раждането.

— Трети декември, единадесет и четиридесет — каза Кин.

Астрологът написа числата в малки квадратчета и започна да смята. Добави още цифри и знаци, зачерта други, след което нарисува кръгове и полукръгове на различни редове. Сякаш изписваше знаците на съдбата като ноти на петолиние.

След няколко минути остави плочата, вдигна глава и впери поглед в Миа Миа и Кин. Всяка следа от усмивка изчезна от лицето му.

— Детето ще донесе болка на родителите си — каза той. — Голяма болка.

Миа Миа се почувства така, сякаш потъва в тресавище. Нещо я теглеше надолу и нямаше кой да й помогне, нямаше за какво да се хване. Нито протегната ръка, нито клон на дърво.

Чуваше гласовете на стареца и на съпруга си, но не разбираше какво казват. Гласовете им бяха приглушени и безкрайно далечни. Сякаш бяха в друга стая, в друг живот. Голяма болка.

— Каква болка? — попита Кин Маунг.

— Различна, най-вече физическа — отвърна старият.

Взе плочата и продължи да драска и размишлява.

— В главата му — каза най-сетне.

— Къде в главата му? — попита Кин Маунг, изричайки отчетливо всяка дума, сякаш съединяваше парчета от скъсано писмо. По-късно щеше да се изуми от собственото си нетипично и упорито любопитство.

Старецът погледна плочата, която му разкриваше всички тайни на Вселената. Беше книга на живота и смъртта, книга на любовта. Можеше да каже на родителите и другото, което виждаше — изключителните заложби, които щеше да развие детето, магията и силата, дремещи в него, дара на любовта. Но знаеше, че Миа Миа не слуша, а Кин Маунг не ще може да разбере. Затова каза:

— В очите.

Миа Миа не бе възприела тази част от разговора и по-късно, по пътя към дома, докато съпругът й се впускаше в словоизлияния, каквито никога не бе чувала от него, тя се олюляваше и не разбираше. Думите бръмчаха в главата й като мухи. Голяма болка.

През следващите месеци Кин Маунг няколко пъти се опита да обясни на съпругата си, че астрологът наистина говори за болка, дори голяма болка, но главно физическа, и че изобщо не е споменал за проклятие или лоша поличба. Тя отказваше да слуша. Виждаше го в очите й. Виждаше го в отношението й към сина им, как го държеше в ръце, без да го докосва, как го гледаше, без да го вижда.

Бяха изминали едва двадесетина дни от живота на Тин Уин, но според майка му ходът му бе предначертан. Реален. Неизбежен. Сега трябваше само смирено да го следва.

Всичко щеше да се потвърди.

10.

Сега, когато звездите бяха казали думата си и съдбата на детето бе предопределена, Миа Миа спеше по-спокойно. Знаеше какво да очаква. Бе свикнала с ударите на съдбата и лошия късмет. Щастието и радостта я караха да се чувства неспокойна, защото бяха нещо странно и непривично в нейния живот. Излишно бе да се залъгва с празни надежди. Нямаше илюзии, които да терзаят душата й, нямаше мечти, които да разпалват въображението й. Това я успокояваше.

В дните и седмиците след посещението при астролога Кин Маунг бе този, който лежеше буден до спящата си съпруга и детето и в главата му се въртяха ужасни мисли. Може би старецът бе сгрешил? Дали действително съществува съдба, която не можем да избегнем? Щом ние не сме господари на живота си, тогава кой? Нямаше желание да слуша звездите.

— Миа Миа. Миа Миа — каза той и се надигна в леглото в онази първа нощ. Жена му спеше до него. — Миа Миа.

Името прозвуча като заклинание.

Тя отвори очи.

Нощта беше пълнолунна и безоблачна. В светлината, която влизаше през прозореца, Кин Маунг видя очертанията на лицето й, движенията на очите й, правилния й нос. Помисли си колко е красива и как досега не е забелязвал това. Беше се оженил за нея, защото родителите му я бяха избрали. Любовта ще дойде с времето, уверяваха го те и той им вярваше. Първо, защото винаги правеше каквото му кажат и второ, защото имаше много смътни представи за любовта. Смяташе я за дар, с който някои са благословени, а други — не. Никой нямаше права над нея.

— Миа Миа, ние трябва… не бива…

Искаше да й каже толкова много.

— Знам, Кин — каза тя и се надигна. — Знам.

Премести се до него, обви ръце около главата му и я притегли към гърдите си. Рядък жест за Миа Миа, за която нежността бе непознат лукс като топлата вода сутрин или усмивка на раздяла. Подобни неща бяха за мечтателите или хората, които имат време, власт и емоции в излишък. Тя не принадлежеше към никоя от тези категории.

Мислеше си, че знае какво изживява съпругът й, и му съчувстваше. По пулса му, по треперенето на тялото и начина, по който я прегръщаше, усещаше, че ще му е нужно време. Той все още вярваше, че могат да се защитят, че има шанс да поправят непоправимото.

Кин Маунг лежеше в прегръдките й и говореше. Не силно, не на нея. Тя не разбираше нито дума от това, което казва. Говореше на себе си, припряно и без да спира. Шепотът му звучеше настойчиво, дръзко, почти заплашително, а после умоляващо, плахо, колебливо — поток от думи, който не пресъхва. Сякаш седяха до леглото на умиращ и само гласът на Кин Маунг поддържаше живота му.

Той искаше да се бори за сина си. Във всеки живот има някакво обещание, казваше си Кин. И що се отнася до сина им, той щеше да проучи всяка възможност това обещание да се сбъдне. Ако трябваше да стане без помощта на жена му, така да бъде.

Това искаше да й каже и щеше да го направи рано сутринта, преди закуска. След малко заспа.

Възможността за разговор не бе използвана нито преди закуска, нито след като приключи работата за деня.

Следващата нощ си припомни всяка подробност от посещението при астролога. Къщата се появи пред очите му, отначало смътно, после все по-ясно и по-ясно, както се прояснява пейзаж след мъгла. Видя стаята, свещите, пръчиците тамян, плочата, която разкриваше мистериите на живота. Чу пророчествата на стареца, преповтори ги в ума си, бавно, дума по дума. Не се споменаваше за проклятие. Щеше да поговори с жена си. Утре, рано сутринта. Не намери подходящ момент.

Така минаваха нощите. И дните. Ако Кин Маунг беше друг човек, нямаше да чака възможност, а сам щеше да я потърси и използва. Но това не бе в природата му. Трябваше да превъзмогне собствените си ограничения, а той не беше герой. Можеше да си позволи само мислите и не след дълго силите му се изчерпаха. Съмненията се върнаха, сломиха съпротивата му и го връхлетяха като плъхове и лешояди. Звездите бяха прави. В събота през декември. Голяма болка. Беше съвършено ясно.

Скоро след инцидента с пилетата почина негова пралеля — осем седмици след раждането на момчето. Вярно, беше доста стара и болна, от години не бе излизала от колибата си, и за миг на Кин Маунг му хрумна да изтъкне това пред жена си. Един кратък миг, а после и той видя знака и не дръзна да й противоречи.

Странеше от сина си, утешавайки се с мисълта, че момчето е само едно от многото деца, които ще имат с Миа Миа, и че не всичките ще се появят на бял свят в събота през декември, април или август. Даде нивата си под аренда и си намери работа като градинар и помощник на игрището за голф на англичаните. Работата носеше повече доход от фермерството и му позволяваше да отсъства от къщи дори през сухия сезон, когато фермерите имаха малко работа. Голфът беше целогодишно занимание.

Миа Миа постоянно бе заета с домакинска работа. Семейството живееше в малка колиба от дърво и кирпич зад разкошна двуетажна вила, собственост на далечен роднина на Кин Маунг. Тя се намираше на хълма над града и както повечето къщи на колониалните господари в Калау, беше построена в стил „Тюдор“. Градът бе особено популярен през сухия сезон. Когато температурите в столицата Рангун и в Мандалей надхвърлят 37 градуса, Калау, разположен на над хиляда и триста метра надморска височина, предлагаше отдих от горещините в равнината и край делтата. Много англичани оставаха в страната след пенсионирането си и се преместваха в някое от планинските ваканционни селища като Калау. Английският офицер, който бе построил тази вила, за да живее в нея след пенсионирането си, бе загинал при лов на тигри само две седмици след като се бе оттеглил от служба.

Вдовицата му бе продала вилата на чичото на Кин Маунг, който бе спечелил уважение и завидно състояние като оризов барон в Рангун. Беше сред най-богатите хора в страната, един от малцината бирманци, успели да се утвърдят на пазара, доминиран от индийското малцинство. Вилата нямаше практическа стойност за него. Притежаваше я от шест години, а все още не беше я виждал. Всъщност беше по-скоро символ на богатството и положението му само споменаването й впечатляваше бизнес партньорите му в столицата. Задължение на Миа Миа и Кин Маунг бе да се грижат за имота и да го поддържат, защото господарят на къщата можел да пристигне всеки момент. След раждането на сина си Миа Миа влагаше цялата си енергия в изпълнението на тази задача. Лъскаше паркета всеки ден, сякаш целта й бе да го превърне в огледало. Бършеше прах от рафтовете сутрин, а вечер отново ги забърсваше, въпреки че не се виждаше и прашинка, паднала върху тях в изминалите дванадесет часа. Всяка седмица миеше прозорците и подрязваше тревата на моравата с ножици, защото резултатът й се струваше по-добър, отколкото ако използва косачка. Поддържаше избуялите бугенвилеи съвършено оформени и усърдно се грижеше за цветните лехи.

 

 

Миа Миа стоеше до печката в кухнята и стържеше моркови, когато видя двама полицаи да се изкачват по хълма. Беше един от онези студени декемврийски дни и се налагаше да побърза. Беше й отнело твърде много време да лъсне паркета на втория етаж и се тревожеше, че няма да приключи с кухнята следобед. Ако господарят пристигнеше на следващия ден, нямаше да завари имението си в идеално състояние. Всичкият й досегашен труд през годините щеше да се окаже напразен, защото той щеше да си помисли, че Миа Миа не се е грижила за имота му. Един ден безпорядък можеше да има по-голяма тежест от хиляда дни ред, помисли си тя и погледна към долината.

Полицаите с безупречни сини униформи не бяха тръгнали по пътя, използван от волските коли и малкото автомобили, а по една тясна пътека, която криволичеше през боровата гора, а после през нивите до билото на хълма. Миа Миа видя двамата мъже да приближават, видя лицата им и почувства надигащата се паника. Беше шестият рожден ден на Тин Уин, а тя бе убедена, че особено на годишнините от раждането му трябва да бъде подготвена за всякаква катастрофа.

За миг ужасът я завладя изцяло, обсеби душата, съзнанието и тялото й. Стомахът и вътрешностите й се свиха на топка. Сякаш ги бе сграбчил гигантски юмрук и ги стискаше все по-силно. Затаи дъх. От гърлото й се изтръгнаха жални стонове. Умоляващи звуци. Вопли. „Дано да не е истина.“

Мъжете отвориха портата, влязоха в двора и я затвориха. Бавно тръгнаха към Миа Миа. Долови неохотата в движенията им. Всяка крачка бе като удар по тялото й. По-младият вървеше с наведена глава. По-възрастният я погледна в очите. Познаваше го от кратки срещи в града. Очите им се срещнаха за миг и погледът му й каза достатъчно. Разбра всичко и ужасът, чудовището, което бе заплашвало да я погълне, изчезна така бързо, както се бе появило. Знаеше, че я е сполетяла ужасна беда, че се е случило нещо непоправимо и животът й никога вече няма да бъде същият. Беше за трети път и тя нямаше сили да го понесе.

Полицаите застанаха пред нея, по-младият все още не смееше да вдигне глава.

— Станала е злополука със съпруга ви — заговори по-възрастният.

— Знам — каза Миа Миа.

— Загинал е.

Миа Миа не каза нищо. Не седна. Не заплака. Не изпадна в истерия. Не каза нищо. (Вкамени се, както щеше да каже по-възрастният полицай на жена си вечерта.)

Чу ги да говорят нещо за злополуката, как топка за голф излетяла от игрището, вероятно отклонена от вятъра. Право в слепоочието. Загинал на място. Англичанинът щял да поеме разходите по погребението. Малка компенсация. Никакво признание за вина. Нито жест на съчувствие. Нищо повече.

Миа Миа кимна.

Когато полицаите си тръгнаха, тя се обърна и потърси сина си. Седеше сам зад къщата и си играеше. До него имаше голяма купчина шишарки. Опитваше се да ги хвърли в една дупка, която бе издълбал на няколко метра разстояние. Повечето стигаха далеч отвъд целта.

Искаше да го повика и да му каже за смъртта на баща му. Но защо? Вероятно вече знаеше. В края на краищата, той бе този, който бе донесъл бедата, и Миа Миа осъзна, че за първи път обвинява него. Не беше просто неблагоприятно разположение на звездите беше Тин Уин. Невинното момченце с черни коси и загадъчни очи, толкова непроницаеми, че тя никога не знаеше дали гледат нея. Не можеше да прочете нищо в тях. То носеше лош късмет, то причиняваше хаос. Създаваше ги както другите деца дълбаят пещери или си играят на криеница.

Искаше й се някак да може да остави всичко зад гърба си. Никога вече да не види това дете.

През следващите тридесет и шест часа действаше като човек, който има само една цел в съзнанието си, цел, която я движи, която поставя над всичко друго. Играеше ролята на скърбяща вдовица, приемаше съседи и приятели, организира погребението за следващия ден, застана до изкопания гроб на съпруга си и гледа как дървеният ковчег изчезва в земята.

На сутринта след това събра малкото си вещи — няколко блузи и лонджита, още един чифт сандали, гребен, шнола за коса — в старата чанта за голф, която съпругът й бе донесъл веднъж от клуба. Тин Уин стоеше безмълвен до майка си и гледаше.

— Трябва да замина за няколко дни — каза тя, без да вдигне поглед.

Синът й не каза нищо.

Миа Миа излезе от къщата. Момчето побягна след нея. Обърна се към него и то застина намясто.

— Не можеш да дойдеш с мен — отсече майка му.

— Кога ще се върнеш? — попита Тин Уин.

— Скоро — отвърна Миа Миа и продължи към портата. Чу леките му стъпки зад гърба си. Отново се обърна.

— Не чу ли какво ти казах? — повтори тя с рязък тон.

Синът й кимна.

— Оставаш тук. — Посочи към дънера на отсечения бор. — Можеш да седнеш и да ме чакаш.

Тин Уин изтича до стария пън и се покатери на него. От там ясно виждаше пътеката, която водеше до къщата им. Миа Миа отново тръгна, отвори и затвори портата, без да поглежда назад. Забърза по пътя към града долу.

Тин Уин я проследи с поглед. Гледаше как върви през нивите и гората. Беше удобно място. Оттук щеше да я види да се връща още отдалеч.

11.

Тин Уин зачака.

Чака до края на деня и цяла нощ. Седнал върху пъна, не чувстваше нито глад, нито жажда, не усети дори студа, който скова планините и долините през нощта. Прелетя над него, без да го докосне, като птица над поляна.

Чака и на следващия ден. Видя как се мръкна, а после оградата и храстите изплуваха отново от тъмнината. Взираше се в далечината, където дърветата едва се открояваха. Оттам щеше да се появи майка му, облечена в червения си жакет, веднага щеше да я познае и да скочи от дънера, да прескочи оградата и да се втурне към нея. Щеше да извика силно от радост, а тя да коленичи и да го притисне в прегръдката си. Много силно.

Често си представяше тази сцена — когато си играеше сам и мечтаеше, — въпреки че мама и татко никога не се навеждаха да го вземат, дори когато заставаше пред тях и прегръщаше краката им. Долавяше нежеланието им дори да го докоснат. Вината беше негова, не се съмняваше в това. Беше наказание, едно от многото, не знаеше само за какво и се надяваше каквото и да е прегрешението му, времето за изкупление да свърши скоро. Тази надежда бе станала още по-отчаяна сега, след като бяха сложили баща му, студен и неподвижен, в дървен сандък и го бяха заровили дълбоко в земята. Копнежът по близостта и обичта на майка му го караше упорито да седи на дънера и търпеливо да очаква червената точка на хоризонта.

На третия ден съседката му донесе вода и паничка ориз със зеленчуци и попита дали не предпочита да чака у тях. Той енергично поклати глава. Ако отидеше там, може би щеше да пропусне завръщането на майка си. Не докосна храната. Искаше да я запази за нея, да я сподели с нея, когато се върне изгладняла от дългия път.

На четвъртия ден пийна от водата.

На петия дойде Су Кий, сестрата на съседката, донесе чай, още ориз и банани. Притеснен за майка си, той отново не хапна нищо. Нямаше да се забави още дълго. Скоро, беше казала тя.

На шестия ден вече не различаваше отделните дървета. Виждаше гората замъглено, сякаш в очите му имаше вода, или като през парче плат, развято от вятъра, на което се появяваха малки червени точки. Точките се приближаваха и ставаха все по-големи, но не бяха жакети, а червени топки, летящи към него. Свистяха покрай главата му, отляво, отдясно и отгоре, толкова близо, че усещаше вятър. Други се стрелваха право към лицето му, губеха инерцията си в последните метри и падаха на земята миг преди да го достигнат.

На седмия ден Су Кий го намери скован и неподвижен на поста му. Отначало помисли, че е мъртъв. Беше студен и блед като сланата, която покриваше тревата пред къщата в студените януарски дни. Бузите му бяха хлътнали, тялото приличаше на празна черупка, безжизнен пашкул. Едва когато се приближи, тя забеляза, че диша, че хилавият му гръден кош трепти под ризата му като риба, бореща се за глътка въздух в кухнята й.

Тин Уин не видя и не чу жената. Светът около него бе забулен в млечнобяла мъгла, в която бавно, но сигурно изчезваше. Сърцето му препускаше. В него все още имаше достатъчно живот, но бе загубил надежда, затова приличаше на труп. Усети как две ръце го докосват и повдигат, после го прегърнаха и го понесоха нанякъде.

Су Кий се грижеше за него. Енергична възрастна жена с плътен глас и смях, по чието лице изпитанията на живота не бяха оставили следи. Единственото й дете бе умряло при раждане. Съпругът й беше починал година по-късно от малария. След смъртта му бе принудена да продаде хижата, която наскоро бяха завършили. Оттогава живееше при роднини — по-скоро търпяна, отколкото желана. Беше в тежест на семейството си, досадна старица с ексцентрични възгледи за живота и смъртта. За разлика от всеки друг, тя не долавяше скрит смисъл в бедите, които й бе донесла съдбата. Не вярваше, че неблагоприятното разположение на звездите е предизвикало смъртта на любимите й хора. Според нея тези загуби показваха, че съдбата е капризна — факт, който човек трябва да приеме, за да може да обича живота. А тя обичаше живота. Не смяташе нищо за предопределено. Щастието можеше да намери дом във всеки. Никога не се осмеляваше да изрече това на глас, но другите бяха наясно с убежденията й. Всичко това я превърна в пръв съюзник на Тин Уин.

От години наблюдаваше сина на съседите. Удивляваше я светлата му кожа, напомняща цвета на сухи борови иглички и евкалиптови листа. Беше много по-светъл от родителите си. Порасна пред очите й и се превърна във високо момче, почти дългуч, срамежлив като совите, които толкова често чуваше, но никога не успяваше да зърне, момче, което никога не бе виждала в компанията на други деца.

Веднъж го срещна в гората. Беше тръгнала към града, а момчето седеше под едно борово дърво и гледаше как малка зелена гъсеница пълзи по ръката му.

— Тин Уин, какво правиш тук, в гората? — попита тя.

— Играя си — отвърна той, без да вдигне поглед.

— Защо си сам?

— Не съм сам.

— Къде са приятелите ти?

— Навсякъде тук. Не ги ли виждаш?

Су Кий се огледа наоколо. Не видя никого.

— Не каза тя.

— Бръмбарите, гъсениците и пеперудите са мои приятели. И дърветата. Те са най-добрите ми приятели.

— Дърветата? — попита тя, изненадана.

— Те никога не бягат. Винаги са тук и разказват толкова хубави истории. Ти нямаш ли приятели?

— Разбира се, че имам — каза тя и след малко добави: — Сестра ми например.

— Не, истински приятели.

— Не и дървета и животни, ако това имаш предвид.

Момчето вдигна глава и лицето му я изплаши. Никога досега не се бе вглеждала в него. Може би светлината в гората го променяше? Лицето му изглеждаше като изсечено от камък — със съвършени черти, но ужасяващо безжизнено. После срещна погледа му, толкова строг и сериозен за дете, че тя потръпна. Усети, че знае твърде много за живота за момче на неговата възраст. След няколко секунди тъжна и нежна усмивка, която не приличаше на нищо, което бе виждала досега, за миг пробягна по каменното му лице. Тази усмивка се запечата в съзнанието й. Въздействието й бе толкова силно, че й бяха нужни дни, за да се отърси от нея. Виждаше я вечер, когато затвори очи, и сутрин, когато се събуди.

— Вярно ли е, че гъсениците се превръщат в пеперуди? — веднъж попита момчето, когато тя се канеше да си тръгне.

— Да, точно така.

— А ние в какво се превръщаме?

Су Кий се спря и се замисли.

— Не знам.

Никой от двамата не каза нищо.

— Виждала ли си животни да плачат? — попита той.

— Не — отвърна Су Кий.

— А дървета и цветя?

— Не.

— Аз съм ги виждал. Плачат без сълзи.

— Тогава откъде знаеш, че плачат?

— Защото изглеждат тъжни. Ако се вгледаш внимателно, ще видиш.

Момчето стана и й показа гъсеницата върху ръката си. — Плаче ли? — попита то.

Су Кий се загледа в пълзящото създание за момент.

— Не — реши тя накрая.

— Точно така — потвърди Тин Уин. — Но ти просто отгатна.

— Откъде знаеш?

Отново се усмихна и не каза нищо, сякаш отговорът беше твърде очевиден.

В седмиците след изчезването на майка му Су Кий се погрижи за Тин Уин, обгради го с внимание и възвърна доброто му здраве. Когато измина месец без вест от роднините му в Рангун и Мандалей, тя се нанесе в дома му и обеща да се грижи за него и да поддържа къщата на чичо му в ред, докато майка му се върне. Тин Уин не възрази. Вместо това още повече се затвори в себе си. Дори енергията и оптимизмът на жена като Су Кий не можеха да достигнат до него. Настроението му се менеше всеки ден, а понякога и с часове. Дни наред не изричаше нито дума, прекарваше повечето време сам в градината или близката гора. В такива дни, докато седяха до огъня в кухнята вечер и ядяха порциите си ориз, оставаше с наведена глава и не говореше. Когато Су Кий го питаше на какво си е играл в гората, той я поглеждаше с празни очи.

Нощите бяха съвсем различна история. В съня си припълзяваше до нея и се сгушваше до закръгленото й меко тяло. Понякога обвиваше ръка около нея и я притискаше така силно, че я събуждаше.

В други дни я водеше в градината и гората, предаваше й какво са му казали неговите приятели, дърветата. Беше дал име на всяко от тях. Понякога идваше при нея с шепа бръмбари, охлюви или невероятно красиви пеперуди, които кацаха на ръцете му и отлитаха само когато ги разпери високо във въздуха. Животните не се бояха от него.

Вечер, преди да заспи, искаше Су Кий да му разкаже приказка. Лежеше неподвижен, докато свърши, и я молеше:

— Изпей още една.

Су Кий се засмиваше и казваше:

— Но аз не пея.

А Тин Уин отговаряше:

— Не, пееш. Звучи като песен. Моля те, още една.

Су Кий разказваше нова, и нова, и продължаваше да говори, докато детето заспи.

Подозираше, че думите й достигат до него само така, закодирани, че живее в свят, заключен за нея, към който трябваше да се отнася внимателно и с уважение. Самата тя бе преживяла много мъка, бе понесла множество удари и знаеше, че не бива да настоява момчето да я допусне до съкровените кътчета, където намира покой. Бе виждала как някои хора стават пленници в крепостите на собствената си самота и остават затворени в тях до смъртта си. Надяваше се Тин Уин да научи нещо, което тя бе научила през годините: че има рани, които времето не лекува, въпреки че може да ги направи поносими.

12.

Су Кий не помнеше кога за първи път усети, че нещо не е наред. Може би онази сутрин, когато стоеше пред къщата? Тин Уин бе до оградата. Повика го и той се огледа, въртейки глава, сякаш я търсеше с поглед. Или няколко дни по-късно, на вечеря, когато седяха на дървената греда до кухнята и ядяха ориза си? Тя му посочи едно птиче, кацнало на няколко крачки от тях на тревата.

— Къде? — попита той.

— Там, до онзи камък.

— А, там — отвърна той, гледайки в погрешна посока.

Беше забелязала, че винаги следва едни и същи пътеки в двора, към къщата или към близките поляни и ниви, че често се спъва в пръчки или камъчета, когато се отклони от познатия път. Когато му подаде паничка или чаша, понякога се засуетяваше, преди да я вземе, за части от секундата, които й се струваха цяла вечност. Леко присвиваше очи, когато се вглеждаше в нещо на повече от няколко метра разстояние. Сякаш се взираше през леката утринна мъгла, която в много от дните обвиваше долината.

Самият Тин Уин не знаеше кога бе започнало всичко. Планините и облаците на хоризонта винаги бяха някак неясни. Не ги бе виждал различни.

Нещата се влошиха след деня, в който майка му изчезна. Отначало не виждаше гората от къщата. Отделните дървета загубиха формите и очертанията си. Размиваха се и се сливаха в едно далечно зелено–кафяво море. Сива мъгла забулваше учителя в училище. Чуваше гласа достатъчно ясно, сякаш седеше до него, но не можеше да различи образа му. Също като дърветата, нивите и къщата, като Су Кий на повече от няколко метра разстояние.

Тин Уин вече не се ориентираше по предметите и видимите им белези. Потъваше все повече в свят, който се състоеше главно от цветове. Зеленото беше гората, червеното — къщата, синьото — небето, кафявото — земята, лилавото — бугенвилиите, черното — оградата около двора. Но самите цветове не бяха достатъчно надежден ориентир. Те също избледняваха и изчезваха, докато накрая млечнобялата завеса се спусна напълно, скривайки всичко на радиус от няколко метра.

Светът чезнеше пред очите му. Угасваше като тлеещ огън, който не излъчва нито топлина, нито светлина.

Тин Уин си внушаваше, че това не го безпокои особено. Не се боеше от вечния мрак или каквото и да заменеше картините пред очите му. Дори и да се бе родил сляп, казваше си той, нямаше какво толкова да пропусне. Не мислеше и че би чувствал голяма липса, ако слепотата му стане пълна.

И това наистина се случи. Когато се събуди и отвори очи три дни след десетия си рожден ден, мъглата бе погълнала света.

Остана да лежи неподвижен в леглото си, тихо вдиша и издиша. Затвори очи, отново ги отвори. Нищо. Погледна натам, където доскоро бе таванът, и не видя нищо, освен бяла дупка. Надигна се, завъртя глава насам-натам. Къде беше дървената стена с ръждивите гвоздеи? Прозорецът? Старата маса, където пазеше тигровата кост, която баща му бе намерил в гората преди години? Накъдето и да погледне, беше бяла пустота, без очертания, без горе и долу, отпред и отзад, без граници. Сякаш бе открил безкрайността.

Су Кий лежеше до него. Спеше, но скоро щеше да се раздвижи. Познаваше това по дишането й.

Навън вече бе светло. Птичите песни му разкриваха това. Тин Уин плахо стана, търсейки с пръстите на краката си ръба на сламената рогозка. Усети краката на Су Кий и ги прескочи. Застана прав в стаята, замисли се за миг накъде би трябвало да е кухнята. Направи няколко крачки и намери вратата, без да се блъсне. Влезе в кухнята, мина покрай огнището и шкафа с метални купи, излезе на двора. Не се бе спънал нито веднъж, дори не бе разперил ръце, за да намери пътя. Навън се спря, усети слънцето върху лицето си и се зарадва на увереността, с която се придвижваше сред мъглата, в тази ничия земя.

Беше забравил за дървената табуретка. Падна по очи. Болката в крака го накара да нададе тих вик. Нещо бе раздрало лицето му. Слюнката му бе смесена с кръв.

Лежеше скован, неподвижен.

Почувства как нещо пропълзя по бузата му, по носа и челото му, преди да изчезне в косата му. Беше твърде бързо за гъсеница. Мравка може би? Бръмбар? Не знаеше. Вече не можеше да различи мравка от бръмбар. Започна да плаче тихо, без сълзи. Като животните. Не искаше никой повече да го вижда да плаче.

Плъзна ръка по земята, проследи неравностите, прокара пръсти през малките вдлъбнатини и издатини, сякаш изследваше непозната територия. Колко грапава беше земята, осеяна с камъни и бразди. Как не ги бе забелязвал преди? Затъркаля клонка между палеца и показалеца си и сякаш я видя. Запита се дали този образ, дали визуалните впечатления в паметта му някога ще избледнеят, дали в бъдеще ще може да вижда света поне през прозореца на спомените и въображението. Сети се за Су Кий и лицето й изплува в съзнанието му.

Заслуша се. Земята бръмчеше, пееше тихо, едва доловимо. Това бяха звуци, които той не познаваше и не можеше да назове. Тин Уин разбираше, че ръцете, носът и ушите ще го водят през останалата част от живота му. Дали щеше да се научи да им се доверява? Той, който до този етап в живота си никога не се бе доверявал на нищо и никого?

Су Кий го повдигна.

— Табуретката беше точно пред теб — каза тя. Беше обяснение, не обвинение.

Донесе вода и парче плат. Избърса устата и изми лицето му. Тежкото й дишане издаваше колко се е изплашила.

— Много ли боли? — попита Су Кий.

Той кимна.

Отново усети киселия вкус на кръв в устата си.

— Ела в кухнята — каза тя, стана и тръгна напред.

Тин Уин седна и остана неподвижен, несигурен в посоката. Няколко секунди по-късно Су Кий излезе от къщата.

— Какво ти е?

Ужасеният й вик се чу долу в града. Години след това хората в Калау щяха да говорят колко е изплашил всички, които са го чули.

Докторът в малката болница на края на главната улица беше стъписан. Слепота, на тази възраст, без никаква травма, просто така. Никога не се бе натъквал на нищо подобно. Можеше само да гадае. Не беше мозъчен тумор, защото пациентът не проявяваше признаци на замаяност или главоболие. Може би някакво нервно разстройство или генетична аномалия. Без да знае точната причина, не можеше да предпише каквато и да е терапия. Нямаше лечение. Най-доброто, на което би могъл да се надява, бе момчето да възвърне зрението си така мистериозно, както го е загубило.

13.

През онези първи месеци Тин Уин се мъчеше отново да опознае своя свят къщата, двора, близките ниви. Седеше с часове в двора до оградата, на боровия пън, под авокадото или до поляната с маковете, опитвайки се да открие дали всяко място, всяко дърво има свой уникален аромат — както хората. Дали градината зад къщата миришеше различно от преди?

Тин Уин крачеше по своите пътеки, преценяваше разстояния и чертаеше въображаеми карти, които обхващаха всичко, до което се докосваха краката и ръцете му — всеки храст, всяко дърво, всеки камък. Искаше да ги запази. Те щяха да заместят очите му. С тяхна помощ щеше да въведе ред в гъстата мъгла, която го обгръщаше.

Не се получаваше.

На следващия ден нищо не беше там, където го бе запомнил. Сякаш някой пренареждаше предметите през нощта. Нищо в този свят нямаше фиксирано място. Всичко бе в движение, хаотично и неудържимо.

Лекарят бе уверил Су Кий, че постепенно другите сетива ще компенсират загубата на зрение. Слепите хора се научават да разчитат на ушите, носа и ръцете си, каза й той, и по този начин, след известен период на приспособяване и пренагласа, свиквали да се ориентират в средата си.

В неговия случай беше точно обратното. Тин Уин се препъваше в камъни, които бе познавал от години. Блъскаше се в дървета и клони, по които преди се бе катерил. В къщата се удряше в касите на вратите и стените. Два пъти щеше да стъпи в огнището, ако Су Кий не бе извикала тъкмо навреме, за да го предупреди.

Няколко седмици по-късно, когато за първи път се осмели да слезе отново до града, едва не го прегази кола. Беше застанал край пътя, заслушан в шума на приближаващия се двигател. Бе чул гласове и стъпки, конско пръхтене. Бе чул чуруликане на птици, кудкудякане на кокошки, различи мириса на пресни волски изпражнения, но нищо не му бе подсказало в коя посока да тръгне и на какво да обърне внимание. Ушите не му служеха по-добре от носа, който поне долавяше мирис на огън, или ръцете, които го предупреждаваха за опасност.

Не минаваше ден без рани на коленете, синини, цицини на главата и ожулени ръце и лакти.

В училище най-трудно му беше с монахините и свещеника от Италия. Въпреки че го преместиха на първия чин и често го питаха дали следи урока, той разбираше все по-малко от това, което говореха. В тяхно присъствие се чувстваше по-самотен от всякога. Чуваше гласовете им и усещаше дъха им, но не ги виждаше. Стояха до него, на една ръка или педя разстояние, и въпреки това не можеше да ги достигне.

Близостта на другите деца беше още по-непоносима. Гласовете им го изнервяха и смехът продължаваше да ехти в ушите му, докато лежеше буден в леглото си нощем. Докато те тичаха из двора до църквата, той седеше на пейката под черешовото дърво, сякаш бе вързан за него. С всяка стъпка, която чуваше, всеки вик, всеки израз на радост той усещаше как примката се затяга.

Су Кий не беше сигурна дали светът наистина се е стопил пред очите му, или Тин Уин просто се бе оттеглил още по-далеч от него. И ако толкова упорито клони в тази посока, докъде щеше да стигне? Дали и слухът му накрая щеше да престане да работи? А обонянието? Може би нежните му тънки пръсти щяха да престанат да усещат и щяха да се превърнат в безчувствени, безполезни израстъци?

Беше силен, много по-силен отколкото си мислеше и отколкото слабичкото му тяло издаваше. Тя бе проумяла това през годините. И нямаше съмнение, че момчето притежава силата да се оттегли в най-затънтеното кътче на света. Ако го пожелае, сърцето му щеше да спре да бие, също както очите му бяха престанали да виждат, и дълбоко в душата й се таеше предчувствие, че един ден той ще завърши живота си точно по този начин, и никой друг. Но според Су Кий беше твърде рано за това. Първо трябваше да поживее.

14

Ю Ба замълча.

Колко дълго бе говорил? Три часа? Четири? Пет? Не откъсвах поглед от него и едва сега забелязах, че другите маси са опустели. Беше тихо. Нямаше никакви други звуци, освен похъркването на мъжа, който седеше зад стъклената витрина със сладкиши. Звучеше като тихо съскане на чайник. Лампите бяха угасени. Само на нашата маса горяха две свещи.

Осъзнах, че треперя.

Студът, помислих си.

— Не ми ли вярваш, Джулия? — попита Ю Ба.

— Не вярвам на приказки — отвърнах аз.

— Нима това, което слушаш, е приказка?

— Ако ме познаваше и разбираше толкова добре, колкото твърдиш, нямаше да се изненадаш, че не вярвам в магически и свръхестествени сили. Дори в Бог или по-висша сила, и още по-малко в съзвездия, които определят съдбата ни. Хора, които изоставят едно дете заради неблагоприятното разположение на звездите при раждането му.

Поех дълбоко дъх. Нещо ме бе извадило от равновесие. Не знам дали се дължеше на непоклатимото спокойствие на Ю Ба, или на тази нелепа история. Положих усилие да се успокоя. Не исках да ме види гневна.

Той кимна.

— Пътувала си нашир и длъж, Джулия, докато аз от младини рядко напускам родния край. А и тогава пътят ми стига не по-далеч от Таунги, центъра на малката ни провинция, на ден път с конска каруца. Последното ми пътуване беше преди много години. Ти си видяла света, Джулия. Кой съм аз да ти противореча? — Смирението му ме вбеси още повече. — Щом казваш, че е така — продължи той, — с радост ще повярвам, че в твоя свят няма бащи или майки, които не могат да обичат децата си, каквато и да е причината за това. Може би само глупавите и необразовани хора постъпват така, още едно доказателство за нашата изостаналост, към която мога само да те помоля да продължиш да проявяваш търпимост.

— Нямах предвид това. Исках да кажа, че за нас нещата не зависят от звездите.

— Има ли разлика? — попита той, погледна ме и потъна в мълчание. Навярно бе доловил гнева ми и искаше да избегне спора.

— Не изминах девет хиляди километра, за да слушам приказки. Опитвам се да намеря баща си.

— Имай още малко търпение — посъветва ме той.

— Защо да бъда търпелива? За да ми разказваш още истории от преди десетилетия?

— Това е историята на баща ти.

— Ти го твърдиш. Къде са доказателствата ти? Ако някога през живота си баща ми е бил сляп, не мислиш ли, че ние, семейството му, щяхме да сме чували за това? Той щеше да ни каже.

— Убедена ли си, Джулия?

Знаеше, че не съм. Защо ме подлагаше на това? Познавах ли баща си, или двадесет и три години бях живяла в заблуда? Моята несигурност, моите съмнения бяха единствената причина да слушам този непознат толкова дълго. Но не бях готова да го призная.

— Но да предположим, че не ни е казал. Какво общо има между това изоставено дете и баща ми? Нищо. Абсолютно нищо.

Казах му, че не се нуждая от самоанализ и самовглъбяване. Може би бях сред малкото нюйоркчани, които никога не са били на психотерапевт. Не съм от типа хора, които търсят причините за всички свои проблеми в детството си, и не храня уважение към онези, които го правят. Повторих, че не вярвам баща ми да е бил сляп някога през живота си. Колкото повече говорех, толкова по-малко се обръщах към Ю Ба. Говорех на себе си. Беше опит да убедя себе си, да огранича истината до пределите на собствените си представи.

Ю Ба се заслуша и кимна. Изглежда, разбираше точно какво имам предвид и бе съгласен с мен. Когато приключих, поиска да узнае какво е психотерапевт.

Той отпи от чая си.

— За съжаление, Джулия, сега се налага да те оставя. За мен е непривично да говоря толкова дълго. Прекарвам по цели дни в мълчание. На моята възраст не са останали кой знае какви неща за казване. Знам, че искаш да ме попиташ за Ми Ми. Искаш да узнаеш коя е, къде е и каква роля е изиграла в живота на баща ти, а впоследствие и в твоя. Мога само отново да те помоля за малко време и търпение. Неизбежно ще стигнем до нея, уверявам те. Успокой се и ще видиш, че си е струвало чакането.

Тръгнахме към вратата. Бях с цяла глава по-висока от него, но Ю Ба не изглеждаше дребен. Напротив, аз бях твърде едра. Бързите му леки стъпки ме накараха да се почувствам тромава и лишена от грация.

— Ще намериш ли пътя до хотела си?

Кимнах.

— Ако желаеш, ще те взема оттам утре след закуска и ще ти покажа дома си. Там можем да поговорим на спокойствие. Ще разгледаме няколко снимки.

Без да изчака отговора ми, той се оттегли с поклон.

Вървях бавно по улицата, когато изведнъж чух гласа му зад гърба си. Шепнеше.

— Що се отнася до баща ти, Джулия, той е близо, съвсем близо. Виждаш ли го?

Обърнах се.

— Това въпрос ли е, или предизвикателство?

Не получих отговор. Ю Ба бе изчезнал в тъмнината.

15.

Беше късно вечерта. Лежах в леглото си в хотела и виждах баща си в спомените си. На четири–пет години съм, а той седи на ръба на леглото ми. Стаята е боядисана в розово. От високия таван виси въртележка с пчелички на черни и бели ивици. До леглото ми има два шкафа, пълни с книжки, пъзели и игри. В другия край на стаята в бебешко кошче спят три кукли. Леглото ми е отрупано с плюшени животинки. Хопси, жълтото зайче, което веднъж в годината ми носи шоколадови яйца. Додо, жирафчето, на което завиждам за дългия врат. С такъв врат без проблем щях да достигам до кутиите с бисквитки на мама, оставени на горните рафтове. Арика, шимпанзето, което според мен можеше да върви. Две далматинчета, коте, слонче, три мечета и Мечо Пух.

Долорес, любимата ми кукла, лежи в ръцете ми с разрошени черни коси. Тя има само една ръка. Брат ми е откъснал другата, за да ми отмъсти за нещо. Топла лятна вечер е. Баща ми е отворил прозореца и отвън в стаята полъхва лек вятър. Пчеличките танцуват над главата ми.

Виждам баща си: черните коси, тъмните очи, кожата с цвят на канела, острия нос и очилата с дебели стъкла. Бяха кръгли, с черни рамки години по-късно щях да открия снимка на Ганди и да открия с удивление приликата.

Той се навежда над мен, усмихва се и си поема дъх. Чувам гласа му, глас, който е повече от глас. Звучи като музикален инструмент — цигулка или по-скоро арфа. Не можеше да говори силно, колкото и да се опитваше. Никога не съм го чувала да крещи. Не би се получило. Гласът му беше приятен, спокоен и много мелодичен. Каквото и да казваше, в моите уши звучеше като мелодия. Гласът му ме унасяше и утешаваше. Закриляше ме и ме приспиваше. А когато ме събуждаше, бях с усмивка на лицето. Можеше да ме успокои както никой друг на света, дори в този момент.

Спомням си деня, в който паднах с новото си колело в Сентръл Парк и си ударих главата в една скала. От двете рани бликна кръв като фонтан. Откараха ме с линейка в болницата на Седемдесета улица. Парамедикът ми направи превръзка, но кръвта изби през бинта и потече по лицето и врата ми. Помня сирените, тревожното изражение на майка ми и младия лекар с буйни вежди. Той заши раните, но кървенето не престана.

После се появи баща ми. Бях чула гласа му от чакалнята. Той хвана ръката ми, погали ме по косите и ми разказа приказка. След по-малко от минута кръвта спря да блика от главата ми. Сякаш гласът му бе погалил раните, беше ги затворил и изцерил.

Приказките, които разказваше баща ми, рядко имаха щастлив край. Майка ми ги мразеше. „Жестоки и брутални“, заявяваше тя. „Каквито са всички приказки“, защитаваше се баща ми. „Да, отстъпваше майка ми, но твоите са объркани и странни. В тях няма поука и са крайно неподходящи за нашите деца.“

Аз ги обожавах. Именно защото бяха толкова необичайни, толкова коренно различни от всички други приказки и истории, които бях слушала и чела. Всички бяха бирмански. Приказките на баща ми бяха единственото, което ми позволяваше да надникна за миг в миналото му. Може би затова така грабваха вниманието ми.

Приказката за принца, принцесата и крокодила ми беше любима. Карах баща си да ми я разказва, докато научих наизуст всяко изречение, всяка дума, всяка пауза, всяка промяна на интонацията. Дори го поправях, когато се опитваше да я разкаже по различен начин.

Имало едно време една красива принцеса. Имало едно време — за мен това бяха магически думи, които преобразяваха света. Светлорозовата стая изчезваше и не виждах нищо друго, освен принца и принцесата.

Принцесата живеела на брега на голяма река. Живеела с майка си и баща си, царицата и царя, в стар замък. Той имал дебели, високи стени, зад които било студено, тъмно и много тихо. Принцесата нямала нито братя, нито сестри и се чувствала много самотна в двореца. Родителите й рядко разменяли дума с дъщеря си. Слугите казвали само: „Да, Ваше Величество“ или „Не, Ваше Величество“, и в целия замък нямало с кого да разговаря и да си играе. Ужасно скучаела. И така с времето се превърнала в една самотна и тъжна принцеса, която не можела да си спомни кога за последен път се е смяла. Понякога си мислела, че е забравила как. Поглеждала в огледалото и се опитвала да се усмихне. Лицето й се разкривявало в гримаса. Не било никак забавно. Когато й станело много тъжно, слизала до реката. Сядала под сянката на едно смокиново дърво, слушала шума на реката, унасящото чуруликане на птиците и жуженето на цикадите. Обичала хилядите малки звездички, с които слънцето обсипвало вълните. Тогава настроението й леко се подобрявало и мечтаела за приятел, който може да я накара да се засмее.

На отсрещния бряг на реката живеел цар, който бил прочут със суровия си нрав. Никой от поданиците му не смеел да безделничи или лентяйства. Стопаните работели неуморно в нивите си, занаятчиите усърдно се трудели в работилниците си. За да е сигурен, че поданиците вършат съвестно работата си, царят изпращал съгледвачи из цялата страна. Всеки, който бил хванат да седи на работното си място, отнасял десет бързи удара с бамбукова пръчка. Не бил пощаден и царският син. Принцът трябвало да учи от сутрин до вечер. Царят повикал в двореца най-уважаваните учени от цялата страна да го обучават. Неговият син трябвало да е най-умният от всички принцове, живели някога на земята.

Един ден младият принц успял да се измъкне от двореца. Яхнал жребеца си и отишъл до реката. Там той видял принцесата, която стояла на отсрещния бряг, закичила жълти цветя в дългите си черни коси. Принцът никога не бил виждал по-красиво момиче и веднага бил обзет от едно–единствено желание — да прекоси реката.

Но над буйните води нямало мост, нито сал, с който пътниците да преминават от другата страна. Двамата царе враждували от години и всеки от тях бил забранил на поданиците си да стъпват в другото царство. Онези, които дръзвали да нарушат забраната, заплащали прегрешението с живота си. Освен всичко реката гъмжала от крокодили, които само чакали някой рибар или стопанин да се осмели да нагази.

На принца му хрумнало да преплува реката, но още щом нагазил до коленете, се появили крокодилите със зинала паст. Принцът се върнал на брега тъкмо навреме. Щом не можел да поговори с принцесата, поне щял да я погледа.

Оттогава насетне той тайно идвал до реката всеки ден, сядал на една скала и с копнеж гледал към принцесата. Изминали седмици и месеци, докато веднъж един от крокодилите доплувал до него.

— Гледам те отдавна, скъпи принце — заговорил той. — Знам колко си нещастен и ми дожаля за теб. Искам да ти помогна.

— Но как можеш да ми помогнеш? — попитал смаяният принц.

— Качи се на гърба ми и ще те пренеса до отсрещния бряг.

Принцът недоверчиво погледнал крокодила.

— Не ти вярвам — казал той. — Вие, крокодилите, сте жестоки и коварни. Никога досега не сте пускали човек да излезе жив от водата.

— Не всички крокодили са еднакви — отвърнал крокодилът. — Довери ми се.

Принцът се поколебал.

— Довери ми се — отново казал крокодилът.

Принцът нямал избор. Ако искал да стигне до красивата принцеса, трябвало да се довери на крокодила. Качил се на гърба му и той го отнесъл, както обещал, до отсрещния бряг.

Принцесата не повярвала на очите си, когато принцът изведнъж застанал пред нея. Самата тя често го наблюдавала и тайно се надявала, че един ден ще намери начин да прекоси реката. Засрамен, принцът не знаел какво да каже. Запелтечил, обърквайки всяко изречение, и след минута и двамата избухнали в смях. Принцесата се смяла, както не се била смяла много отдавна. Когато станало време принцът да си тръгва, тя много се натъжила и го помолила да остане.

— Не мога — отвърнал той. — Баща ми много ще се разгневи, ако узнае, че съм бил при теб. Сигурно ще ме заключи за наказание и никога вече няма да мога да идвам сам до реката. Но ти обещавам, че ще се върна.

Добрият крокодил отнесъл принца обратно отвъд реката.

На следващия ден принцесата чакала, изпълнена с копнеж. Почти била загубила надежда, когато зърнала принца на белия му кон. Крокодилът също бил там и предано предложил услугите си. Оттогава принцът и принцесата се срещали всеки ден.

Другите крокодили побеснели. Един ден те препречили пътя на своя събрат и принца насред реката.

— Дай го на нас, дай го на нас — развикали се те и защракали челюсти срещу принца.

— Оставете ни на мира — изревал големият крокодил и заплувал през реката с все сила. Но скоро бил заобиколен от другите.

— Влез в устата ми — извикал той на приятеля си. — Там ще бъдеш в безопасност.

Отворил уста широко и принцът се пъхнал вътре. Другите не ги изпуснали от поглед нито за миг. Накъдето и да плували, те ги следвали и чакали. Рано или късно, принцът трябвало да излезе. Но добрият крокодил бил търпелив и след няколко часа другите най-сетне се отказали и се отдалечили. Крокодилът доплувал до брега и отворил уста. Принцът не помръднал. Крокодилът се раздвижил и извикал:

— Приятелю, бягай по брега, бързо, колкото можеш.

Принцът отново не помръднал.

Принцесата също го повикала от брега.

— Скъпи мой принце, моля те, излез.

Било безполезно. Принцът бил мъртъв. Задушил се в устата на приятеля си.

Когато принцесата узнала какво се е случило, паднала на земята и издъхнала с разбито сърце.

Двамата царе решили да не погребват децата си, а да ги изгорят на брега на реката. Двете церемонии се случили в един и същ ден, в един и същ час. Царете отправяли проклятия и закани един към друг, всеки обвинявал другия за смъртта на детето си.

Скоро пламъците лумнали и погълнали двата трупа. Изведнъж огньовете започнали да утихват. Било безветрен ден и два големи стълба дим се издигнали към небето. Изведнъж станало съвсем тихо. Огньовете престанали да пращят, продължили да горят без звук. Реката спряла да бълбука. Дори царете замълчали.

Тогава животните запели. Първи били крокодилите.

— Но крокодилите не могат да пеят — възразявах аз всяка вечер.

— Разбира се, че могат — отговаряше баща ми, — крокодилите могат да пеят, стига да им позволиш. Но трябва да пазиш тишина, иначе няма да ги чуеш.

— И слоновете ли могат да пеят?

— И слоновете.

— Кой запял след това?

— Змиите и гущерите. Кучетата запели, после котките, лъвовете, леопардите. Присъединили се слоновете, конете и маймуните. И, разбира се, птиците. Животните пеели в хор, по-тържествено и прекрасно от когато и да било, и изведнъж, кой знае защо, двата стълба дим се приближили и се увили един в друг, слели се ведно, като прегърнати влюбени.

Баща ми угасяше лампата, но оставаше седнал на леглото ми. Затварях очи, чувах своите животинки да пеят и си мислех: „Прав е. Всички животни могат да пеят, само трябва да им позволиш. И трябва да пазиш тишина. Иначе няма да ги чуеш“. Тананикаха ми тиха приспивна песен, докато заспя.

Майка ми не харесваше тази приказка, защото нямала щастлив край. Баща ми смяташе, че краят въпреки всичко е щастлив. Толкова дълбока беше пропастта помежду им.

Самата аз никога не бях сигурна.

1.

Нощната тишина бе мъчение. Лежах в хотелското си легло и жадувах за познати звуци. Клаксони. Сирени. Рап музика или гласове от телевизора в съседния апартамент. Звънеца на асансьора.

Нищо.

Дори проскърцване на стълбите или стъпки на други гости на хотела по коридора. Гробна тишина и мрак изпълваше стаята ми. Малко по-късно чух гласа на Ю Ба. Като невидим натрапник, той се понесе из стаята и заговори. Гласът му долиташе ту откъм бюрото, ту откъм гардероба, а в някои моменти сякаш идваше от леглото до моето. Не можех да прогоня историята от съзнанието си. Мислех за Тин Уин. Дори след няколко часа не виждах баща си в него. Но какво значение имаше това? Какво знаем ние за родителите си и какво знаят те за нас? Ако не познаваме хората, които са с нас от момента на раждането ни, доколко изобщо познаваме някого? Не е ли логично да предположим, че всеки е способен на всичко, дори на най-чудовищното престъпление? На какви истини може да разчита човек в последна сметка? Има ли хора, на които можем да вярваме безусловно? Възможно ли е да съществува такъв човек?

Сънят ме избави от тези мисли.

Сънувах Тин Уин. Бе паднал, безпомощен в слепотата си. Лежеше и плачеше на земята пред мен. Искаше ми се да го повдигна и се наведох над него. Беше твърде тежък. Хванах ръцете му и го задърпах. Обвих ръце около детското му тяло и той ме притисна. Сякаш се бях опитала да повдигна огромен камък. Коленичих до него като до жертва на кървава пътна катастрофа. Утешавах го с думи, уверявах го, че идва помощ. Помоли ме да не си отивам, да не го оставям сам.

Изведнъж до нас застана баща ми. Повдигна момчето, прегърна го и зашепна нещо в ухото му. В прегръдката му Тин Уин се успокои. Сложи глава на рамото на баща ми, поплака още малко и заспа. Двамата се обърнаха и се отдалечиха.

Когато се събудих, вече беше топло. Навън чувах бръмчене на пчели и говор на двама мъже под прозореца. Във въздуха се долавяше лек сладникав аромат, който напомняше захарен памук. Когато станах, усетих лека болка в прасците. Въпреки това се чувствах много по-добре от предишния ден. Дългият сън ми се бе отразил добре. Жегата направи студения душ поносим. Дори кафето не ми се стори толкова лошо, колкото предишния ден. Всъщност бях се надявала да започна търсенето на Ми Ми днес, но нещо ме възпираше. Дали не бях по-склонна да повярвам на разказа на Ю Ба, отколкото бях готова да призная? Въпреки че вчера упорито се съпротивлявах и дори му се ядосах, трябваше да призная, че историята ме бе омагьосала. И тъй като нямах никаква друга следа, освен четиридесетгодишния адрес, реших да го чакам.

Дойде да ме вземе малко след десет.

Седях пред хотела и гледах стареца, който подрязваше тревата с дълга градинарска ножица. Градината на хотела имаше известен чар, който досега не бях оценила. Никога не бях виждала такова изобилие от цветя, храсти и дървета. Макове грееха сред лехите с фрезии, гладиоли и яркожълти орхидеи. Над тях се извиваха вейки с хиляди червени, бели и розови хибискусови цветове. Сред моравата имаше крушово дърво и тревата около него бе осеяна с нападал цвят. Малко по-далеч имаше две палми и авокадо, отрупано с плод. В зеленчуковата градина разпознах фасул, грах, репички, моркови, ягоди и малини.

Видях Ю Ба да се задава по улицата. Поздрави един колоездач и свърна към входа на хотела. За да ускори ход, той повдигна лонджито си с ръце, както би постъпила жена с дълга рокля пред локва, която трябва да прескочи.

Поздрави ме с усмивка и заговорническо намигване. Сякаш се познавахме от години и не се бяхме разделили сърдити предния ден.

— Добро утро, Джулия. Вярвам, че си си починала добре през нощта? — попита той.

Усмихнах се на старомодния му начин на изразяване.

— О, колко красиво сияят очите ти. Също като на баща ти! От него си наследила и чувствените устни, и белите зъби. Прости ми, че се повтарям. Не моето простодушие, а твоята красота ме кара да се повтарям.

Комплиментът му ме засрами. Станах и прибрах химикалката и бележника в малката си раница.

Излязохме на улицата и свихме по пътеката, която водеше към реката. Растенията цъфтяха буйно като тези в градината на хотела. Пътеката криволичеше между финикови палми, манго и бананови дървета, натежали от дребен жълт плод. Топлият въздух ухаеше на жасмин и зрели плодове. Приятен полъх галеше кожата на голите ми ръце и крака.

Когато слязохме до реката, видях няколко жени, нагазили до колене във водата, които перяха и пееха, докато работеха. Простираха изцедените ризи и лонджи върху скалите да съхнат. Няколко от тях поздравиха Ю Ба. Мен ме изгледаха любопитно. Преминахме от другата страна по малък дървен мост, изкачихме се по насип и закрачихме нагоре по стръмна виеща се пътека. Песента на жените ни следваше до върха. Гледката към долината и върховете в далечината незнайно защо ме изпълни с напрежение. Нещо в пейзажа не беше наред. Склоновете бяха осеяни с островчета от млади борове, а между тях — кафяви, изгорели треви.

— Преди време от това място се виждаха само гъсти борови гори — каза Ю Ба, който сякаш бе прочел мислите ми. — През седемдесетте дойдоха японците и изсякоха горите.

Исках да попитам как са го допуснали и защо не са протестирали, но реших да си замълча. В тази страна имаше твърде много неща, които не разбирах, и подозирах, че е по-благоразумно да не изричам на глас всеки въпрос, който ми хрумне. Поне не веднага.

Продължихме покрай занемарени английски имения и порутени колиби без прозорци, зад чиито полуразрушени стени бе пълно със суха шума и треви. Спряхме пред една от малкото дървени къщи. Повдигната на дървени колони около метър и половина над земята, тя бе изградена почти изцяло от черно тиково дърво, с ръждив ламаринен покрив и малка веранда. Едно прасе ровеше в пръстта под къщата. Няколко кокошки се разхождаха свободно из двора.

Изкачихме стъпалата до верандата. Ю Ба ме покани в голяма стая с четири прозореца без стъкла. Мебелите изглеждаха като подаяния от английските колониални години. Кафяв кожен фотьойл и канапета с изтъркана тапицерия, ниска масичка и тъмен шкаф. На стената висеше картина на Лондонската кула.

— Чувствай се като у дома си. Ще направя чай — каза Ю Ба и изчезна.

Канех се да седна, когато чух силно бръмчене. Малък рояк пчели прелетя през стаята от прозореца до отворения шкаф и обратно. Видях гнездото, което висеше от горния рафт, по-голямо от футболна топка. Предпазливо се оттеглих в най-далечния ъгъл на стаята, седнах и не смеех да помръдна.

— Да не би да се боиш от пчели? — попита Ю Ба, когато се върна с чайник и две чаши.

— Само от оси — излъгах аз.

— Моите пчели не могат да жилят.

— Искаш да кажеш, че все още не са ужилили никого.

— Има ли разлика?

— Какво правиш с меда?

— Какъв мед?

— От пчелите.

Ю Ба ме погледна, сякаш за пръв път чуваше, че пчелите произвеждат мед.

— Не бих го докоснал. Той принадлежи на пчелите.

Предпазливо проследих полета на пчелите и се зачудих дали говори сериозно.

— Тогава защо не повикаш някой да махне гнездото?

Той се засмя.

— Защо да ги пропъждам? Те не ми вредят с нищо. Напротив, чувствам се поласкан, че са избрали моя дом. Живеем заедно в мир от пет години. Ние, бирманците, вярваме, че пчелите носят късмет.

— Е, вярно ли е?

— Една година след като пчелите се нанесоха, баща ти се върна. Сега ти седиш срещу мен, Джулия. Има ли място за съмнение? — Отново се усмихна и наля чая. — Къде се наложи да прекъснем нашата история? Тин Уин ослепя, а Су Кий се опита да намери помощ, нали така?

Кимнах.

Той продължи разказа си.

2.

Дъждът барабанеше по ръждивия ламаринен покрив, сякаш върху къщата се сипеше град от камъни и пръст. Тин Уин се бе свил в най-вътрешния ъгъл на кухнята. Никак не обичаше тези порои. Барабаненето на водата по покрива бе твърде силно за него и настървението, с което се лееше от небето и мокреше всичко живо до кости, го изнервяше.

Чуваше гласа на Су Кий, но дъждът заглушаваше думите й.

— Къде си, за бога? — извика тя отново, надничайки през вратата на кухнята. — Хайде, трябва да тръгваме. Скоро ще спре.

Су Кий се оказа права — както винаги, когато ставаше дума за времето. Имаше безпогрешен усет за приближаващите гръмотевични бури и тропически порои, както и за тяхната продължителност. Твърдеше, че ги усеща в червата си и преди всичко в ушите си, които се затопляли и чувствала гъдел, докато накрая, малко преди първите дъждовни капки, започвали ужасно да я сърбят. Тин Уин отдавна бе престанал да се съмнява в тези прогнози. След по-малко от две минути стояха пред къщата и вече не валеше. Чуваше се само как водата се стича от покрива и листата и бълбука във вадата пред къщата.

Су Кий държеше ръката му. Земята беше хлъзгава и калта се процеждаше между пръстите на краката му при всяка стъпка. Все още беше рано, може би малко след седем. Слънцето беше разкъсало облаците и грееше върху лицето му. Топлината му все още бе приятна, но скоро щеше да стане твърде силна. Щеше да изгаря кожата и да издига бели облаци пара във въздуха, сякаш земята е плувнала в пот. Вървяха покрай колиби, от които се чуваше сутрешна глъчка, плач на деца, кучешки лай и дрънчене на тенекиени съдове.

Тя бе казала, че иска да го заведе в манастира в града. Там живееше монах на име Ю Мей, когото тя познаваше отдавна и който може би щеше да успее да му помогне. Ю Мей беше един от малкото хора — всъщност може би единственият, — на когото Су Кий вярваше и когото смяташе за нещо като сродна душа. Ако не беше той, тя едва ли би превъзмогнала смъртта на дъщеря си и съпруга си. Вече бе стар, може би над осемдесет. Беше нещо като абат в манастира. Откакто бе ослепял преди няколко години, обучаваше малка група от местни деца всяка сутрин и Су Кий се надяваше да може да вземе Тин Уин под крилото си, да го измъкне от мрака, който го заобикаля, да го научи на това, на което бе научил самата нея: че животът е изпълнен със страдание, че болестите са неизбежни, че остаряваме и не можем да избягаме от смъртта. „Това са законите на човешкото съществуване — обясняваше Ю Мей. — Тези закони важат за всички, навсякъде по света, колкото и драматично да се менят времената. Няма сила, която може да избави един човек от болката и скръбта в резултат на това прозрение — освен ако не си помогне самият той.“ И въпреки всичко Ю Мей й бе повтарял отново и отново, че животът е дар, който никой не бива да пренебрегва. Дар, изпълнен със загадки, в който страданието и щастието са неразривно свързани. Всеки опит да се отдели едното от другото е обречен на провал.

 

 

Манастирът бе заобиколен от каменна ограда, висока до кръста, и се намираше съвсем близо до главната улица. Зад него имаше десет малки бели пагоди, украсени с разноцветни гирлянди и изящни златни камбанки. За защита от наводнение, самият манастир бе издигнат върху дървени подпори три метра над земята. С годините около главната сграда бяха изникнали множество пристройки. В средата се издигаше четириъгълна кула на седем нива, която постепенно се стесняваше и завършваше с позлатен връх, който се виждаше отдалеч. Външните стени бяха от чамови дъски, потъмнели от слънцето. Покривите бяха облицовани с дървени плочки, почти черни. Подовете и тежките носещи греди бяха от тиково дърво. Две широки стълбища пред главната сграда водеха до просторна веранда, откъдето през три врати се влизаше в голямо помещение с дължина над тридесет метра. Срещу входа, обвита в полумрак, имаше масивна дървена статуя на Буда със златно покритие, достигаща почти до тавана. В краката й стояха маси, отрупани с дарове: чай, цветя, банани, манго и портокали. На стената зад Буда имаше лавици с десетки малки статуи с бляскаво златно покритие. Много от тях бяха с жълти наметала. Други държаха чадърчета от червена, бяла или златиста хартия.

Су Кий и Тин Уин тръгнаха ръка за ръка през широкия двор към централното стълбище. Двама монаси метяха влажната земя с метли от сухи вейки. Тъмночервени монашески роби висяха на простора. Във въздуха се носеше мирис на дим. Тин Уин чуваше пращенето на горящите цепеници.

Ю Мей седеше на подиум в края на залата, заобиколен от прозорци без стъкла. Седеше с кръстосани крака, неподвижен, старческите му ръце бяха отпуснати в скута. На ниска масичка пред него имаше чаша и чайник. До тях — чинийка с печени семки.

Главата му бе гладко обръсната. Очите с полуспуснати клепачи бяха хлътнали в орбитите. Бузите му бяха опънати, но не изпити. Су Кий изпитваше леко страхопочитание всеки път, когато го види. Неговите черти й се струваха толкова правилни, като на никой друг от хората, които познаваше. Беше строен, но не и слаб, имаше бръчки, но не изглеждаше повехнал. Лицето му очевидно беше огледало на душата. Нямаше и следа от излишен багаж.

Су Кий не можеше да не си спомни мига, когато го бе видяла за първи път. Бе пристигнал с влак от столицата и стоеше пред гарата. Това бе преди повече от двадесет и пет години. Тя отиваше на пазар. Беше бос и й се усмихна. Лицето му я впечатли още тогава. Попита как да стигне до манастира. Подтиквана от любопитство, тя му предложи да го придружи. Докато вървяха, завързаха разговор и така започна приятелството им. През следващите години Ю Мей й разказа за детството си, за младостта си и живота, който е водел, преди да стане монах. Не беше много, само отделни парчета, които Су Кий събираше и постепенно получи противоречива картина.

Ю Мей бил от заможно семейство, което притежавало оризови мелници в Рангун. Принадлежали към индийското малцинство, дошло в Бирма след английското нашествие в делтата през 1852–ра, малцинство, контролирало немалък дял от търговията в оживения тогава град. Баща му бил властен, авторитарен и избухлив и всички в семейството се страхували от него заради гневните му изблици. Децата му го избягвали, а съпругата му страдала от болест, която дори британските лекари в Рангун не могли да диагностицират. След раждането на третото им дете бащата, уморен от вечно болната си съпруга, изпратил нея и двете по-малки деца при роднини в Калкута. Там медицинските грижи били на по-високо ниво, така твърдял той. Ю Мей трябвало да остане с баща си. Като първороден син, от него се очаквало един ден да поеме семейния бизнес. Вероятно бащата скоро щял да забрави за останалите от семейството, ако всеки месец не пристигали писма, които описвали забележителното възстановяване на съпругата и уверявали, че скоро ще се завърне — перспектива, която изпълвала Ю Мей с неописуема радост. Но с годините писмата започнали да пристигат все по-рядко, докато в един момент Ю Мей осъзнал, че за последен път е видял майка си, брат си и сестра си на пристанището в Рангун, където на седемгодишна възраст стоял и гледал след кораба за Индия.

И така, бил отгледан от домашни помощници и бавачки — най-вече от готвачката и градинаря, чиято компания търсел, откакто се научил да ходи. Бил тихо, дори затворено дете, което сякаш притежавало забележителния талант да кара другите да му възлагат големи надежди и да прави всичко по силите си да ги изпълни.

Любимото му занимание било да си играе в градината. Имал свое кътче в най-далечния край на имота, за което се грижел с голяма всеотдайност. Когато баща му узнал, наредил да изкоренят всяко растение и да изорат мястото. Градинарската работа била за слуги. Или за момичета.

Ю Мей приел това, без да промълви и дума, също както приемал и изпълнявал всички наставления и заповеди на баща си. До деня — нямал и двадесет години, — в който баща му обявил неговия годеж с дъщерята на известен транспортен магнат. Бракът щял да бъде изгоден и за бизнеса, и за семействата. Два дни по-късно бащата узнал за връзката на сина си с Ма Му, дъщерята на готвачката. Новината сама по себе си не го обезпокоила особено, такива неща се случвали. Щяло да се намери решение дори на проблема с бременността на шестнадесетгодишното момиче. Но синът му твърдял, че обича момичето — а това вече било недопустимо и непростимо. Несдържаният смях на бащата огласял къщата няколко минути. Години по-късно градинарят все още се кълнял, че стотици цветове увехнали при този звук. Ю Мей обяснил, че при никакви обстоятелства не е готов да се ожени за невестата, избрана от баща му. По-късно същия ден баща му изпратил готвачката и дъщеря й при свой бизнес партньор в Бомбай и отказал да даде на сина си каквато и да е информация къде се намират. Същата вечер Ю Мей напуснал къщата и тръгнал да ги търси. През следващите години неуморно пътувал из британските колонии в Югоизточни Азия. Веднъж му се сторило, че видял Ма Му или поне чул гласа й. Било на пристанището в Бомбай, малко преди да се качи на парахода за Рангун. Помислил, че някой го вика по име, но когато се обърнал, видял само непознати лица, а недалеч от дока група мъже енергично жестикулирали. Едно дете било паднало във водата.

Всеки месец, прекаран в безплодно дирене, изпълвал Ю Мей с отчаяние и ярост. Яростта, която изпитвал, била смътна, неопределена. Нямала име, нито лице и била насочена главно към самия него. Започнал да пие, да посещава публичните домове в Калкута и Сингапур. За месец изкарвал повече от търговия с опиум, отколкото баща му за година, но губел всичко на незаконен хазарт. При пътуване от Коломбо до Рангун се запознал със словоохотлив бомбайски търговец, който една вечер му разказал за предишната си бирманска готвачка и за трагичната смърт на нейната дъщеря и малкото й момченце. Паднали от кея на пристанището и се удавили при опита на жената да последва някакъв мъж, който се качвал на пътнически кораб. Според свидетели жената го взела за свой познат от Рангун. Оттогава ястията на готвачката станали невъзможни за ядене и оризовият барон нямал друг избор, освен да я уволни.

Ю Мей никога не каза на Су Кий какво е преживял в онази нощ. Когато корабът пристигнал в Рангун, той оставил багажа си на борда и от пристанището отишъл направо в манастира Шведжин в подножието на пагодата Шведагон. Прекарал няколко години там, преди да замине на пътешествие до Сиким, Непал и Тибет, за да изучава будисткото учение при няколко известни учители. Повече от двадесет години живял в малък манастир в индийския град Дарджилинг, докато един ден решил да дойде в Калау, родното място на Ма Му и майка й. Младите влюбени мечтаели за Калау при тайните си срещи в мазето, на закътани места в градината или в помещенията на прислугата. Крояли планове да избягат там с детето си. После, докато бродел непрестанно по света, Ю Мей не се осмелявал да дойде. Сега усетил, че моментът е назрял. Бил прехвърлил петдесетте и искал да умре в Калау.

 

 

Тин Уин все още държеше ръката на Су Кий. Последва я до другия край на залата и коленичи до нея. Двамата пуснаха ръцете си и сведоха глави, докато челата им докоснаха пода.

Старецът слушаше внимателно, докато Су Кий му разказваше историята на Тин Уин. От време на време леко се поклащаше и повтаряше отделни думи. Когато тя завърши разказа си, дълго време не каза нищо. После се обърна към Тин Уин, който бе стоял безмълвен на колене до Су Кий през цялото време.

Ю Мей заговори бавно, с кратки изречения. Описа живота на монасите, които не притежавали дом и собственост нищо, освен робата и своя тхабейк, паничка, която носели със себе си, когато събират помощи. Обясни как ходели по улиците всяка сутрин малко след изгрев–слънце, как мълчаливо заставали пред някоя къща или спирали пред нечий праг, приемайки с благодарност всичко, което им се предложи. Описа как с помощта на по-млад монах учел учениците си на четене, писане и аритметика. В общи линии главната му цел била да предаде уроците, на които го е научил животът: най-големите съкровища на човека са в собственото му сърце.

Тин Уин стоеше неподвижен пред стареца, слушаше съсредоточено, поразен не от думите и изреченията, а от гласа, който почти го омагьоса. Беше приятен, мелодичен и спокоен като звъна на камбанките на манастирската кула, които запяваха и при най-лекия бриз. Гласът на Ю Мей му напомняше за птиците на разсъмване и за тихото и равномерно дишане на Су Кий, когато спеше до него. Той не просто чуваше гласа, а го усещаше като ласка с кожата си. Не желаеше нищо така силно, както да повери себе си на този глас. Душата му копнееше да полети с него. Колкото по-дълго слушаше монаха, толкова повече гласът го завладяваше. За първи път се случи нещо, което щеше да се случва все по-често в бъдеще: Тин Уин преобразяваше звуците във визуални образи. Виждаше дим да се издига над огън и да изпълва стаята, да се носи напред–назад на плавни вълни, сякаш движен от невидима ръка, да се извива и танцува и бавно да се разсейва.

По пътя към дома никой от двамата не продума. Тин Уин държеше ръката на Су Кий. Беше топла и мека.

На следващата сутрин тръгнаха към манастира преди изгрев. Тин Уин беше неспокоен. Су Кий му каза, че ще прекара следващите няколко седмици при монасите. Щеше да получи роба и да излезе с момчетата да събира помощи в района. Само при мисълта за това стомахът му се свиваше. Страхът му се засилваше с всяка стъпка. Как щеше да се ориентира из града, когато едва можеше да измине няколко метра — дори на познат терен, — без да се препъне или да се блъсне в нещо? Бе казал на Су Кий да го остави на мира. Предпочиташе да си стои у дома на рогозката или на табуретката в ъгъла в кухнята, единствените две места, където се чувстваше в безопасност.

Не успя да я разубеди. Вървеше след нея с неохота, влачейки крака по целия път до града. Су Кий имаше чувството, че води своенравно и упорито животно. Внезапно откъм манастира долетяха гласовете на пеещи деца. Звуците успокоиха Тин Уин, сякаш някой го погали по лицето и корема. Застина на мястото си и се вслуша. Тихо шумолене на листа се смесваше с гласовете. Всъщност не беше обикновено шумолене. Тин Уин осъзна, че листата, както човешките гласове, имаха различни характеристики, различен тембър. И както при цветовете, съществуваха нюанси. Той чуваше триенето на клони и листа едни в други. Чуваше отделните листа, които падаха леко на земята пред него. Още докато се носеха във въздуха, той разбра, че няма две листа, които да издават еднакъв звук. Чуваше жужене и свистене, чуруликане и писукане, тътен и грохот. В него се прокрадна разтърсващо прозрение. Може би съществуваше друг свят, паралелен на света на формите и цветовете, свят на гласове и звуци, шумове и тонове? Скрито царство на сетивата, което беше навсякъде около нас, но оставаше невидимо за хората? Свят, по-вълнуващ и загадъчен от видимия?

Беше открил изкуството да слушаш.

Много години по-късно, в Ню Йорк, когато за първи път седна в концертна зала и оркестърът започна да свири, отново щеше да си спомни този миг. Почувства се почти опиянен от щастие, когато чу усилващия се ритъм на ударните инструменти, с които започваше творбата. После се присъединиха цигулките, виолите и челата, обоите и флейтите. Сляха гласовете си в песен, също както листата в онази лятна утрин в Калау. Чуваше всеки инструмент в началото отделно, а после в хор, който така завладя сетивата му, че се задъха.

Су Кий го побутна и Тин Уин залитайки тръгна до нея, опиянен от усещания. Няколко метра по-нататък те изчезнаха така внезапно, както се бяха появили. Той чуваше собствените си стъпки, тежкото дишане на Су Кий, далечни гласове и кукуригане на петли — нищо повече. Но той бе вкусил от живота и чудесата му, от силата, която можеше да причини страдание, а в някои мигове ставаше почти непоносима.

Така започна всичко, макар че в онзи ден никой не можеше да осъзнае значението му.

3.

Пристигнаха в манастира на разсъмване. Заобиколен от по-възрастните монаси, Ю Мей седеше в залата и медитираше. Един млад монах чупеше съчки отвън пред кухнята. Около него се въртяха две кучета. Десетина послушници с червени роби и прясно обръснати глави се бяха строили в редица до стълбището. Поздравиха Тин Уин и дадоха на Су Кий тъмночервена роба за него. Тя го наметна на слабичкото му тяло. Беше обръснала главата му предишната вечер и когато го видя застанал сред другите монаси, осъзна, че е високо за годините си хубаво момче. Тилът му се отличаваше. Имаше тънък врат, остър нос, не твърде дълъг, а зъбите му бяха бели като цветовете на крушовото дърво пред къщата им. Кожата му беше с цвят на светла канела. От множеството натъртвания и драскотини не бяха останали почти никакви следи, освен два големи белега на коленете. Ръцете му бяха тънки, с дълги и нежни пръсти. Никой не би казал, че краката му не знаят какво е обувка.

Въпреки ръста си той й се струваше безпомощен като новоизлюпено пиленце, което тича ужасено край плевнята. Гледката събуди жал у нея. На моменти се просълзяваше, когато мислеше за самотата му, за това, от което е лишен. Мразеше тази сантименталност. Не искаше да го съжалява. Искаше да му помогне, а съжалението бе лош съветник.

Трудно й беше да го остави, макар и само за няколко седмици. Ю Мей бе предложил да се грижи за Тин Уин известно време. Вярваше, че общуването с другите момчета ще му се отрази добре. Общата медитация и уроците, спокойствието и предсказуемите порядки в манастира скоро щели да му вдъхнат чувство за сигурност и увереност.

 

 

Послушниците го сложиха в средата на колоната, пъхнаха черна паничка в едната му ръка и бамбукова пръчка в другата. Монахът пред него стисна единия край на пръчката под мишница. Така възнамеряваха да водят Тин Уин. След няколко мига потеглиха с бавни, внимателни крачки, за да може и слепият лесно да следва темпото. Послушниците се придвижиха до портата, после завиха надясно и бавно се отправиха към главната улица. Стараеха се Тин Уин да не забележи, че се съобразяват с него. Забързваха, когато той уловеше ритъма, и забавяха темпото, когато проявяваше несигурност. Почти пред всяка къща стоеше мъж или жена с тенджера ориз или зеленчуци, приготвени за монасите в ранните сутрешни часове. Процесията спираше отново и отново. Благодетелите напълваха паничките на послушниците и скромно се покланяха.

Тин Уин здраво държеше тхабейка и пръчката си. Бе свикнал да броди из нивите с дълга тояжка в ръка, когато излиза сам. Почукваше с нея по земята пред себе си и проверяваше за вдлъбнатини, клони или камъни. Но бамбуковата пръчка в ръката му не можеше да замени неговата тояга. Правеше го зависим от монаха пред него. Никак не му харесваше да ходи навън без Су Кий. Липсваха му ръката й, гласът й, смехът й. Монасите бяха толкова мълчаливи. Освен скромно „благодаря“ за всичко, сложено в паничките им, не казваха нищо и мълчанието им само го изнервяше още повече. Само след час усети, че босите му крака постепенно добиват увереност по песъчливата земя. Не се бе спънал. Не бе паднал. Нито неравностите, нито дупките по улицата го бяха накарали да загуби равновесие. Ръцете му се отпуснаха. Крачките му станаха по-широки и по-бързи.

Когато се върнаха, другите му помогнаха да изкачи стъпалата до верандата. Стълбището бе стръмно и тясно, без парапет, и на Тин Уин му се искаше да може да го изкачи сам. Но двама монаси държаха ръцете му, трети го придържаше отзад и той вземаше стъпалата едно по едно. Сякаш се учеше да ходи.

Насядали на пода в кухнята, те изядоха ориза и зеленчуците. На огнището беше поставен почернял и очукан чайник, в който вреше вода. Тин Уин седна сред другите. Не чувстваше глад, но беше уморен. Сякаш бе изкачил планина. Не можеше да каже кое бе по-трудно: дългото ходене или това, че трябваше да разчита на монаха пред него. Беше толкова изтощен, че едва успяваше да следи урока на Ю Мей и заспа по време на следобедната медитация. Събуди го смехът на монасите.

Вечерта дълго лежа буден. Едва тогава си спомни удивителните звуци от сутринта. Дали наистина бе чул онези невероятни тонове, или бе сънувал? Ако ушите не го лъжеха, къде бяха тези звуци сега? Защо не чуваше нищо, освен хъркането на другите монаси, колкото и да се съсредоточаваше? Копнееше да открие отново онова усещане, което бе преживял преди часове, но колкото повече се опитваше, толкова по-малко чуваше, а равномерното сумтене и хъркане около него му се струваше все по-далечно.

През следващите седмици Тин Уин се стараеше да участва в рутинните задължения на монасите. С всеки изминал ден доверието му в бамбуковата пръчка нарастваше. Харесваше му да ходи из града, без да се страхува от падане или злополука. Научи се да мете двора и да пере. Прекарваше много следобеди с ведро и дъска за пране, търкайки робите, докато го заболят пръстите от студената вода. Помагаше при разчистването в кухнята и показа необикновен усет за стъкване на огън. Леко плъзване на ръцете по парче дърво му бе достатъчно, за да даде съвет дали да бъде счупено на коляно, или върху камък. Скоро разпознаваше монасите не само по гласовете, а и по мляскането, кашлянето и оригването, по звуците от допира на стъпалата до дъските на пода.

Най-щастлив беше в часовете, прекарвани с Ю Мей. Момчетата седяха в полукръг, Тин Уин винаги на първия ред, на две крачки от възрастния монах, чийто глас имаше същото магическо въздействие, което бе почувствал при първата им среща. Дори когато Ю Мей не казваше нищо и позволяваше на младия си помощник да изнесе урока, той не преставаше да усеща близостта му. Вдъхваше му увереност. Даваше му чувство за сигурност, което по-рано не бе изпитвал. Често оставаше на мястото си, когато другите деца ставаха и излизаха навън, преместваше се по-близо до Ю Мей и го засипваше с въпроси. Особено се интересуваше от слепотата на Ю Мей.

— Как така не виждаш нищо? — попита Тин Уин един ден.

— Кой казва, че не виждам?

— Су Кий. Казва, че си сляп.

— Аз? Сляп? Вярно е, че загубих зрението си преди много години. Но това не означава, че съм сляп. Просто виждам различно. — Замълча за миг, после попита: — А ти? Сляп ли си?

Тин Уин се замисли.

— Мога да различавам светло от тъмно, нищо повече.

— Имаш ли нос, с който да долавяш мирис?

— Да, разбира се.

— А ръце, с които да усещаш?

— Имам.

— А уши, с които да чуваш?

— Разбира се, че имам.

Тин Уин се поколеба. Дали да каже на Ю Мей за нещата, които бе чул онзи ден? Но оттогава бяха минали седмици и понякога се питаше дали не си бе въобразил всичко. По-добре да не казва нищо.

— Какво повече ти е нужно? — попита Ю Мей. — Истинската същност на нещата е невидима за очите. — Дълго мълча, после продължи: — Нашите сетива обичат да ни подвеждат, а очите са най-измамните. Изкушават ни да разчитаме твърде много на тях. Вярваме, че виждаме света около нас, а всъщност възприемаме само повърхността. Трябва да се научим да опознаваме истинската същност на нещата. Очите са по-скоро пречка, отколкото помощник в това отношение. Те ни разсейват. Склонни сме да се поддаваме на заблуди. Човек, който твърде много разчита на очите си, пренебрегва другите си сетива — и нямам предвид само слуха и обонянието. Говоря за един орган в нас, за който нямаме име. Нека го наречем „компас на сърцето“.

Тин Уин не разбра какво има предвид Ю Мей, а и старецът не му даде никакво пояснение. Монахът протегна ръце към него. Тин Уин с изненада установи колко са топли. Ю Мей продължи.

— Човек без очи трябва да усеща. Изглежда по-лесно, отколкото е. Трябва да долавяш всяко движение и всеки дъх. Винаги, когато стана небрежен или се разсея, сетивата ме подвеждат. Скрояват ми номера като палави деца, търсещи внимание. Когато съм нетърпелив например, искам всичко да се случва по-бързо. Движенията ми стават припрени. Разливам чая или паничката със супа. Не чувам добре какво казват другите, защото мислено вече съм другаде. Или когато в мен напира гняв. Веднъж се ядосах на един млад монах и след малко стъпих в огнището в кухнята. Не бях чул пращенето. Не бях усетил мириса. Гневът беше притъпил сетивата ми. Проблемът не е в очите или ушите, Тин Уин. Гневът е това, което ни прави слепи и глухи. Или страхът. Завистта, недоверието. Светът се свива, в него настава бъркотия, когато сме ядосани или изплашени. Отнася се и за нас, и за зрящите. Само че те не го забелязват.

Ю Мей се надигна. Тин Уин скочи да му помогне да се изправи. Старецът се облегна на рамото му и двамата бавно тръгнаха през залата към верандата. Навън валеше. Не силен порой, а тих, спокоен летен дъжд. Водата от покрива се стичаше точно в краката им. Ю Мей се наведе напред и водата закапа по плешивото му теме, потече по врата и гърба му. Придърпа ученика до себе си. Тин Уин усети водата върху главата си. Потече по челото, бузите и носа му. Той отвори уста и изплези език, за да улови няколко капки.

Бяха топли и малко солени.

— От какво се страхуваш? — внезапно попита Ю Мей.

— Какво те кара да мислиш, че се страхувам?

— Гласът ти.

Тин Уин се надяваше, че ще скрие чувствата си от Ю Мей.

Макар и да полагаше усилия да свикне с монашеския живот, имаше много трудни дни. Бяха обсебващи като магия, идваха внезапно и си отиваха и той не знаеше нито какво ги причинява, нито колко дълго ще продължи. В такива дни всяка крачка бе трудна, а ушите и усетът му за посока постоянно го подвеждаха. От уроците не разбираше нито дума. Всичко звучеше приглушено, сякаш главата му беше под вода. Блъскаше се в предметите и стените, преобръщаше каните с вода и чайниците и простираше прането така непохватно, че обираше праха. Чувстваше се самотен и безкрайно тъжен — чувства, срещу които бе безсилен. Още по-лош бе страхът. Не знаеше от какво се страхува, но присъствието му беше неизменно. Преследваше го като сянка в слънчев ден. Понякога беше едва доловим и можеше да го държи под контрол. В други дни се надигаше и нарастваше непреодолимо, докато ръцете му започваха да лепнат от пот и тялото му трепереше като в пристъп на треска.

Щеше му се да може да даде убедителен отговор на Ю Мей, но разполагаше само с отделни парченца от цялото. Дали събрани ведно, представляваха цялата истина, той не знаеше. Двамата стояха мълчаливи един до друг. Под стрехите гукаха гълъби. След няколкоминутно мълчание старият монах отново попита:

— От какво се страхуваш?

— Не знам — тихо отвърна Тин Уин. — От тишината нощем. От гласовете денем. От големия бръмбар, който пропълзява в съня ми и ме хапе, докато се събудя. От пъновете, на които сядам и падам, без да стигна до земята. И от страха. Понякога се страхувам от самия страх. Страхувам се, че не мога да се защитя. По-силен е от мен.

Ю Мей го погали по бузите с двете си ръце.

— Всеки от нас, всяко живо същество познава страха. Той кръжи около нас като рояк мухи около волски изпражнения. Той подтиква животните към бягство. Хукват да бягат, отлитат или отплуват, докато се почувстват в безопасност или паднат мъртви от изтощение. Всъщност ние, хората, не сме по-умни. Прозрели сме, че няма място на света, където можем да се скрием от страха, а не преставаме да го търсим. Стремим се към богатство и власт. Залъгваме се с илюзията, че сме по-силни от страха. Опитваме се да властваме. Над децата и съпругите си, над съседите и приятелите си. Амбицията и страхът имат нещо общо: и двете не знаят граници. Но властта и богатството са като опиума, който опитах веднъж на младини. Не оправдават очакванията ни. Опиумът не ми донесе вечно щастие. Само искаше все повече и повече от мен. Парите и властта не задушават страха. Има само една сила, по-могъща от страха. Любовта.

 

 

Вечерта Тин Уин лежеше неподвижен на сламената си рогозка. Всички монаси, с изключение на Ю Мей спяха в голямата стая до кухнята. Бяха разстлали рогозките си върху дъските на пода и лежаха сгушени под вълнените си одеяла. Нощният хлад проникваше през процепите в дъските. Тин Уин се вслуша в звуците. Чу куче да лае, друго да му отговаря. Присъединиха се други две. Огънят в кухнята все още тихо пращеше. Малките камбанки на покрива звъняха, но постепенно вятърът утихна и те замлъкнаха. Тин Уин усети как монасите един по един заспаха и дишането им стана бавно и равномерно. Изведнъж всички звуци изчезнаха. Възцари се тишина, необичайно плътна и непозната. Сякаш целият му свят се стопи и изчезна. Носеше се надолу в бездна, въртеше се, премяташе се във въздуха, протягаше ръце в напразен опит да се хване за нещо — клон, ръка, издънка, каквото и да е, само да спре полета му. Нямаше нищо. Падаше все по-дълбоко и по-дълбоко, докато изведнъж отново чу дишането до себе си. И кучетата. И бръмчене на мотоциклет. Дали бе задрямал? Или бе лежал буден няколко секунди, без да чува нищо? Може би ушите му изневеряваха?

Дали щеше да загуби и слуха си, както зрението? Обзе го страх и веднага си помисли за Ю Мей. Има само една сила, по-могъща от страха — любовта, бе казал Ю Мей, и Тин Уин бе отговорил, че не знае какво е любов. Старецът го бе успокоил, че ще я открие. Само трябвало да я потърси.

4.

Су Кий прекоси манастирския двор. В сянката на смокиновото дърво стояха шестима монаси, които я поздравиха с поклон. Забеляза Тин Уин отдалеч. Бе седнал на най-горното от стъпалата към верандата, с дебела книга на коленете. Пръстите му се плъзгаха по страниците, главата му бе леко наклонена встрани и устните му се движеха, сякаш говореше на себе си. Всеки път, когато идваше да го вземе от манастира, вече близо четири години, тя го заварваше да чете. Какви неща се бяха случили през тези четири години! Преди седмица Ю Мей отново бе потвърдил колко много се е променил Тин Уин и колко е надарен. Беше най-добрият и най-старателният ученик. Притежаваше необикновена способност да се съсредоточава и често изумяваше учителя си с памет, въображение и дедуктивни умения, каквито не бе откривал у момче на петнадесет години. Тин Уин можеше да рецитира съдържанието на уроците дни след като ги е прочел, дословно и без усилие. За минути решаваше наум математически задачи, за които другите имаха нужда от плоча за писане и половин час време. Старият монах оцени възможностите му и започна да му дава допълнителни индивидуални уроци следобед. Извади от сандъка брайлови книги, дарени преди години от един англичанин. За няколко месеца Тин Уин усвои азбуката. Четеше всичко, което Ю Мей бе събрал през годините, и не след дълго познаваше всяка книга в манастира. За щастие, Тин Уин можеше да се снабдява редовно с нови книги благодарение на приятелството на Ю Мей с един пенсиониран британски офицер. Синът на офицера се бе родил сляп, затова семейството притежаваше цяла брайлова библиотека. Жадно поглъщаше приказки, биографии, пътеписи, приключенски романи, пиеси, дори философски трактати.

Отнасяше всяка нова книга у дома. Снощи отново бе събудил Су Кий с монотонното си четене на глас. Намери го свит в мрака до нея, с книга в скута, плъзгайки ръце по страниците, сякаш ги галеше, докато тихо изричаше всяко изречение, което пръстите му проследяваха.

— Какво правиш? — беше го попитала тя.

— Пътувам — бе отвърнал той.

Бе приела отговора му с усмивка, макар и сънена. Преди няколко дни й бе обяснил, че не просто чете книгите, а пътува с тях. Книгите го отвеждаха в различни страни и непознати континенти, чрез тях опознаваше нови хора, много от които ставаха негови приятели.

Су Кий бе поклатила глава, защото в живота извън книгите изглеждаше напълно неспособен да завърже приятелство. Колкото и много да бе направило училището за него в други отношения, той си оставаше затворен и срамежлив. И въпреки участието си в учебните занимания имаше само повърхностни и кратки контакти с другите момчета. Отнасяше се с уважение към монасите, но запазваше дистанция и Су Кий все повече се безпокоеше, че никой не ще може да достигне до него истински. Никой, освен може би тя самата и Ю Мей, но дори и в това не бе напълно сигурна. Не, Тин Уин живееше в свой собствен свят. Понякога Су Кий неволно се питаше дали този свят не му бе достатъчен и дали изобщо се нуждае от приятели.

 

 

Су Кий застана до стъпалата и цъкна с език. Тин Уин бе така погълнат от книгата, че не я забеляза. Тя се загледа в него и за първи път осъзна, че вече не е дете. Стърчеше над главите на другите монаси. Имаше мощни мишци и широки рамене на фермер и деликатни ръце на златар. Добиваше чертите на младия мъж, в когото скоро щеше да се превърне.

— Тин Уин — извика тя.

Той извърна глава към нея.

— Трябва да занеса нещо на пазара, преди да се приберем у дома. Искаш ли да дойдеш с мен, или ще изчакаш тук?

— Ще остана.

Той ненавиждаше тълпите, които се влачеха покрай сергиите. Твърде много хора. Твърде много непознати звуци и странни миризми, които можеха да го объркат и накарат да се препъне.

— Ще побързам — обеща Су Кий, преди да тръгне.

Тин Уин стана. Дръпна новото си зелено лонджи, което бе вързал на здрав възел на кръста си, и тръгна през верандата към залата за медитация. Вървеше към огнището в кухнята, когато чу непознат звук. Отначало предположи, че някой удря ритмично по дърво, но звукът не беше нито толкова тъп, нито толкова силен. Напълно различен, монотонен ритъм. Тин Уин застана намясто, неподвижен. Познаваше всяка стая, всеки ъгъл, всяка греда на манастира, а все още не бе чувал такъв звук. Нито тук, нито където и да е. Откъде идваше? От средата на залата?

Заслуша се съсредоточено. Направи още една крачка и отново застина. Наостри слух. Ето го отново, по-силно и по-ясно от преди. Звучеше като почукване, като тихо, леко туптене. След няколко секунди към него се присъедини шум от стъпки. Чуваше как монасите се оригват и изпускат газове в кухнята. Чуваше скърцането на дъските на пода и потракването на капаците на прозорците. Гълъбите под стрехите. Нещо изшумоля над него. Навярно по покрива пълзеше хлебарка или бръмбар. Какво беше това скрибуцане откъм стената? Мухи потъркваха крачка? Нещо падаше от горе. Перо. Дървояди разяждаха гредите под него. Полъхващият вятър в двора издигаше песъчинки във въздуха и ги спускаше. В далечината се чуваше мученето на воловете в нивите и глъчката от пазара. Стори му се, че завесата се вдига и отново му разкрива свят, с който някога се бе срещнал за кратко, а после отново го бе загубил. Скритото царство на сетивата, за което така копнееше. Изкуството да чуваш. Беше го преоткрил.

И сред цялото това пращене, скърцане, шепот и гукане, капеща вода и чуруликане долавяше онова настойчиво, непрестанно туптене. Бавно, спокойно и равномерно. Сякаш то беше източникът на всички звуци, тонове и гласове на света. Изведнъж стана силно и нежно. Тин Уин се обърна към него и се поколеба. Дали да се осмели да тръгне натам? А ако го изплаши? Плахо повдигна единия си крак. Затаи дъх. Заслуша се. Все още бе там. Смело направи крачка напред, после втора. Поставяше внимателно единия си крак пред другия, сякаш можеше да стъпче създанието. След всяко движение се спираше за миг, за да се увери, че не го е загубил. Ставаше все по-отчетливо с всяка крачка. Най-сетне спря. Сега беше точно пред него.

— Има ли някой? — прошепна Тин Уин.

— Да, точно пред теб. Щеше да ме настъпиш.

Беше глас на момиче. Не я познаваше. Напразно се опита да извика образа й.

— Коя си ти? Как се казваш?

— Ми Ми.

— Чу ли онова туптене?

— Не.

— Трябва да е някъде тук. — Тин Уин коленичи. Сега беше почти до ухото му. — Чувам го все по-ясно. Тихо пулсиране. Наистина ли не го чуваш?

— Не.

— Затвори очи.

Ми Ми ги затвори.

— Нищо — каза тя и се засмя.

Тин Уин се наведе и дъхът й докосна лицето му.

— Мисля, че идва от теб.

Приближи се до нея и задържа главата си точно пред гърдите й.

Това беше. Туптенето на сърцето й.

Неговото сърце запрепуска. Почувства се така, сякаш подслушва, сякаш няма право на информацията, която получава. В него се надигна страх, но тогава тя сложи ръка на бузата му. Топлината й се разля из тялото му и той пожела никога да не я отмества. Изправи се.

— Сърцето ти. Туптенето на сърцето ти е това, което чувам.

— От толкова далеч?

Отново се засмя, но не му се подиграваше. Усещаше го в гласа й. Беше смях, предразполагащ към доверие.

— Не ми ли вярваш? — попита той.

— Не знам. Може би. Как звучи?

— Прекрасно. Не, повече от прекрасно. Звучи като… — запъна се Тин Уин, търсейки подходящи думи. — Не мога да го опиша. Уникален е.

— Явно имаш добър слух.

Би могъл да си помисли, че тя се смее за негова сметка. Тонът й издаваше, че не е така.

— Да. Не. Не съм сигурен дали чуваме чрез слуха си.

И двамата замълчаха. Искаше му се да я попита нещо, каквото и да е, само за да чуе гласа й отново.

— Идвала ли си тук преди? — попита той.

— Не.

Не знаеше какво да каже. Страхуваше се, че тя ще стане и ще избяга. Може би трябваше да говори, без да спира, и да се надява, че гласът му ще я плени. Ми Ми можеше да остане и да го слуша, докато говори.

— Никога не съм… — не знаеше как да се изрази — не съм те забелязвал в манастира — каза Тин Уин накрая.

— Знам. Аз съм те виждала много пъти.

Прекъсна я глас на възрастна жена.

— Ми Ми, къде се скри?

— В залата съм, мамо.

— Да се прибираме.

— Идвам.

Тин Уин чу как тя се надигна, но не се изправи. Протегна ръка и бързо го погали по бузата.

— Трябва да тръгвам. Ще се видим скоро — каза момичето и той чу как се отдалечи. Не ходеше, а лазеше на четири крака.

5.

Тин Уин седна на пода, притегли крака към гърдите си и отпусна глава на коленете си. Повече от всичко на света му се искаше да прекара така останалата част от деня и нощта. Сякаш каквото и да е движение щеше да заличи онова, което бе изживял. Ми Ми си бе отишла, но туптенето на сърцето й бе останало с него. Помнеше го, чуваше го, като че ли тя седи до него. А другите тонове и звуци? Повдигна глава, завъртя я на едната и на другата страна и се заслуша. Шумоленето на покрива продължаваше тихо. Скрибуцането на стената и дървоядите в гредите все още бяха там. Мученето на биволи в ливадите, смехът на клиентите в чайните. Тин Уин бе сигурен, че ги чува ясно. Внимателно се изправи и не можа да повярва. Изкуството бе останало в него. Звуците, познати или непознати, все още бяха там.

Някои бяха по-силни, други по-тихи, но въздействието им не бе отслабнало. Дали те щяха да му помогнат да намери пътя си в света?

Тин Уин отиде до вратата, слезе от верандата по стъпалата и продължи през двора. Искаше да се разходи по главната улица. Искаше да изследва града, да послуша. Нови, непознати звуци го засипваха от всички страни. Светът туптеше, биеше, свистеше и шумолеше. Чу съскане и бълбукане, пищене и скърцане — и нищо от този безкраен поток от впечатления не го изплаши. Осъзна, че може да възприема с ушите си почти както с очите. Спомни си как бе гледал гората, десетките дървета със стотиците им клони и хиляди иглички, виждайки ги едновременно, и особено поляната с цветята и храстите пред тях. Как ставаше така, че нищо не го объркваше ни най-малко? Очите му се съсредоточаваха върху новите подробности от пейзажа. Останалото беше периферно. С всяко леко движение на зениците променяше фокуса и се вглеждаше в новото, без да изгубва от поглед останалото. Същото преживяваше сега. Долавяше такова многообразие от звуци, че не можеше да ги преброи, и въпреки това не се смесваха. Както преди бе спирал погледа си върху стрък трева, цвят или птица, сега можеше да настройва слуха си към определен звук, да го слуша с наслада и винаги да открива нови тонове в него.

Тръгна покрай оградата на манастира, като спираше на моменти, за да слуша. Не можеше да се насити на всички звуци, които изпълваха въздуха. От къщата от другата страна на улицата до него достигна пукането на огъня в огнището. Някой белеше и кълцаше чесън и джинджифил на малки парчета, режеше лук и домати, сипваше ориз в кипяща вода. Познаваше тези звуци от дома си, от готвенето на Су Кий, и ги чу ясно, въпреки че къщата се намираше най-малко на четиридесет метра разстояние. И в съзнанието му се появи образ — не би могъл да го види по-ясно с очите си — на млада жена, която се труди в кухнята. До себе си чу кон да пръхти и мъж да изплюва сока от сдъвкани бетелови орехи на улицата. Какви други звуци можеше да различи сред множеството? Мелодично чуруликане, дъвчене и скърцане? Дори когато разпознае звук, не знаеше от кого или от какво идва. Някъде изпука клонка, но дали беше на бор, авокадо, смокиня или бугенвилия? А шумоленето в краката му? Дали беше змия, мишка, бръмбар или нещо, което дори не би предположил, че може да издава звук? Тин Уин осъзна, че сама по себе си тази необикновена способност е почти безполезна. Нуждаеше се от помощ. Тези тонове бяха като речник на нов език, думи, които първо трябваше да научи, за да разбира какво му говори светът. Нуждаеше се от преводач, който да го придружава при изследователските му експедиции, да го запознава с живота. Трябваше да е търпелив човек, който няма да му се присмива, когато твърди, че чува биенето на нечие сърце. Някой, на когото може да разчита, някой, на когото има пълно доверие, някой, който ще му казва истината и няма да изпитва удоволствие да го подвежда. Това бе Су Кий, кой друг?

Вече бе стигнал до най-оживената улица и първото, което забеляза, беше постоянно туптене от всички страни. Бяха сърцата на минувачите. С удивление откри, че нямаше две сърца, които да звучат еднакво, както не съществуваха два еднакви гласа. Някои бяха ясни и леки, като детски гласчета, а други биеха силно, като почукване на кълвач. Едни наподобяваха развълнувано писукане на пиленце, докато други със спокойните си, равномерни удари му напомняха за стенния часовник, който Су Кий навиваше всяка вечер в къщата на чичо му.

— Тин Уин, какво правиш сам на главната?

Су Кий идваше да го вземе. Беше изумена. Долови това в гласа й.

— Хрумна ми да повървя до ъгъла и да те чакам там — отвърна той.

Тя хвана ръката му и тръгнаха заедно по улицата, покрай чайните и джамията, свиха зад малка пагода и бавно изкачиха хълма, на който живееха. Су Кий му говореше нещо, но той не обръщаше внимание на думите й. Слушаше сърцето й. Отначало му звучеше странно. Биеше толкова неравномерно, светъл тон след мрачен тон, и контрастът с познатия глас го объркваше. След няколко минути свикна с ритъма му и откри, че съответства на Су Кий, чието настроение, както гласът й, понякога рязко се променяше.

 

 

Най-сетне у дома, Тин Уин нямаше търпение да помоли Су Кий за помощ. Седна на табуретка в кухнята и се заслуша. Чу я да цепи дърва отвън до вратата. Около нея тичаха и кудкудякаха кокошки. Боровете се поклащаха от вятъра. Няколко птици пееха. Шумове, които той разпознаваше и можеше да назове. После долови тихо шумолене или по-скоро бръмчене. Може би любопитно цвърчене? Дали беше бръмбар, или пчела? Ако Су Кий можеше да му посочи източника на този звук, щеше да научи първата си дума на новия език.

— Су Кий, моля те, ела — развълнувано извика Тин Уин.

Тя остави брадвата и влезе в кухнята.

— Какво има?

— Разпознаваш ли това бръмчене?

Двамата замълчаха и се заслушаха. Пулсът й, бърз и силен, издаваше колко е напрегната и съсредоточена. Сърцето й биеше почти както преди няколко минути, докато се изкачваха по хълма.

— Не чувам никакво бръмчене.

— Идва оттам, над вратата. Виждаш ли нещо?

Су Кий отиде до вратата и погледна към тавана.

— Не.

— Погледни по-внимателно. Какво има там?

— Нищо, само дъски, прах и мръсотия. Какво очакваше?

— Не знам, но шумът идва оттам, от ъгъла, където стената се съединява с покрива.

Су Кий се вгледа по-внимателно в стената. Не видя нищо необичайно.

— Опитай да стъпиш на стола. Може би тогава ще видиш по-добре.

Тя се качи на табуретка и огледа дъските. Трябваше да признае, че очите й не виждат идеално и дори предмети точно под носа й започваха да губят яснотата си, но едно поне беше безспорно: в този мръсен ъгъл на кухнята нямаше нищо, което би могла да си представи да бръмчи или да издава какъвто и да било звук. Тлъст паяк плетеше паяжината си. Нищо повече.

— Няма нищо. Повярвай ми.

Тин Уин стана. Беше обезкуражен. Дали да вярва на Су Кий, или на сетивата си?

— Ще излезеш ли с мен на двора? — попита той.

Застанаха пред колибата. Тин Уин хвана ръката й и се опита да се съсредоточи върху един–единствен звук, който му бе непознат: нещо подобно на сърбане.

— Чуваш ли някакво сърбане, Су Кий?

Знаеше колко е важно за него и тя да го чуе. Но не чуваше никой да пие или да сърба нещо.

— Сами сме, Тин Уин. Никой не пие нищо в двора.

— Не казвам, че има някой. Чувам звук, подобен на всмукване или сърбане. Не е далеч от нас.

Су Кий направи няколко крачки.

— Малко по-далеч, още малко — насочи я той.

Тя продължи, почти до оградата, коленичи на земята и не каза нищо.

— Сега чуваш ли го?

Не беше въпрос, а молба, и би дала живота си да можеше да я изпълни. Но не чуваше нищо.

— Не.

— Какво виждаш?

— Нашата ограда. Трева. Пръст. Цветя. Нищо, което може да издава звук като сърбане.

Погледна жълтите орхидеи и пчелата, изпълзяла от един цвят, и се изправи.

6.

Лицето му бе покрито с пясък. Усещаше го върху устните си и между зъбите си. Лежеше в праха на пътя и се чувстваше безпомощен като бръмбар, паднал по гръб. Беше готов да заплаче от отчаяние. Не защото се бе наранил, а от срам и гняв. Бе помолил Су Кий да не го взема в този ден. Каза й, че възнамерява поне веднъж да се прибере сам от манастира. Беше сигурен, че ще намери пътя. След като го бе изминавал толкова години.

Не знаеше дали се е препънал в камък, корен или улей, издълбан в земята от дъждовете. Знаеше само, че е извършил най-голямата глупост в живота си, проявявайки прекалена самонадеяност. Беше престанал да внимава и бе направил поредната крачка разсеяно, без да се съсредоточи. Не знаеше дали зрящите наистина могат да обръщат внимание на няколко неща едновременно, или само твърдят, че е така. Знаеше само, че той не може. Освен всичко беше ядосан, а тъкмо това чувство винаги всяваше хаос в неговия свят. Ю Мей беше прав. Яростта и гневът правеха хората слепи и глухи. Те объркваха сетивата му всеки път и го караха да се препъва и да се блъска в дървета и стени. Тин Уин се изправи, изтупа праха от лицето си, от лонджито си и продължи. Крачките му бяха несигурни. Спираше, след като пристъпи, и почукваше по земята с тояжката си. Сякаш прекосяваше вражеска територия.

Искаше да се прибере у дома колкото е възможно по-бързо. Отначало смяташе да следва слуха си, да опознае района по-подробно, да открие нови звуци и да ги изследва, може би дори да се отбие до пазара, за който Су Кий говореше толкова често. А сега изпитваше само страх от завесата от шумове, която го заобикаляше. Различаваше цвърчене, съскане, дъвчене и говор — и всеки отделен звук го плашеше. Кучешки лай го накара да потръпне. Разговорите на минувачите му се струваха заплашителни.

Беше се предал и му се искаше да побегне колкото може по-бързо. А вместо това трябваше да почуква пред себе си, да пълзи стъпка по стъпка покрай стената, напредвайки бавно по главната улица, здраво вкопчен в тояжката като удавник за сламка. Обърна се надясно и забеляза, че започва наклонът. Изведнъж някой го повика по име.

— Тин Уин. Тин Уин. — Пое дъх дълбоко и направи опит да се съсредоточи. — Тин Уин.

Сега позна гласа.

— Ми Ми? — попита той.

— Да.

— Какво правиш тук?

— Седя до малката бяла пагода и чакам брат си.

— Къде е той?

— Всяка седмица купуваме картофи от пазара. Отиде да занесе ориз и пиле на болната ни леля, която живее на хълма. После ще се върне за мен.

Тин Уин плахо се придвижи до пагодата. Препъваше се често, сякаш някой нарочно бе сложил множество камъни по пътя му. Можеше само да се надява, че ще му бъде спестено унижението да падне в калта пред очите на Ми Ми. По звука от тояжката си разбра, че е стигнал до пагодата, и седна до нея. Тогава чу сърцето й. Всеки удар му звучеше успокояващо. Не можеше да си представи по-прекрасен звук. Сърцето й бе различно от другите — по-нежно, по-мелодично. Не биеше, а пееше.

— Ризата и лонджито ти са мръсни. Падна ли? — попита тя.

— Да. Нищо страшно.

— Удари ли се?

— Не.

Тин Уин възвръщаше увереността си. Всеки камък бавно заемаше мястото си. Всеки звук се връщаше към обичайната си сила. Ми Ми седна по-близо до него. Уханието й му напомняше боровете, окъпани от първия дъжд през сезона. Сладко, но не натрапчиво, много нежно, сякаш се състоеше от безброй ефирни пластове. В миналото често бе лежал на земята в гората след първия дъжд и жадно бе поглъщал аромата, вдишвайки и издишвайки бавно и дълбоко, докато се замае.

Поседяха малко, без да си кажат нищо, и Тин Уин отново се опита да слуша съсредоточено. Чу тихо барабанене, сякаш падаха капки. Идваше от другата страна на пагодата. Да попита ли Ми Ми дали и тя го чува? Ако го чуваше, щеше ли да погледне и да му каже какво е, за да може в бъдеще да го разпознава? Поколеба се. Може би тя също нямаше да види и чуе нищо. Тогава щеше да се чувства още по-самотен отколкото вчера със Су Кий. Освен това не искаше да се изложи пред Ми Ми. По-добре бе да не пита. Но изкушението бе твърде голямо. Накрая реши да стигне до това въпрос по въпрос, според реакциите й.

— Чуваш ли звук, който напомня падане на капки? — плахо попита той.

— Не.

— Може и да не са точно капки. Звучи по-скоро като тихо барабанене. — Потропа съвсем леко с пръсти по тояжката си. — Нещо такова.

— Не чувам нищо.

— Можеш ли да надникнеш зад пагодата?

— Там има само храсти.

— А в храстите?

Трудно му бе да прикрие вълнението си. Дали ще успее да му помогне, поне за тази единствена загадка?

Ми Ми се обърна и пропълзя зад малкия храм. Храсталаците бяха гъсти и стърчащи клонки одраскаха лицето й. Не откри нищо, което да издава звука, за който говореше Тин Уин. Видя само гнездо на птица.

— Тук няма нищо.

— Кажи ми точно какво виждаш — настоя Тин Уин.

— Клони. Листа. Старо птиче гнездо.

Тин Уин се замисли.

— Какво има в гнездото?

— Не знам, изглежда изоставено.

— Звукът със сигурност идва от него. Можеш ли да погледнеш по-внимателно?

— Няма да се получи. Високо е. Не мога да го стигна.

Защо просто не се изправи? Беше точно пред нея. Един поглед щеше да бъде достатъчен. Само да надникне, и той щеше да узнае със сигурност дали може да вярва на ушите си.

Тя пропълзя обратно покрай ъгъла.

— Какво може да има там?

Тин Уин не отговори. Дали щеше да му повярва? Или ще му се изсмее? Нима имаше избор?

— Яйце. Мисля, че чувам сърцето на неизлюпеното птиче.

Ми Ми се засмя.

— Шегуваш се. Никой не може да чува толкова ясно.

Той не каза нищо. Какво би могъл да отговори?

— Ако ми помогнеш, ще проверя дали си прав — каза Ми Ми след кратко мълчание. — Можеш ли да ме отнесеш на гръб?

Тин Уин приклекна и Ми Ми обви ръце около врата му. Той се надигна непохватно и се изправи, олюлявайки се.

— Много ли съм тежка? — попита тя.

— Не, изобщо.

Не тежестта й го смущаваше, а непознатото чувство да носи някого на гърба си. Ми Ми залюля крака край хълбоците му и той протегна ръце назад да я хване. Сега нямаше свободна ръка за тояжката си и не познаваше земята пред себе си. Усети слабост в коленете.

— Не се страхувай, ще те водя.

Бе доловила уплахата му.

Тин Уин направи малка крачка.

— Добре. Хайде още една. Внимателно, има камък, точно пред теб. Не се стряскай.

Тин Уин потърси камъка с левия си крак, изучи го и стъпи на земята след него. Ми Ми го отведе зад храма. С едната си ръка се опитваше да пази лицето му от клоните.

— Ето го. Още една крачка. Само още една.

Тин Уин усети, че тя се подпира с ръце на раменете му, надига се и се навежда напред. Сърцето му препускаше и трябваше да положи усилие, за да запази равновесие.

— Едно. Не е кой знае колко голямо.

— Сигурна ли си?

Тин Уин не се опита да прикрие еуфорията си. След малко отново бяха приседнали до улицата. Не го свърташе на едно място. Ми Ми бе открехнала вратата. Бе внесла лъч светлина сред мрака. Изгаряше от желание да хукне нанякъде с нея. Да изследва всеки звук, всеки шум, който долови. Бе научил първата си дума. Вече познаваше туптенето на сърцето на неизлюпено птиче и не след дълго щеше да се научи да разпознава пърхането на пеперуда, бълбукането, което звучеше навсякъде край него, дори когато наблизо нямаше вода, щеше да разбере защо и при гробна тишина чува някакво шумолене. С помощта на Ми Ми щеше да разкрива загадка след загадка и накрая може би щеше да се появи свят, в който той ще намери пътя си. В който щеше да има място за него.

Как би могъл да се отблагодари на Ми Ми? Тя не му се присмя. Довери му се и повярва в него. Но защо отначало се бе поколебала, когато беше зад пагодата?

— Ми Ми — попита Тин Уин, — защо не надникна сама в гнездото?

Тя хвана ръцете му и ги сложи на прасците си. Никога не бе докосвал толкова нежна кожа. По-нежна дори от мъха в гората, в който някога толкова бе обичал да потрива бузи. Пръстите му бавно се плъзнаха по краката й до глезените, които бяха слаби и неестествено изкривени. Ходилата й не помръдваха. Бяха сковани и обърнати навътре.

7.

Ядана помнеше раждането на дъщеря си, сякаш бе вчера. Често го наричаше най-прекрасния миг в живота си, макар да имаше петима по-големи сина. Може би защото се смяташе за твърде възрастна за нова бременност и защото винаги бе мечтала за малко момиченце. Или защото сега, на тридесет и осем, можеше да оцени раждането на детето като неповторим и несравним дар. Или защото през деветте месеца, докато детето растеше в нея, не бе имала никакви неприятни усещания. Не бе минал и ден, без да застане до нивата, да затвори очи и да погали корема си, преливаща от щастие. Нощем често лежеше будна и се наслаждаваше на движенията на детето, което се извиваше, въртеше и риташе стените на утробата й. Нямаше по-красив миг. Ако бе склонна към сантименталност, щеше да заплаче. Може би защото не можеше да забрави първия поглед на дъщеря си, с онези големи кафяви, почти черни очи? Толкова бе красива! Мургавата й кожа беше много по-нежна от тази на другите деца на Ядана. Малката й главица бе кръгла, без никакви деформации от раждането, и лицето й имаше съвършени пропорции. Дори акушерката каза, че никога не е държала толкова красиво новородено в ръцете си. И така, Ми Ми лежеше в ръцете на Ядана, дъщерята се взираше в майката, която в онзи момент чувстваше още по-силно единение с детето си, отколкото през изминалите девет месеца. Тогава бебето се усмихна. Никога преди и след това Ядана не бе виждала такава усмивка. В този момент Мо, съпругът й, пръв забеляза недъга. Издаде тих вик на ужас и показа на жена си твърде малките, деформирани крачета.

— Всяко дете е различно — каза тя.

За Ядана въпросът бе приключен. Какво значение имаха изкривените стъпала в сравнение с чудото, което държеше до гърдите си?

Слуховете, които плъзнаха през следващите седмици, не промениха убеждението й. Хората говореха, че в дъщеря й се е превъплътило магарето на един шотландец, което няколко месеца по-рано бе счупило двата си предни крака и бе застреляно. Предполагаха, че детето няма да издържи дълго на този свят. Съседите твърдяха, че горкото момиченце е отплата за обилните реколти, на които семейството се бе радвало през последните години. С приходите бяха успели да си построят дървена къща със солидни подпори и ламаринен покрив. Толкова голям късмет си имаше цена. Други бяха сигурни, че детето ще донесе само беди на общността, и някои от тях в разговори насаме дори я посъветваха да го изостави в гората. Роднините на съпруга й я притискаха да се обърне към астролога. Той можел да каже със сигурност какви страдания очакват детето и дали няма да постъпят по-милостиво към него, ако го оставят в ръцете на съдбата. Ядана не искаше и да чуе. Винаги бе вярвала повече на инстинктите си, отколкото на звездите, а инстинктът й не оставяше място за съмнение: бе родила много специално дете с необикновени способности.

Измина почти година, преди съпругът й да стигне до същото убеждение. Отначало почти не се осмеляваше да докосне дъщеря си. Предпочиташе да стои на една ръка разстояние от нея и забраняваше на синовете си да я доближават. Докато една вечер жена му гневно каза:

— Недъгавите крака не са заразна болест.

— Знам, знам — опита се да я успокои той.

— Тогава защо почти година не поглеждаш дъщеря си? — заплака тя и дръпна завивките от телцето на Ми Ми с рязко движение. — Защо?

Мо отмести поглед от детето към съпругата си и обратно. Ми Ми лежеше гола пред него. Беше студено и тя потръпваше, но не заплака. Просто го гледаше в очакване.

— Защо? — повтори Ядана.

Той протегна ръце и докосна малкото коремче. Плъзна пръсти по тъничките крачка, по коленете, стигна до стъпалата и ги задържа в шепите си. Ми Ми му се усмихна.

Очите й му напомняха за погледа на съпругата му при първата им среща. Усмивката й имаше магическо въздействие, на което дори днес той не можеше да устои. Мо изпита срам.

Ядана отново пови бебето, извади гърдата си и го накърми.

Скоро за Мо стана ясно, че дъщеря му е наследила не само красивите очи на майка си, а и благия й, спокоен и весел характер. Никога не плачеше, рядко викаше, спеше през цялата нощ и създаваше впечатлението, че е в хармония със себе си и средата си.

Това не се промени и когато след повече от година за първи път се опита да се изправи. Хвана се за парапета пред къщата. Мо и Ядана, които стояха в двора и хранеха пилетата и прасето, гледаха как дъщеря им придърпва тялото си нагоре, държейки се за перилата. Опита се да прехвърли тежестта върху изкривените си крака и за миг впери ужасен поглед в родителите си, а после падна. Опитва отново и отново. Мо искаше да изтича и да й помогне, но не знаеше как. Ядана решително го спря.

— Няма да може да стои на краката си. Трябва да го проумее — каза тя, знаейки, че никой не ще може да промени този факт.

Ми Ми не заплака. Потърка очи и огледа парапета, сякаш нещо не беше наред с дървото. Опита отново, напрягайки сили да запази равновесие. При шестия опит, след като отново се приземи на дъските, се отказа, допълзя до стълбището, седна и погледна родителите си с усмивка. Това беше първият й и единствен опит да се изправи и да ходи. Оттогава обхождаше къщата и двора на четири крака. Придвижваше се нагоре и надолу по стъпалата до верандата с такава бързина, че родителите й трудно я настигаха. Гонеше пилетата и в горещи летни дни, когато пръстта бе размекната от дъждовете, обичаше да се търкаля в калта. Играеше на криеница с братята си и пропълзяваше в най-отдалечените кътчета на двора, където рядко някой успяваше да я открие.

Удивително, Ми Ми запази хладнокръвие и по-късно, когато започна да разбира по-ясно колко полезни могат да бъдат ходилата. Тя сядаше на верандата и гледаше как съседските деца тичат из двора или се катерят по големите евкалиптови дървета между имотите. Ядана усещаше, че дъщеря й приема ограниченията, които й е наложила природата, но това не я заставя да страни от живота и да се затваря в себе си. Напротив, колкото и ограничена да бе свободата на движенията й, любопитството й и талантът й в други области не знаеха предели.

Най-забележителен от всичко бе гласът й. Като дете Ми Ми прекарваше почти цялото си време здраво привързана за гърба на майка си. Ядана имаше навик да пее на дъщеря си, докато работи на полето. Скоро Ми Ми научи повечето песни и майката и дъщерята пееха заедно. Гласът на Ми Ми ставаше все по-прекрасен и когато седемгодишното момиче пееше вечер, докато помагаше на майка си да готви, съседите се събираха и слушаха в захлас, насядали на земята пред къщата. Всяка седмица броят им растеше. Скоро изпълваха целия двор и дори заставаха на пътеката или се качваха на дърветата около имота. По-суеверните от тях твърдяха, че гласът на Ми Ми притежава магическа сила. Обичаха да разказват как болната и стара вдовица, която живееше наблизо и две години не бе излизала от къщата си, една вечер по здрач се смесила с тълпата и затанцувала. Само намесата на Мо й попречила да се разсъблече. Следващият случай беше с едно момче, което живееше от другата страна на пътя, което всички наричаха Рибата. Имаше екзема, кожата му бе суха и се лющеше. По-малко от шест месеца след като песента на Ми Ми бе зазвучала за първи път в здрача, кожата му изглеждаше гладка и чиста.

На пазара, където купуваше картофи и ориз с майка си, песните й предизвикаха такова стълпотворение, че двама полицаи дойдоха и я помолиха да спре — в името на обществения ред и сигурността. Ирландски пияница, който все пак бе заслужил чин майор в армията на Нейно Величество, а сега прекарваше залеза на живота си в Калау, помоли момичето да пее до смъртното му легло. Канеха Ми Ми на сватби и раждания и в замяна семейството й бе щедро възнаграждавано с чай, пилета и ориз. Мо тъкмо сериозно обмисляше да даде нивите си на изплащане, когато Ми Ми заяви пред родителите си, че повече няма да пее.

Седяха на пейката в двора. Все още не се бе здрачило, но вечерният хлад вече се обаждаше. Ядана наметна дебел жакет върху раменете на дъщеря си. Ми Ми умърлушено стриваше кора от дърво танака, а майка й миеше домати и лук. Прасето ровеше под къщата, а биволицата се изхождаше точно пред портата. Усещаха вонята от там, където седяха. Мо предположи, че дъщеря му се шегува.

— Защо искаш да спреш да пееш?

— Защото вече не е интересно.

— Как така не е интересно? Какво е станало?

— Нищо. Просто ми омръзна. Вече не е нещо специално. Не е интересно.

— Но гласът ти звучи все по-прекрасно всеки ден.

— Може би, но вече не ми харесва. Мразя да го слушам.

— Искаш да кажеш, че никога вече няма да пееш?

— Искам да пазя гласа си, да го съхраня. Един ден отново ще пея.

— Да го пазиш? За какво? — недоверчиво попита Мо.

— Не съм сигурна. Когато настъпи моментът, ще разбера.

Мо знаеше, че няма смисъл да спори с дъщеря си. Беше упорита като майка си. Рядко настояваше за нещо, но щом е взела решение, беше невъзможно някой да я разубеди. Дълбоко в себе си той й се възхищаваше за това.

Мо и Ядана погледнаха дъщеря си с тъга. И двамата съзнаваха колко много се е променила Ми Ми напоследък. Току-що бе навършила четиринадесет години и тялото й постепенно добиваше женствени форми. Не само гласът й ставаше все по-красив от ден на ден. Вярно, очите й вече не бяха толкова големи, но все още сияеха както винаги.

Кожата й бе с цвят на смлян тамаринд^[5], а ръцете, въпреки че ги използваше, за да се надига и да се придвижва, не бяха големи, загрубели и покрити с мазоли, а издължени и нежни. Пръстите й бяха толкова пъргави, че Ядана едва успяваше да следи движенията й, докато белеше джинджифилов корен и сръчно го кълцаше в кухнята. Преди две години я научи да тъче и Ми Ми скоро след това надмина майка си в това изкуство. Най-много от всичко Ядана се възхищаваше на увереността, с която се придвижваше дъщеря й. В миналото имаше кошмари. Виждаше Ми Ми да лази като животно в калта или през пазара, а минувачите да й се присмиват. Понякога сънуваше, че Ми Ми иска да се качи на влака за Тхази и пълзи по перона към вагона, а влакът всеки момент ще потегли. Опитваше се да пълзи все по-бързо и по-бързо, но никога не хващаше влака.

През деня тя започваше да се безпокои как порасналата Ми Ми ще посреща гости в дома си. Ще пълзи до тях на четири крака? Колко унизително!

А сега не можеше да повярва колко високо самочувствие има дъщеря й и с каква увереност се придвижва. Нямаше нищо животинско или срамно в начина, по който пълзеше. Носеше само най-красивите собственоръчно изтъкани лонджита и въпреки че се плъзгаше с тях по мръсния под, никога не изглеждаше непредставително. Когато се движеше, енергично слагайки едната си ръка, едното си коляно пред другото, излъчваше такова достойнство, че хората на пазара се отдръпваха и се отнасяха към нея с голям респект.

8.

Джулия, която мислех, че познавам, в този момент щеше да скочи. Да побеснее. Щеше да нацупи устни, да хвърли гневен поглед на Ю Ба и да грабне малката си раница, без да каже дума. Или щеше да се изсмее в лицето му и да отхвърли цялата история като някаква сълзлива глупост. Щеше да си тръгне, ядосана, че е пропиляла времето си.

Нито мускул в тялото ми не трепна. Почувствах импулс да стана, но бях безсилна, сякаш това бе рефлекс от друго време. Въпреки че в момента не бях в състояние да мисля ясно или да анализирам това, което бях чула, все пак имах усещането, че разказът на Ю Ба не е измислица ако, естествено, не смятаме самата любов за измислица. Само няколко часа по-рано се числях към тази категория. Сега вече не бях сигурна. Не знаех какво да мисля за приказката на Ю Ба. Беше твърде много за мен. Трябваше да повярвам не само в това, че баща ми е бил сляп като момче, но и че е загубил ума си по едно сакато момиче. Наистина ли тази жена бе причината да напусне семейството си след тридесет и пет години? Нима бе възможно една любов да оцелее след петдесетгодишна раздяла? Струваше ми се абсурдно. В същото време неволно се сетих за нещо, което баща ми бе казал: „Няма нищо, добро или лошо, на което човек да не е способен“. Това беше реакцията му, когато узнахме, че братовчед на майка ми, ревностен католик, е имал връзка с шестнадесетгодишна гувернантка. Майка ми не можеше да го приеме. „Това не е присъщо на Уолтър“, не преставаше да повтаря тя. Баща ми мислеше, че греши. Изглежда, смяташе, че всеки е способен на всичко, или поне не би изключил определена възможност само защото си мисли, че познава човека. И настояваше, че това не е светоглед на отчаян песимист. Точно обратното, твърдеше той. Било много по-лошо да очакваме добро от хората и да се разочароваме, когато те не оправдават големите ни очаквания. Това водело до непримирима ненавист към човешкия род.

Разказът на Ю Ба бе започнал да добива правдоподобност, която не можех да отрека. Баща ми наистина имаше феноменална памет, дори в по-късна възраст, както и шесто чувство за човешките гласове. В много от чертите и маниерите, които Ю Ба описваше, започнах да разпознавам баща си. Сякаш подслушвах спор между противоречиви вътрешни гласове. Единият беше на адвокатката. Тя оставаше скептична. Искаше факти. Търсеше виновна страна, съдия, който да издаде присъда и от позицията на властта да сложи край на този фарс. Другият бе глас, който никога по-рано не бях чувала. „Почакай — казваше той, — не бягай. Ю Ба казва истината. Дори и да не я разпознаеш на пръв поглед, дори и да ти се струва странна и невероятна, не се страхувай.“

— Сигурно си гладна. — Ю Ба прекъсна мислите ми. — Позволих си волността да поръчам да приготвят нещо за нас. — Извика име, което не разбрах, и почти веднага от кухнята излезе млада жена с поднос. Направи едва забележим реверанс. Ю Ба стана и ми подаде две чинии. В едната имаше три тънки кръгли питки. В другата — ориз, кафяв сос и късчета месо. С нея ми подаде вехта бяла кърпа и изкривена тенекиена лъжица.

— Пиле с къри по бирмански. Леко пикантно. Ще го хапнем с индийски питки. Надявам се да е по вкуса ти.

Сигурно съм го погледнала недоверчиво. Ю Ба се засмя и се опита да ме успокои.

— Помолих съседката да бъде особено внимателна при приготвянето на това ястие. Зная, че нашата храна невинаги се отразява добре на гостите ни. Но дори ние не сме застраховани. Повярвай ми, и аз съм прекарал безброй часове от живота си прикован към тоалетната.

— Това не ме успокоява особено — осмелих се да изтъкна и захапах една от питките. Бях прочела в пътеводителя си, че човек трябва да внимава особено със салатите, суровите плодове, непреварената вода и леда. Питките и оризът, тъкмо напротив, се смятаха за сравнително безопасни. Опитах малко ориз със сос. Беше леко горчив и намирисваше на пръст, но не беше лош. Пилешкото бе толкова жилаво, че не можех да го сдъвча.

— Къде е баща ми? — попитах, след като известно време се хранехме мълчаливо. Въпросът прозвуча по-строго и настойчиво, отколкото бих искала. Гласът на адвокатката.

Ю Ба вдигна поглед и дълго се взира в мен. С последното парче от питката обра мазнината от чинията си.

— Все повече се приближаваш към него. Не усещаш ли? — каза той и избърса устата си със старата кърпа. Отпи глътка чай и се облегна на фотьойла си. — Мога да ти кажа с едно изречение къде е. Но след като си чакала толкова дълго, четири години, какво значение имат още няколко часа? Никога друг път няма да имаш възможността да узнаеш толкова много за баща си. Не искаш ли да чуеш как са се развили отношенията му с Ми Ми? Как тя е променила живота му? Защо е означавала толкова много за него? Защо ще промени и твоя живот?

Ю Ба не изчака моя отговор. Прокашля се да прочисти гърлото си и продължи разказа си.

9.

Су Кий веднага забеляза, че с Тин Уин се е случило нещо необикновено. Седеше пред градинската порта и го чакаше и вече започваше да се притеснява. Пътят бе в окаяно състояние. Пръстта бе размекната от обилните дъждове и волските коли бяха издълбали дълбоки бразди в калта. Слънцето я бе изсушило и се бе образувала твърда кора с множество вдлъбнатини и улеи — опасна повърхност, дори за зрящ. Тъкмо се питаше дали е било добра идея да го остави да се прибере сам днес, когато го видя да се изкачва по хълма. Позна червено–зеленото лонджи и бялата му риза, но походката му бе различна от друг път. Нямаше я обичайната плахост и колебливост. Су Кий не повярва на очите си. Нима това наистина беше Тин Уин? Държеше тояжката си в ръка, но не почукваше енергично пред себе си, а вместо това сякаш я караше да танцува пред краката му. Никога не бе долавяла тази игривост в походката му.

 

 

Вечерта беше разговорлив както никога. Разказа й с най-малки подробности за Ю Мей и с какво вълнение излязъл сам от манастира на улицата, как се разсеял и паднал и как го ядосало това, но как отсега нататък възнамерява да изминава пътя изцяло без нейна помощ. Каза й за звуците, които издават птичите пера и бамбуковите листа, докато се спускат към земята, за туптенето на сърцето, което звучи като песен. Су Кий се радваше на въображението му и необичайното му желание за общуване. Макар и да знаеше, разбира се, че не може да вярва на нито дума.

Относно Ми Ми не каза нищо и бедната Су Кий не можеше да си обясни това, което ставаше с Тин Уин през следващите дни. Той, който винаги прекарваше часове в уединение в ъгъла, сега не можеше да стои на едно място. Неуморно бродеше из къщата и двора. Изведнъж започна да проявява голям интерес към пазара, искаше да узнае защо там се събират толкова хора всеки пети ден и няколко пъти попита кога е следващият пазарен ден. Губеше апетит при всяко следващо хранене, докато на третия ден мина единствено на чай. Су Кий не знаеше какво да прави. Тин Уин се бе разболял, това беше сигурно, но не се оплакваше от никаква болка. Постепенно приказките му за звуците, които чува, започнаха да я безпокоят. Дали момчето не губеше разсъдъка си?

Тин Уин броеше дните, не, часовете до следващия пазар. Не бе предполагал колко дълъг може да бъде един ден.

Защо беше нужна цяла вечност за едно завъртане на земята около оста й? Времето пълзеше бавно като охлюв в гората. Нима човек не можеше да стори нищо, за да ускори хода му? Попита Ю Мей, който просто се засмя.

— Седни и медитирай. Тогава времето ще загуби значението си — посъветва го той.

Тин Уин владееше медитацията до съвършенство, въпреки младостта си, и тази способност много му бе помагала през изминалите три години, особено в борбата му със страха. Но сега нямаше полза от нея. Сядаше сред монасите в манастира, на поляната или на хълма пред къщи. Прилагаше различни дихателни техники и се концентрираше. Безуспешно. Каквото и да се опитваше да прави, където и да бе, мислите му се връщаха към Ми Ми. Чуваше туптенето на сърцето й. Чуваше гласа й. Усещаше допира на кожата й. Усещаше тежестта й на гърба си. Уханието й изпълваше ноздрите му. Онзи сладък, неповторим аромат.

Вечерта преди новия пазарен ден не можа да заспи. Чу как Су Кий се намества на рогозката до него, обръща се настрани и придърпва завивките над главата си. Малко след това и сърцето й се предаде на нощен отдих. Биеше бавно и равномерно, сякаш никога няма да спре. В същото време неговото препускаше. Див, неудържим ритъм. Дори не знаеше защо е толкова развълнуван, само чувстваше, че е нещо по-силно от самия него. Сякаш откриваше нов, различен свят. Свят, в който очите не играят роля за виждането. Свят, в който движението не зависи от краката.

Замисли се как най-бързо може да открие Ми Ми сутринта сред всички сергии и хора. От описанията на Су Кий си представяше пазара като ято птици, които се спускат над нивите. Хаос от гласове, звуци и миризми. „Ще бъде пълно с хора — помисли той, — ще се бутат и блъскат и никой няма да се съобразява с мен.“ Странно, тази мисъл не събуди страх у него, а иначе толкова се боеше от хората. Беше сигурен, че бързо ще намери Ми Ми. Щеше да разпознае пулса й. Щеше да последва уханието й, да чуе гласа й, дори ако просто прошепнеше нещо в ухото на брат си.

Няколко минути Тин Уин стоя неподвижен край пътя. После пристегна лонджито си. Потта застина на малки мъниста по веждите и носа му. Гласовете от пазара бяха и по-силни, и по-заплашителни, отколкото бе очаквал. Звучаха като стремителен поток през дъждовния сезон, през чиито страховити бързеи никой не може да премине. Тин Уин се чудеше как да се ориентира. Не познаваше пътеките между сергиите. Не познаваше неравностите по земята. Нито един глас не му бе познат. Знаеше само, че не бива да се страхува. Страхът само щеше да утежни положението му. Трябваше да се довери на носа си, на инстинктите си, ако искаше да открие Ми Ми. Трябваше да е уверен.

Сложи единия си крак пред другия, бавно, но без колебание. Щеше да се остави да го увлече потокът от хора. Някой го блъсна отзад. Усети нечий лакът в ребрата си.

— Гледай къде вървиш — изръмжа мъжки глас в тълпата. Той чуваше дъвкачи на бетелови орехи да мляскат и плюят червен сок на земята. Чуваше хленчене на малчуган. Чуваше гласове и сърца, сумтене и мърморене, прокашляне и къркорене на черва. Имаше толкова много хора и звуците бяха толкова силни, че не можеше да различи едните от другите. По същия начин, както зрящият човек не може да различи отделните капки вода в една локва. Знаеше, че няма връщане назад. Съсредоточаваше се върху всяка крачка и чувстваше успокоение при всяко движение. Дори мисълта, че Ми Ми може да го съзре сред суматохата, а той е този, който трябва да я открие, не го плашеше. Щеше да я намери. Не го безпокоеше нищо, освен жегата. Бе пил твърде малко вода в манастира, а се потеше повече от обикновено. Ризата му бе мокра, устата пресъхнала. Забеляза, че тълпата се разделя в две посоки, и се опита да запази своето пространство, но натискът отзад бе твърде настойчив. Последва онези, които се насочваха надясно.

— Внимавай — изкрещя една жена. Той чу изпукване и усети нещо меко и влажно между пръстите на краката си. Бе стъпил върху яйца. — Сляп ли си?

Обърна се към нея. Непознатата видя млечнобелите му очи и ужасено промълви някакво извинение. Тин Уин бе повлечен напред. Навярно покрай сергии с риба. Долови солен мирис на сушена риба. После усети горчив аромат на кориандър и пикантно киселата миризма на хидрастис, която нахлу право в главата му и изгори слизестите мембрани. Усети ухания на канела, къри и люти чушки, на лимонова трева и джинджифил. Смесваха се отново и отново с наситения, силен, натрапчив мирис на зрели плодове.

Когато най-сетне свикна с темпото, хората престанаха да го мушкат и блъскат. Онези, които идваха отзад, се разделяха и го заобикаляха, сякаш проумели, че няма полза от бутане и блъскане. Тин Уин напрягаше слуха си. Ето го. Толкова нежно и същевременно толкова силно. Достигаше до ушите му сред цялата шумотевица на света. Как му бе убягнало досега? Усети кожата й с пръстите си. Ръцете й около врата си.

Последва ритъма, който идваше от един далечен ъгъл на пазара.

10.

Ми Ми седеше в края на пазара до купчина картофи. В лявата си ръка държеше малък слънчобран в тъмночервено, почти кафяво, какъвто е цветът на монашеските роби. Бе облякла най-красивото си лонджи, червено на зелени шарки, завършено предишната вечер. Черните й коси бяха сплетени на плитка. Сутринта бе помолила майка си да нарисува два големи жълти кръга на бузите й. Всички по-големи момичета и жени се гримираха по този начин, но Ми Ми бе отлагала това до днес. Майка й се усмихна и не зададе никакви въпроси. Щом тя се намести на гърба на брат си, Ядана изпрати дъщеря си с целувка по челото. Вярно, правеше така всяка сутрин, когато се разделят, но тази целувка бе по-различна. Ми Ми усети това, въпреки че щеше да се затрудни, ако трябваше да обясни разликата.

Седеше на ръчно изработеното си одеяло и чакаше. Всъщност през последните четири дни не бе правила нищо друго — докато пълзеше през двора да събира кокоши яйца, докато береше ягоди зад къщата и помагаше на майка си с готвенето, докато сортираше картофи и тъчеше. Чакаше пазарния ден. Чакаше Тин Уин.

Чакаше, без да проявява нетърпение. Никога не бе имала нищо против чакането. Рано бе узнала, че то е естествена част от живота на всеки, който не може да ходи и разчита на помощта на другите. Търпението й се удаваше лесно и се чудеше на хората, които вечно бързат за някъде. Чакането бе неотменна част от ритъма на живота й, затова се притесняваше, когато нещата се случваха веднага. Времето за чакане даваше мигове, минути, понякога дори часове спокойствие — отдих, в който по правило оставаше насаме със себе си. Нуждаеше се от тези почивки, за да се подготви за всичко ново, за всяка промяна. Било то гостуване при леля й в другия край на селището, или ден на полето. Или на пазара. Не разбираше как братята й могат така бързо да се пренасят от едно място на друго, от един човек при друг. Ако някога се случеше да бъде отнесена неочаквано и без да чака до приятели на съседния хълм, винаги й бе нужно време да осъзнае, че е пристигнала. Седеше мълчаливо през първите няколко минути на новото място. Сякаш душата й се придвижваше по-бавно през долината. Чувстваше, че всяко нещо изисква определено време, също както Земята се нуждае от двадесет и четири часа, за да се завърти веднъж около оста си, и триста шестдесет и пет дни, за да направи обиколка около Слънцето.

Братята й я наричаха „Охлювчето“.

Най-лоши от всичко бяха влаковете и колите, с които някои от британците пътуваха из Калау и както се говореше, дори чак до столицата. Не се боеше от ужасното тракане, с което минаваха през градчето и кокошките се разбягваха, а конете и воловете се заковаваха намясто. Не я отблъскваше и неприятната миризма, която оставаше след тях, като бразда след вол. Плашеше я скоростта. Нима наистина бе възможно човек просто да съкрати времето, нужно, за да стигне от едно място до друго?

Ми Ми се радваше, че има четири дни преди пазара, колкото и да й се искаше да види Тин Уин отново още на следващия ден. Това, че трябваше да чака, означаваше, че ще бъде свободна да мисли за него на спокойствие, че ще има време да си припомни всяка подробност от последната им среща. Още една добра страна на чакането — то й даваше възможност да проясни ума си. Както винаги, когато позволяваше на мисълта си да се рее, в съзнанието й се появяваха картини, които разглеждаше внимателно, сякаш са рубини или изумруди, чиято автентичност трябва да бъде доказана. Виждаше Тин Уин да върви към нея. Виждаше как се качва на гърба му. После го виждаше да сяда до нея, тръпнейки от вълнение и радост. Тогава имаше чувството, че е готов да я вземе на гръб и да побегне с нея. По горещите следи на непознати звуци и тонове.

У дома дълго седя на верандата със затворени очи, опитвайки да прави същото като Тин Уин. Слушаше съсредоточено. Чуваше прасето да грухти под къщата. Чуваше похъркването на кучето. Чуваше птиците и гласовете на съседите, но не и пулсирането на сърцата им. Искаше да попита Тин Уин дали тук има някакъв трик и дали може да я научи на изкуството да чува. Поне най-основните неща.

Разказа на най-малкия от братята си за случката с птичето гнездо, но той я прие с насмешка. Как можела да вярва, че има толкова остър слух? Сигурно някой му е казал по-рано, че в гнездото има яйце. Тин Уин просто искал да я впечатли.

Това бе накарало Ми Ми да се ядоса — по-скоро на себе си, отколкото на брат си. Трябваше да го предвиди. Имаше неща, които човек с два здрави крака просто не можеше да разбере. Те вярваха, че хората виждат с очите си. Вярваха, че разстоянията се преодоляват с крачки.

11.

Обедното слънце стоеше почти точно над пазара. Тин Уин и Ми Ми търсеха защита под чадъра, седнали плътно един до друг. Братът на Ми Ми събра непродадените картофи в чувал. Щеше да отиде да ги занесе и да се върне за сестра си.

— Аз мога да нося Ми Ми до дома ви. Ще ти спестя връщането — каза Тин Уин.

Братът погледна сестра си, сякаш искаше да каже: „Как този слепец ще те носи нагоре по хълма?“. Ми Ми кимна:

— Не се безпокой.

Брат й нарами чувала с картофите, промърмори нещо неразбираемо и тръгна.

— Имаш ли нещо против да се поразходим из града? — попита Тин Уин.

— Както искаш — отвърна Ми Ми. — Ти ще ме носиш, а не аз теб — засмя се тя и обви ръка около врата му. Той бавно се изправи. Минаха по странична уличка, където бяха спрени няколко волски коли и каруци. Мъже и жени сновяха по пътя и товареха чували с ориз и картофи и кошници, пълни с плодове. Животните бяха неспокойни. Конете цвилеха и риеха с копита. Воловете мучаха и въртяха глави, хомотите им скърцаха. „Те също са уморени от слънцето и от чакане, освен това са изгладнели“, помисли си Тин Уин. Чуваше как стомасите им къркорят. Безразборно спрените каруци задръстваха улицата и непознатите шумове сякаш образуваха стена, в която всеки момент щеше да се блъсне. Къде бе тояжката, която му помагаше да избягва най-опасните препятствия? Която го предупреждаваше за ями и канавки, камъни и клони, къщи и дървета, поне когато внимаваше? Сега му се струваше, че пълзи през лабиринт, в който високи стени препречваха пътя му, а завоите и ръбовете съществуваха само да го объркват. Лабиринт, в който е неизбежно да се загуби. Как щеше да отнесе Ми Ми у дома жива и здрава?

Никога преди слепотата не бе представлявала такова бреме за него. Почувства слабост в коленете и се олюля. Бе загубил чувство за ориентация. Къде беше? Дали се въртеше в кръг? Скоро нямаше да усеща земя под краката си. Щеше да загуби равновесие и да полети напред в бездната. Бездната, от която винаги се бе ужасявал. Безкрайното празно пространство.

— Внимавай. Още две крачки, и ще се блъснеш в кошница с домати. — Гласът на Ми Ми звучеше до ухото му. Тя шепнеше. — Още малко наляво. Добре. Право напред. Спри.

Леко притисна раменете му надясно. Той се поколеба за миг, преди да се обърне на деветдесет градуса. Сигурно точно пред тях имаше вол. Чуваше ударите на мощното му сърце. Звучаха като приглушения барабан, който монасите понякога биеха в манастира. Усещаше влажния дъх на животното върху кожата си.

— Напред ли? — попита той.

— Право напред.

Затътри крака, сякаш не смееше да ги повдигне. След няколко стъпки тя леко дръпна лявото му рамо и Тин Уин се обърна натам. Блъсна се в нещо дървено и направи гримаса.

— Извинявай, каруцата. Помислих, че вече сме я подминали. Боли ли?

Той поклати глава и бавно продължи, докато тя отново докосна рамото му и внимателно промени курса.

— Прескочи. Има чувал с ориз.

Повдигна крак, намери чувала с пръстите си и направи голяма крачка.

— Добре — каза тя и леко го притисна.

По-нататък Ми Ми го водеше по улиците с леките си движения, сякаш управляваше лодка през бързеи. С всяка неравност, всеки завой, всяко преодоляно препятствие крачките на Тин Уин ставаха по-решителни и уверени. Гласът й, толкова близо до ухото му, го успокояваше. Започна да се доверява на напътствията й. Той, който не се доверяваше на собствените си сетива, осъзна, че разчита на нейните очи.

Тя подсуши врата му с лонджито си.

— Много ли съм тежка? — попита Ми Ми.

— Не, никак.

Как можеше да й обясни, че чувства голяма лекота, когато е на гърба му?

— Жаден ли си?

Тин Уин кимна.

— Можем да си купим пресен сок от тръстика ето там.

Ми Ми знаеше, че е скъп, но майка й й позволяваше да пие по веднъж в месеца на пазара и със сигурност не би имала нищо против да почерпи и него. Тин Уин усети, че са влезли в сянката на голямо дърво.

— Спри — каза тя. — Свали ме долу.

Той застана на коляно. Ми Ми бавно се плъзна от гърба му на земята и се настани на дървена табуретка до сергията за сок. Сложи втора табуретка зад Тин Уин и дръпна ръката му. Той седна, без да се колебае.

Поседяха под широката корона на баобаба и Ми Ми поръча два сока. Тин Уин чу как някой сложи парчетата захарна тръстика в изстисквачката и сокът им потече в чаша. Хрущенето напомняше звука от смачкана хлебарка, когато неволно я настъпиш в кухнята. Дали Ми Ми бе забелязала страха му? Имаше ли значение? Беше го превела през лабиринта. Нито се бяха блъснали в стена, нито бяха паднали в бездна. Тя бе изградила мостове и бе съборила стените. Беше вълшебница.

Ми Ми отпи глътка от сока си. Не можеше да си представи по-приятен вкус. Погледна Тин Уин. Не бе предполагала, че лице с незрящи очи е способно да изразява толкова голяма радост. Усмихна се и той отвърна. Дори не й направи впечатление колко странно е това.

— Тин Уин, какво чуваш сега? Сърцето ми? — попита тя.

— И него.

— Можеш ли да ме научиш?

— Какво?

— Да чувам сърцата.

— Не мисля.

— Моля те, опитай.

— Не знам откъде да започна.

— Но ти знаеш как става.

Тин Уин се замисли.

— Затвори очи. — Ми Ми ги затвори. — Какво чуваш?

— Гласове. Стъпки. Звънчета на юзди.

— И нищо друго?

— Е, разбира се, чувам птици, кашляне и плач на дете, но не чувам нито едно сърце.

Тин Уин замълча. Ми Ми продължи да слуша. След няколко мига звуците започнаха да преливат като картина пред насълзени очи. Чуваше бученето на кръвта в ушите си, но не и сърцето си, още по-малко сърцето на Тин Уин или чието и да било.

— Може би тук е твърде шумно — каза Тин Уин след дълга пауза. — Може би ни трябва тишина. Да тръгваме и ще опитаме отново. Трябва да намерим място, където ще чуваме само птици, вятър и дишането си.

Коленичи пред нея. Ми Ми се хвана за раменете му. Тин Уин се изправи и тя кръстоса крака пред гърдите му.

Тръгнаха по тиха улица. Дъхът й докосваше врата му. Толкова бе лека. Едва не настъпи спящо куче, потърсило убежище от слънцето в сянката на една къща.

— Извинявай. Не го видях — каза тя.

— И аз — каза той. Двамата се засмяха.

Точно до железопътната гара Ми Ми го насочи да се отклони от улицата.

— Знам по-пряк път.

Изкачиха се на малък хълм, обрасъл с хибискусови храсти. Тин Уин разпозна сладникавия им мирис. Протегна крак и разбра, че започват да се спускат надолу. Не беше твърде стръмно, но достатъчно, за да загуби равновесие.

— Може би заднешком ще бъде по-лесно — предложи Ми Ми. Бе свикнала да се спуска по склона, качена на гърбовете на братята си, които изминаваха разстоянието с няколко бързи скока. Той се обърна и внимателно заслиза. Ми Ми протягаше ръка към храстите и здраво се държеше за клоните. Двамата бавно се спускаха до склона. Скоро Тин Уин усети камъни под краката си.

— Къде сме? — попита той.

— На железопътната линия — обясни тя. — Можем да вървим по дървените траверси между релсите. Братята ми винаги правят така.

Тин Уин застина. Сякаш бе казала Мандалей. Или Рангун. Или Лондон. Досега железопътната линия беше недостъпно място за него. Само бе слушал за нея от другите момчета в училище. Често се хвалеха с подвизите си край линията, където чакали да мине черният парен локомотив. Как слагали шишарки или някоя тапа от бутилка на релсите или проверявали смелостта си, като пропълзявали близо, колкото могат, до преминаващия влак. Някога Тин Уин бе мечтал и той да участва. По-късно бе загубил надежда. Железопътната линия не беше част от неговия свят. Принадлежеше на зрящите.

Сега той самият крачеше между релсите и скоро намери ритъм, който му позволяваше да стъпва уверено на всяка траверса. Тук не се безпокоеше, че ще се блъсне в някое дърво или храст или ще се препъне в нещо. Чувстваше се така, сякаш се изкачва по стълба в студена, влажна пещера. При всяка крачка ставаше все по-светло. И по-топло. Той вървеше по-бързо и скоро прескочи една траверса и почти затича. Ми Ми не каза нищо. Затворила очи, тя се държеше здраво и се поклащаше в ритъма на движенията му, сякаш бе на кон. Тин Уин правеше широки и бързи крачки. Вече бе престанал да се безпокои за разстоянието между траверсите и чуваше само неудържимото препускане на сърцето си, като барабани, които го насърчаваха да продължи. Все по-силно, мощно, диво и опасно. Тътен, който отекваше в долината и отвъд планините. Дори локомотив не можеше да ехти по-мощно, помисли си той.

Когато най-сетне спря, сякаш се събуди от сън.

— Извинявай — промълви Тин Уин, останал без дъх.

— За какво? — попита Ми Ми.

— Не се ли изплаши?

— От какво?

 

 

Лежаха на тревата и Ми Ми гледаше небето. Вече бе късно и скоро слънцето щеше да залезе. След ранните сутрешни часове това бе най-красивата част от деня. Светлината беше различна, по-ясна, и контурите на дърветата, планините и къщите се открояваха по-отчетливо, отколкото по пладне. Харесваха й гласовете на вечерта и мирисът от огньовете, които горяха пред къщите, преди да се стъмни.

— Познаваш ли звуците на сърцето? — попита Тин Уин.

Ми Ми се замисли.

— Веднъж притиснах глава към гърдите на майка си, защото исках да чуя откъде идва това туптене. Но беше преди много време.

Тогава й се струваше, че в гърдите на майка й има някакво животно, което блъска по ребрата й да го пусне. Повече от това не можа да си спомни.

12.

Тин Уин не можеше да заспи. Не и след ден като този, не и тази нощ. Нито следващата, нито по-следващата. Лежеше до Су Кий и си мислеше за Ми Ми. Преживя три безсънни нощи. Спомените бяха по-ясни от всякога. Бяха прекарали заедно един следобед. Един следобед, който той щеше да пази като скъпоценен камък, като талисман, който да го закриля. Помнеше всяка дума, която бяха разменили, всяка нотка в гласа й, всеки удар на сърцето й.

В онзи следобед с Ми Ми на гърба, с гласа, който гали ухото му, и краката й, обвити около кръста му, Тин Уин за първи път бе почувствал нещо подобно на спокойствие, на радост. Чувството му бе толкова непознато, че дори не знаеше как да го назове. Щастие, лекота, забавление — за него това бяха думи без съдържание, слова без смисъл. Осъзнаваше колко усилия е нужно да полага всеки ден. Събуждането сред млечнобялата мъгла. Придвижването с мъка през свят, който му бе обърнал гръб. Изведнъж самотата, в която живееше, започна да му се струва непоносима, въпреки че имаше Су Кий и Ю Мей. Почиташе и двамата, имаше им доверие и им бе безкрайно благодарен за вниманието и привързаността, която проявяваха към него. И все пак, както и с всеки, когото срещнеше, чувстваше странна дистанция между себе си и тях. Колко често бе седял край огъня в манастира с други ученици или монаси и му се бе искало да открие мястото си, да бъде част от някаква група, някаква система. Да изпитва нещо към другите — привързаност, гняв и дори обикновено любопитство. Не чувстваше почти нищо, освен празнота. Не знаеше защо е така. Дори когато го докосваха, слагаха ръка около раменете му или хващаха неговата, той не трепваше. Сякаш същата мъгла, която заслепяваше очите му, се бе настанила между него и света.

С Ми Ми нещата бяха различни. Вътрешната му скованост сякаш се топеше. Близостта й му вдъхваше увереност. Нейните очи виждаха вместо него. Нито веднъж не се бе усъмнил в напътствията и описанията й. Докато тя му помагаше, не се чувстваше като чужденец в собствения си живот. Тя го караше да се чувства част от нещата. От атмосферата на пазара. От градчето. От самия себе си.

Сякаш се бе обърнал към живота.

 

 

През следващите месеци Ми Ми и Тин Уин прекарваха всеки пазарен ден заедно и изследваха Калау и околността, сякаш бяха открили непознат остров. Проучваха мястото със старанието на двама изследователи — улица по улица, къща по къща. Понякога с часове стояха край пътя. Повечето от експедициите им обхващаха най-много една улица или част от поляна.

С времето си създадоха ритуал за проникването в тайните на този нов свят. След като направеха няколко крачки, те спираха, заставаха неподвижно и мълчаха няколко минути, половин час и дори по-дълго. Тин Уин попиваше звуците, тоновете и шумовете. После описваше с подробности какво е чул, а Ми Ми му казваше какво вижда. Скицираше като художник обстановката, отначало грубо, а после с по-голяма прецизност и подробности. Когато образите и звуците не съвпадаха, тръгваха да търсят източника на непознатия шум. Тя пропълзяваше през плетове и храсти, промъкваше се през цветни лехи и покрай къщите, ровеше с ръце в ливадите и нивите, докато намери онова, което чуваше Тин Уин: спящи змии и охлюви, земни червеи, нощни пеперуди, комари. С всеки изминал ден той опознаваше света по-добре. Благодарение на описанията на Ми Ми можеше да класифицира тонове и шумове и да ги свързва с предмети, растения и животни. Научи, че пеперудата, наречена лястовича опашка, пърха с криле по-леко и весело от пеперудата монарх, че листата на черницата шумолят различно от тези на гуава, че звуците, които издава дървоядът, не могат да се объркат с тези на гъсеницата, че всяка муха потрива задните си крака различно. Отново учеше азбуката на живота.

По-трудно му бе със звуците, издавани от хората. Скоро след като загуби зрението си, Тин Уин бе започнал да обръща внимание на гласовете, да се учи да ги различава и тълкува. За него те се превърнаха в нещо като компас, който го водеше през света на човешките емоции. Ако Су Кий беше ядосана или уморена, долавяше това в гласа й. Дали съучениците му изпитват завист към него заради постиженията му, дали е ядосал с нещо монасите, дали някой го харесва или не, всичко това му се разкриваше от тона, с който му говори даден човек.

Всеки глас имаше характерен репертоар от изразни форми, както и всяко сърце. Разпознаването на хората по техния сърдечен ритъм при втора или трета среща не представляваше трудност за Тин Уин, въпреки че сърцата им никога не туптяха напълно еднакво. Сърдечният ритъм казваше много за тялото и душата и се променяше с времето или според ситуацията. Сърцата можеха да бъдат млади или немощни, да звучат скучно, монотонно или загадъчно. А какво да мисли, когато гласът и сърцето на един човек бяха в разногласие и всяко от тях разказваше различна история, несъвместима с другата? Например Ю Мей. Гласът му винаги бе звучал силно и плътно, сякаш неповлиян от възрастта. Тин Уин винаги си го бе представял като величествен стар бор с могъщ ствол, непоклатим дори за бурите, които понякога връхлитаха платото Шан. Едно от онези дървета, под които някога се бе чувствал сигурен и бе обичал да играе. А сърцето на Ю Мей не звучеше нито силно, нито плътно. Пулсът му беше колеблив и слаб, уморен и изтощен. Напомняше му за изнемогващите волове, които бе виждал като дете да минават покрай къщата им, влачейки тежка каруца, натоварена с чували ориз или дървени греди. Гледаше след тях, убеден, че ще паднат мъртви, преди да изкачат хълма. Защо гласът на Ю Мей не бе в съзвучие със сърцето му? На кое от двете да вярва? На гласа или на сърцето? Въпроси, чийто отговор не знаеше. С помощта на Ми Ми щеше да ги разреши. Поне някои от тях.

13.

Ми Ми си спомняше съвсем ясно кога за първи път чу за Тин Уин. Две години по-рано, когато един от братята й бе постъпил в манастира. Когато двете с майка й отидоха да го видят, той им бе разказал за сляпото момче, което паднало сутринта с тхабейк в ръце. От страх да не разсипе храната, не пуснало паничката паднало по очи и от носа и устата му потекла кръв, а за капак на всичко разсипало ориза за деня в калта. Бил изключително непохватен заради слепотата си, но, удивително, в клас бил най-добрият. Историята я бе натъжила, без сама да знае защо. Дали това нещастие й бе напомнило за нейните опити да направи няколко крачки с деформираните си ходила зад къщата, където нямаше кой да я види? Или за болката, когато бе успяла да стъпи на тях, преди да падне на прашната земя. Запита се защо Тин Уин бе паднал, дали се случва често и как го е превъзмогнал. Как ли се бе почувствал? Да лежи в праха, след като е разсипал храната на всички. Не можеше да не се сети за деня, в който бе играла на джамии с приятели пред къщата. Другите деца се дивяха на стъклените топчета, които й бе дал един англичанин. Търкулваха ги в малки вдлъбнатини и Ми Ми с гордост им показваше как се играе. Изведнъж едно от момичетата скочи и обяви, че му е скучно. Защо вместо това не си устроят надбягване? Който пръв стигне до евкалиптовото дърво, е победител. Всички хукнаха натам. Ми Ми събра джамиите, без да даде израз на чувствата си. Никога не допускаше да й проличи какво изпитва. Само веднъж бе задала въпроса „Защо?“. И знаеше, че никога не ще получи отговор. Краката й бяха прищявка на природата. Би било глупаво да търси причини или да се бунтува. Не можеше да се бори със съдбата. И въпреки това болеше.

По-лошо от болката бе неразбирането, което срещаше в семейството си в такива моменти. Обичаше родителите си и братята си повече от всичко на света, но фактът, че не могат да разберат напълно какво става в нея, бе почти толкова мъчителен, колкото болките в краката. Загрижеността на братята й бе трогателна. Редуваха се да носят сестра си до полето или езерата, разнасяха я из градчето, до пазара или при роднини в отдалечени ферми в планината. Не приемаха това като жертва, а като нещо съвсем естествено, като цепенето на дърва сутрин, носенето на вода или ваденето на картофи през есента. Не очакваха благодарност в замяна, разбира се. Все пак, ако някога Ми Ми бе тъжна и плачеше без видима причина — нещо рядко, но не и необичайно, — те стояха до нея и не знаеха какво да кажат и какво да правят. На лицата им бе изписано недоумение. Сякаш казваха: „Правим всичко, за да живееш добре. Какво не ти достига?“. Ми Ми не искаше да изглежда неблагодарна, затова преглъщаше сълзите, когато можеше. Същото беше и с майка й. Ядана се възхищаваше на дъщеря си. Ми Ми знаеше това. Гордееше се със силата и достойнството, с което нейното Охлювче носи недъга си. И Ми Ми искаше да бъде силна, понякога единствено да не разочарова майка си. Но копнееше за миговете, когато може да си позволи да е слаба, когато не бе нужно да доказва нищо на никого. Нито на родителите си, нито на братята си, нито на себе си.

Няколко дни по-късно седеше на верандата на манастира и брат й й посочи Тин Уин, докато метеше двора.

Ми Ми не можа да откъсне очи от него. Бе смаяна от старанието, с което почиства място, което самият той не може да види. На моменти се спираше и вдигаше глава. Сякаш бе доловил някакъв мирис или бе чул особен звук.

През дните след това често мислеше за него и при следващото си посещение дълго седя на стълбите, докато отново го зърна. Появи се с ръце, пълни с дърва за огрев, изкачи стъпалата точно покрай нея и влезе в кухнята, без да я забележи. Тя го последва и го погледа отдалеч. Счупи няколко съчки и ги хвърли в пламъците. Сложи вода в чайник и го окачи над огнището. Изглеждаше сякаш го прави без усилие. Ми Ми смяташе Тин Уин за най-хубавото момче, което е виждала. Имаше издължено лице и правилен нос, не твърде остър. Ми Ми харесваше пълни устни, а устните на Тин Уин привличаха погледа, без да изглеждат нелепо. Късата коса подчертаваше високите вежди и съвършената форма на главата му. Повече от всичко Ми Ми бе впечатлена от спокойните му, премерени движения, тихото достойнство, което излъчваше. Сякаш бе благодарен за всяка крачка, която правеше, без да падне, за всяко движение, което му се удаваше, без да се нарани. Дали животът без зрение бе толкова лесен за него, колкото изглеждаше? И дали му костваше толкова големи усилия, колкото нейният ежедневен живот без ходила? Дали можеше да разбере какво преживява тя, когато другите деца тичат до евкалиптовото дърво? Когато майка й я гледа, изпълнена с гордост, а тя съвсем не се чувства силна? Когато братята й я носят покрай съседските момичета, седнали с младежи край пътя да попеят, срамежливо хванати за ръце?

Може би той щеше да се окаже сродна душа? Няколко пъти й се бе искало да го заговори или да пропълзи пред него, за да се препъне в нея и така да забележи присъствието й. Беше се отказала. Не от срам, а защото бе убедена, че е излишно. Все някога щяха да се запознаят. Всеки живот имаше предначертан ход, определен ритъм, мислеше Ми Ми, върху който бе невъзможно да се окаже някакво съществено влияние.

Не се изненада онзи следобед в манастира, когато Тин Уин внезапно се спря, докато вървеше към кухнята, обърна се встрани, сякаш попаднал на следа, приближи се и приклекна точно пред нея. Тя го погледна право в лицето и прочете в скритите му зад бяло перде очи нещо повече, отколкото можеше да долови в тези на родителите или братята си. Видя, че той знае какво е самота, че разбира защо понякога дълбоко в себе си човек плаче, дори в най-слънчевия ден, че за тъгата не е нужна ясна причина. Не се изненада и когато й каза, че чува ударите на сърцето й. Повярва на всяка негова дума.

Живееше от един пазарен ден до следващия, нетърпелива за пръв път в живота си, броеше часовете и минутите, едва издържаше до следващата им среща. Копнежът й бе толкова силен, че след няколко месеца й се прииска да почака Тин Уин пред манастира след уроците му. Дали щеше да се зарадва, или да я сметне за натрапница? Можеше да се престори, че случайно е минала с брат си. Когато той чу на верандата, че го чака, веднага дойде. Усмивката му разсея съмненията й. Радваше се не по-малко от нея. Седна и хвана ръката й, без да каже дума. Оттогава се виждаха всеки ден.

Той неуморно я носеше през градчето и нивите, нагоре в планината и обратно. Носеше я в изпепеляващата жега по пладне и в най-страховитите порои. В негово присъствие ограниченията на малкия й свят се изпаряваха. Двамата скитаха ли скитаха, сякаш тя искаше да навакса за всички години, през които хоризонтът й се бе простирал до градинската ограда.

През мусонния сезон, в дните, когато имаше опасност да затънат в калта, те оставаха в манастира и намираха убежище в книгите на Тин Уин. Пръстите му пробягваха по страниците и сега бе негов ред да извиква образи пред очите й. Четеше на глас, а тя лежеше до него, завладяна от гласа му, който бе неустоим. Пътешестваше с Тин Уин от един континент до друг. Ми Ми, която със собствените си крака не можеше да стигне до съседното село, обикаляше света. Той я носеше по стълбите на океански лайнер, от палуба на палуба, до капитанския мостик. При пристигането им в пристанищата на Коломбо, Калкута, Порт Саид или Марсилия хвърляха конфети и свиреше корабен оркестър. Тин Уин я носеше из Хайд Парк и площад „Пикадили“. В Ню Йорк едва не ги блъсна кола, защото Ми Ми гледала постоянно нагоре, вместо да се съсредоточи върху движението и да го води из улиците, подобни на каньони. Тя узна, че въображението й няма граници, освен онези, които сама си наложи. В тези мигове Ми Ми разбираше, че вече не е сама и никога няма да бъде. Тя не беше бреме. Беше нужна на някого.

С голямо търпение Тин Уин я учеше да чува. Разбира се, ушите й не притежаваха неговата чувствителност. Не можеше да усети ритъма на сърцето му, без да сложи глава на гърдите му. Не можеше да различава водните кончета по бръмченето им, нито жабите по квакането, но той я научи да се вслушва в звуци и гласове, не само да ги чува, а да ги осъзнава.

Сега, когато някой я заговореше, първо се съсредоточаваше върху тембъра, върху това, което той наричаше „цвят на гласа“. Тонът често говореше повече от изречените думи. На пазара веднага разбираше дали клиентите смятат да се пазарят, или са склонни да приемат цената й за картофите. Смайваше братята си вечер, като разбираше само след няколко изречения как е минал денят им, дали са доволни, отегчени или гневни. Охлювчето стана „Нашето Охлювче ясновидец“.

Един ден Тин Уин не завари Ми Ми да го чака на стъпалата в манастира по пладне и се разтревожи. Бяха се виждали всеки ден повече от година. Предишния ден тя не бе споменала, че няма да дойде. Дали беше болна? Защо никой от братята й не бе дошъл да му каже? Веднага тръгна към фермата им. През нощта бе валял пороен дъжд и земята бе кална и хлъзгава. Тин Уин не си направи труда да заобикаля локвите. Прегази през тях, прекоси пустия пазар и забърза нагоре по склона. Няколко пъти се подхлъзна, падна и стана, без да мисли за мокрия си и окалян саронг^[6]. Блъсна се във възрастна селянка. В тревогата си нито усети пулса й, нито чу гласа й.

Къщата бе празна. Дори кучето го нямаше. Съседите не знаеха нищо.

Тин Уин се опита да се успокои. Какво можеше да се е случило? Може би бяха излезли на полето и скоро щяха да се върнат. Но не се прибраха. Привечер тревогата го завладя отново. Тин Уин неусетно започна да вика името на Ми Ми. Раздруса парапета на стълбите и откърти парче от него. Представи си, че отново вижда. Огромна пеперуда се спусна от небето като граблива птица, кацна на поляната и запълзя към него. Тин Уин бързо се изкачи на боровия пън. Червени точки полетяха право към него. Пронизваща болка го разтърсваше всеки път, когато го улучат. Опитваше се да ги избягва, тичаше из двора с кръв по веждите и брадичката. Три съседски момчета го отнесоха у дома.

14.

Такива вопли Су Кий никога не бе чувала. Бяха пронизителни, но не това бе най-странното и ужасяващото. Не беше жално ридание, а яростен бунт, вик на гняв и съмнение. Пронизваше душата, не ушите.

Изведнъж се събуди и се обърна към източника на шума. До нея седеше Тин Уин с отворена уста и виеше силно.

Извика името му, но той не реагира. Дори не бе сигурна дали е буден. Сграбчи го за раменете и го разтърси. Тялото му бе напрегнато, почти вцепенено.

— Тин Уин, Тин Уин — извика тя, галейки лицето му, и задържа главата му в ръцете си. Това го успокои. След няколко секунди бавно се отпусна обратно на рогозката за спане, където се сгуши на кълбо и отново заспа, с глава, отпусната върху ръцете й.

Когато Су Кий се събуди на разсъмване, Тин Уин лежеше и хлипаше до нея. Прошепна името му, но той не отговори. Тя се облече и го зави с одеяло. Може би е хванал настинка, помисли Су Кий. Снощи се бе прибрал по тъмно. Изглеждаше ужасно — окаляй, изцапан с кръв, с множество рани по главата. Беше легнал на рогозката, без да каже дума.

Тя отиде в кухнята и запали огнището. Топлата пилешка супа с ориз и малко къри щеше да му се отрази добре.

Отначало не разбра, че кашля и се дави. Когато влезе в спалнята, го завари прав до отворения прозорец. Миг по-късно видя, че повръща. Сякаш насила изхвърляше от тялото си всичко, което някога е погълнал. Спазмите идваха на вълни и колкото по-малко излизаше, толкова по-силно го разтърсваше. Су Кий видя как накрая спазмите обхванаха цялото му тяло. Като че ли щеше да изхвърля храна цяла вечност. После от устата му заизлиза само зеленикава, воняща течност. Тя го довлече обратно до рогозката и го зави. Ръката му потърси нейната. Седна до него и взе главата му в скута си. Устните му трепереха. Дишаше тежко.

Тин Уин не знаеше дали сънува, или е буден. Бе загубил представа за време и пространство. Сетивата му се бяха обърнали навътре. Мъглата пред очите му бе отстъпила място на зловещ мрак. В носа си усещаше острата миризма на собствените си вътрешности. Ушите му не долавяха нищо, освен звуците от тялото му. Нахлуването на кръв, бълбукането и клокоченето в стомаха, къркоренето на червата му. Сърцето му. Над всичко това витаеше страх, който нямаше нито име, нито глас. Просто бе там, вездесъщ като въздуха, който дишаше. Владееше тялото му, мислите му, сънищата му. В съня си чуваше туптенето на сърцето на Ми Ми и викаше името й, но тя не отговаряше. Започваше да я търси, тичаше в посоката, където пулсираше сърцето й, но никога не го достигаше. Тичаше все по-бързо, а изобщо не се приближаваше към нея. Тичаше, докато падна от изтощение. В друг сън видя Ми Ми, седнала на табуретка, и пристъпи към нея, но изведнъж земята се разтвори и го погълна. Настъпи мрак, той потъваше и нямаше за какво да се хване. Ставаше все по-горещо и по-горещо, докато осъзна, че затъва в клокочещо тресавище. После сънят започваше отново, отначало. Защо не можеше да сънува собствената си смърт?

Страхуваше се не само от смъртта. Плашеше го и всичко друго. Всяко докосване. Всяка мисъл. Всеки удар на сърцето. Всяко вдишване и издишване.

Не можеше да се движи. Не можеше да се храни. Изплюваше чая, който Су Кий наливаше в гърлото му насила. Чуваше гласа й, но тя бе далеч. Усещаше ръката й и все пак не бе сигурен дали наистина го докосва.

Отново и отново в съзнанието му звучаха думите на Ю Мей. „Единствената сила, която надвива страха, Тин Уин, е любовта.“ А коя сила можеше да надвие страха от любовта, Ю Мей?

На третия ден все още нямаше признаци на подобрение. Су Кий го бе масажирала с часове. Беше го разтривала с билки. Не се бе отделяла от него седемдесет и два часа. Не се оплакваше от болки, не кашляше, тялото му й се струваше твърде студено. Тя не знаеше какво го измъчва, но бе сигурна в едно: беше въпрос на живот и смърт. Запита се към кого да се обърне за съвет. Отнасяше се с недоверие към медицинските сестри и лекарите в малката болница, както и към астролозите и лечителите от Данус, Паос и Палонгс. Ако някой можеше да помогне, това беше Ю Мей. Може би всъщност не страдаше от никаква болест. Може би се бяха събудили призраците и демоните, които живеят във всеки от нас — както добре знаеше Су Кий — и само чакат да изпълзят от скривалищата си или да свалят маските си.

Тя остави чайника до спящия Тин Уин и забърза към манастира.

Когато се върна, той лежеше неподвижен. Ю Мей не бе успял да й помогне. Описа му последните три дни и нощи с най-малки подробности, но историята не го обезпокои особено. Промърмори нещо за някакъв вирус, вируса на любовта, който — ако го бе разбрала правилно — всеки носи, но засегнатите били малцина. В началото бил съпътстван от силни страхове, бурни състояния, които засягали тялото и душата. В повечето случаи тези симптоми отшумявали с времето.

„В повечето случаи“, бе казал той. Су Кий не можеше да не си припомни историята на своя прачичо, който не станал от леглото тридесет и седем години. През всички тези години лежал неподвижен на рогозката, взирал се в тавана, без да издаде звук, отказвал да се храни сам и оцелявал само защото близките му с ангелско търпение го хранели по три пъти на ден. И всичко това било само заради дъщерята на съседите, която обикнал на младини, а родителите й я омъжили за друг. Или за свой племенник, който бе отдал сърцето си на едно момиче от селото и сядаше да пее любовни песни пред къщата на семейството й всяка вечер по здрач. Само по себе си това не бе нищо странно, обичай, практикуван от повечето млади двойки в Калау. Но племенникът й не бе спрял да пее и когато бе станало очевидно, че увертюрите му са неприятни за семейството. След известно време започна да пее не само във вечерните часове, а и по цял ден, а когато веднъж продължи и през нощта, се наложи братята му да дойдат и да го отведат у дома против волята му. Там се покатери на едно дърво и не престана да пее, докато след три седмици и шест дни остана без глас завинаги. Оттогава насам само отваряше уста в такт с мелодията и устните му изричаха думите на песента, в която се говореше за вечната му любов. Колкото по-дълго Су Кий мислеше за това, толкова повече истории си спомняше за селяни и монаси, за търговци, златари и каруцари, всъщност дори и няколко англичани, загубили ума си от страст.

Може би имаше нещо общо с Калау, казваше си тя. Може би мястото бе съсредоточие на изключително опасно напрежение. Може би имаше нещо в планинския въздух или климата. Може би нещо в този затънтен край на Югоизточна Азия правеше вируса особено упорит.

Ю Мей не бе видял причина за безпокойство.

В отчаянието си Су Кий стри евкалиптови листа и ги задържа под носа на Тин Уин, надявайки се да стимулират обонянието му. Опита и с букетче хибискусови цветове и жасмин. Масажира ходилата и главата му. Но Тин Уин не реагира. Сърцето му биеше, дишаше, но не даваше други признаци на живот. Беше се оттеглил в свят, където тя не можеше да го достигне. Сутринта на седмия ден пред прага й се появи млад мъж. На гърба му бе Ми Ми. Су Кий я познаваше от пазара и знаеше, че Тин Уин прекарва следобедите и уикендите с нея.

— У дома ли е Тин Уин? — попита Ми Ми.

— Да, болен е — отвърна Су Кий.

— Какво му е?

— Не зная. Не говори. Не яде. Не е на себе си.

— Мога ли да вляза при него?

Су Кий й показа откъде да мине през кухнята за спалнята. Тин Уин лежеше там неподвижен, с изпито лице, гърбав нос и пепелявосива кожа, посърнал, въпреки мургавия си тен. Чаят и оризът бяха недокоснати. Ми Ми се плъзна от гърба на брат си и пропълзя до Тин Уин. Су Кий не можеше да откъсне очи от нея. Момичето се придвижваше с грация, каквато рядко бе виждала. Сякаш ходилата със странна форма й даваха различен усет за крайниците и движенията.

Ми Ми обви с ръце главата на Тин Уин и я сложи в скута си. Наведе се към него и лицето му изчезна под дългите й черни коси. Зашепна в ухото му. Брат й се обърна и излезе. Су Кий го последва. Направи чай за гостите и сипа печено слънчогледово семе, което намери в старата тенекиена кутия.

Отиде в градината и седна под сянката на авокадото. Загледа се в купчината дърва за огрев в другия край на двора, нацепени и старателно подредени до стената на къщата, дръвника, на който понякога колеше кокошки, зеленчуковите лехи, разпадащата се пейка, навярно скована от баща му. Шестте кокошки тичаха или ровеха в земята. Тя си даде сметка за тъгата, която я завладяваше отвътре. Познаваше това състояние. Ужасяваше се от него и винаги упорито се бореше да го прогони, в повечето случаи успешно. Но сега усещаше, че чувството придобива тежест и сила. Не виждаше причина, а безпочвената тъга за нея бе просто самосъжаление, срещу което се бе съпротивлявала през целия си живот. Дали безпокойството й се дължеше единствено на мистериозното заболяване на Тин Уин? Или се страхуваше, че може да го загуби? Може би се страхуваше да осъзнае колко самотна, изгубена и нещастна е тя самата. Както и Тин Уин. Както и сестра й. Както и всички. Някои го чувстваха, други не.

В този момент чу песента. Идваше от къщата. Беше тиха, сякаш звучеше отвъд долината. Приятен и нежен момичешки глас пееше непозната за нея мелодия. Не чуваше текста, само отделни думи. Но мелодията и страстта дълбоко я трогнаха.

„Тази песен може да укротява призраци и демони“, помисли си Су Кий. Облекчи болката и потисна тъгата й. Тя седеше като вкаменена под дървото, сякаш и най-лекото движение можеше да развали мига. Гласът на Ми Ми се носеше из къщата и двора като ухание, което прониква във всяко кътче. На Су Кий й се струваше, че всички други звуци — птичите песни, цвърченето на цикадите, квакането на жабите — бавно се оттеглят, докато остана само песента. Тя имаше силата на опиат. Отваряше всяка пора на тялото й, всяко сетиво. Замисли се за Тин Уин. Не биваше да се бои повече за него. Тази песен щеше да разруши всички стени, които бе издигнал около себе си. Щеше да го намери дори в най-далечното скривалище. Дали наистина бе случайност, че вирусът, описан от Ю Мей, е толкова разпространен в Калау?

Су Кий продължи да седи под авокадото, докато клепачите й се затвориха.

Събуди я вечерният хлад. Беше тъмно и бе започнала да трепери. Гласът продължаваше да пее, все така нежно и красиво. Су Кий стана и влезе в къщата. В кухнята гореше свещ, в спалнята — друга. Ми Ми все още седеше до Тин Уин, с главата му в скута си. Лицето му вече не изглеждаше толкова изпито, кожата не изглеждаше толкова бледа. Брат й си бе тръгнал. Су Кий я попита дали е гладна и иска ли да подремне. Ми Ми поклати глава.

Су Кий хапна малко студен ориз и авокадо. Беше уморена и не мислеше, че може да направи много в този момент. Върна се в спалнята, постла рогозка за спане за Ми Ми, даде й жакет и одеяло и си легна.

Когато се събуди на следващата сутрин, беше тихо. Тя се огледа, за да се увери, че вече не сънува. Тин Уин и Ми Ми спяха до нея. Усети спокойствие и лекота. Дори прекалена лекота, помисли си тя, докато вървеше към кухнята. Запали огън и свари чай, изми лук и домати и приготви ориз за закуска.

Тин Уин и Ми Ми се събудиха в късната утрин. Беше топло, но не твърде горещо и Су Кий работеше в зеленчуковата градина, когато зърна Тин Уин на прага, а Ми Ми на гърба му. Изглеждаше по-зрял, сякаш бе пораснал през последните няколко дни. Или може би просто изтощението и напрежението бяха оставили следи на лицето му. Изглежда, Ми Ми му даваше напътствия, защото заобиколи дървата, една табуретка и брадвата, сякаш вижда всичко. Седнаха на пейката пред кухнята. Су Кий хвърли греблото и изтича при тях.

— Гладни ли сте? — попита тя.

— Доста — отвърна Тин Уин. Гласът му звучеше някак по-дълбоко от друг път, почти като непознат. — И жадни.

Су Кий донесе ориз с къри и чай. Започнаха да се хранят. С всяка хапка той сякаш ставаше все по-жизнен и по-силен.

След закуската Тин Уин заяви, че ще се поразходи с Ми Ми, преди да я отнесе у дома. Чувствал се добре, вече изобщо не бил уморен. Су Кий нямало за какво да се тревожи. Краката му щели да издържат и щял да се прибере, преди да се стъмни. Обеща.

 

 

Тин Уин и Ми Ми поеха по каменистата пътека нагоре по хребета и после продължиха по билото. Той се съсредоточаваше изцяло върху вървенето, питаше се дали някога отново ще може да се остави изцяло в нейните ръце, дали отново ще го води така майсторски покрай всички препятствия.

— Какво си спомняш от последните няколко дни? — попита Ми Ми, след като бяха мълчали известно време.

— Почти нищо — каза той. — Сигурно съм спал много. В повечето време не знаех дали спя, или съм буден. Не чувах нищо друго, освен свистене и някакво тъпо гукане и бълбукане.

— Какво ти беше?

— Не знам. Бях обсебен.

— От какво?

— От страх.

— От какво се страхуваше?

— Да не те загубя. Когато отидох във фермата ви и не заварих никого, обезумях от ужас. Опитах да се успокоя, но тревогата нарастваше с всяка минута. Помислих, че никога вече няма да те видя. Къде беше?

— Бяхме при роднини в планината. Една леля почина и трябваше да тръгнем преди разсъмване. — Тя доближи устни до ухото му. — Няма от какво да се боиш. Не можеш да ме загубиш. Аз съм част от теб, както ти си част от мен.

Тин Уин се канеше да отговори, когато кракът му стъпи в празно пространство. Дупката в земята бе покрита от треви и навярно Ми Ми не я бе видяла, въпреки че внимаваше. Той застина, сякаш гледаше себе си на забавен кадър. Кракът му потърси опора и му се стори, че мина цяла вечност, докато я открие. Залитна, загуби равновесие и докато падаше, осъзна, че потиска инстинкта си да закрие лицето си с ръце и здраво държи Ми Ми. Нямаше никаква представа кога и къде ще се удари, дали ще се приземи в тревата, върху камък или храст. Падането изглеждаше безкрайно и най-лошата част бе неизвестността. Наклони глава и опря брадичка на гърдите си. Ми Ми се вкопчи в него. Търкулнаха се почти с главата напред.

Тин Уин обгърна Ми Ми с тялото си и двамата се затъркаляха като пън по обраслия с треви хълм.

Беше паднал, но бе успял да се приземи. Не беше бездънна пропаст.

Спряха в малка падина. Ми Ми се озова върху него. Едва сега Тин Уин забеляза колко плътно са притиснати един в друг. Не искаше да се разделят. Сърцето й биеше учестено. Не само го чуваше, усещаше го до гърдите си. Усещаше я доста различно, докато лежеше върху него. Беше по-лека, отколкото на гърба му, и не само ръцете й се докосваха до тялото му. Гърдите й бяха върху неговите, коремът й се допираше в неговия. Лонджитата им бяха смачкани, голите им крака бяха преплетени. Завладя го непознато чувство, желание за нещо повече. Искаше да има власт над Ми Ми и да й се отдаде. Искаше да бъде едно цяло с нея, да й принадлежи. Тин Уин се изви встрани, изплашен от собствения си порив.

— Боли ли те нещо? — попита тя.

— Не особено. А теб?

— Не.

Ми Ми изтри калта от лицето му. Избърса челото му и почисти праха от крайчеца на устните му. Допря устните си до неговите за част от секундата. Тин Уин потръпна.

— Можеш ли да вървиш? — попита тя. — Мисля, че всеки момент ще завали.

Тин Уин се изправи и отново я вдигна на гръб. Тръгнаха през полето. След малко чуха шума на реката, пълноводна и буйна от дъждовете през последните седмици. Беше издълбала малка клисура. По-надолу имаше мост, но не бе лесно да стигнат до него оттук. Тин Уин се опита да прецени дълбочината по яростния грохот на водата под тях. Навярно беше около три метра.

— Колко е широка реката тук? — попита той.

— Два метра, може би повече.

— Как можем да преминем отсреща?

Ми Ми се надигна и се огледа.

— Ей там има дърво, което препречва реката.

Преведе го покрай неголяма скала. Дървото беше бор — по-тънък, отколкото й се бе сторил, не по-дебел от бедрото й. Кората беше обелена и някой бе окастрил клоните. Ми Ми се поколеба.

— Какво има? — попита той.

— Разстоянието е голямо — каза тя.

— Само ако виждаш. За мен е нищо.

Тин Уин се придвижи до дървото и стъпи на него с единия крак. Стъпалото му се изви върху ствола. Ми Ми се опита да го насочва, но той поклати глава.

— Довери се на краката ми.

Запристъпва леко настрани, плъзгайки ходилата си едно по едно с по няколко сантиметра. Опознаваше формата на дървото, а после изместваше тежестта си и придърпваше другия крак. Чуваше сърцето на Ми Ми. Препускаше. В същото време грохотът на водата ставаше все по-яростен. Явно се намираха точно над реката. С предупредително проскърцване тънкият ствол се огъна под тежестта им.

Тин Уин се придвижваше бавно, но не и неуверено. Нито за миг. Зави й се свят и тя затвори очи. Прав беше. Така бе по-лесно. Просто трябваше да забрави къде е.

Той напредваше сантиметър по сантиметър, докато грохотът на реката зазвуча с една степен по-тихо. Бяха стигнали до другия бряг. Ми Ми с облекчение се залюля на гърба му и го целуна по бузите и врата. Коленете му се подкосиха от вълнение. Залитна и трудно запази равновесие. Няколко крачки по-нататък чуха мощен гръм, който отекна съвсем наблизо. Тин Уин се изплаши. Гръмотевичните бури все още го изпълваха с безпокойство.

— Има колиба малко по-надолу — извика Ми Ми. — Може би ще успеем да стигнем дотам, преди да завали силно. Да тичаме покрай реката.

Тин Уин се движеше колкото е възможно по-бързо. Когато се приближаваше или отдалечеше от брега, тя го дръпваше за съответното рамо. След малко заваля. Дъждът беше приятно топъл. Водата се стичаше по лицата им, капеше от носовете и се плъзгаше по шиите и коремите им. Ми Ми се притисна към него и той усети гърдите й, меки, с твърди върхове, които се допираха до мокрия му гръб.

 

 

Колибата бе изградена от дървени греди и дъски и нямаше прозорци. Побираше едва три рогозки за спане. По пода имаше няколко пласта суха трева. Дъждът барабанеше по ламаринения покрив като хиляди юмруци. Валеше толкова силно, че Ми Ми едва виждаше реката, която бе на няколко метра. Бурята бушуваше точно над тях и Тин Уин потръпваше при всяка гръмотевица, но за първи път по време на буря не се чувстваше неспокоен. Отекна толкова силен гръм, че Ми Ми закри уши. Тин Уин направи гримаса, но не се изплаши.

В колибата бе още по-горещо и влажно, отколкото навън. Дъждовната вода по кожата им постепенно се сливаше с потта.

Ми Ми се бе изтегнала върху тревата. Тин Уин не лежеше в скута й, както обикновено, а бе седнал с кръстосани крака, с главата й върху бедрата му. Прокара пръсти през косите й, по челото й, проследи веждите й, носа й, устните й, погали бузите й и нежната й шия.

Ми Ми бе погълната от допира на пръстите му. Не просто я милваха, а я наелектризираха. При всяко движение сърцето й се разтуптяваше още по-учестено. Той се наведе, целуна я по челото, по носа. Езикът му се плъзна по шията и ушите й. Тя не можеше да повярва каква наслада й носи тялото й, всяко местенце, което Тин Уин докосваше. Ръцете му ласкаво се плъзгаха по лицето й, по слепоочията й, по ръба на носа й. Проследиха очертанията на устата й, погалиха очите и устните й. Ми Ми леко ги разтвори от неизпитана наслада.

Отпусна главата й върху възглавничка от трева и свали ризата си. Ми Ми затвори очи, бавно вдиша и издиша. Той помилва ходилата й. Ръцете му изследваха пръстите й, потъркаха ноктите и малките костици под опънатата кожа, глезените. Продължиха нагоре по прасците й към лонджито и се върнаха обратно. Веднъж. Два пъти. Цялото тяло на Ми Ми затрепери. Тя повдигна ханш и леко дръпна блузата си, хвана ръката му и я сложи върху голия си корем. Сърцето й препускаше, не бързо, но силно и неудържимо.

Той усети, че дишането й става по-учестено, потърси пъпа й. Пръстите му пробягваха по тялото й, едва я докосваха. Между върховете на пръстите и кожата се зараждаше напрежение, което бе по-опияняващо от всеки допир. Тин Уин постепенно напредваше, все по-навътре под лонджито й, докато достигна до косъмчетата между бедрата й. Коленичи до нея. Ми Ми забеляза, че неговото лонджи е повдигнато като палатка в скута му и бе поразена. Не от гледката, не от докосването му, а от желанието си, от дишането и ударите на сърцето си, все по-учестени и яростни. Той предпазливо отмести ръката си. Ми Ми искаше още и го хвана, но той сложи глава на гърдите й и остана неподвижен. Изчака. Сърцето й не се успокои дълго време.

Беше звук, който той никога нямаше да забрави. Възхищението и уважението, което събуждаше у него този ритъм, го накара да потръпне. Звучеше само на сантиметри от ухото му. Имаше чувството, че наднича през пролука в сърцето на света. Ритъмът на нейното сърце. Загадъчен. Омайно красив.

15.

Вятърът се бе усилил. Раздвижваше водната повърхност и Ми Ми чуваше леките вълни, които се плискаха в камъните до краката й. Бе коленичила на брега на малкото езеро и гледаше Тин Уин. Не беше лош плувец. Бе разработил свой собствен стил, обърнат настрани във водата, винаги с едната ръка пред тялото, за да усеща препятствия. Беше предпазлив и предпочиташе да остава близо до брега, където краката му все още докосваха дъното. Но бе издръжлив и се гмуркаше доста добре. Ми Ми обожаваше водата. Още като малка бе ходила с братята си до четирите езера на около час път от Калау. Редуваха се да я носят и бързо я научиха да плува. Тези екскурзии бяха сред най-скъпите й спомени. Във водата можеше да се закача с братята си и да си играе с другите деца. Беше бърза и пъргава, най-добрата гмуркачка от всички. Във водата ходилата не играеха толкова важна роля.

Бе довела Тин Уин до езерата още миналото лято и оттогава тук беше любимото им убежище. Винаги ходеха до най-малкото от четирите езера. Намираше се зад малка борова горичка. Другите младежи го избягваха, защото се говореше, че в него имало отровни змии. Самата тя бе видяла две. Когато попита Тин Уин дали се бои от змии, той се засмя и каза, че никога не ги е виждал.

Беше доплувал до средата на езерото, където стърчеше камък, достатъчно голям, за да седне. Той се изкатери на него и остави вятъра и слънцето да пресушат капчиците вода по тялото му. Ми Ми почувства желанието, което напираше в нея. Бяха минали близо четири години, откакто се бе запознала с Тин Уин в манастира. След онези първи седмици не бяха пропуснали да се срещнат нито ден. Тя го чакаше след училище или той отиваше до пазара след уроците си. През почивните дни я вземаше от дома й рано сутринта. „Вие сте неразделни — бе казала майка й веднъж — като две половини на едно цяло.“ Неразделни. Както обикновено, Ми Ми дълго мисли върху тази дума. Беше си я повтаряла безброй пъти, за да реши дали й харесва как звучи, дали е подходяща и след няколко дни бе стигнала до заключението, че няма по-добро описание. Бяха неразделни. Сърцето й се разтуптяваше само като го види и част от нея сякаш липсваше, когато той не бе наблизо. Сякаш светът преставаше да се върти в негово отсъствие. Чувстваше липсата му с цялото си тяло. Главата я болеше. Краката и ръцете й ставаха тежки и тромави. Остри болки преминаваха през корема и гърдите й. Беше й трудно да диша без него. Тези неприятни усещания изчезваха мигновено, когато отново се озовеше на гърба му, когато обвиеше ръце около врата му и се притиснеше към раменете му. Нямаше място, където да се чувства по-сигурна и по-щастлива.

Ми Ми неволно се връщаше в мислите си към онзи следобед, когато бурята бушуваше над тях и бяха намерили подслон в колибата. Тогава за първи път я бе докоснал истински и бе разпалил в нея желание, което понякога бе по-силно от всички други емоции, слети ведно. Питаше се дали всичко, което изпитва в такива мигове, не е било заложено в нея. Може би Тин Уин просто му бе вдъхнал живот? Или бе дошло от друго място? Дали той я бе омагьосал? Какво бе събудил с целувката си? Всеки път, когато устните му докосваха кожата й, всеки път, когато пръстите му се плъзгаха по врата й, по гърдите й, по бедрата й, тя се чувстваше така, сякаш опознава собственото си тяло за първи път. Тин Уин реагираше по същия начин на допира на ръцете й, на устните й. Възбуждаше тялото му, милваше го и го галеше, докато той тръпнеше и изгаряше от неудържимо желание. В моменти като този Ми Ми се чувстваше толкова жива, че не знаеше къде да побере цялото щастие. Сякаш се носеше с вятъра, лека и безтегловна като във вода. Чувстваше сила, на която не бе предполагала, че е способна. Сила, която само Тин Уин можеше да съживи.

Беше я научил да се доверява, позволяваше й да проявява слабост. Когато беше с него, нямаше какво да доказва. Той бе първият и единственият, на когото бе признала, че за нея е унизително да пълзи на четири крака. Че понякога сънува как ходи из Калау на два здрави крака и подскача високо във въздуха. Просто така. Той не се опитваше да я утешава в такива моменти. Прегръщаше я и не казваше нищо. Ми Ми знаеше, че я разбира и знае как се чувства. Колкото повече говореше за желанието си да ходи със собствените си крака, толкова по-рядко това го натъжаваше. И тя му вярваше, когато го чуеше да казва, че няма по-красиво тяло на света от нейното.

Нямаше стъпка, на която не би се решила с него.

Ми Ми погледна към него и въпреки че беше на не повече от петнадесет метра, не можа да понесе разстоянието. Свали блузата и лонджито си, плъзна се във водата и заплува бързо и енергично. Слънцето бе затоплило езерото, но водата все още бе достатъчно хладна да я освежи. Гъделичкаше голата й кожа. На скалата щеше да има достатъчно място и за двамата, ако тя седне между краката му и се облегне на гърдите му. Доплува до него. Протегна ръка и той й помогна да излезе от водата. Облегна се на него. Тин Уин обви ръце около талията й и я задържа здраво.

— Не издържах без теб — прошепна тя.

— Бях тук през цялото време.

— Исках да те усещам. И ми стана мъчно.

— Защо?

— Защото беше толкова далеч и не можех да те докосна — отвърна тя, смаяна от собствените си думи. — Всеки час, в който сме разделени, ме натъжава. Всяко място, където отивам без теб. Всяка крачка, която изминаваш без мен. Всяка нощ, когато не заспиваме прегърнати, и всяка сутрин, когато не се събуждаме един до друг.

Обърна се и коленичи пред него. Обхвана главата му и той усети сълзите, които се стичаха по бузите й. Целуна го по челото и очите. После по устата и врата. Устните й бяха нежни и влажни. Обсипаха го с целувки. Притегли я към себе си и тя обви крака около хълбоците му. Притисна я силно, много силно. Сякаш се страхуваше, че може да отлети.

16.

Ритъмът му напомняше капеща чешма. Кап–кап–кап. През последните дни интервалите между два удара бяха станали още по-дълги. Беше като пресъхващ извор.

Тин Уин го бе предвидил. Преди седмици. Сърцето на Ю Мей винаги бе звучало уморено и немощно за ушите му, но напоследък ударите бяха по-слаби от обикновено. От две седмици помощникът му преподаваше на учениците, докато Ю Мей лежеше в леглото си, твърде слаб, за да се надигне. Не ядеше нищо и пиеше съвсем малко, въпреки тропическите температури.

Ми Ми и Тин Уин бяха прекарали последните няколко дни и нощи до леглото му. Тин Уин му четеше, докато го заболят пръстите. Ми Ми предложи да му попее, но Ю Мей отказа. Каза, че знае за магическата сила на гласа й и че не иска да удължава живота си, с каквито и да е изкуствени средства. За миг на устните му бе заиграла усмивка.

Сега, по време на кратката си почивка, двамата седяха в чайната на главната улица и пиеха пресен сок от захарна тръстика. Беше горещо. През последните две седмици Калау бе връхлетян от гореща вълна, която не проявяваше каквито и да било признаци на оттегляне. Въздухът не трепваше. Никой от двамата не казваше и дума. Дори мухите страдаха в тази жега, помисли си Тин Уин. Бръмченето им звучеше по-провлачено и лениво от обикновено. До него седяха продавачи и търговци и всички непрестанно се оплакваха от времето. Това беше неразбираемо за Тин Уин. На двеста метра от тях Ю Мей лежеше на смъртно легло, а хората просто пиеха чая си. Вършеха обичайната си работа. Бъбреха си за банални неща като времето.

Отдалеч чу монаха да се приближава. Веднага го позна по неритмичната походка. Беше Зау, чийто ляв крак бе с милиметър по-къс от десния и едва видимо накуцваше. Никой, освен Тин Уин не бе забелязал това. Зау носеше лоши новини. Пресекливият ритъм на сърцето му го издаваше. Звучеше почти като хриптенето на раненото теле, което Ми Ми бе намерила неотдавна. Телето бе издъхнало в ръцете й.

— Ю Мей изгуби съзнание — едва промълви Зау, останал без дъх.

Тин Уин стана, коленичи пред Ми Ми, която се качи на гърба му, и тръгнаха заедно. Той побягна по главната улица толкова бързо, колкото можеше. Ми Ми го направляваше между пешеходците и покрай волските коли. Свърнаха по улицата към манастира, преминаха тичешком двора и стъпалата.

Монасите и мнозина от жителите на града се бяха събрали около Ю Мей. Седяха на пода и голямата зала за медитация постепенно се изпълваше с хора. Щом зърнаха Тин Уин и Ми Ми, освободиха тясна пътека до леглото на Ю Мей. Ми Ми остана поразена от вида му. През последния час лицето му бе станало още по-изпито. Очите му бяха хлътнали толкова дълбоко, че почти се губеха в черепа. Носът му стърчеше, а устните му бяха изчезнали. Кожата на скулите му бе опъната, бледа и безжизнена като пергамент. Ръцете му лежаха кръстосани върху корема.

Те седнаха до леглото. Ми Ми се сви зад Тин Уин и сключи ръце на гърдите му.

Тин Уин знаеше, че не остава много време. Сърцето на Ю Мей биеше малко по-силно от пърхане на пеперуда. С ужас бе очаквал този момент. От известно време не можеше да си представи живота без Ю Мей. Без гласа му. Без съветите му. Ю Мей беше първият човек, пред когото бе разкрил душата си, доколкото това бе възможно. И Ю Мей се бе опитал да го избави от страха.

— Всеки живот носи в себе си семето на смъртта — неведнъж му бе обяснявал той през онези първи години на приятелството им. — Смъртта, както и раждането, е част от живота, която никой не може да избегне. Безсмислено е човек да се съпротивлява срещу нея. Далеч по-добре е да я приеме като нещо естествено, вместо да се страхува от нея.

Тин Уин ценеше логиката на този аргумент, но така и не бе успял да се убеди сам в това. Страхът все още го измъчваше. Страх от смъртта на Ю Мей, но и от неговата собствена смърт. Не се бе вкопчил в живота като в нещо безценно. И въпреки това страхът бе там и в някои моменти граничеше с паника. В него имаше нещо животинско и понякога го караше да се поставя на мястото на прасенцето, което баща му бе заколил пред очите му, без да знае, че го наблюдава. Беше гледка, която никога нямаше да забрави. Широко отворените очи. Онова смразяващо кръвта квичене, отчаяната борба, гърчещото се тяло. Вероятно страхът от смъртта е инстинктът ни за оцеляване, мислеше си Тин Уин по-късно. Навярно е съществена част от нас, от всяко живо същество. Но в същото време трябва да го превъзмогнем, за да можем да си отидем от този свят спокойни.

Той виждаше в това неразрешимо противоречие. Неведнъж през последните две години си бе представял, че умира. Но днес, когато наближаващата смърт на Ю Мей неизбежно го подтикваше към това, внезапно осъзна, че се чувства спокоен. Днес, когато наистина щеше да загуби нещо, вече не се страхуваше. Искаше му се да помоли Ю Мей за обяснение, но бе твърде късно. Изведнъж Ю Мей помръдна устни.

— Тин Уин, Ми Ми, тук ли сте?

Не изричаше думите с гласа си, а с дъха си.

— Помниш ли как исках да умра?

— Свободен от страх, с усмивка на уста — отвърна Тин Уин.

— Не изпитвам страх — прошепна Ю Мей. — Ми Ми ще ти каже дали успявам да се усмихна.

Тин Уин хвана ръката му и го помоли да не говори повече.

— Пази силите си.

— За какво?

Това прозвуча като последна дума. Тин Уин се надяваше да каже още нещо. Никой живот не биваше да завършва с въпрос. „За какво?“

Изглеждаше като напразно усилие. Като съмнение. Като нещо незавършено. Тин Уин броеше секундите между ударите на сърцето му. Няколко пъти вдишваше и издишваше между тях.

Ю Мей отново отвори уста. Тин Уин се наведе напред.

— Любов — промълви старецът. — Любов.

Нищо повече. Тин Уин бе сигурен, че е изрекъл думата с усмивка.

После настъпи тишина. Тин Уин зачака. Безкрайна тишина, която поглъщаше всичко, удавяше всеки звук.

Чуваше сърцето на Ми Ми и своето, ритъмът им постепенно се синхронизираше, удар по удар, сливаше се и в един миг, който му се стори безкраен, двете им сърца биеха като едно.

17.

В живота на Ядана имаше мигове — наричаше ги вълшебни мигове, — които щеше да помни до деня на смъртта си. Например, когато за първи път видя Тин Уин. Години по-късно все още пазеше в съзнанието си ясен спомен за тази среща. Седеше на верандата на къщата си и се готвеше да плете кошница от изсушени треви. Беше късно следобед. Вече долавяше мириса и чуваше огъня на съседите, тракането на тенджери и други метални съдове. Беше сама. Съпругът и синовете й все още бяха на полето. Изведнъж Тин Уин влезе в двора. На гърба си носеше Ми Ми. Дори сега не можеше да обясни с думи какво я бе трогнало толкова. Дали младото му лице, лъчезарно като лицата на малцина възрастни, въпреки проблема с очите? Или смехът му, когато Ми Ми прошепна нещо в ухото му? Увереността, с която изкачи стълбата до верандата, стъпвайки внимателно от едно стъпало на друго, а после бе приклекнал, за да може Ми Ми да се плъзне с лекота от гърба му? Или лицето на дъщеря й, сияещо от щастие, с искрящи от радост очи като две звезди в нощта. Моментално бе разбрала, че причината за това е младият мъж.

От онзи ден Тин Уин носеше Ми Ми до дома всяка вечер. Отначало бе видимо сдържан. Оставяше Ми Ми и бързаше да им каже довиждане. Но след седмици започна да помага на Ми Ми с готвенето и да остава за вечеря.

Ядана бързо свикна да го нарича „моя най-малък син“. Колкото повече го опознаваше, толкова повече й харесваше. Харесваше неговата тактичност, загриженост и нежност към Ми Ми. Чувството му за хумор и скромността. Интуицията му. Често й се струваше, че знае как се чувстват Ядана и семейството й, преди да са разменили и дума. Тя нямаше усещането, че е съкрушен от загубата на зрението си, още по-малко с Ми Ми на гърба си. Понякога, когато ги видеше да се изкачват заедно в планината, Ядана се просълзяваше. Въпреки товара си Тин Уин вървеше изправен и с наперена походка. Не мъкнеше Ми Ми, а я носеше като ценен дар, доволен и щастлив. Тя седеше на гърба му, пееше или шепнеше в ухото му. Често разбираше по смеха, че си идват, далеч, преди да ги е видяла. Сякаш здравите очи и крака не означаваха нищо за тях.

 

 

След няколко месеца съпругът й ги нарече „братче и сестриче“ и четири години по-късно продължаваше да ги нарича така. Понякога Ядана се питаше дали просто е нехаен в подбора на думи, или наистина е неспособен да разбере това, което се разиграва пред очите му. Колкото по-дълго мислеше, толкова повече подозираше, че той наистина не вижда нищо друго и както на повечето мъже очевидно му липсва усет за някои неща, усет, който би му помогнал да прозре под повърхността.

Ми Ми и Тин Уин отдавна бяха нещо повече от брат и сестра. Ми Ми се бе превърнала в жена. Тялото й бе добило женствени форми. В радостта, която струеше от нея, нямаше нищо детинско. Това беше щастието и страстта на жена, която е обичана и желана. Тин Уин продължаваше да се държи смирено, учтиво и почтително, но гласът му, жестовете и движенията му издаваха нещо повече от загриженост и нежност. Страстта и желанието също бяха част от уравнението. Тези двама младежи се наслаждаваха на интимност, за която Ядана почти им завиждаше. Самата тя никога не бе изживявала нищо такова със съпруга си и ако трябваше да е откровена, не бе чувала за двама души, толкова близки един с друг.

Ядана се питаше дали не е време, сега, когато и двамата бяха на осемнадесет години, да повдигне въпроса за женитба. Но тъй като Тин Уин очевидно бе сирак, не беше ясно към кого би трябвало да се обърне, а всеки път, когато се опита да загатне на съпруга си за това, той продължаваше с „братчето и сестричето“. Може би просто трябваше да почака, казваше си тя, докато Ми Ми или Тин Уин я попитат. Какво значение имаха няколко месеца или дори година? Беше убедена, че е излишно да се тревожи за дъщеря си или за Тин Уин. Те бяха разкрили тайната на живота, която на нея й убягваше, но винаги бе усещала, че съществува.

18.

Беше малко след здрачаване, когато Тин Уин се прибра у дома. Бе прекарал следобеда на езерото с Ми Ми. След плуването и дългия поход чувстваше приятно изтощение. Беше мека вечер след горещ ден. Въздухът бе сух и приятно топъл. Квакането на жабите в близкото блато бе толкова силно, че заглушаваше всички други звуци. Навярно Су Кий вече го чакаше с готова вечеря. Когато отвори градинската порта, изведнъж чу два непознати гласа. Някакви мъже разговаряха със Су Кий. Седяха до огъня пред къщата. Той чу Су Кий да става и да идва към него. Хвана ръката му и го заведе при непознатите. Веднага заговориха по същество. Чакали Тин Уин цял следобед. Су Кий ги посрещнала гостоприемно, поднесла им чай и ядки. Сега били уморени от дългия път и с нетърпение очаквали да се приберат в хотела си. Особено щом утре им предстоял още по-труден път. Дошли от Рангун. Чичо му, почитаемият Ю Сау, ги натоварил със задачата да заведат Тин Уин в столицата възможно най-бързо. Щял да узнае всички подробности лично от чичо си. Щели да хванат ранния сутрешен влак за Тхази, където няколко часа по-късно щели да се качат на нощния експрес от Мандалей, за да стигнат в Рангун на следващата сутрин. Билетите вече били купени, местата запазени. Първият влак тръгвал от Калау в седем. Щели да дойдат да го вземат. Помолиха да ги чака в шест, готов за отпътуване.

Отначало Тин Уин не разбра за какво говорят. Както винаги с непознати, първо се бе заслушал в сърцата и гласовете им, а не в думите. Ритъмът на сърцата не разкриваше много. Звучеше някак безлично. Каквото и да правеха в Калау, каквото и да му казваха сега, не означаваше много за тях.

Само дълбоката въздишка на Су Кий го накара да настръхне. И сърцето й. Биеше по-учестено, отколкото би очаквал при тези обстоятелства. Сякаш бе дълбоко шокирана или току-що бе изкачила планина. С помощта на Ми Ми той бе узнал, че не само физическо усилие може да накара сърцето да затупти така. Възможно бе хората да си седят кротко на земята, привидно спокойни, а в същото време сърцата им да препускат като животни, които тичат, за да спасят живота си. От личен опит знаеше, че сънищата и фантазиите често плашат хората повече от реалността, че главата може да натовари сърцето повече и от най-голямото физическо усилие.

За какво ли се безпокоеше Су Кий? Сега, след като мъжете си бяха тръгнали и тя повтаряше изречение по изречение онова, което бяха казали, думите постепенно достигаха до съзнанието му. С влак. До столицата. Сам.

— Защо? Какво иска чичо ми от мен? — попита Тин Уин, когато най-сетне разбра какво му казва Су Кий.

— Не знам — отвърна тя. — Хората в града казват, че е много богат, че има добри и влиятелни приятели сред англичаните. Може би дори губернатора. Сигурна съм, че той може да ти помогне.

— Нямам нужда от помощ. — Тин Уин изсумтя при мисълта, че някой му предлага помощ от съжаление. — Не искам нищо. Животът ми не може да бъде по-хубав.

— Може би е разбрал за твоя проблем с очите и иска да те прегледа британски лекар. Във всеки случай трябва да решим какво ще вземеш със себе си утре.

Тя се обърна и влезе в къщата.

— Су Кий, какво мислиш, честно?

Тин Уин знаеше, че не казва истината. Ритъмът на сърцето й не бе в синхрон с думите, които би трябвало да му донесат утеха.

— О, просто… ще ми липсваш. Но каква тежест има моята дума, думата на една себична старица? Колко често човек има късмета да пътува до столицата? През целия си живот съм мечтала да отида в Таунджи. Подобно пътуване е нещо необикновено. Ще видиш и научиш много. Трябва да се радвам за теб.

— Су Кий!

Тонът му бе укорителен. Ясно чувстваше, че тя прикрива истинските си мисли.

— Освен това няма да те има най-много няколко седмици — продължи тя, сякаш изобщо не го бе чула.

Тин Уин бе разтърсен. Досега идеята за пътуване бе нещо абстрактно за него. Никога не бе пътувал и нямаше представа с какво е свързано това в действителност. Трябваше да напусне Калау. Щеше да пристигне на ново място, непознато и страшно, без да знае какво го очаква там. Щеше да се наложи да се справя без Су Кий, далеч от манастира и монасите, без дома си, без познатите шумове и миризми. Без Ми Ми.

Идеята бе толкова невъобразима, че досега не му бе хрумвала. Ми Ми беше неразделна част от живота му, от самия него, и не му бе минавало през ум, че някога ще се наложи да се раздели с нея, дори за ден. Сега бе принуден да замине след няколко часа, без да знае кога ще може да се върне. След няколко седмици? Няколко месеца? Никога? Почувства надигащите се демони в гърдите си.

— Трябва да се видя с Ми Ми — каза той и тръгна.

 

 

Тин Уин пое по неравната пътека към планинското било. Познаваше всеки камък, всяка дупка по пътя. Отначало вървеше предпазливо, после с все по-широки крачки, докато запрепуска с пълна скорост. Някаква сила го тласкаше напред, сила, която надделя над страха от падане и го накара да изостави предпазливостта. Профуча покрай блатото и сви зад бамбуковата горичка. Втурна се през поляната и отново се устреми нагоре. Тичаше, без да се препъва, почти не усещаше земята под краката си. Паметта, инстинктът или копнежът го водеше така уверено към къщата на Ми Ми?

Измина последните няколко метра по-бавно и задържа дъха си за миг зад хибискусовия храст, който скриваше къщата от пътя. Влезе в двора. Кучето дотича при него и скочи. Тин Уин го погали, за да го успокои. Чу прасето да хърка под верандата. В къщата бе съвсем тихо. Той бавно изкачи стъпалата. Вратата беше отключена. Проскърца, когато я отвори. По ритъма на сърцето й разбра къде спи Ми Ми и внимателно се придвижи по пода до рогозката й. Едва не се препъна в тенекиен съд в средата на стаята. Коленичи до нея и сложи ръка на лицето й.

Тя се събуди и веднага го позна.

— Тин Уин, какво правиш тук?

— Трябва да ти кажа нещо. Ела с мен — прошепна той. Плъзна едната си ръка под врата й, другата под коленете й и я повдигна. Лицата им почти се докоснаха. Никога не я бе носил на ръце. Придвижиха се до стъпалата, слязоха и прекосиха двора.

Тя погали лицето и врата му.

— Плувнал си в пот.

— Тичах през целия път. Трябваше да се видя с теб.

— Къде ще ходим? — попита тя.

— Не зная. Някъде, където можем да бъдем сами, без да събудим никого.

Ми Ми се замисли за миг. След още няколко къщи започваха нивите и в една от тях имаше колиба. Тя го напътства дотам и след няколко минути пропълзяха в убежището. Стените бяха от клони и треви и през дупките в покрива Ми Ми виждаше небето. Беше ясна нощ, пълна със звезди, необичайно топла. Сърцето на Ми Ми биеше учестено, в очакване. Хвана ръката на Тин Уин и я сложи на голия си кръст.

— Ми Ми, утре сутринта заминавам за Рангун. Един мой чичо, който живее там, е изпратил двама мъже да ме вземат и отведат там.

Никога нямаше да забрави това изречение. Десетилетия по-късно то все още щеше да отеква в ушите й. Щеше да чува гласа му и да вижда лицето му. Няколко часа по-рано, на езерото, бе мечтала за тяхното бъдеще, за сватба. Беше си представяла как с Тин Уин живеят в своя къща с децата си, тичащи из двора. Деца с нормални стъпала и виждащи очи. Бе лежала в прегръдката му и бе описвала тази сцена. Бяха решили да повдигнат въпроса за женитба пред родителите й в близките няколко седмици. А сега той заминаваше за столицата. Ми Ми знаеше какво означава това. Рангун беше на другия край на света. Малко хора ходеха там и още по-малко се връщаха. Искаше й се да попита какво иска чичо му от него, колко време ще остане там и защо трябва да се разделят, но в същото време усещаше, че думите няма да й помогнат, не и сега, когато с цялото си тяло копнееше за Тин Уин. Хвана ръцете му и го притегни към себе си. Устните им се срещнаха. Издърпа ризата над главата си и той целуна гърдите й. Устните му затанцуваха по тялото й. Лонджито й се свлече. И двамата бяха голи. Обсипа бедрата й с целувки. Погъделичка я с език. Усещаше го както никога преди. Усещаше тялото си. По-силно, по-дълбоко и по-красиво от всякога. Сякаш всичко, което обещаваше този свят, изведнъж стана реалност. Всяко негово докосване изпълваше тялото й с нов живот. Никоя сила на света не можеше да я възпре, представяше си, че лети над Калау, над горите, планините и долините, от един връх до следващия. Земята се оттегли и стана мъничка топка, на която Рангун, Калау и всички други градове и страни бяха на не повече от един пръст разстояние. На която нямаше нито демони, нито признаци. Бе загубила контрол над тялото си. Сякаш всяка нейна емоция внезапно експлодира — гневът, страхът и съмнението, копнежът, нежността и желанието. За един кратък миг, за няколко удара на сърцето, всичко в живота й имаше смисъл.

19.

Нямаше много багаж за събиране. Тин Уин не притежаваше почти нищо, освен няколко чифта бельо, три лонджита, четири ризи и един пуловер. Нямаше да има нужда от пуловера в делтата, реши Су Кий. В столицата беше горещо и влажно през цялата година. Тя събра нещата в стара платнена чанта, която бе намерила много отдавна пред един от британските клубове. За из път му бе приготвила ориз и от любимото му къри със сушена риба. Сложи храната в метална кутия с плътно прилепващ капак и я пъхна между лонджитата. На дъното сложи тигровата кост от баща му. И черупката от охлюв, и птичето перо, които Ми Ми му бе подарила преди няколко месеца. Су Кий се загледа през прозореца. Сигурно минаваше пет и половина. Все още бе тъмно, но птиците вече пееха и бавно се зазоряваше. Тин Уин се бе прибрал преди няколко минути. Седеше пред кухнята.

Су Кий стоя будна през цялата нощ. За първи път от много време отново бе разтревожена за Тин Уин. От началото на приятелството си с Ми Ми той се бе променил коренно. По-рано дори не допускаше, че подобна промяна е възможна. Бе открил живота и когато закусваха заедно сутрин, Су Кий често имаше чувството, че седи до дете, преливащо от радост и енергия. Сякаш наваксваше за всички изгубени години. Не можеше да си представи как ще се ориентира в непозната среда, без помощта на Ми Ми. Никога не бе виждала такава симбиоза между двама души и имаше моменти, когато започваше да се пита дали най-малката човешка същност не се състоеше от двама души, не от един. Защо трябваше да бъдат разделени сега? Може би, надяваше се тя, чичото наистина мислеше кое е най-добро за племенника му. Може би лекарите в столицата щяха да успеят да го излекуват. Може би щеше да се върне след няколко месеца.

Тя излезе от къщата и го погледна право в лицето. Бе виждала хора да умират, хора, покрусени от печал след загуба на близък, но не помнеше да е виждала лице, което да е така помръкнало от болка и съмнение. Хвана го под ръка. Ридаеше безутешно. Рида, докато двамата мъже влязоха през портата. Су Кий изтри сълзите му и попита дали може да ги изпрати до влака. Разбира се, каза единият мъж, а другият взе чантата.

През целия път не казаха нито дума. Су Кий бе хванала ръката на Тин Уин. Той трепереше. Походката му бе плаха и тромава. Едва пристъпваше напред, не вървеше, а по-скоро тътреше крака. Сякаш бе ослепял съвсем наскоро. Су Кий усещаше краката си все по-тежки с всяка стъпка. Изпадна в нещо като транс и възприемаше само фрагменти от онова, което се случваше около нея. Чу свистенето на локомотива, който вече чакаше на гарата. Видя бели облаци да се надигат от черен кратер. Пространството около нея се изпълни с едва пъплещи хора, които крещяха в ушите й. Изплака дете. Жена падна. По коловоза се затъркаляха домати. Пръстите на Тин Уин се изплъзнаха от нейните. Мъжете го отведоха. Изчезна зад вратата.

Последният образ бе замъглен от сълзи. Тин Уин седеше до отворен прозорец, закрил лице с ръцете си. Тя извика името му, но той не реагира. Локомотивът изсвири пронизително и потегли. Су Кий вървеше до прозореца. Влакът набра скорост. Свистенето се усили. Тя се затича. Препъна се. Блъсна се в някакъв мъж, прескочи кошница с плодове. После перонът свърши. Двете задни светлини горяха като тигрови очи в нощта. Бавно изчезнаха зад плавен завой. Когато Су Кий се обърна, перонът бе пуст.

20.

Ю Ба бе говорил без прекъсване часове наред. Остана с полуотворена уста. Очите му гледаха през мен. Беше неподвижен, само гърдите му се повдигаха и снишаваха. Чувах собственото си дишане и пчелите. Вкопчих се в облегалките на фотьойла. Иначе бях толкова напрегната само в самолет, и то когато попадне в турбуленция или се подготвя за кацане. Бавно се облегнах назад на меките възглавници.

Продължихме да мълчим и къщата постепенно се изпълни с обезпокоителни звуци. Дъските проскърцваха. Нещо изшумоля в краката ми. Под стрехите се чуваше гукане. Капак на прозорец тракаше от вятъра. В кухнята капеше вода. Въобразявах ли си, или наистина чувах как бие сърцето на Ю Ба?

Опитах се да си представя баща си. Самотата, в която е живял, всичко, от което е бил лишен, преди да срещне Ми Ми. Как се е чувствал при перспективата да загуби всичко, което тя му е помогнала да постигне. Усетих напиращи сълзи в очите си. Напрегнах сили да ги сдържа, но това само влоши нещата. Заплаках, сякаш самата аз току-що го бях изпратила до влака за Рангун. Ю Ба стана и дойде при мен. Сложи ръка на главата ми. Нищо не можеше да ме утеши. Може би за първи път истински плаках за баща си. Имаше дни след изчезването му, когато ужасно ми липсваше. Бях отчаяна, не виждах надежда. Предполагам, че дори съм плакала. Не помня със сигурност. Но за кого бяха онези сълзи? За него? За самата мен, защото бях загубила баща си? Или бяха сълзи на гняв и разочарование, защото моят баща бе изоставил семейството си?

Никога не ни беше разказвал за онези първи двадесет години и не ни бе дал възможност да потъгуваме с него или за него. Но нима бих пожелала да чуя това? Нима бях способна да проявя съчувствие? Дали децата искат да опознаят родителите си като самостоятелни личности? Можем ли да ги видим такива, каквито са били преди появата ни на бял свят?

Извадих кърпичка от раницата си и изтрих лицето си.

— Гладна ли си? — попита Ю Ба.

Поклатих глава.

— Жадна?

— Да, малко.

Той изчезна в кухнята и се върна с чаша студен чай. Имаше вкус на джинджифил и зелен лимон и ми помогна да се успокоя.

— Уморена ли си? Да те заведа ли обратно в хотела?

Бях изтощена, но не исках да оставам сама. Мисълта за онази стая ме ужасяваше. В съзнанието ми изглеждаше по-голяма и от празната столова, а леглото ми се струваше по-широко от моравата пред хотела. Представих си, че лежа в него, сама и изгубена.

— Искам да си почина малко. Имаш ли нещо против да… само за няколко минути…?

Ю Ба ме прекъсна.

— Не, разбира се, Джулия. Полегни на дивана. Ще ти донеса одеяло.

Не можех да се надигна от фотьойла, бях толкова слаба. Диванът се оказа по-удобен, отколкото изглеждаше. Сгуших се на възглавниците и в просъница усетих как Ю Ба ме зави с тънко одеяло. Почти веднага задрямах. Чувах пчелите. Монотонното им бръмчене ме приспиваше. Ю Ба премина през стаята. Лаеха кучета. Кукуригаше петел. Грухтяха прасета. От крайчеца на устните ми потече слюнка.

Когато се събудих, беше тъмно и тихо. Бяха ми нужни няколко мига да осъзная къде се намирам. Беше хладно. Ю Ба бе сложил второ, по-дебело одеяло върху мен и бе пъхнал възглавница под главата ми. На масата пред мен имаше чаша чай, чиния с банички и ваза със свежи жасминови цветове. Усетих мирис на кафе и канелени кифлички. Чух как старата дървена врата се затвори, обърнах се встрани и притиснах колене към гърдите си, придърпах одеялата под брадичката си и отново заспах.

21.

Когато отворих очи, беше светло. От чашата вода пред мен се издигаше гореща пара. До нея имаше пакетче нес кафе, бучка захар, сухо мляко и пресни банички. Слънчевите лъчи нахлуваха през единия от двата прозореца и от дивана виждах къс от небето. Беше по-тъмно и по-наситено синьо, отколкото в Ню Йорк. Утрото бе ведро и уханно и ми припомни летните уикенди в Хамптънс. Като малка всяка сутрин лежах будна в леглото си, заслушана в рева на морето през полуотворените прозорци, и се наслаждавах на уханието на хладния въздух в стаята, който въпреки утринния хлад предвещаваше горещ ден.

Станах и се протегнах. Удивително, нямаше и следа от болката в гърба, която усещах обикновено, след като съм спала на ново място. Явно се бях наспала добре на стария диван с изтъркана тапицерия. Отидох до единия прозорец. Около къщата растеше гъст плет от бугенвилии. Дворът бе идеално преметен. Между двете дървета старателно бяха подредени дърва за огрев, до тях — купчина подпалки. Куче с неясна порода скиташе наоколо, под прозореца се валяше прасе. Къде беше Ю Ба?

Влязох в кухнята. В единия ъгъл тлееше малък огън, над него висеше чайник. Димът се издигаше право нагоре и изчезваше през дупка в покрива. Очите ми все още пареха. До стената стоеше отворен шкаф с две бели емайлирани купи, чинии, чаши и почернели тенджери. На долния рафт имаше яйца, домати, голяма връзка лук, джинджифилов корен и зелени лимони.

— Джулия?

Гласът му долетя от съседната стая.

Ю Ба седеше на маса, отрупана с книги. Цялата стая бе пълна с тях. Приличаше на книгохранилище. Книгите изпълваха етажерки от пода до тавана. Лежаха на купчини върху дъските на пода и на един фотьойл. Големи купчини имаше и върху втората маса. Някои бяха тънки един пръст, други бяха с големината на речници. Имаше издания с меки корици, но преобладаваха книгите с твърда подвързия. Виждаха се и скъпи издания, подвързани с кожа. Ю Ба седеше приведен над разтворена книга, чиито пожълтели страници бяха надупчени като перфокарта. До нея бяха сложени пинсети с различна големина, ножици и бурканче с бяло лепило. Две газени лампи на масата осигуряваха допълнителна светлина. Ю Ба ме погледна над рамките на дебелите си очила.

— Върху какво работиш, Ю Ба?

— Просто запълвам времето си.

— С какво?

— С възстановяване на книги. Моето хоби, ако така предпочиташ.

Повдигна малко парченце хартия с дълги тънки пинсети, топна го за момент в лепилото и го сложи върху една от малките дупчици в книгата. С черен тънкописец съедини горните краища на буквата „o“. Опитах се да прочета текста, от който беше буквата.

Никога не ще престанем да пъте ест аме,

и в кр я на с оето пъте ест ие

ще се в рнем т м, откъ ето сме тр гнали,

и щ п знаем мясото за први пт.

Ю Ба ме погледна.

Никога не ще престанем да пътешестваме,

и в края на своето пътешествие

ще се върнем там, откъдето сме тръгнали,

и ще познаем мястото за първи път.

Рецитираше по памет.

— От стихосбирка на Елиът. Т. С. Елиът. Много ценя този поет. — Усмихна се доволен и ми показа първите страници на книгата. Целите бяха в малки листчета, прикрепени с лепило. — Не е като нова може би, но поне отново може да се чете.

Отместих поглед от него към книгата и обратно. Дали говореше сериозно? Този том съдържаше най-малко двеста страници, целите на дупки.

— Колко време ти отнема една такава книга?

— Напоследък няколко месеца. Преди бях по-бърз. Но очите ми вече не ми служат толкова добре и гърбът ми се обажда само след няколко часа работа. Друг път ръцете ми треперят. Старчески неволи, Джулия. — Прелисти останалите страници и въздъхна. — Точно тази книга е в ужасно състояние. Изглежда, дори червеите си падат по Елиът.

— Но със сигурност съществува по-ефективен начин за възстановяване на книги. Така никога няма да успееш.

— За жалост, не владея друг метод.

— Мога да ти изпратя нови издания от Ню Йорк на книгите, които представляват най-голяма ценност за теб — предложих аз.

— Не си прави труда. Прочетох повечето от тях, докато все още бяха по-запазени.

— Тогава защо ги възстановяваш?

Той се усмихна.

— Забавно е. И отвлича вниманието ми.

— От какво?

Той се замисли.

— Добър въпрос. Ще узнаеш отговора веднага щом ти разкажа докрай нашата история.

Няколко мига никой от нас не проговори и аз отново се огледах наоколо. Стоях тук, в дървена къща без електричество и течаща вода, заобиколена от хиляди книги.

— Откъде си се сдобил с тези книги?

— От англичаните. Още като момче обожавах книгите. Много британци изобщо не се завърнаха след войната, а след обявяването на независимостта намаляваха с всяка изминала година. Всички книги, които не можеха да вземат със себе си, оставяха на мен. — Стана, отиде до една етажерка, издърпа том с кожена подвързия и го прелисти. Страниците изглеждаха като перфорирани. — Както виждаш, повечето са имали същата съдба като томчето на Елиът. Климатът. Червеите и насекомите. — Ю Ба отиде до малък шкаф зад бюрото си. — Тези са завършените. — Посочи към двадесетина книги, взе една от тях и ми я подаде. Имаше здрава кожена подвързия. Отворих я. Дори заглавната страница бе цялата в малки листчета. „Душата на един народ“ пишеше отпред с едър шрифт. Лондон, 1902 г. — Ако искаш да узнаеш нещо повече за нашата страна, това е добро начало.

— Не е особено актуална — казах аз, леко подразнена.

— Душата на един народ не се променя за два дни — възрази той.

Ю Ба задърпа меката част на ушите си и се огледа, сякаш търсеше нещо. Взе няколко книги от една по-ниска лавица. Беше ги сложил един ред зад другите. Извади ключ от червена лакирана кутия на бюрото си и отключи някакво чекмедже.

— Точно както си мислех… както и да е, заключил съм я — каза той и извади друга книга. — Тази е с брайлово писмо. Су Кий ми я даде малко преди да умре. Това е първият том от една от любимите книги на Тин Уин. Забравила да я сложи в багажа му, когато заминал за Рангун. — Беше тежка. Няколко лепенки едва я придържаха. — Трябва да поседнеш. Ела с мен. Ще пийнем кафе и ще я разгледаш на спокойствие.

Преместихме се в хола. Ю Ба наля гореща вода от термос в една чаша и ми приготви нес кафе. Аз сложих книгата в скута си и я отворих. Страниците бяха надупчени, както и на останалите книги. Плъзнах показалец по една от тях, нехайно, сякаш проверявах дали чистачката ми е обърнала достатъчно внимание на прашна лавица. Книгата ме разстрои. Рязко я затворих и я оставих на масата. Сякаш в нея се криеха опасни вируси, с които можех да се заразя. Страхувах се от нея.

В далечината чух някаква песен. Няколко гласа, едва доловими, толкова нежни, че се страхувах да не изчезнат, едва докоснали ушите ми. Вълна, която попива в пясъка, преди да е достигнала краката ми.

Заслушах се в тишината, но не чух нищо, отново долових песента за миг и отново я загубих, затаих дъх и останах да седя неподвижна, докато още веднъж чух тоновете, този път по-ясно. Достатъчно, за да не ги загубя отново. Можеше да бъде само детски хор, който неуморно повтаря мелодична мантра.

— Това деца от манастира ли са? — попитах аз.

— Не и от манастира в града. Има друг манастир в планината и когато вятърът е подходящ, песента им стига до нас сутрин. Чуваш това, което са чували Тин Уин и Ми Ми. Преди петдесет години не са звучали по-различно.

Затворих очи и потръпнах. Детските гласове сякаш навлизаха през ушите в тялото ми и достигаха до кътче, където никоя дума, никоя мисъл не са достигали преди.

Откъде идваше тази магия? Не разбирах нито дума от песента. Тогава какво ми въздействаше толкова дълбоко? Как може човек да се трогне до сълзи от нещо, което не може нито да види, нито да разбере, нито да задържи, просто звук, който изчезва миг след като е възникнал?

Музиката, казваше баща ми, е единственото, което може да ни накара да вярваме в Бог или в някаква небесна сила.

Всяка вечер, преди да си легне той сядаше във всекидневната, затваряше очи и слушаше музика със слушалки. „Как иначе душата ми ще намери покой през нощта?“, обясняваше ми той.

Не си спомням дори един концерт или опера, на която да не е плакал. Сълзите течаха от лицето му като вода от езеро, която тихо, но обилно се разлива по бреговете. През цялото време се усмихваше. Нима някога го бях виждала по-щастлив?

Веднъж го попитах какво би взел със себе си на самотен остров, ако трябва да избира между музика и книги.

Музиката, разбира се, отговори той. Така и не разбрах защо. Сега имах смътна представа.

Искаше ми се монотонният напев на децата никога да не свършва. Трябваше да ме съпътства през целия ден. През целия ми живот.

Дали някога се бях чувствала толкова близка с баща си? Може би Ю Ба беше прав. Може би той беше някъде наблизо и трябваше само да се огледам, за да го видя.

1.

Бях попаднала на гореща следа. Чувах баща си да диша на метри пред мен, запъхтян от носенето на Ми Ми нагоре по склона. Тя беше по-тежка, той — по-възрастен. Сега носенето беше изтощително. Чух шепота му. Гласовете им. Още няколко крачки, и щях да ги задмина.

Исках да видя къщата, където баща ми бе прекарал детството и младостта си. Може би с Ми Ми се криеха там?

Още само няколко крачки.

Ю Ба се поколеба, когато го помолих да ме заведе там. Може би баща ми бе забранил?

— Сградите са в окаяно състояние. Ще ти бъде нужно доста въображение, за да откриеш следи от детството му — предупреди ме той.

— Няма значение.

— Су Кий почина много отдавна.

— Така и предполагах.

— Има нещо, за което трябва да се погрижа. Ще продължиш ли сама напред?

— Мисля, че да.

Показа ми пътя, каза, че ще купи нещо от града и ще ме настигне.

Запристъпвах по планинското било. Ю Ба ми бе описал мястото до най-малки подробности, както и калната пътека с дълбоки кратери и бразди. Стори ми се странно позната. Затворих очи и се опитах да си представя как баща ми върви по пътя. Бях смаяна от множеството различни звуци, които изведнъж започнах да различавам. Птици. Скакалци.

Цикади. Неприятно силно бръмчене на мухи, кучешки лай в далечината. Краката ми затъваха в браздите и дупките по пътеката. Препънах се, но не паднах. Ухаеше на евкалипт и жасмин. Задмина ме волска кола. Животните изглеждаха много измъчени. Ребрата им се брояха, а очите им сякаш щяха да изхвръкнат от усилие.

Отвъд превала видях къщата. Дали наистина исках да отида там? Забавих крачките си. Спрях се до портата, обезсърчена и изплашена, боях се да вляза в имота.

Портата висеше накриво, долната панта бе счупена. Страничните стълбове бяха обвити с треви. Дървената ограда се губеше сред храсталаците. Всяка втора или трета дъска липсваше. Тревата в двора бе сиво–кафява, изгоряла от слънцето. Главната сграда, жълта двуетажна вила в стил „Тюдор“, имаше огромен балкон на горния етаж, от който навярно се бе откривал изглед към града и планините. Подпорите, стрехите и рамките на прозорците бяха резбовани с множество орнаменти. Имаше зимна градина и няколко странични прозореца. Тънките греди на покрива бяха оголени на места, липсваха керемиди. Парапетът на балкона бе с наполовина изпочупени перила, фасадата бе избеляла от дъждовете. Много от прозорците бяха разбити.

Изоставените сгради ме натъжаваха, дори в Ню Йорк. Като дете винаги избягвах да минавам покрай тях — просто пресичах улицата. Наричах ги „къщите на духовете“. Бях убедена, че зад закованите им прозорци се спотайват призраци, които чакат мен. Осмелявах се да мина покрай тях само ако баща ми беше до мен, при това задължително вървях откъм страната на улицата.

Вилата имаше същия призрачен облик. Защо никой не се грижеше за нея? Тя бе съхранила част от някогашното си великолепие. Всеки би могъл да я поддържа без много усилия. Би могъл.

Как ли бе изглеждала тогава? Какво се таеше вътре? Призраци? Два неизживени живота?

Малко по-надолу се намираше колибата, която навярно бе приютила Су Кий и баща ми. Беше по-малка от хола ни в Ню Йорк. Не видях нито един прозорец имаше само празна рамка за врата. Кафявият, корозирал ламаринен покрив бе почти разяден от ръжда, глинените стени се рушаха. Забелязах огнището, купчината подпалки и дървената пейка. На нея седяха две млади жени с бебета в скута. Погледнаха ме и засияха в усмивка „толкова–се–радваме–да–те–видим“, която винаги ме вбесява. До бараката на слънце висяха четири лонджита. Две кученца бродеха из двора. Трето изви гръбнак и се изходи, после ми хвърли жален поглед.

Направих две дълбоки вдишвания и влязох през портата. Пред мен на моравата имаше дънер от отсечено дърво. Трябва да беше много стар, огромен бор. Дървото бе меко и проядено на места, но сърцевината все още бе достатъчно здрава, след толкова години. Качих се на него без усилие. Беше влажно и твърдо. Изгледът към долината бе закрит от няколко големи храста. Сега осъзнах защо толкова държах да видя това място и в същото време се страхувах. Тук беше ключът към разказа на Ю Ба. Откакто бях чула децата да пеят в манастира сутринта, историята вече не бе приказка. Тя звучеше в ушите ми, можех да я помириша, да я докосна с ръце. Седях на дървото, където баща ми напразно бе чакал майка си, моята баба. Където едва не бе умрял от глад. В този двор бе загубил зрението си. Живял бе в този странен град, където почти нищо не се бе променило от петдесет години насам. Той и Ми Ми. Ю Ба ме водеше към тях. Чувах шепота им. Гласовете им. Още само няколко крачки. А ако след миг застанеха пред мен? При тази мисъл ме обзе паника. Може би Ми Ми и баща ми живееха като отшелници в тази запусната вила? Може би вече ме бяха забелязали от някой прозорец? Дали щяха да се скрият от мен и да избягат? Или щяха да излязат от къщата и да ме посрещнат? Какво щях да им кажа? „Здравей, татко. Защо ни изостави? Как можа да не ми кажеш за Ми Ми? Липсваше ми.“

Как ли щеше да реагира? Дали щеше да ми се разсърди, че съм го търсила и съм го открила, след като очевидно е искал да изчезне безследно? Може би е трябвало да уважа желанието му и да си остана в Ню Йорк? Щеше ли да ме прегърне — въпреки всичко? Щях ли да видя онази светлина в очите му, светлината, която така ми липсваше? Измъчвах се от непредвидимостта на реакцията му. Защо се съмнявах, че ще се зарадва да ме види?

— Не се тревожи. Ми Ми и баща ти не живеят тук.

Беше Ю Ба. Не го бях видяла да идва.

— Ю Ба, изплаши ме.

— Извинявай. Не исках.

— Откъде разбра какво си мисля?

— Какво друго би могла да си помислиш?

— Да предположим, че Ми Ми и баща ми са в тази къща. Имам ли повод за безпокойство в такъв случай?

Той се усмихна и наклони глава. Погледът му излъчваше любов и предизвикателство. Исках да протегна ръка към него. Трябваше да ме измъкне от тази къща на духове, да ме отведе у дома. В безопасност.

— От какво се страхуваш?

— Не знам.

— Трябва да има причина за тревогата ти. Ти си негова дъщеря. Защо се съмняваш в любовта му?

— Той ни изостави.

— Едното изключва ли другото?

— Да! — заявих аз. Беше гласът на обвинителя.

— Защо? Любовта идва в толкова много различни образи, Джулия. Има толкова много различни лица, че въображението ни не е достатъчно да си ги представим. Най-важното е да я разпознаем, когато я срещнем.

— Защо е толкова трудно?

— Защото виждаме само това, което вече знаем. Проектираме нещата, на които сме способни самите ние, върху другия. После приемаме като любов главно онова, което съответства на образа, изграден от нас. Искаме да бъдем обичани така, както ние обичаме. Всичко друго ни смущава. Реагираме със съмнение и подозрителност. Погрешно тълкуваме знаците, не разбираме езика. Обвиняваме. Твърдим, че другият не ни обича. А може би той просто ни обича по уникален начин, непонятен за нас. Надявам се, че ще разбереш какво имам предвид, когато завърша разказа си.

Не разбирах. Но му се доверих.

— Купих плодове от пазара. Ако искаш, може да поседнем под авокадото и да продължим нашата приказка.

Забърза напред с пъргавата си походка към двете млади жени, които очевидно добре го познаваха. Засмяха се едновременно, погледнаха към мен, кимнаха и станаха. Ю Ба вдигна дървената пейка и я донесе под сянката на дървото, където чаках.

— Ако не греша, твоят дядо я е сковал. От тиково дърво. Ще бъде здрава поне сто години. Само веднъж се наложи да я поправим.

Той извади термос и две малки чаши от торбата си и наля чай.

Затворих очи. Баща ми бе на път за Рангун. Предчувствах, че му предстои тягостно пътуване.

2.

„Прави се на умрял. Не мърдай. Надявай се времето да отмине.“

„Не издавай нито звук. Отказвай храна и вода. Дишай едва–едва. Надявай се да не е реалност.“

Така Тин Уин измина пътя до Рангун. Седеше вцепенен във влака, не реагираше на нищо, сякаш бе в безсъзнание. Не отговаряше на въпросите, докато накрая мъжете се отказаха и го оставиха на мира. Разговорите и ритъмът на сърцата на спътниците му преминаваха покрай него незабелязано, почти както нощният пейзаж прелита покрай очите на зрящите пътници.

В тихата къща на чичо му беше по-лесно. Не бе нужно да сменя влакове или да избягва да отговаря на въпроси. Беше сам. Лежеше неподвижен в леглото, с разперени ръце и крака.

Да се прави на умрял. Невинаги успяваше.

На моменти заридаваше, разтърсваха го конвулсии, които продължаваха няколко минути, после постепенно изчезваха. Като вода, попиваща в пясъка.

— Моля те — почти прошепна той, сякаш говореше на някой в стаята — моля те, нека да не е истина. Моля те, нека се събудя.

Представи си, че лежи на сламената си рогозка в Калау и Су Кий спи до него. Остана да се поизлежава, когато тя стана. Чу съдовете да тракат в кухнята. Долови горчиво–сладкия мирис на прясна папая. Чу как Ми Ми, седнала до него, смуче резен манго. Рангун бе просто лош сън. Недоразумение. Далече, далече, като буреносни облаци, които се оттеглят в противоположна посока.

Почувства безмерното облекчение, което би му донесло това. Но всичко бе изгубено. Беше като дим, разнасян от вятъра.

Чу почукването на вратата. Когато Тин Уин не отговори, последва второ. Вратата се отвори и някой влезе. Момче, помисли си той. Позна по походката. Мъжете и жените вървяха различно. Мъжете бяха по-тромави, влизаха по-шумно и стъпваха на цяло стъпало, докато жените често вървяха на пръсти и пети и издаваха по-тихи звуци. Галеха пода с ходилата си. Навярно момчето беше по-малко, във всеки случай — по-ниско и по-леко от Тин Уин. Крачеше пъргаво. Остави таблата на масичката до леглото и от нея се разнесе аромат на ориз и зеленчуци. Наля чаша вода от каната. Трябвало да пие много вода, каза то. Все пак идвал от планината и не бил свикнал с жегата в столицата.

След няколко седмици щял да се аклиматизира. Можел да си почине колкото иска и да се обади, ако има нужда от нещо. Чичо му не бил в къщата, но щял да се прибере за вечеря.

Отново сам, Тин Уин се надигна в леглото и взе таблата. Изяде няколко лъжици. Кърито беше вкусно, но той нямаше апетит. Водата го ободри.

След няколко седмици ще се аклиматизира. Думите, казани за успокоение, му прозвучаха като проклятие. Не можеше да си представи да преживее дори ден без Ми Ми.

Чу нещо да бръмчи над главата му. Звукът бе изключително неприятен, без ритъм, потискащо монотонен. Не спираше дори за миг, не утихваше и не се засилваше. В същото време усещаше лек полъх отгоре. Едва сега забеляза колко е горещо. Лекият вятър не му носеше прохлада. Въздухът бе твърде горещ и пареше кожата му.

Стана, за да опознае обстановката. Затаи дъх и се заслуша. Две мравки пълзяха по стената пред него. Под леглото се спотайваше паяк, в чиято паяжина току-що се бе оплела муха. Чуваше я да се мята, чуваше заглъхващото й отчаяно бръмчене. Паякът се промъкваше към плячката си. Два гекона се бяха залепили за тавана и се редуваха да изплезват езици. Никой от тези шумове не беше особено вдъхновяващ. Той размаха ръце и направи крачка напред.

Столовете не издават звук и нямат мирис. Китката му се удари в дървен ръб и той издаде тих вик. Болката прониза ръката му чак до рамото. Той падна на колене и запълзя на четири крака.

И масите не издават звук и нямат мирис. Щеше да има ужасна синина на челото.

Като изследовател, описващ новооткрита земя, Тин Уин проучваше всяко кътче от стаята, за да не се нарани отново. Освен маса и стол имаше голям шкаф до стената и две малки, но високи масички с лампи върху тях. Над масата висеше картина. Двата високи, полуотворени прозореца стигаха почти до пода. Капаците бяха спуснати. Тин Уин потропа по пода. Старо тиково дърво. Не би могъл да сбърка меланхоличния му резонанс. Хрумна му да обиколи цялата къща, но вместо това си легна и реши да дочака завръщането на чичо си.

 

 

Събуди го ново почукване на вратата. Беше същото момче от обяд. Чичо му го очаквал за вечеря.

Тин Уин колебливо запристъпва надолу по стълбището, което се извиваше в широка дъга до първия етаж. Отекването на стъпките му разкри големината на помещението. Явно беше огромен атриум, който стигаше до покрива на къщата. Тин Уин чуваше стъпките на момчето до себе си. На последното стъпало то го хвана под ръка и го преведе през две просторни стаи до трапезарията.

Докато чакаше племенника си, Ю Сау си бе приготвил питие от газирана вода и лимонов сок и бе излязъл на верандата да огледа градината зад къщата. Голямо кафяво листо висеше от една от палмите. Явно някой от градинарите бе проявил немарливост, за която щеше да си плати. Ю Сау се запита дали не е време отново да уволни някого от прислугата. Нямаше по-сигурен начин да излекува другите от мързела им, поне за няколко месеца. Стъпи на тревата и се наведе да види дали е равно окосена. Няколко стръка забележимо стърчаха над другите. Побесня. Щеше да даде разпореждания за това утре.

Ю Сау бе един от малкото бирманци, постигнали нещо повече от скромно състояние по време на британското управление. Ако някой си направеше труда да пресметне приходите от бизнес начинанията му, имотите в чужбина и наличния капитал, щеше да установи, че е един от най-богатите хора в страната, без да се броят, разбира се, неколцината англичани и шепата други европейци, които живееха в друг свят, който имаше малко общо с останалата част от Бирма и затова не можеше да става дума за сравнение. Имението му на Халпин Роуд можеше да съперничи на най-разкошните вили на колониалните господари. Къща с повече от двадесет стаи, плувен басейн и тенис корт не беше нещо, което може да се види на всеки ъгъл, дори в белите квартали. Тъй като Ю Сау не играеше тенис, караше подчинените си да играят. Всяка сутрин, малко след изгрев–слънце, двама от петимата градинари удряха топката напред–назад в продължение на час, за да създават впечатлението, че самият собственик редовно използва корта. Съседите и посетителите го смятаха за спортен тип. Освен градинарите за Ю Сау работеха двама готвачи, двама шофьори, няколко чистачки, трима нощни пазачи, домашен прислужник, иконом и нещо като финансов координатор, който отговаряше за пазаруването.

Преди години имаше безброй предположения за източника на богатството му, но с нарастването на състоянието му слуховете постепенно затихваха. Има определен социален статус, който предпазва от необосновани догадки.

За миналото му в столицата се знаеше, само че като младеж в началото на века се движел в немските кръгове в Рангун. Говорел свободно езика и бързо се издигнал до управител на голяма оризова мелница, собственост на германец. По време на Първата световна война собственикът и голяма част от сънародниците му били принудени да напуснат британската колония. Прехвърлил бизнеса на Ю Сау при изричното условие, че ще възвърне собствеността си след края на войната. Говорело се, че двама други оризови магнати са последвали примера му и са продали предприятията си на Ю Сау на символичната цена от няколко рупии. Никой от тях вече не се бе появил в Рангун. Самият Ю Сау никога не отрони и дума за този щастлив обрат на съдбата.

През двадесетте години Ю Сау разшири бизнеса си. Хитро бе извлякъл полза от Голямата депресия в началото на тридесетте, последиците, от която бяха усетени дори в Югоизточна Азия. Купуваше оризища и фалирали мелници, а по-късно пое бизнеса на индийски оризов барон и придоби възможност да контролира пътя на ориза от семето до износа. Поддържаше добри взаимоотношения не само с индийските си конкуренти, а и с англичаните и китайското малцинство. Рано бе узнал, че връзките могат да навредят само на онзи, който ги няма. Както подобава на човек с неговия статус, правеше дарения на двата големи манастира в Рангун. Вече бе финансирал изграждането на три пагоди, наречени на негово име, и на входа на къщата му имаше внушителен будистки олтар.

Накратко, на петдесет години Ю Сау бе повече от доволен от себе си и съдбата си. Дори трагичната смърт на съпругата му преди две години не се отрази на светоусещането му. За него бездетният им брак не беше нищо повече от партньорство, оказало се неизгодно. Жена му бе дъщеря на транспортен магнат и Ю Сау бе очаквал значителни отстъпки от транспортните разходи. Нямаше откъде да знае, че влиятелният бизнесмен е на ръба на фалита. Бракът му бе почти неконсумиран.

Ю Сау не би казал, че съпругата му липсва особено. Повечето безпокояха обстоятелствата, при които бе намерила смъртта си. Астрологът бе настоял да се откаже от планирано бизнес пътуване до Калкута. В противен случай голямо нещастие щяло да сполети семейството му. Въпреки това Ю Сау бе заминал. Два дни по-късно открили жена му в леглото й. Върху чаршафите лежала кобра, свита на кълбо. Явно била пропълзяла през отворения прозорец на спалнята.

Оттогава Ю Сау не вземаше важни решения, без да се допита до астролози или гадатели. Само преди две седмици астрологът му бе предсказал лична и бизнес катастрофа — Ю Сау не разбираше напълно разликата, но не помоли човека да му обясни, — която можела да бъде избегната само ако помогне на страдащ роднина. Това предупреждение му бе коствало няколко безсънни нощи. Не се сещаше за никой роднина в беда. Всичките бяха бедни. Непрекъснато искаха пари, затова преди години бе прекъснал връзките си с тях. Но голямо страдание? Накрая смътно си спомни, че бе чул за тъжната участ на далечни роднини на жена си. Бащата бе починал. Синът не след дълго загубил зрението си и бил изоставен от майка си. Говореше се, че живее с някаква съседка, която се грижи и за неговата вила в Калау. Какъв по-добър начин да умилостиви звездите, от това да помогне на едно сляпо момче? Тактично бе попитал астролога дали дарение за манастира — впрочем, доста щедро — също би могло да предотврати предсказаната катастрофа. Нямаше да бъде толкова сложно. Не? Да построи още една пагода, може би? Или две? Звездите бяха непреклонни.

На следващия ден Ю Сау бе изпратил двама от най-доверените си помощници в Калау.

Дочул гласове в трапезарията, Ю Сау се върна в къщата. Видя Тин Уин и остана като поразен от гръм. Бе очаквал сакато, физически и умствено недоразвито момче, чието страдание буди съжаление. А този племенник бе як, привлекателен младеж, поне с две глави по-висок от чичо си и излъчваше забележителна увереност. Беше облечен с бяла риза и яркозелено лонджи. Не изглеждаше изпаднал в нужда. Ю Сау бе дълбоко разочарован.

— Скъпи ми племеннико, добре дошъл в Рангун. Истински се радвам, че най-сетне си тук.

Гласът на Ю Сау отблъсна Тин Уин от първата фраза. Не можеше да го разгадае. Не докосна никаква струна в него. Беше приятелски, не твърде силен или плътен, но в него липсваше нещо, което Тин Уин не можеше да назове точно. Напомняше му за бръмченето от тавана. Ритъмът на сърцето на чичо му бе още по-странен — лишен от емоции и монотонен като тиктакането на стенния часовник в коридора.

— Надявам се пътуването да не е било твърде изтощително — продължи Ю Сау.

— Не — тихо отвърна Тин Уин.

— Как са очите ти?

— Добре.

— Добре? Мислех, че си сляп.

Тин Уин долови озадачението в гласа му. Чувстваше, че моментът не е подходящ да се впуска в дискусия за слепотата и способността да виждаме.

— Вярно е. Исках само да кажа, че не ме болят.

— Добре. Уви, узнах за проблема ти едва наскоро чрез познат в Калау. Иначе, разбира се, щях да се опитам да ти помогна по-рано. Един мой добър приятел, доктор Стюарт Маккрей, е главен лекар в най-голямата болница в Рангун. Ръководи офталмологичното отделение. Уредих да те прегледа в близките няколко седмици.

— Трогнат съм от щедростта ти — каза Тин Уин. — Не знам как да ти се отблагодаря.

— Не се безпокой. Медицината напредва с големи крачки. Може би очила или операция ще ти помогнат — каза Ю Сау, чието настроение видимо се подобри. Хареса му смиреният тон на племенника му. Вече се усещаше подобаваща благодарност. — Искаш ли нещо за пиене?

— Само вода.

Ю Сау наля вода в една чаша, поколеба се как да я подаде на племенника си и шумно я постави на масата до тях. Тин Уин намери чашата с ръце и отпи глътка.

— Наредих на готвачката да приготви пилешка супа и риба с къри и ориз за теб. Надявам се да са по вкуса ти.

— Сигурно.

— Имаш ли нужда от помощ, за да се храниш?

— Не, благодаря.

Ю Сау плесна с ръце и извика някакво име. Момчето се върна и отведе Тин Уин до стола му. Той седна и докосна предметите пред себе си на масата — плоска чиния с дълбока купа, до нея салфетка, лъжица, вилица и нож. В манастира Ю Мей веднъж бе сложил такива прибори в ръката му и бе обяснил, че англичаните се хранят с тях, а не с пръсти. След като опита кърито с лъжица, Тин Уин с удивление откри колко лесно се използва.

Ю Сау изпита облекчение, когато видя, че Тин Уин може да си служи с прибори и слепотата не му пречи да се храни прилично. Дори супата не му създаваше затруднения. Той се опасяваше, че някой ще трябва да храни племенника му всеки ден, че може да му текат лиги или да разсипва храна по масата.

Никой от двамата не проговори. Тин Уин си мислеше за Ми Ми. Питаше се как би описала чичо му. Дали имаше къси, дебели пръсти? Дали беше пълен, с двойна гуша като търговеца на захарна тръстика в Калау, чието сърце биеше монотонно като това на чичо му? Дали очите му блестяха? Или бяха безизразни като туптенето в гърдите му? Кой щеше да помогне на Тин Уин да разгадае този нов свят, в който бе влязъл? Лекарите? Какво щеше да стори приятелят на чичо му с него? И дали щяха да му позволят да се върне в Калау, когато разберат, че нищо не може да се направи? С малко късмет, можеше да се върне при Ми Ми до края на следващата седмица.

А ако лекарите успееха да възстановят зрението му? Досега не му бе хрумвало, че е възможно. Нито през изминалите години, нито след пристигането си в Рангун. За какво му беше? Вече имаше всичко, от което се нуждае.

Тин Уин се опита да си представи последиците от една успешна операция. Очи, които виждат. Ясни очертания. Лица. Дали щеше да загуби способността си да чува? Представи си, че гледа Ми Ми. Лежеше гола пред него. Стройното й тяло, малките й, стегнати гърди. Видя плоския й корем и косъмчетата под него. Нежните й бедра, гениталиите й. Странно, но образът не го развълнува. Не можеше да има нищо по-прекрасно от това да гали кожата й с език, да докосва гърдите й с устни и да чува как сърцето й танцува все по-лудо.

Гласът на чичо му прекъсна потока от мисли и образи.

— Доста неща ще трябва да свърша през следващите дни и ще прекарвам малко време с теб — каза Ю Сау, когато се нахрани. — Едно от момчетата, Хла Тау, ще бъде на твое разположение постоянно. Той може да те разведе из градината и дори из града, ако желаеш. Кажи му от какво имаш нужда. Ако мога да го уредя, ще вечеряме заедно през уикенда. Часът при доктор Маккрей е за вторник.

Ю Сау се поколеба. Беше ли казал астрологът колко време трябва да прекара със страдащия роднина? Не си спомняше нищо такова. За всеки случай щеше да му се обади отново утре следобед.

— Благодаря, Ю Сау — отвърна Тин Уин. — Не заслужавам щедростта ти.

Ю Сау стана. Преливаше от задоволство. Племенникът му знаеше мястото си. Мисълта, че той, Ю Сау, може да върне зрението му, го изпълваше с безкрайна радост. Такова благодеяние, такава безкористна щедрост не можеше да остане невъзнаградена. В това бе сигурен.

3.

Тин Уин лежеше буден нощем и спеше през деня. Имаше разстройство. Тоалетната му се струваше все по-далече и прекарваше часове на плочките до тоалетната чиния от страх, че може да не успее да стигне дотам.

Странни шумове го дразнеха или плашеха, накъдето и да се обърне. Нещо тракаше и бълбукаше зад стените и под пода в банята. Паякът под леглото бе ненаситен. Предсмъртната агония на мухите, чупенето на крака, смученето и дъвченето на паяка, всичко това го отвращаваше. Една сутрин чу змия да се плъзга по пода на стаята му. Пулсирането на сърцето я издаде. Чу я да се приближава. Пропълзя в леглото му. По краката му. Усети влажното й студено тяло през тънкия чаршаф. Изсъска до главата му. Сякаш искаше да му разкаже някаква история. След няколко часа изчезна през полуотворения прозорец. Геконите на стената му се присмиваха. Неведнъж закриваше уши и надаваше вик за помощ.

Хла Тау смяташе, че причината е непривичната храна и жегата. Тин Уин знаеше, че не е това. Седеше върху пъна. Чакаше. „Скоро“, бе казала тя.

Пое си дълбоко дъх и го задържа. Започна да брои секундите. Четиридесет. Шестдесет. Натискът върху гърдите му нарастваше. Деветдесет. Сто и двадесет. Започна да му се завива свят. Тялото му крещеше за кислород. Тин Уин не се предаде. Чу сърцето си да прескача. Знаеше, че има силата да го накара да спре.

Смъртта се появи в далечината. Идваше все по-близо и по-близо, накрая застана пред него.

— Ти ме призова.

Тин Уин бе обзет от страх. Не от близостта на смъртта. Не и от гласа й. Страхуваше се от себе си. Бе призовал смъртта, но не искаше да умре. Не сега. Не тук. Вече не беше малкото момче, което се бе погребало от страх, което нямаше друго желание, освен просто да изчезне, да се изпари. Той искаше да живее. Искаше да бъде с Ми Ми. Искаше отново да я почувства, дъха й върху кожата си, устните й до ухото си.

Песента на сърцето й.

Вдиша дълбоко.

Щеше да открие какво иска чичо му от него. Щеше да изпълни желанието му и да се върне в Калау възможно най-скоро.

 

 

Четири дни по-късно Тин Уин стоеше на прага на вратата за верандата и слушаше съсредоточено. Валеше. Не порой, а спокоен, кротък ромон. Тин Уин обичаше дъжда. Виждаше в него съюзник. Чуваше шепота на Ми Ми, изпълнен с нежност. Той придаваше форма на градината и къщата, повдигаше воала от имението на чичо му. Рисуваше картини. Дъждовните капки издаваха различен звук във всяко кътче от двора. Барабаняха по ламаринения покрив на кухнята. Плискаха по плочките на верандата, чиито размери вече можеше да определи с точност благодарение на дъжда. Тупаха меко върху тревата. Тин Уин усещаше пътеката между цветните лехи, храстите, моравата. Песъчливата земя поглъщаше водата почти без звук. Чуваше как облива огромните палмови листа, а после се стича по стъблата, изпълва чашките на цветята и откъсва цветове от дърветата. Забеляза, че дворът не е равен, че водата се стича едва доловимо към улицата. Имаше чувството, че е отишъл до прозореца на стаята си, отворил го е и вижда имението за първи път.

Заваля по-силно. По покрива заудряха тежки капки и Тин Уин излезе на верандата. Водата бе много по-топла, отколкото в Калау. Той разпери ръце. Капките бяха огромни. Масажираха кожата му. Усещаше Ми Ми на гърба си. Искаше да й покаже градината. Направи няколко крачки и побягна, прекоси верандата и тревната площ, заобиколи палмата, премина през тенис корта, прескочи два малки храста и профуча в широк полукръг около плета, който ограждаше имота, а после обратно до верандата. Още веднъж. Тичането го караше да се чувства свободен. Отприщваше енергии, които през последните дни бяха стояли заключени.

Дъждът го избави от тревогите и с всяка капка се чувстваше все по-жив. Ми Ми беше с него. Тя бе отворила очите му за живота и никога нямаше да го изостави. Знаеше, че го чака. Единственото, което ги делеше, бе собственият му страх и самосъжаление. Ю Мей му бе казал: „Страхът ни прави слепи и глухи. Гневът ни прави слепи и глухи. Също и завистта и подозрението. Има само една сила, която е по-могъща от страха“.

Тин Уин побягна към верандата. Задъхан, изпълнен с радост.

— Тин Уин!

Гласът на чичо му. Защо си бе дошъл толкова рано от офиса?

— Доктор Маккрей се обади. Настъпили са промени в графика му. Трябва да отидем днес. Сега. — Ю Сау мълчаливо се вгледа в племенника си. — Видях те да тичаш. Наистина ли си сляп?

Толкова близо бе до истината и в същото време толкова далеч.

 

 

Прегледът трая само няколко минути. Медицинска сестра държеше главата му. Лекар с мощни ръце дърпаше кожата около очите му. Стюарт Маккрей седеше наведен напред, точно пред него. Дъхът му миришеше на тютюн.

Маккрей не каза нито дума по време на прегледа. Тин Уин се съсредоточи върху ритъма на сърцето му и се запита дали ще разкрие момента, в който поставя диагнозата. Беше неизменен. Не неприятен, просто странен. Звучеше равномерно, вдъхваше доверие. Както и гласът му. Маккрей говореше с кратки изречения, които започваха и свършваха внезапно, без да повишава или понижава тон. Гласът му просто бе лишен от емоции.

Диагнозата бе ясна и недвусмислена. (Тин Уин бе сляп, за облекчение на Ю Сау.) Катаракта. Доста необичайно за неговата възраст. Вероятно генетична аномалия. Лечима с операция. Утре, ако желаят.

 

 

Инжекциите бяха най-лошата част. Бодяха го с дълги, дебели игли над и под очите и близо до ушите. Хладният метал проникваше все по-дълбоко в плътта му. Сякаш го пронизваха шишове. После отстраниха лещите. Тин Уин усети разрезите, но никаква болка. Поискаха игла и конец и отново зашиха кожата му. Като парче плат. През следващите дни носеше превръзка около главата.

Сега лекарите и сестрите бърбореха за ножици и пинсети и си даваха инструкции, неразбираеми за него. Щели да възстановят зрението му, казаха те. Щял да се чувства като новороден. Така твърдяха.

Щели да отстранят превръзките и да види светлина, жива и ярка светлина. Щял да различава очертания и форми, а след няколко дни, когато очилата му са готови, щял отново да вижда. По-ясно от когато и да било в живота си.

Тин Уин не бе сигурен дали да им вярва. Не защото им нямаше доверие или подозираше, че могат да го подведат. Вярваха в това, което говорят, но то сякаш се отнасяше за някого другиго.

— Какво е по-ценно от очите ни? — бе попитал Стюарт Маккрей преди операцията и веднага си бе отговорил сам. — Нищо. Човек вярва само на очите си.

Държаха се така, сякаш го освобождават от затвор. Сякаш са единствената истина. Тин Уин се запита дали някой от тях някога е чувал песента на едно сърце? Дали биха я познали? Какво можеше да им разкрие един дъжд? Че имат нужда от чадъри?

Сестрите го молеха да бъде търпелив.

Тин Уин искаше да им каже, че не се вълнува. Че не кара никого да бърза. Ако бе нетърпелив за нещо, то бе отново да бъде с младата жена, която пълзи на четири крака. Тя знаеше, че човек вижда не само с очите си и че разстоянията не се измерват само с крачки. Дали тези хора щяха да разберат това? Реши, че е най-добре да не казва нищо.

— Ето.

Маккрей развърза превръзката. Започна да я навива на ръката си и при всяко движение напрежението в стаята растеше. Дори сърцето на Маккрей започна да бие малко по-бързо от обикновено.

Тин Уин отвори очи. Връхлетя го със силата на удар. Светлина. Искряща, ослепителна светлина. Не мъждива, не млечна, а бяла и ярка. Истински ярка.

Светлината изгаряше очите му и той почувства пронизваща болка в главата. Стисна клепачи. Отново потъна в мрак.

— Виждаш ли ме? — извика чичо му. — Виждаш ли ме?

Не, не го виждаше. И не изпитваше нужда. Ритъмът на сърцето му бе достатъчен. Звучеше като че ли Ю Сау сам си ръкопляска. Тин Уин си представи самодоволното му изражение.

— Виждаш ли ме? — повтори Ю Сау.

Тин Уин примигна. Сякаш това щеше да филтрира болката от светлината.

Сякаш имаше връщане назад.

4.

Очилата веднага паснаха. На носа му, зад ушите.

Трябваше да отвори очи. Сякаш беше толкова просто. След осем години.

Тин Уин искаше да изчака.

Умоляваха го да отвори очи. Тин Уин искаше да изчака, докато Ми Ми седне пред него. Искаше тя и само тя да бъде първото, което види.

„Отвори очи.“ Гласовете бяха нетърпеливи.

Трябваше да ги отвори. Напрегна сили и леко отвори очи. Малък процеп, нищо повече. Надникна изпод клепачите като от скривалище.

Воалът се бе вдигнал. Светкавично.

Млечнобялата мъгла бе изчезнала.

Всичко, което виждаше, бе ясно очертано. Пронизващата болка достигна от очните му ябълки, през веждите, чак до тила. Доктор Маккрей и Ю Сау стояха пред него. Гледаха го втренчено, с гордост и тревога. Сякаш бяха сътворили света отново, само за него.

Лицето на чичо му. Да, виждаше го.

Очите му отново се затвориха. Туп–туп. Хлопваха врати. Чувстваше се по-сигурен в мрака.

Не, не болеше. Не, не беше замаян. Не, не искаше да си полегне. Просто бе твърде много. Твърде много светлина. Твърде много погледи, вперени в него. Твърде много очаквания. Твърде много цветове. Те го изнервяха. Млечнобелите зъби на Ю Сау, потъмнели по края. Сребристият блясък на хромираната лампа на бюрото на доктора. Червеникавите му коси и вежди. Тъмночервените устни на сестрите. Тин Уин бе живял в черно–бял свят. Цветовете не издават звуци. Не бълбукат, не чуруликат, не квакат. Спомените му за тях бяха избледнели с годините, като символи, написани на хартия.

„Моля те, отвори очи.“ Тин Уин поклати глава. Клепачите му не помръднаха.

— Нещо не е наред с него — каза Ю Сау на доктора.

— Не мисля. От шока е. Ще свикне — отвърна Маккрей.

Без да знаят, и двамата се оказаха прави.

 

 

Тин Уин седеше върху зида от червени тухли на брега на река Рангун. Пред него се простираше пристанището.

„Отвори очи.“ Трябваше да си го напомня. Бяха изминали десет дни, откакто светът отново бе добил форма и цвят. Десет дни светлина. Десет дни, изпълнени с образи. Съвършено ясни. Многоцветни. Не бе свикнал с тях.

Огледа се наоколо. Надолу по течението имаше стоманени дървета без листа, които тракаха напред–назад върху релси. Куките им изчезваха в трюмовете на товарните кораби и изваждаха десетки вързани чували. Вчера бяха натоварили слон на борда. Вдигнаха го с въжета върху червено платнище. Слонът размахваше крака във въздуха, безпомощен като бръмбар по гръб. Пред складовете имаше купища касетки и сандъци, надписани с черна боя. „Калкута“. „Коломбо“. „Ливърпул“. „Марсилия“. „Порт Саид“. „Ню Йорк“.

През пристанището преминаваха стотици лодки. Някои бяха с платна, други — моторизирани. В много от лодките седеше самотен гребец. Виждаха се кораби, претъпкани с пътници, кошове и велосипеди. Нагоре по течението се клатушкаха лодки за живеене, обитавани от цели родове. Между мачтите висеше пране. По палубата тичаха деца. Старец подремваше в хамак.

Тин Уин се загледа в чайките, които се носеха из въздуха, без да размахват крила. Никога не бе виждал толкова грациозни птици. Беше влажно и горещо въпреки лекия бриз, който полъхваше над водата.

Той затвори очи. Чу шума на корабен мотор. Чу дървоядите в стената на склада до него. Затихващите движения на рибите в коша до краката му. Плискането на вълните в корпусите. По звука можеше да познае дали една лодка е направена от метал или от дърво. Дори различаваше видовете дървен материал. Звуците изградиха много по-ясен портрет на пристанището от всичко, възприето с очите. Очите улавяха образи, поток от образи. Всяка секунда, всяко движение на зениците разкриваше нови. Тин Уин ги виждаше, без да задържа вниманието си върху тях. Беше само един любопитен наблюдател.

За по няколко секунди очите му се съсредоточаваха върху определен предмет, корабно платно, котва, катер или цвят в градината на чичо му. Докосваше го с очи, добиваше представа за него, за всяка извивка, всеки ръб, всяка сянка, сякаш можеше да го раздроби и отново да го събере, за да надникне под повърхността, зад фасадата. Да му вдъхне живот. Не се получаваше. Когато видеше нещо — птица, човек, рибарска лодка, — предметът нито ставаше по-истински, нито се приближаваше. Образите пред него се движеха, но въпреки това си оставаха само образи. Тин Уин чувстваше странна дистанция между себе си и всичко, което виждаше. Очилата не можеха да заместят очите на Ми Ми. През нейните очи бе виждал нещо повече от образи.

Слезе от стената и закрачи покрай пристанището. Как можеше да бъде такъв неблагодарник? Какво бе очаквал? Очите наистина бяха нещо полезно в ежедневието. Придвижваше се по-лесно, не се тревожеше, че ще се блъсне в стол или стена или че ще се препъне в спящо куче или корен на дърво. Те бяха инструмент, който скоро щеше да се научи да използва. Щяха да направят живота му по-безопасен, по-прост и по-удобен.

Може би дистанцията бе цената, която трябваше да плати. Спомни си за Ю Мей. „Истинската същност на нещата е невидима за очите“, беше го предупредил той. „Трябва да се научим да опознаваме истинската същност на нещата. Очите са по-скоро пречка, отколкото помощник в това отношение. Те ни разсейват. Склонни сме да се поддаваме на заблуди.“ Тин Уин помнеше всяка дума.

Тръгна покрай река Рангун, покрай корабите и крановете. Около него мъже пренасяха чували от кея до складовете. Вървяха приведени под товара си. Бяха вързали лонджитата си над коленете. Клепачите им се слепваха от пот. Тъмните им крака бяха тънки като клечки, мускулите им се напрягаха при всяка крачка под тежестта. Хамали на работа. Едва когато затвори очи, Тин Уин бе разтърсен от сцената. Стенеха тихо, но жално. Стомасите им къркореха от глад. Дробовете им едва поемаха въздух. Сърцата им туптяха в изнемога. В много от тях долови признаците на неизбежния край.

Бе запазил способността си да чува. Веднага щом потъне в мрак, нищо не убягваше от ушите му. Искаше му се да вярва, че зрението е още едно сетиво, с което се е сдобил. Нямаше да загуби нищо, стига да помни предупреждението на Ю Мей.

Тин Уин продължи надолу по течението, после сви в една уличка. Въздухът бе неподвижен, трудно се дишаше. Никакъв полъх не идваше от пристанището, за разлика от широките улици, по които се разхождаха европейците. Повечето къщи, сгушени една до друга, бяха дървени, с широко отворени прозорци. Имаше чувството, че е слязъл в мазето на града. Беше мръсно, тясно и шумно. Вонеше на пот и урина. В канавките имаше гниещи плодове, остатъци от храна и хартийки. Навсякъде се виждаха хора, насядали на табуретки и пейки, които едва се побираха на тесния тротоар. Много от тях бяха на бордюра. Малките магазини бяха натъпкани до тавана със стока: топове плат, чай, подправки, зеленчуци, тестени изделия и най-вече ориз. Тин Уин не бе предполагал, че съществуват толкова много видове, всеки със свои характерни особености. Минувачите се смееха и бърбореха на език, който той не разбираше. Много хора го зяпаха, сякаш е някакъв натрапник. Явно не бе добре дошъл тук.

Тин Уин се чудеше дали да се обърне и да си тръгне. Затвори очи. Нямаше нищо заплашително в звуците, които чуваше. В кухните цвърчеше мазнина. Жени месеха тесто или кълцаха месо и зеленчуци. Деца се смееха и пищяха на горните етажи. Гласовете от улицата не бяха враждебни.

Нито ритъмът на сърцата.

Той продължи напред, възприемайки звуците, ароматите, гледките, поставяйки всичко на мястото му. Сякаш можеше да опакова всички впечатления и да ги отнесе със себе си, за да ги сподели с Ми Ми. Тя не биваше да пропуска нищо.

След няколко преки премина от китайския в индийския квартал. Хората бяха по-високи, кожата им бе по-тъмна. Но въздухът не беше по-свеж и улиците бяха също тъй многолюдни. Още едно помещение в мазето. Миризмите от кухните бяха по-познати. Къри. Джинджифил. Лимонова трева. Червен пипер. Хората, с които се разминаваше, не му обръщаха никакво внимание. Тин Уин забеляза, че не може да определи по ритъма на сърцата дали върви по китайска или индийска улица, дали е сред англичани, или сред бирманци. Сърцата на отделните хора звучаха различно, издаваха старост или младост, радост, тъга, страх или кураж, но расата и националността нямаха значение.

Шофьорът го чакаше, както се бяха разбрали, до пагодата Сюл. Минаха покрай езерата, в които се виждаха отраженията на облаците преди здрачаване, обагрени в бледорозово.

У дома Ю Сау го чакаше. Чичото и племенникът вечеряха заедно всяка вечер след операцията. Първия път Тин Уин се чувстваше толкова неловко, че не докосна нито ориза, нито кърито. Извини се, търсейки оправдание в жегата. Ю Сау не забеляза липсата на апетит. Поиска да узнае какво е правил в този първи ден с неговия дар. „Какво видя? Къде ходи?“

Въпросите смущаваха Тин Уин. Не искаше да споделя преживяванията си. Не и с Ю Сау. Пазеше ги за Ми Ми. В същото време не искаше да изглежда нелюбезен или неблагодарен. Опита се да опише впечатленията си възможно най-сбито. На петата вечер забеляза, че чичо му не реагира по никакъв начин, когато повтори разказа си от предишния ден. Ю Сау не го слушаше. Или не го интересуваше. Може би и двете. Това улесняваше нещата. Едни и същи въпроси, едни и същи отговори. Така се получаваше разговор, който чичо му неизменно прекъсваше по средата на изречението точно след двадесет минути. Докато хапваше последния си залък, Ю Сау ставаше и обясняваше, че има още работа. Пожелаваше на Тин Уин лека нощ и приятна сутрин и изчезваше.

Но днес всичко беше различно. Ю Сау стоеше в коридора и посрещаше гост. Покланяха се и разговаряха на непознат език. Когато чичо му го видя да идва, махна с ръка и му даде знак да влезе в кабинета. Тин Уин седна на крайчеца на кожения фотьойл. В стаята бе тъмно. Покрай стените имаше лавици с книги, стигащи до тавана. Върху бюрото имаше вентилатор, който раздвижваше горещия въздух. Ю Сау дойде след няколко минути. Седна зад бюрото и погледна Тин Уин.

— Посещавал си манастирското училище в Калау, нали?

— Да.

— Можеш ли да броиш?

— Да.

— А да четеш?

— Да. Брайл. Четях…

— А да пишеш?

— Преди да ослепея, можех.

— Бързо ще си спомниш. Искам да ходиш на училище в Рангун.

Тин Уин се бе надявал да получи билет за влака за Калау. Може би не утре, но в близките дни. Тази перспектива му бе дала сили да преживее последните няколко дни и да опознае града. А сега трябваше да ходи на училище. В Рангун. Прехапа устни, за да сдържи напиращия вик. Знаеше, че думите на Ю Сау не са просто предложение. Ю Сау не отправяше предложения. Той просто съобщаваше какво трябва да стане. Уважението на Тин Уин към по-възрастния роднина не му позволяваше да стори друго, освен да прояви смирение и благодарност. Само един човек в тази къща задаваше въпроси.

— Не заслужавам щедростта ти, чичо.

— Всъщност нищо особено. Познавам директора на гимназия „Сейнт Пол“. Ще го посетиш утре рано сутринта. Шофьорът ще те откара. По-голям си от другите ученици, но той се съгласи да те изпита. Сигурен съм, че може да ни помогне. — Ю Сау стана. — Сега трябва да се погрижа за госта си. Утре вечер ще ми разкажеш за „Сейнт Пол“.

Влезе в приемната, където го чакаше японският консул. За миг се запита дали благодарността на Тин Уин е искрена. Беше направил лека гримаса, когато бе чул за плана. Защо? Нима имаше значение? Астрологът не му бе оставил избор. Щедро дарение за болницата в Рангун нямало да помогне. Трябвало да бъде благодеяние за роднина, и то за дълго време. Да вземе момчето под крилото си. Освен това нали съветите на астролога и щедростта на Ю Сау вече бяха дали плод? Нали само два дни след операцията той бе подписал жадувания договор за доставка на ориз на правителството? Скоро всички британски служби в столицата щяха да ядат от неговия ориз. Дори в преговорите за закупуване на памучни ниви край бреговете на Иравади бе постигнат обещаващ напредък след пристигането на Тин Уин.

„Може би съм довел талисман в къщата, който носи късмет“, помисли си Ю Сау. Момчето трябваше да остане в Рангун поне следващите две години. Може би щеше да намери начин да го използва в процъфтяващия си бизнес. Може би от него щеше да излезе ценен помощник? Нямаше да е бреме за домакинството му. И при това разказваше толкова интересни и забавни истории на вечеря.

5.

Скъпа моя Ми Ми,

Чу ли птиците тази сутрин? По-шумни ли бяха, или по-тихи? Различно ли пееха? Имаха ли някакви послания? Снощи се разходих из градината и им прошепнах колко много те обичам и те обещаха да предават думите ми от храст на храст, от дърво на дърво, през цялата нощ, отвъд делтата и нагоре по Ситанг, в планината, чак до Калау. Казаха, че ще кацнат на дърветата пред къщата ти и ще ти кажат за моята любов и моя копнеж. Няма нищо, което да желая така силно, както ти да си добре. Често си те представям, заета с ежедневната си работа. Виждам те да седиш на пазара, да минаваш през Калау на гърба на някой от братята си или да приготвяш вечеря в кухнята у дома. Чувам смеха ти и ритъма на сърцето ти, най-прекрасния звук, който съм чувал. Виждам те да страдаш, но не и да губиш надежда. Виждам те тъжна, но не неспособна да изпиташ радост и щастие. Дано не се самозаблуждавам. Нещо в мен ми подсказва, че се чувстваш също като мен.

Не се сърди, но трябва да спра засега. Хла Тау чака. Той отнася писмата ми до пощата всяка сутрин. Не искам да мине нито ден, без да получиш вест от мен. Моля те, предай много поздрави на Су Кий, на родителите и братята си. Често мисля за тях. Прегръщам те и те целувам.

Този, който те обича повече от всичко на света:

Тин Уин

Скъпа моя Ми Ми,

Когато погледна към нощното небе над Рангун, виждам хиляди звезди и мисълта, че има нещо, което можем да споделяме всяка вечер, ми носи утеха. Виждаме едни и същи звезди. Представям си, че всяка наша целувка се е превърнала в звезда. Сега те ни гледат от високо. Осветяват пътя ми през мрака. Ти си най-ярката от всички планети, моето слънце…

Ю Сау престана да чете. Поклати глава, остави писмото и взе нова пачка от купчината пликове пред себе си.

Скъпа моя Ми Ми,

Защо времето застива, когато не си с мен? Дните са безкрайни. Дори нощите заговорничат против мен. Не мога да спя. Лежа буден и броя часовете. Струва ми се, че постепенно губя изкуството да чувам. Сега, когато отново виждам, ушите ми губят острия си слух.

Да виждам, вместо да чувам? Ужасяваща мисъл. Това е неравностойна замяна. Вярвам на ушите си повече, отколкото на очите. Дори сега очите ми са нещо чуждо за мен. Може би съм разочарован от тях. Никога не съм виждал света толкова ясно и живо, толкова прекрасно и пълно, както през твоите очи. За моите очи половин луна е просто половин луна, не пъпеш, от който някой е отхапал половината. За моите очи един камък е просто камък, а не омагьосана риба, и в небето няма биволи, сърца и цветя. Само облаци.

Но не искам да се оплаквам. Ю Сау е добър с мен. Залягам над уроците и вярвам, че отново ще бъда с теб, когато свърши учебната година.

Не забравяй да предадеш много поздрави на добрата Су Кий. Целувам те и те прегръщам.

Вечно твой, Тин Уин

Скъпа моя Ми Ми,

Изминаха седем месеца, откакто Ю Сау ме изпрати в това училище. Вчера за трети път преминах в по-горен клас. Казват, че вече съм стигнал дотам, където трябва да бъда на моята възраст. Никой не разбира как едно сляпо момче в манастирско училище в Калау е научило толкова много. Те не познават Ю Мей…

Скъпа моя Ми Ми,

Прости ми, че през последните седмици писмата ми звучат толкова меланхолично. Не искам да ти предавам своята тъга. Моля те, не се безпокой за мен. Понякога ми е трудно, защото не знам колко време още трябва да бъда силен, докато най-сетне те видя отново. Но когато мисля за теб, не изпитвам тъга или страх, а безгранична благодарност. Ти ми откри света и стана част от мен. Виждам света през твоите очи. Те ми помогнаха да превъзмогна страха си. С твоя помощ се научих да заставам лице в лице с него. Моите призраци вече не ме плашат. Смаляваха се всеки път, когато ме докоснеш, всеки час, когато се радвах на привилегията да усещам тялото ти до гърба си, гърдите ти до кожата си, дъха ти до врата си. Победени. Укротени. Осмелявам се да ги погледна в очите. Ти ме освободи. Твой съм.

С обич и благодарност,

Тин Уин

Ю Сау отново сгъна листите. Беше прочел достатъчно. Къде свършва любовта и започва лудостта, запита се той, докато ги прибираше обратно в пликовете. Дали изобщо имаше разлика?

Защо Тин Уин продължаваше да пише за благодарността и възхищението, които изпитва към тази жена? Дори след дълъг размисъл Ю Сау не се сети дори за един човек, на когото да се възхищава особено. Разбира се, уважаваше оризовите барони. Особено по-успелите от него. Изпитваше уважение и към много англичани, макар и напоследък да не бе чак толкова голямо. А благодарност? Не познаваше никого, на когото да дължи благодарност. Някога беше благодарен на жена си, когато успяваше да държи езика си зад зъбите достатъчно дълго, за да го остави да вечеря на спокойствие.

Погледна купчината писма, които стояха на бюрото пред него. Племенникът му бе писал на тази Ми Ми в Калау всеки ден през последната година. Цяла година! Всеки ден! Без изключение. И то въпреки факта, че не бе получил нито едно писмо в отговор. Ю Сау впери поглед в писмата. Радваше се, че в тези трудни времена се намират домашни прислужници, на които човек може да разчита. Всяка вечер добрият Хла Тау му даваше писмото, което уж бе отнесъл в пощата. Разбира се, сортираше и всички писма, които пристигаха от Ми Ми всеки ден със следобедната поща. Не получават никаква вест един от друг и все пак не пропускат да си пишат. Ю Сау не можеше да не се засмее на тази лудост. Смя се дълго, докато се закашля и остана без дъх. Когато се успокои, пъхна писмата обратно в горното чекмедже и отвори долното, където държеше тези на Ми Ми. Не бе прочел нито едно досега. Произволно избра няколко плика.

Миличък Тин Уин,

Дано си намерил някого да ти чете писмата ми. Вчера майка ми дойде и поседя с мен на верандата. Хвана ръцете ми, погледна ме и попита дали се чувствам добре. Изглеждаше така, сякаш бе дошла да ми съобщи за своята наближаваща смърт. „Благодаря ти, мамо, добре съм“, отговорих. „Как се справяш без Тин Уин?“, поиска да узнае тя. „Няма го повече от месец.“ Опитах се да обясня, че не съм без теб, че ти си с мен от мига, в който се събуждам, до мига, когато заспивам, че те усещам, когато вятърът ме гали, че чувам твоя глас в тишината, че те виждам, когато затворя очи, че ти ме караш да се смея и да пея, когато наоколо няма никого. Виждам съжалението в очите им и не казвам нищо. Няма обяснение там, където думите са безполезни.

Всички от семейството ми са много мили с мен. Братята ми все ме питат дали искам да отида някъде и ме носят из Калау. Мисля си за теб и си тананикам на гърбовете им. Радостта ми ги озадачава, понякога дори ги смущава. Как да им обясня, че това, което означаваш за мен, това, което ми даваш, не зависи от мястото, където и да се намираш в света? Че не е нужно човек да усеща ръката на другия, за да го докосва?

Вчера посетихме Су Кий. Тя е добре. Ще се радва, ако й пишеш. Казах й, че ще получим вест от теб, ще те видим отново, когато му дойде времето. Но ти я познаваш. Тревожи се. Сега трябва да свършвам, за да може брат ми да отнесе това писмо до пощата. Сърдечни поздрави от Су Кий, от майка ми и от братята ми и най-специални от мен.

Липсваш ми и те обичам все повече с всеки ден.

Ми Ми

Мое голямо и силно момче, миличък Тин Уин,

Преди няколко седмици започнах да свивам пури. Майка ми реши, че трябва да науча занаят, за да мога да се издържам. Имам чувството, че не очаква да се върнеш. Не казва нищо, но и тя, и баща ми не са много добре. И двамата имат болки в краката и гърба, а баща ми диша все по-трудно. Вече почти не работи на нивата. И слухът му отслабва. Жал ми е да гледам как остаряват. И двамата са над петдесетте, а малко хора в Калау доживяват до тази възраст. Родителите ми са късметлии. Дори остаряват заедно. Какъв дар! Ако имам едно–единствено желание, то е ти и аз да се радваме на същия късмет. Искам да остарея с теб. Мечтая за това, докато свивам пури. Мечтая за теб и нашия живот.

Работата е много по-лесна, отколкото очаквах. Няколко пъти в седмицата идва един човек от града и носи листа от чаено дърво, стари вестници, обелки от царевица, които използваме за филтри, и чувал с тютюнева смес. Всеки следобед сядам за два часа на верандата, слагам шепа тютюн в листо, леко притискам, търкалям напред–назад между ръцете си, докато стане здраво, но не прекалено твърдо, залепвам филтъра, сгъвам листото и подрязвам края. Човекът казва, че никога не е виждал жена, която да свива пури така бързо и без усилие. Клиентите му са много доволни и казват, че моите пури имат особен аромат, който ги отличава от тези на другите жени. Ако продължават да се продават така добре, няма да имаме грижа за бъдещето.

Току-що заваля. Пороите винаги ме карат да настръхвам.

С обич,

Ми Ми

Мое сладко тигърче,

Преди няколко седмици намерих мъртва пеперуда на верандата. Препарирах я. От онези, чието пърхане харесваш най-много. Веднъж каза, че ти напомня за ритъма на сърцето ми. Нищо не звучало по-сладко…

Ю Сау хвърли писмото. Стана и отиде до прозореца. Върху локвите се образуваха мехурчета, които бързо се пукаха.

Тин Уин и Ми Ми не бяха с всичкия си. Нямаше съмнение в това. Нито една гневна дума след цяла година мълчание. Нито следа от укор. „Защо не ми пишеш? Къде са отговорите на моите писма? Пиша ти всеки ден, а ти? Не ме ли обичаш вече? Някоя друга ли има?“

Доволен бе, че любовта не е заразна болест. Иначе щеше да се наложи да уволни всичката си прислуга и да нареди да дезинфекцират цялата вила и градината. Можеше дори той да я прихване, да се влюби в някоя от слугините — абсурдна мисъл, която трябваше веднага да прогони.

Ю Сау се замисли дали писмата могат да променят плановете му по някакъв начин. Едва ли. Беше убеден, че увлечението ще отмине. Нямаше чувство, което да устои на разрушителната сила на времето. Разстоянието и годините щяха да погубят и тази любов.

Във всяко друго отношение Тин Уин се бе оказал много способен и ценен. Ю Сау бе избегнал катастрофата, предречена от астролога. Бизнесът му вървеше по-гладко от всякога въпреки влошаването на общия бизнес климат. Освен всичко друго преподавателите от гимназията „Сейнт Пол“, определено най-престижното училище в Бирма, смятаха Тин Уин за изключително талантлив. Всички предвиждаха бляскаво бъдеще за него. Година след като завърши, можел да бъде приет във всеки университет в Англия и със сигурност да получи стипендия, казваше директорът. Страната се нуждаела от талантливи местни хора.

Ю Сау бе поласкан, но войната в Европа го безпокоеше. Щеше да ескалира. Японците напредваха в Азия. Месеци, а може би и седмици ги деляха от момента, в който щяха да атакуват британското колониално правителство. Докога англичаните щяха да устояват на немските атаки в Европа? Според него бе въпрос на време над Биг Бен да се развее немското знаме. Ерата на Лондон като столица на света бе към края си.

Ю Сау имаше други планове.

6.

Тин Уин си бе представял потеглянето на пътнически параход като тържествено събитие. Екипажът, строен на борда, в бяла униформа. Музика. Знамена и гирлянди, развети от вятъра. Може би слово от капитана. Вместо това моряците минаваха покрай него с изпоцапани с машинно масло дрехи. Нямаше оркестър. Никакви транспаранти, никакви конфети. Той се облегна на перилата и се загледа в кея долу. В сянката на един склад стояха конска каруца и няколко рикши, чиито водачи спяха вътре. Подвижният мост отдавна бе вдигнат. Пред кораба униформени служители на пристанищните власти все още чакаха наблизо. Близките на някои от пътниците гледаха нагоре към черния корпус на кораба и махаха. Изпъваха шии като малки пиленца, помисли си Тин Уин. Не виждаше нито едно познато лице. По нареждане на Ю Сау Хла Тау си бе останал у дома. Шофьорът бе докарал Тин Уин до пристанището. Двама носачи бяха взели сандъка с багажа му и го бяха натоварили на кораба. Отдавна си бяха тръгнали.

Бе видял Ю Сау за последен път снощи. Бяха вечеряли заедно, след което му бе дал документите за пътуването. Паспорт с виза за Съединените американски щати. Един билет до Ливърпул и друг, за да прекоси Атлантика. Писмо до негов бизнес партньор, индийски вносител на ориз в Ню Йорк, който трябваше да се грижи за Тин Уин през първите няколко месеца. Плик с пари. Още веднъж му бе обяснил какво очаква от него. Най-малко шест писма на година с подробни доклади. Диплома от колеж. Отлична. Отново бе очертал бъдещето, което го очаква при завръщането му. Щял да го назначи за управител, а после да го направи свой съдружник. Щял да стане един от най-влиятелните хора в града. Нямало да бъде лишен от нищо.

Ю Сау му пожела успех във всичко. По пътя, в учението. После се обърна и влезе в кабинета си. Нямаше никакъв физически контакт помежду им.

Докато гледаше как се отдалечава, Тин Уин се запита колко време е нужно едно младо дръвче да пусне корени, след като е било присадено. Няколко месеца? Година? Две? Три? Бе живял в Рангун две години и през цялото време се бе чувствал на чуждо място. Бе останал чужд в този град. Дърво, което може да бъде отнесено от порив на вятъра.

Преподавателите му в училище го уважаваха заради постиженията му. Съучениците му оценяваха неговата отзивчивост. Приятели нямаше. Нищо не го задържаше в Рангун.

Зарея поглед над пристанището и града. Златната кула на пагодата Шведагон блестеше в далечината под следобедното слънце. Небето бе синьо, безоблачно. През декември в Рангун бе поносимо, помисли си той. Дните бяха топли, но не твърде горещи, нощите — приятно прохладни. Декември даваше на всички кратък отдих между влажния мусонен сезон и настъпването на пролетта, когато никое живо същество — човек или животно, не можеше да намери спасение от безмилостното слънце, когато вонята на пот и екскременти изпълваше задните дворове и стълбищата, когато температурите прехвърляха четиридесет градуса и въздухът бе толкова горещ, че не можеше да се диша. Декември примамваше хората извън къщите им.

През седмиците преди заминаването си Тин Уин бе прекарал много вечери в скитане из града. По пътя попиваше слуховете, които плъзваха като рояк скакалци в оризище. Всеки приглушен глас пред всеки казан със супа пускаше нови. Сякаш хората живееха от това. В Бенгалския залив бушувал тайфунът на века, гласеше една теория. Тигър преплувал пристанището и докопал петчленно семейство, заедно с домашното им прасе. А това — сякаш само по себе си не беше достатъчно трагично — бе ясен знак за неизбежно земетресение, както добре знаеха дори хората с най-скромни ясновидски способности. Немски военни кораби блокирали английските пристанища и още по-лошо, японците се готвели да нападнат Бирма. Звездите не били благосклонни към британците — нито в Европа, нито в Азия. С Бирма е свършено, ако нашествието е в сряда или събота.

Тин Уин приемаше тези слухове спокойно и дори допринасяше за разпространението им. Не защото вярваше в някои от тях, а от чувство за граждански дълг. Брътвежите не означаваха нищо за него. Вярно, това пътуване щеше да го отведе отвъд Бенгалския залив, в английските пристанища, но не се страхуваше. Нито от земетресения, нито от японците. Нито от тайфуни. Нито от немски подводници.

Запита се кога страхът му го бе напуснал. Дали вечерта, когато чичо му бе съобщил, че ще го изпрати да учи в чужбина, след като завърши гимназията? Или няколко дни по-късно, когато Ю Сау бе заявил, че след завръщането си Тин Уин ще се ожени за дъщерята на собственик на памучна плантация? Или онзи път с Хла Тау в магазина за официални облекла, когато бе погледнал в огледалото? Огледало, което двама продавачи бяха задържали пред него и се бе видял в бял костюм. С жилетка. Фин памук. Бяла риза, лъскави копчета на маншетите, вратовръзка. Хла Тау знаеше как се връзва. Тин Уин се бе обърнал да погледне дали някой стои зад него. Не беше възможно това да е собственото му отражение. Бяха купили три костюма, обувки, бельо и ризи. Цял сандък дрехи. Само за пътуването до Америка.

Не, не беше в никой от тези моменти. Страхът му бе изчезнал постепенно. Тин Уин не знаеше кога или как е започнало. Беше продължителен процес. Плодовете на мангото не узряваха за една нощ.

Спомни си онзи юлски следобед, когато бе осъзнал какво се случва. Беше един от онези непоносимо горещи летни дни, но жегата не го безпокоеше особено. Седеше плувнал в пот в парка край Роял Лейк. Пред него бяха кацнали двойка гълъби, с наведени глави, твърде уморени, за да кълват или гукат. Той се загледа във водата и се замисли за Ми Ми. За първи път мисълта за нея не събуди в него онзи обсебващ копнеж, който изцеждаше жизнените му сили. Никакъв страх. Дори тъга. Знаеше, че обича Ми Ми повече от всякога, но любовта не го поглъщаше. Вече не. Копнежът не го оковаваше във вериги. Нито за леглото, нито за ствола на някое дърво. Не го правеше слаб.

Когато заваля, той затвори очи. Дъждът бе пороен. Когато отново отвори очи, вече се бе спуснал здрач. Стана, измина няколко крачки и почувства с цялото си тяло, че нещо се е променило. Сякаш бе пораснал. От плещите му бе паднало бреме. Беше свободен. Не очакваше нищо повече от живота. Не защото бе разочарован или огорчен. Не очакваше нищо, защото нямаше нищо важно, което вече да не е преживял. Притежаваше цялото щастие, което може да намери човек. Обичаше и беше обичан. Безусловно.

Изрече го на глас, едва помръдвайки устни. „Обичам и съм обичан.“

Това беше всичко. Толкова беше лесно и толкова сложно.

Беше сигурен в любовта на Ми Ми както в собственото си тяло. Никой никога не можеше да му отнеме щастието. Докато диша, щеше да я обича и да бъде обичан от нея. Дори ако Ми Ми живееше на два дни път от него. Дори ако не отговаряше на писмата му и бе загубил надежда, че ще я види отново през следващите няколко години. Дори ако не можеха да се виждат и да затвърждават любовта си всеки ден. Това, което той имаше, бе повече, отколкото повечето от хората получаваха за цял живот. Трябваше само да престане да иска още. Не можеше да си позволи да бъде алчен. Алчността правеше хората слепи и глухи. Срамуваше се, че е бил толкова сляп за щастието си.

Разбрал и приел това, осъзна колко щедро е бил благословен. Вече не живееше нито в миналото, нито в бъдещето. Радваше се на всеки ден, като че ли се е събудил до Ми Ми и ще заспи до нея.

— Назад.

Гласът на млад полицай изтръгна Тин Уин от бленуването.

— Назад — повториха двама мъже на кея. С плясък въжетата паднаха във водата. Комините забълваха черен дим. Корабът завибрира. Последва силно, пронизително изсвирване. Тин Уин почувства свиване под лъжичката.

Обърна се. Един старец до него се взираше в Рангун и за миг наклони шапката си, с израз на меланхолия в очите. Сякаш напускаше нещо повече от град, пълен с хора. От другата му страна две млади англичанки махаха с бели кърпички и плачеха.

Тин Уин прокара ръка по лицето си. По неговите бузи нямаше и капчица.

7.

Сега осъзнах, че докато говори, лицето му добива унил израз. Бръчките около устата и на челото му бяха станали по-дълбоки. Бузите му изглеждаха хлътнали. Ю Ба остана съвършено неподвижен на стола си, гледайки през мен.

Изчаках.

След няколко мига мълчание той посегна към джоба си и без да каже дума, извади стар плик. Беше измачкан и скъсан, очевидно отварян и затварян много пъти през живота му. Беше с пощенско клеймо от Рангун, адресиран до Ми Ми. Адресът бе малко избледнял, но синьото мастило и едрият, странно завъртян почерк все още бяха достатъчно четливи. На обратната страна на плика бе адресът на подателя: Халпин Роуд №7, Рангун.

Нямаше начин да е написан от ръката на баща ми. Беше твърде енергичен и претенциозен, за да му подхожда.

Рангун

14 декември 1941 г.

Уважаема Ми Ми,

Племенникът ми Тин Уин ме помоли да ви съобщя, че е напуснал страната преди няколко дни. Докато ви пиша, той е на път за Америка, където след пристигането си в Ню Йорк ще следва право в университет.

Тин Уин бе изключително зает през седмиците преди заминаването си и не бих се изненадал, ако не е имал възможност да се свърже лично с вас или да ви напише няколко реда. Сигурен съм, че ще го разберете. Той ме помоли да ви благодаря от негово име за множеството писма, които сте му написали през изминалите две години. Ученическите и личните му задължения в Рангун, за съжаление, не му оставяха време да ви отговаря.

Тъй като не очаква да се завърне, преди да завърши образованието си, което ще отнеме няколко години, той ви моли занапред да се въздържате от кореспонденция.

Изпраща ви най-добри пожелания.

С уважение,

Ю Сау

Прочетох писмото втори и трети път. Ю Ба ме гледаше с очакване. Отново изглеждаше буден и отпочинал. Сякаш спомените за миг бяха хвърлили сянка върху лицето му.

Не знаех какво да кажа. Не можех да си представя колко дълбоко това писмо е наранило Ми Ми! Колко предадена и изоставена се е чувствала. Повече от две години не бе получила никаква вест от баща ми. Бе написала стотици писма, а тези редове бяха единственият отговор. Там, в Калау, докато свива пури, бе мечтала за баща ми, за живот с него, без да знае дали някога ще го види отново, зависима от братята си, които не я разбират. Самотата й ме натъжи. Мисля, че в този момент за първи път изпитах нещо към нея.

В началото на пътуването ми тя бе само едно име, първа стъпка в издирването на баща ми. С времето бе добила лице и тяло. Тя беше жената инвалид, която бе откраднала баща ми и от която ревнувах. А сега? Узнах, че е била измамена и изоставена. Писмото на Ю Сау ме вбеси. Вече не гледах на Ми Ми като на заплаха. Не бях и безразлична към нея. Бе станала нещо повече от средство за постигането на целта ми. Може би самата цел.

— Как е получила писмото? — попитах аз.

От джоба си Ю Ба извади втори обемист плик, по-измачкан от първия. Пощенско клеймо: Калау, 26 декември 1941 г.

Адресат: Ю Сау, Халпин Роуд №7, Рангун

От: Ми Ми

Почитаеми Ю Сау,

Как мога да ви се отблагодаря, че сте си направили труда да ми отговорите? Поласкана съм от усилията ви. Наистина не беше нужно.

Писмото ви ме изпълни с радост, която ми е трудно да опиша. Тин Уин пътува за Америка. Добре е. Не бихте могли да ми съобщите по-добри новини. Въпреки всичките си отговорности и сложни приготовления за път все пак е намерил време да ви помоли да ми пишете. Само да знаехте колко щастлива ме прави това. Отново искам да ви уверя колко съм ви благодарна, че сте уважили желанието му.

Разбира се, и аз ще уважа неговата молба.

С огромно уважение:

Ми Ми

Ю Ба сгъна писмото и го прибра обратно в плика. Усмихнахме се един на друг. Бях подценила Ми Ми. Бях видяла в нея безпомощна жертва, безсилна да се защити срещу интригите на Ю Сау. Оказа се по-умна и по-силна, отколкото предполагах. И въпреки това не престанах да изпитвам съжаление към нея. Колко ли самотна се е чувствала? Как бе продължила напред без Тин Уин? Как бе превъзмогнала раздялата с баща ми?

— Отначало не беше лесно — каза Ю Ба, без да съм го попитала. — Родителите й починаха следващата година. Първо баща й, два месеца по-късно и майка й. Най-малкият й брат се присъедини към движението за независимост, стана партизанин и замина да се бие в джунглата. Никога повече не го видя. Говори се, че японците са го измъчвали до смърт. Семейството на най-големия й брат загина при английска въздушна атака през 1945–а. Бяха трудни времена. И все пак има нещо, което все още ме оставя безмълвен — Ми Ми ставаше все по-красива с всяка изминала година. Скърбеше за семейството си, несъмнено. Липсваше й и Тин Уин, но не страдаше от разбито сърце. Болката оставя следи върху лицето на всеки, но Ми Ми никога не я изпита. Чертите й не ставаха по-сурови с възрастта. Може да ти се струва трудно за разбиране, Джулия, но физическото разстояние или близост не бяха от значение за нея. Често съм се питал какъв е източникът на нейната красота и излъчване. Не големината на носа, цветът на кожата, формата на устните или очите правят човек красив или грозен. Кое тогава? Можеш ли ти, като жена, да ми кажеш?

Поклатих глава.

— Аз ще ти кажа: любовта. Любовта ни прави красиви. Познаваш ли някой, който обича и е обичан, при това безусловно, и в същото време ти се струва грозен? Излишно е да умуваш. Няма такъв човек.

Той наля чай и отпи.

— Не мисля, че в Калау е имало дори един ерген, който не би я взел за съпруга. Не преувеличавам. След войната се появяваха ухажори от всички краища на щата Шан, дори няколко от Рангун и Мандалей. Беше се прочула с красотата си чак до там. Носеха дарове, сребърни и златни бижута, ценни камъни и скъпи платове, които Ми Ми после раздаваше из градчето. Тя отхвърли всички предложения. Дори по-късно, когато Тин Уин го нямаше от десет, двадесет, тридесет години. Имаше мъже, които бяха готови да умрат с надеждата да се преродят в някое от нейните животни — прасе, пиле или куче. Ми Ми живееше в къщата на родителите си с роднини, които се грижеха за нея. Гледаше животни: кокошки, две прасета, кльощавата стара биволица и кучето. Рядко излизаше от къщи. Прекарваше всеки следобед на верандата в свиване на пури, поклащаше се леко насам-натам, със затворени очи. Устните й се движеха, сякаш разказва приказка. Всеки, имал привилегията да я види заета с това занимание, никога няма да забрави изящната грация на движенията й. Пурите й наистина имаха много характерен аромат. Бяха по-приятни, с вкус на ванилия, който оставаше в устата. Няколко години след признаването на независимостта се заговори, че имат не само необикновен вкус, а и свръхестествена сила. Това не бива да те изненадва, Джулия. Вече видя колко суеверни са бирманците. Някакъв вдовец изпушил една от пурите й. Същата нощ покойната му съпруга се явила в съня му и дала благословията си за брака му с дъщерята на съседите, към която отдавна изпитвал симпатия. Дотогава въпросната млада жена упорито отблъсквала всички опити за ухажване, а когато седнал до верандата й на следващата сутрин, за да й направи серенада както всеки друг ден, тя излязла от къщата, седнала до него и прекарали заедно целия ден и вечерта. През нощта, сам, с удоволствие изпушил още една от пурите на Ми Ми и видял лицето на съпругата си да му се усмихва окуражително сред виещия се дим. На сутринта момичето отново седнало до него и седмица по-късно приело предложението му. Вдовецът вярваше, че дължи късмета си на пурите на Ми Ми. Оттогава в Калау не е имало ерген, който да не е опитал поне една от пурите преди разходка с избраницата на сърцето си. Тези пури бързо бяха възприети като лек за най-различни болести — като косопад, запек, диария, главоболие, стомашни болки, — практически при всякакви оплаквания. С годините Ми Ми се превърна в нещо като шаман на Калау, по-уважавана от кмета, астролозите и лечителите, взети заедно. Хора, отнасящи се с пренебрежение към астролозите, я търсеха за съвет при спорове между съпрузи, братя и сестри, съседи.

Ю Ба стана, внимателно сгъна пликовете и ги пъхна в колана на лонджито си. Как бяха попаднали в неговите ръце, запитах се аз. Каква роля играеха те в тази приказка?

Откъде бе узнал за съдържанието на кореспонденцията между Ми Ми и Тин Уин? Не от баща ми, който, в крайна сметка, не е знаел нищо за писмата. В разказа на Ю Ба имаше детайли, които баща ми не би могъл да му разкрие.

— Мога ли да ти задам един въпрос? — попитах. — Кой ти разказа историята на Ми Ми и Тин Уин с всички перипетии и подробности?

— Баща ти.

— Той не може да е единственият ти източник. Разказът ти описва характерни детайли, впечатления и чувства, за които баща ми не би могъл да знае. Кой ти разказа останалото?

— Повдигаш уместен въпрос и разбирам любопитството ти. Моля те, прояви още малко търпение. Щом чуеш цялата история, няма да имаш повече въпроси.

— Откъде получи двете писма? — настоях аз.

— От Су Кий. Ю Сау посети Калау в началото на петдесетте. След войната късметът се обърна срещу него. Или по-скоро късметът му се е изчерпал, което не е съвсем същото. По време на окупацията сътрудничил на японците, факт, който не му спечелил симпатиите нито на англичаните, нито на бирманското движение за независимост. Когато британците възвърнаха властта си над страната, няколко оризови мелници изгоряха. Причината за пожарите не бе установена. В годините след обявяването на независимост в страната имаше политически убийства и многобройни прояви на насилие. Ю Сау често се оказваше от губещата страна, обстоятелство, което му коства голяма част от състоянието му. Говореше се, че се е опитал да си купи министерски пост. Дойде в Калау два пъти в разстояние на няколко дни. Подозирахме, че положението в столицата е станало твърде напечено за него. И двата пъти донесе много багаж, главно документи и папки, които остави в къщата. Не доживя да дойде за трети път. Су Кий намери писмата сред вещите му.

— Убили ли са го?

— Хора, които са го познавали, твърдят, че е така. Бил ударен от гръм, докато играел голф.

— Ти познаваше ли го лично?

— Видях го веднъж за кратко в Рангун.

— Пътувал си до Рангун?

— Известно време учих там. Бях много добър ученик. Приятел на семейството ни щедро покриваше разходите ми в гимназия „Сейнт Пол“ няколко години. Дори спечелих стипендия да следвам физика във Великобритания. Отдаваха ми се естествените науки.

— Учил си в Англия?

— Не. Трябваше да се върна в Калау.

— Защо?

— Майка ми се разболя.

— Нещо сериозно?

— Не. Просто остаря. Нямаше болки, но животът ставаше все по-труден за нея.

— Нямаш ли братя и сестри?

— Нямам.

— Но имаш други роднини?

— Да.

Озадачено поклатих глава.

— Защо те не са се погрижили за майка ти?

— Това бе мой дълг. Аз съм неин син.

— Но, Ю Ба! Майка ти не е била сериозно болна. Можел си да я вземеш при себе си в Англия, след като завършиш.

— Майка ми се нуждаеше от мен веднага.

— Инвалид ли беше?

— Не, какво те кара да мислиш така?

Въртяхме се в кръг. Всеки отговор ме разстройваше все повече и същевременно беше ясно, че няма да стигна доникъде, следвайки своята логика.

— Колко дълго се грижи за майка си?

— Тридесет години.

— Какво?

— Тридесет години — повтори той. — Доживя до преклонна възраст според бирманските стандарти.

Пресметнах.

— От двадесетата до петдесетата си година не си се занимавал с нищо друго, освен да се грижиш за майка си?

— Бях достатъчно зает с това.

— Не исках да кажа, че си лентяйствал. Просто… Могъл си да учиш в колеж в Англия. Това значи да имаш всички възможности на света. — Този път той не ме разбра. — Можел си да се занимаваш с научна работа като физик. С малко късмет, щеше да си намериш работа в някой от престижните американски университети.

Защо бях толкова вбесена? Защото семейството и културата на Ю Ба са очаквали от него да пропилее дарбите си в един затънтен планински край? Или защото без колебание е решил да се върне?

— Напълно доволен съм от живота си, Джулия. Въпреки че съпругата ми, която много обичах, почина твърде млада. Но това би могло да ме сполети навсякъде по света.

Не намирахме общ език. Нима наистина не знаеше какво имам предвид? Всеки от въпросите ми увеличаваше разстоянието помежду ни. В мен се надигаше ярост, докато той оставаше съвършено спокоен. Сякаш аз бях тази, която е пропиляла живота си.

— Никога ли не си съжалявал, че си се върнал в Калау?

— Мога да съжалявам само за решение, което съм взел съзнателно и по своя воля. Ти съжаляваш ли, че пишеш с лявата ръка? Това, което направих, не е въпрос на избор. Всеки бирманец в моето положение би постъпил по същия начин.

— Защо не се върна в Рангун, когато майка ти почина? Може би все още си имал шанс да емигрираш в Англия.

— Защо? Нима е нужно човек да е видял целия свят? Тук, в това градче, във всяка къща или колиба ще откриеш цялото разнообразие от човешки емоции: любов и омраза, страх и ревност, завист и радост. Не е нужно да ги търсиш. Трябва само да ги видиш.

Погледнах го и бях трогната от гледката: дребничък човек, облечен с дрипи, с изпопадали зъби, който с малко късмет би могъл да стане професор с луксозен апартамент в Манхатън или къща в някое лондонско предградие. Кой от нас бе пропилял перспективите си? Дали аз с моите претенции, или той със скромността си? Не бях сигурна какво изпитвам към него. Не беше съжаление. Беше някаква странна привързаност. Исках да го защитя, макар и да знаех, че не се нуждае от закрилата ми. В същото време се чувствах сигурна — почти като у дома си — в неговата компания. Сякаш ме предпазваше от нещо. Вярвах му. Дотогава си мислех, че трябва да познаваш един човек, за да го харесваш и да го чувстваш близък.

8.

В съзнанието ми нахлуха спомени за баща ми. Стоим на Бруклинския мост в Ню Йорк. Аз съм на осем или девет години. Есен е и режещият вятър предвещава зимния студ. Облечена съм твърде леко и замръзвам. Той намята сакото си върху раменете ми. Ръкавите са твърде дълги. Губя се в него, но ме стопля. Виждам през процепите как слънчевите лъчи танцуват по повърхността на Ийст Ривър далеч под мен. Дали баща ми ще може да ме спаси, ако мостът се срути точно сега? Преценявам разстоянието до брега. Добър плувец е, затова нямам никакви съмнения. Не зная колко пъти сме стояли така. Често, без да разменим нито дума.

Баща ми обичаше онези места в Ню Йорк, които представляват интерес само за туристите. Фериботите на „Съркъл Лайн“, които обикалят Манхатън. Емпайър Стейт Билдинг. Статуята на свободата, мостовете. Изглеждаше така, сякаш просто минава от там. Най-много го привличаше фериботът за Стейтън Айлънд. Понякога след работния ден слизаше до кея само за да се повози дотам и обратно. Помня как веднъж стояхме до перилата на ферибота, точно над колите, и той каза, че не може да повярва колко са се променили пристанището и небето над града. Когато затвори очи, все още виждал онази картина от мразовитата утрин през януари 1942–ра, когато вятърът бил толкова студен, че почти никой, освен него не излязъл да постои на палубата.

На времето не можех да разбера какво толкова вижда на местата, които повечето нюйоркчани избягват, когато не развеждат гостите си из града. По-късно ми се струваше скучно. Като тийнейджърка започнах да се срамувам и престанах да ходя с него. Сега си мисля, че сред туристите е намирал онази дистанция между себе си и града, в който никога не се бе чувствал у дома си. Подозирам, че на тези места е успявал да се скрие от света и да бъде насаме със своя копнеж. Дали там се бе чувствал най-близко до Ми Ми? Дали си бе представял как напуска Ню Йорк с кораб или самолет? Дали бе мечтал за това?

С Ю Ба тръгнахме по пътеката към билото. Вече бе късен следобед. Пред колибите бяха запалени първите огньове и димът се носеше над дворовете. Бях започнала да свиквам с мириса на горящи дърва вечер.

Не знаех къде отиваме. Ю Ба каза, че има само едно място, на което може да завърши разказа си. После стана и прибра термоса и чашата в торбата си, върна се до пейката и ми даде знак да го последвам. Погледна часовника и забави крачките си. Сякаш бяхме подранили за среща.

Бях напрегната и тревожна. Кой ни очакваше? Дали бяхме на път да се срещнем с баща ми и Ми Ми?

— Не ми остана много за разказване — заговори Ю Ба и се спря за миг. — Ти знаеш повече от мен за времето, което е прекарал в Америка.

Ето го отново въпроса, който бях избягвала да си задавам през последните два дни: какво знаех всъщност?

Имах спомени. Много красиви и мили спомени, за които бях благодарна, но каква полза имаше от тях, когато се опитвах да разбера баща си? В тях беше светът, видян през очите на едно дете. Не можеха да ми дадат отговор на въпросите, които се въртяха в ума ми. Защо баща ми не се е върнал в Калау след войната?

Защо се е оженил за майка ми? Дали я е обичал? Дали й е изневерявал с Ми Ми или на Ми Ми с нея?

— Ю Ба, защо баща ми е останал в Ню Йорк, след като е завършил право?

Бях изумена от тона си. Беше тонът на майка ми, когато се опитва да сдържи яростта си.

— Какво мислиш ти, Джулия?

Не исках да гадая. Исках отговори. Истината.

— Не знам.

— Нима баща ти е имал избор? Ако се върне в Бирма, би трябвало да изпълни волята на чичо си. Бил му е задължен. Ю Сау е влязъл в ролята на негов баща, а един син не се противи срещу волята на баща си. В Рангун не го е очаквала Ми Ми, а уреден живот. Млада невеста. Голяма компания. Ню Йорк е бил единственият му шанс да избяга от всичко това. — Погледна ме, сякаш можеше да прочете в очите ми дали е успял да ме убеди. — Не забравяй — продължи той, — че е било преди петдесет години. Когато става дума за семейни и синовни задължения, ние сме консервативна страна — и тогава, и сега.

Спомних си за решението на Ю Ба да се грижи за майка си, вместо да учи в колеж. Може би не бях права да съдя него или баща си според своите норми. Какво право имах да раздавам присъди? За какво бях дошла тук? За да разбера баща си или да го съдя?

— Можел е да се върне след смъртта на Ю Сау.

Беше предположение, неизречен въпрос, но не и обвинение.

— Ю Сау почина през май 1958–ма.

Три месеца преди раждането на брат ми. Може би това бе причината, поради която баща ми не успя да изгради добри отношения със сина си? Може би бе останал с майка ми заради сина си?

— Защо се е оженил за майка ми? Защо просто не е изчакал Ю Сау да умре и не се е върнал при Ми Ми?

— Боя се, че не мога да ти отговоря на този въпрос.

За първи път долових раздразнение в гласа на Ю Ба. Беше по-скоро озадачен, отколкото ядосан. Спомних си думите, които ми бе написала майка ми непосредствено преди да замина. Баща ми дълго време отказвал да се ожени за нея. Предупреждавал я за брака им. Защо накрая е склонил? Може би се е чувствал самотен след толкова години самота в Ню Йорк? Може би е търсел утеха? Може би се е надявал, че тя ще му помогне да забрави Ми Ми? След всичко, което знаех сега, това ми се струваше малко вероятно. Дали я е обичал? Не можех да мисля безпристрастно за това. Изглежда, че не. Поне от гледна точка на майка ми. Дали се е надявал, че накрая ще я обикне? Дали желанието му да има собствено семейство е станало толкова силно, че се е предал?

Може би я е обичал, но тя не е могла да го разбере и да повярва в любовта му, защото не съответствала на нейните представи и очаквания.

Изпитах съжаление към майка си. Спомних си суровия израз и огорчението, изписано на лицето й, когато обядвахме заедно. Чух студения й, смразяващ тон, с който посрещаше баща ми късно вечер, когато отново се бе качил на ферибота за Стейтън Айлънд. Спомних си дните, които тя периодично прекарваше в здрачната си спалня, прикована към леглото от някаква мистериозна болест, чието име ние, децата, така и не узнахме. Никой, освен семейния лекар не бе допускан да я види, дори баща ми. Сега знам, че е страдала от депресия. Всеки от двамата ми родители би се чувствал по-добре без другия, но го бяха узнали твърде късно.

Изпитвах съжаление и към двамата. Каквито и чувства да е имал към майка ми, колкото и приятни да са били часовете с нас, децата, мястото му не е било там. Не бил с Ми Ми.

Може би баща ми бе виновен за това, че се бе поддал на ухажването на майка ми? Или вината бе нейна, защото не е трябвало да иска от него нещо, което не е могъл да й даде? Може би всичко се дължеше на злощастни обстоятелства, погрешни впечатления, наранена суетност? Неспособност да простиш и да забравиш? Можеше ли изобщо да се говори за вина?

 

 

Продължихме мълчаливо. Пътеката леко се спускаше и правеше остър завой пред избуялия жив плет. Вървяхме право напред, следвайки пътеката през шубраците, прекосихме железопътната линия и обширна поляна, после свихме по друга пътека, която ни отведе в отдалечен квартал на Калау. Ю Ба ме поведе покрай дворове, в които играеха деца. Спряхме пред градинска порта. Имотът бе добре поддържан. Някой бе помел наскоро. Имаше зърно в хранилката за кокошките. Под верандата се виждаха купчини дърва и подпалки. Къщата, макар и неголяма, бе в добро състояние. На верандата видях медни съдове. Седнахме на горното стъпало и зачакахме.

Погледнах към другия край на двора. Евкалиптово дърво отбелязваше границата между този и съседния имот. Пред курника имаше дъска за сядане. Пред нея каменна плоча. Погледнах широките перила на парапета на верандата — едно дете лесно би могло да се надигне, ако се хване за тях. След няколко секунди парчетата от мозайката се подредиха. Досетих се къде се намираме. Скочих и се завъртях.

Чувах дишането на баща си в къщата. Чувах Ми Ми да лази по пода. Чувах шепота им. Гласовете им. Бях стигнала до тях.

Ю Ба се върна към разказа си.

9.

Непознатият спря да говори и в чайната настъпи тишина. Чуваше се пращенето на свещите и дишането на клиентите. Никой не помръдваше. Дори мухите, залепнали за сладкишите, бяха престанали да бръмчат.

Тин Уин бе казал всичко, което имаше да казва. Беше останал без глас. Устните му изричаха думи, които вече не се чуваха. Дали щеше да каже още нещо? Той стана, отпи студен чай, протегна се за миг и се отправи към вратата. Беше време да тръгва. Обърна се назад и се сбогува с всички. Усмивката му бе последното, което видяха.

На улицата имаше камион с войници. Деца, облечени в зелени униформи. Хората, изглежда, не го забелязаха, но всички се отдръпваха от пътя на камиона. Бе станало късно.

Тин Уин пристегна лонджито си и бавно закрачи по главната улица. Вдясно от него бе манастирът. Няколко дъски на стените се бяха отчупили, а ръждясалият, корозирал ламаринен покрив едва ли можеше да предпази някого от дъжд. Само малките камбанки на пагодата все още звъняха както някога. Срещу него вървяха двама млади монаси с боси крака. Червеникавокафявите им роби бяха посивели от прах. Усмихна им се. Те отвърнаха на усмивката му.

Мина покрай пустия пазар, пресече железопътната линия при малката гара и пое нагоре по склона към мястото, където бе имотът й. Беше сигурен, че все още живее в къщата на родителите си. Често се спираше и се оглеждаше наоколо. Не бързаше. Не и след петдесет години. Дори не беше нервен. Щом „Боинг 737“ на Тайландските авиолинии кацна в Рангун, напрежението му изчезна и можеше да си позволи лукса да изпита радост. Неизмерима радост, непомрачена от страх и плахост, която растеше с всеки час. Отдаде й се напълно и вече бе толкова огромна, че едва сдържаше сълзите си. Бе изминал половин век. Ето го най-сетне тук.

Гледката на Калау го очарова. Стори му се странно позната. Помнеше уханията. Познаваше мириса на този град през зимата и през лятото, в пазарни и празнични дни, когато аромат на тамян изпълваше къщите и уличките. Познаваше и звуците на това място. Неговият Калау стенеше и хриптеше. Скърцаше и тракаше. Можеше да пее и да ридае. Но не бе имал представа как изглежда. За последен път го бе видял като дете, и то със замъглени очи. Стигна до английския клуб, в чийто празен плувен басейн растяха бурени. Отвъд него видя тенис кортовете, над тях хотел „Калау“ в стил „Тюдор“ с червения покрив. Точно както го бе описала Ми Ми. Навярно някъде отвъд следващия хълм бе домът, в който бе живял със Су Кий.

Стигна до кръстопът и се зачуди накъде да поеме. Направо или наляво, по по-стръмния склон? Четири години бе носил Ми Ми по тази пътека, без никога да я е виждал. Затвори очи. Сега не му бяха нужни. Навярно краката му помнеха, носът му, ушите му. Продължи със затворени очи. Долови мирис на узряло манго и жасмин. Познато ухание. Сигурно бе наближил плоския камък, на който някога си почиваха. Лесно го намери.

Чу деца да играят в дворовете, да се смеят и викат. Вече не бяха гласовете от младостта му, но звучаха по същия начин. Беше изумен колко уверено се придвижва със затворени очи. Когато опитваше това в Ню Йорк, винаги се блъскаше в пешеходци, улични лампи или дървета. Веднъж едва не го прегази такси.

Тук дори не се препъна.

Спря се пред градинска порта.

Мирис на евкалипт. Колко често си бе спомнял това дърво. Колко часове бе лежал буден нощем в Ню Йорк и си бе представял, че уханието му изпълва ноздрите му.

Отвори портата. Колко пъти бе изживял този миг във въображението си.

Влезе в двора. Две кучета защъкаха около краката му. Кокошките бяха в курника.

Тин Уин чу гласове в къщата. Свали сандалите си. Ходилата му помнеха допира на тази земя. Меката, топла пръст, която го гъделичкаше между пръстите. Намери пътя до стълбите, посегна към парапета. Ръцете му помнеха дървените перила. Нищо не се бе променило.

Изкачи стълбите, стъпало по стъпало.

Запристъпва по верандата. Гласовете вече бяха приглушени. Когато застана на прага, замлъкнаха.

Чу хора да се плъзгат покрай него и да изчезват. Дори нощните пеперуди, които пърхаха около електрическата крушка, отлетяха през прозореца в здрача. Бръмбарите и хлебарките бързо пропълзяха през пролуките в дъските.

Всичко утихна.

Той тръгна към нея, без да отвори очи. Вече не му бяха нужни.

Някой бе сковал легло за нея.

Тин Уин коленичи до него. Гласът й. Шепотът й. Ушите му помнеха.

Ръцете й върху лицето му. Кожата му помнеше.

Устните му помнеха. Пръстите му помнеха, носът му помнеше. Колко дълго бе копнял за този аромат. Как бе живял без нея? Как бе намирал сили да издържи дори ден без нея?

В леглото имаше достатъчно място за двама.

Колко лека бе станала.

Косите й в лицето му. Сълзите й.

Толкова много за споделяне, толкова много да си дадат, а толкова малко време.

До сутринта останаха без сили. Тя заспа в прегръдката му.

Скоро слънцето щеше да изгрее, Тин Уин разбра това по песните на птиците. Сложи глава на гърдите й. Не бе сбъркал. Сърцето й звучеше слабо и немощно. Всеки момент щеше да спре.

Бе пристигнал тъкмо навреме.

10.

Един роднина ги намери около пладне. Вече бе дошъл веднъж сутринта и бе помислил, че спят.

Главата на Тин Уин лежеше върху гърдите й. Ръцете й бяха обвити около врата му. Когато човекът се върна няколко часа по-късно, и двамата бяха бледи и студени.

Забърза към града да доведе лекар от болницата.

Докторът не се изненада. Ми Ми не бе излизала от имота повече от две години. Бе прекарала последните дванадесет месеца на легло. Беше очаквал смъртта й всеки момент. Звуците, които чуваше със стетоскопа, не бяха обнадеждаващи. Не можеше да проумее как е възможно човек да продължава да живее с толкова немощно сърце и с болни дробове. Няколко пъти бе предложил да я откара в столицата. Медицинското обслужване там, макар и също недостатъчно добро, все пак бе по-добро, отколкото тук. Но тя бе отказала да замине. Когато я попита как, за бога, е все още жива, въпреки няколкото си тежки заболявания, тя само се усмихна. Няколко дни по-рано я бе посетил и й бе донесъл лекарства. Беше смаян колко лъчезарна изглежда. По-добре, в сравнение с изминалите месеци. Седеше с изправен гръб в леглото и си тананикаше, с жълто цвете в косите. Сякаш очакваше скъп гост.

Мъртвият мъж до нея не му бе познат. Беше на възрастта на Ми Ми, вероятно от бирмански произход, но не можеше да е от Калау или някъде наблизо. Въпреки напредналата му възраст зъбите му бяха безупречни. Освен това докторът никога не бе виждал толкова добре поддържани ходила. Не бяха на човек, който през голяма част от живота си е ходил бос. Ръцете му не бяха на фермер. Носеше контактни лещи. Може би беше от Рангун.

Изглеждаше, че е бил в добро здраве, и можеше само да се гадае за причината за смъртта му.

„Сърдечна недостатъчност“, написа той на лист хартия.

Новината за кончината на Ми Ми се разнесе из района бързо, както вестта за завръщането на Тин Уин предната вечер. Следобед първенците на града стояха в двора с малки венци свеж жасмин и букети от орхидеи, фрезии, гладиоли и мушкато. Слагаха ги на верандата и когато не остана място, започнаха да ги подреждат по стълбите, пред къщата и в двора. Други донесоха манго и папая, банани и ябълки на хълма като дарове и изградиха малки пирамиди от плодове. Ми Ми и любимият й не биваше да бъдат лишени от нищо. Приятно ухание се носеше от пръчиците тамян, поставени във вази с пясък или в земята.

Заприиждаха фермери и монаси, родители водеха децата си. Всеки, който бе твърде немощен или стар, за да се изкачи по склона, бе отнесен от съседи и приятели. До вечерта дворът се изпълни с хора, цветя и плодове. Беше ясна, приятна нощ. Преди лунната светлина да огрее планината, пътят и съседните дворове се изпълниха с опечалени. Носеха свещи, фенерчета и газени лампи и от верандата на Ми Ми се виждаше море от светлини. Всички шептяха. Малцината, които не знаеха историята на Тин Уин и Ми Ми, сега я научиха от приглушените разкази на съседите си. Неколцина от най-възрастните жители дори твърдяха, че са познавали Тин Уин и никога не са се съмнявали, че накрая ще се върне.

На следващата сутрин училищата, чайните и дори манастирът бяха празни и в Калау нямаше човек, който да не знае какво се е случило. Наред с мъката заради смъртта на Ми Ми имаше и някакво успокоение. Той се бе върнал. Не бе издъхнала без него. Търпението й бе възнаградено. Не се бе излъгала. Беше се върнал. След петдесет години. Имаше сила, която преодолява и времето, и разстоянията. Сила, която свързва хората и побеждава страха и недоверието. Сила, която кара слепите да проглеждат и надмогва естествените закони. Това бе единственото, в което жителите на Калау вярваха в онзи ден.

Шествието, което последва покойниците до гробището, потегли с ридания и песни, с танци и смях. Бяха загубили Ми Ми, но бяха получили нещо прекрасно в замяна. Надежда, която щяха да запазят и предават от поколение на поколение. Никой не можеше да им я отнеме.

След консултации с военните, настоятеля на манастира и местните големци кметът бе дал разрешение да окажат на Ми Ми и Тин Уин най-голямата почест в Калау: телата им да бъдат кремирани в гробището.

От ранни зори десетина млади мъже събираха съчки, трески и клони и ги струпваха на две купчини. Бяха нужни почти три часа, докато погребалната процесия стигне от къщата на Ми Ми до гробището в другия край на града.

Нямаше ритуали и слова. Хората не се нуждаеха от утеха.

Дървата бяха сухи, пламъците ненаситни. След минути телата се запалиха.

Беше безветрен ден. Двата стълба дим бяха бели като жасминови цветове. Издигнаха се право нагоре към синьото небе.

Никой от присъстващите нямаше да забрави тази гледка до края на дните си.

11.

Разказът на Ю Ба за смъртта на баща ми ме свари неподготвена. Защо? Имах предостатъчно време. Но какво в живота би могло да ни подготви за загубата на родител?

С всеки изминал час увереността ми нарастваше. Разказът направи образа на баща ми по-жив, отколкото в спомените ми. Накрая той бе толкова близо, че не можех да си представя смъртта му. Беше жив. Но аз никога нямаше да го видя отново. Седях на стъпалата до Ю Ба, сигурна, че те са в къщата. Чувах шепота им. Гласовете им.

Това беше краят на приказката. Исках да стана и да вляза вътре. Исках да ги поздравя и отново да прегърна баща си. Изминаха няколко секунди, докато осъзная какво бе казал Ю Ба. Сякаш не бях обърнала внимание на тази последна глава. Не влязохме в къщата. Не исках да я видя отвътре. Все още не.

Ю Ба ме отведе обратно в своя дом и заспах изтощена на дивана.

Прекарах следващите два дни на фотьойла в библиотеката му. Гледах как реставрира книги. Не разговаряхме много. Той седеше приведен над бюрото си, погълнат от работата. Оглеждаше страниците. Потапяше парченца хартия в лепилото. Копираше букви. Пренебрегваше всички принципи на ефективността и производителността.

Смирението в отмерените му движения ме успокояваше. Не задаваше въпроси и не искаше нищо. От време на време ме поглеждаше над рамките на очилата и се усмихваше. Чувствах се сигурна и в безопасност в негово присъствие. Разбирахме се без думи.

На сутринта на третия ден отидохме заедно на пазар. Бях предложила да сготвя за него, както правех за приятели в Манхатън. Изглеждаше изненадан, но се зарадва. Купихме ориз, зеленчуци, билки и подправки. Исках да приготвя от вегетарианското къри, което понякога приготвях с една приятелка индийка в Ню Йорк. Поисках му картофобелачка. Нямаше представа за какво говоря. Имаше нож. Беше тъп.

Никога не бях готвила на огнище. Прегорих ориза. Зеленчуците кипнаха и водата угаси огъня. Той търпеливо запали нов.

Все пак му хареса. Поне така каза.

Седнахме с кръстосани крака на дивана му и хапнахме. Готвенето ме бе поразсеяло. Сега скръбта ми се върна.

— Вярваше ли, че ще го видиш отново? — попита той.

Кимнах.

— Съжалявам. Аз съм виновен. Подвел съм те.

— Не — възразих аз. — Напротив. Разказът ти ме накара да го почувствам много по-близък и просто не можех да си представя, че вече не е жив. Но това е краят на приказката. Нямах възможност да се сбогувам с него. Нито в Ню Йорк, нито в Калау. Мъчително е. Никога не съм изпитвала такава болка.

Ю Ба не каза нищо.

— Твоят баща жив ли е? — попитах след кратка пауза.

— Не. Почина преди няколко години.

— Болен ли беше?

— Родителите ми бяха възрастни по бирманските стандарти.

— Смъртта им промени ли живота ти?

Ю Ба се замисли.

— Прекарвах доста време с майка си, а сега по-често съм сам. Иначе нещата не са се променили много.

— Колко време ти беше нужно да го превъзмогнеш?

— Да го превъзмогна? Не бих се изразил така. Когато превъзмогваме нещо, ние го загърбваме. Нима оставяме мъртвите зад гърба си? Мисля, че те са с нас. Те ни съпътстват. Остават с нас, макар и под друга форма. Трябва да се научим да живеем с тях и смъртта им. Все пак ми бяха нужни няколко дни.

— Само няколко дни?

— Когато проумях, че не съм ги загубил, бързо се съвзех. Мисля за тях всеки ден. Питам се какво биха казали в даден момент. Обръщам се към тях за съвет, дори днес, на моята възраст, когато е време да се замисля за собствената си смърт. — Взе си още малко ориз и продължи. — Нямаше смисъл да скърбя за родителите си. Бяха стари, уморени и готови да срещнат смъртта. Имаха пълноценен живот. Не се мъчиха, преди да умрат. Не изпитаха болка. Убеден съм, че в мига, когато сърцата им спряха, бяха щастливи. Нима има по-красива смърт?

— Може би човек трябва да стане на петдесет и пет, за да може да гледа така на нещата.

— Може би. По-трудно е, когато си млад. Дълго не можех да приема смъртта на съпругата си. Тя не беше стара, нямаше тридесет години. Току-що си бяхме построили къща и бяхме много щастливи заедно.

— От какво почина?

Ю Ба дълго мисли.

— Не си позволяваме да си задаваме този въпрос, защото рядко получаваме отговор. Виждаш в каква бедност живеем. За нас смъртта е част от живота. Предполагам, че хората в моята страна умират по-рано, отколкото в твоята. Миналата седмица осемгодишният син на един съсед беше повален от треска. Два дни по-късно умря. Липсват ни лекарства дори за най-обикновените болести. Въпросът защо, търсенето на причина за смъртта изглеждат лукс в тези обстоятелства. Жена ми почина през нощта. Събудих се една сутрин и я намерих мъртва до себе си. Не знам нищо повече.

— Съжалявам.

Дълго никой от двама ни не проговори. Замислих се дали съм загубила друг човек, когото съм познавала добре, освен баща си. Родителите на майка ми все още бяха живи. Братът на една приятелка се бе удавил в Атлантика преди година. Някога ходехме с него до Саг Харбър и Саутхемптън през уикенда. Харесвах го, но не бяхме особено близки. Не отидох на погребението му. Имах важна среща във Вашингтон. Майката на партньорката ми за тенис бе починала наскоро от рак. Беше ми давала уроци по пиано като дете. Дълго се мъчи, а аз все отлагах да отида на свиждане при нея в болницата, докато стана твърде късно. Очевидно смъртта не беше нещо обичайно в моя живот. Имаше свят на болни и умиращи и свят на здрави. Здравите не искат да знаят нищо за болните и умиращите. Сякаш между двата свята няма нищо общо. Сякаш една погрешна стъпка върху тънък лед, една забравена свещ не са достатъчни, за да се пренесеш от единия свят в другия. Една рентгенова снимка с бяло петно в гърдите.

Ю Ба стана и отнесе чиниите в кухнята. Раздуха огъня, добави цепеница и сложи вода.

— Не искам чай, благодаря — извиках към кухнята. — Искам да отида до гробището. Да видя къде са били кремирани. Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се — отвърна Ю Ба през дървената стена.

 

 

Забавихме крачките си. Задъхах се, но не от изкачването. Склонът не беше стръмен. Вървяхме към последната спирка от пътешествието ми. Бях пред къщата, в която бе умрял баща ми. Бях яла в градината, където бе прекарал детството и младостта си. Сега исках да узная къде е завършил пътят му.

— Няма гроб и паметна плоча. Вятърът разнесе праха му във всички посоки — предупреди ме Ю Ба.

Страхувах се да погледна гробището. Сякаш бе потвърждение, че и моят собствен път има край.

Оскъдно павираната улица постепенно се изгуби в пясък, а после премина в неравна кална пътека. Скоро различих първите гробове, скрити сред храсти и изсъхнали треви. Бетонни плочи, някои със сложни орнаменти и гравирани с надписи на бирмански, други неукрасени и ненадписани, като камъни от изоставен строеж. Трева растеше в цепнатините между плочките. Други бяха покрити с тръни. Никъде не се виждаха свежи цветя. Никой от гробовете не бе поддържан.

Изкачихме се до върха на хълма и седнахме. Наоколо бе пусто. Единствените признаци на човешка дейност бяха пътеките, които се изкачваха по хълма като мравешки керван. Беше тихо. Дори вятърът се беше стаил.

Мислех си за нашите разходки. За Бруклинския мост и ферибота за Стейтън Айлънд, за дома и аромата на топли канелени кифлички сутрин.

Бях далеч от Манхатън. И въпреки това не ми липсваше. Чувствах почти призрачно спокойствие. Спомних си за онези вечери, в които баща ми разказваше приказки. Оперните представления в Сентръл Парк. Сгъваемите столчета и тежката кошница за пикник. Баща ми не понасяше пластмасови прибори и картонени чашки. Беше облечен с костюм като в „Метрополитън“. Топла лятна вечер. Светлина на свещи. Всеки път заспивах в скута му. Спомних си за мелодичния му глас, смеха му, погледа му и силните ръце, които ме хвърляха във въздуха и ме хващаха.

Знаех защо е останал с нас и се е върнал при Ми Ми след цели петдесет години. Не само чувство за дълг го бе задържало в Ню Йорк. Сигурна бях, че е обичал семейството си, майка ми, брат ми и мен по свой начин. Беше обичал и Ми Ми. Бе останал верен и на едната, и на другата си любов, и му бях благодарна за това.

— Има още нещо, което може да ти се стори интересно.

Погледнах го въпросително.

— Кладата на Ми Ми беше ето там — посочи един кръг на няколко крачки разстояние, — а на баща ти около двадесет метра по-нататък. Огньовете бяха запалени едновременно. Дървата бяха сухи, пламъците бързо погълнаха клоните. Въздухът беше много спокоен в онзи ден. Стълбовете дим се издигнаха към небето.

Вече ми бе казал това и се запитах накъде бие.

— И?

— Стана съвсем тихо — каза той с усмивка.

— Тихо?

— Съвършено. Въпреки че имаше толкова много хора. Никой не продума. Дори огньовете спряха да пращят и продължиха да горят безшумно.

Ето го отново баща ми, седнал на ръба на леглото ми. Светлорозова стая. Пчелички на черни и жълти ивици се спускат на връвчици от тавана.

— И животните запяха? — попитах.

Ю Ба кимна.

— Някои по-късно казваха, че са чули животните да пеят.

— И изведнъж, незнайно как, двата стълба дим се наклониха?

— Мога да потвърдя това като очевидец.

— И въпреки че нямаше вятър, те се приближиха един към друг, докато…?

— Не всяка истина може да бъде обяснена, Джулия — прекъсна ме той. — И не всички обясними неща са истинни.

Погледнах към местата, където са били купчините дърва и телата, после към небето. Беше ясно. Синьо и безоблачно.

12.

Събудих се в тъмнина. Лежах в хотелската си стая: Събуди ме един сън. Бях на дванадесет-тринадесет години. Намирах се в дома ни в Ню Йорк. Беше посред нощ. Чувах някакви звуци от спалнята на баща си. Гласовете на майка ми и брат ми. Баща ми умираше и силни, ужасяващи, нечовешки звуци изпълваха цялата къща. Станах и по нощница прекосих коридора. Босите ми крака се вкочаниха от студ. В стаята на баща ми светеше. Майка ми бе коленичила до леглото му. Ридаеше.

— Не — промълви тя. — Не, за бога. Не, не, не.

Брат ми разтърси баща ми.

— Събуди се, татко, събуди се.

Беше надвесен над него и му правеше сърдечен масаж и дишане уста в уста. Баща ми мяташе ръце. Очите му бяха широко отворени, сякаш щяха да изскочат. Косите му бяха мокри от пот. Стискаше юмруци. Бореше се. Не искаше да си отиде.

Отново издаде силен стон. Ръцете му започнаха да се движат по-бавно. Трепнаха и се отпуснаха. След миг висяха неподвижни от леглото.

Сънят ме бе разтърсил и бях благодарна, че реалността е толкова милостива.

Затворих очи и се опитах да си представя последните часове на баща си с Ми Ми. Не можах. Трябваше да призная, че това бе част от него, която не познавах. И все пак, колкото повече мислех, толкова по-ясно осъзнавах, че няма причина да тъгувам. Чувствах близост с баща си, която не бих могла нито да обясня, нито да опиша. Беше обичта на дете, естествена и безусловна. Смъртта му не беше трагедия нито за него, нито за мен. Не бе устоял. Бе решил да си тръгне. Сам бе избрал часа и мястото на смъртта си. И човека, с когото да я срещне. Това, че не аз бях седяла до леглото му, нямаше значение. Нищо не можеше да заличи обичта му към мен. След няколко минути отново заспах.

Когато се събудих, беше късна утрин. В стаята бе горещо и студеният душ ме освежи.

Сервитьорът дремеше в един ъгъл на столовата. Сигурно беше там от седем часа. „Пържени или бъркани.“ „Чай или кафе.“

Чух жената от рецепцията да тътри крака през столовата. Дойде право при мен и с вял реверанс сложи кафяв плик на масата ми. Ю Ба го донесъл рано сутринта, каза тя. Беше твърде обемист, за да е писмо. Отворих го. Съдържаше пет стари, ръчно оцветени снимки, които напомняха пощенски картички от двадесетте. Датите бяха отбелязани с молив на гърба. Първата беше от 1949 година. Млада жена седеше в поза лотос пред светла стена. Беше облечена с червен жакет и лонджи, с черни коси, вдигнати на кок и жълто цвете в него. Усмихваше се едва забележимо. Навярно беше Ми Ми. Ю Ба не бе преувеличил. Притежаваше изтънченост и красота, които истински ме впечатлиха. Чертите й излъчваха спокойствие, което странно защо ме трогна. Погледът й беше съсредоточен, сякаш гледаше мен и само мен. До нея седеше момче на осем или девет години, облечено в бяла риза. Син на някой от братята й? Взираше се със сериозен поглед в апарата.

Всичките снимки, направени през интервали от десет години, бяха на Ми Ми, в една и съща поза. На втората почти не изглеждаше по-възрастна. Зад нея стоеше млад мъж, с ръце на раменете й. И двамата се усмихваха искрено и приятелски, макар и с лека меланхолия.

На следващата снимка годините бяха започнали да си казват думата, но не бяха отнели от излъчването й. Напротив, по-възрастната Ми Ми ми се стори още по-красива. Не познавах жена в родината си, която да не е прибягвала до козметични средства или пластична хирургия в суетни опити да отложи или поне да прикрие признаците на остаряването. Очевидно Ми Ми остаряваше с достойнство.

На снимката отново имаше мъж.

Последната бе направена през 1989–а, две години преди завръщането на баща ми. Ми Ми беше отслабнала. Изглеждаше уморена и болнава. До нея седеше Ю Ба. Познах го едва когато се вгледах отблизо. Изглеждаше по-млад. Подредих снимките пред себе си и отново ги разгледах внимателно една по една.

Долових приликата най-напред със сърцето си. Изведнъж започна да бие толкова силно, че усетих болка. Няколко секунди бяха нужни на ума ми да облече невъобразимата мисъл в думи. Погледът ми се плъзгаше от една снимка на друга. Мъжът на снимката от 1969–а несъмнено беше Ю Ба. Може би и на тази десет години по-рано, а и приликата с осемгодишното момче до Ми Ми беше безспорна. Представих си Ю Ба пред себе си. Строгия му нос. Смеха му. Мелодичния му глас. Начина, по който се почесваше по главата. Осъзнах на кого ми напомня. Защо не бе казал нищо? Дали се боеше, че няма да му повярвам? Или се заблуждавах? Дали просто си въобразявах, че прилича на баща ми?

Исках веднага да се видя с Ю Ба. Не си беше у дома. Една съседка каза, че е отишъл в града. Вече беше късно следобед. Тръгнах нагоре–надолу по главната улица, разпитвайки за него. Никой не го беше виждал.

Вече бе ходил в чайната. Обикновено се отбиваше там по два пъти на ден, обясни сервитьорът, който ме позна, но днес едва ли щял да намине пак. Било петнадесети. Тин Уин и Ми Ми починали на петнадесети и оттогава, повече от четири години, всяко петнадесето число от месеца хората от Калау правели вечерно възпоменание за влюбените. Навярно Ю Ба вече отивал към къщата на Ми Ми. Трябвало само да пресека линиите и да последвам тълпата.

Веднага щом стигнах до гарата, видях шествието да се вие нагоре по хълма. Жените балансираха купи и кошници с банани, манго и папая на главите си. Мъжете носеха свещи, тамян и цветя. Червените, сините и зелените шарки на лонджитата им, снежнобелите ризи и жакети искряха на вечерното слънце. На средата на пътя чух детски гласове. Съпровождани от звън на камбанки, пееха същата мелодия, която бе звучала от манастира няколко дни по-рано.

Нямаше да позная къщата на Ми Ми. Беше окичена с разноцветни гирлянди. Под стрехите висяха верижки с малки звънчета. Дворът едва побираше хората, които ме поздравяваха с усмивки. Внимателно се придвижих през тълпата. Децата, които пееха, бяха насядали покрай верандата. Мнозина от възрастните тихо им пригласяха. Безкрайна върволица от хора се изкачваха по стъпалата и изчезваха в къщата, докато други се връщаха в двора. Къде беше Ю Ба?

Придвижих се напред и се влях в потока от хора към верандата.

Къщата се състоеше от една–единствена голяма стая, без никакво обзавеждане, освен легло. Капаците на прозорците бяха спуснати. Десетки свещи на пода обливаха стаята с топло жълто алено сияние. На издатината близо до тавана имаше статуя на Буда. Цветя, чинии с плодове, чаени листа, пури и ориз бяха струпани върху леглото, което бе изцяло позлатено — краката, таблите, дори дъските, които бяха поддържали дюшека. Леглото блещукаше на трептящата светлина на свещите. Вази, пълни с тамян, легени и купи с дарове стояха на пода. Ухаеше на тамян и пури. Жените сменяха старите плодове с пресни, вземаха увехналите цветя от леглото и слагаха свежи букети.

Покланяха се пред Буда, пристъпваха към леглото и прокарваха пръсти по дървото. Сякаш така щяха да събудят онзи вирус. Вируса, който се спотайва във всеки от нас.

„Смъртта не е край на живота, бе казал Ю Ба, а част от него.“ Не беше нужно да обяснява на никого тук какво е имал предвид.

Оттеглих се и застанах неподвижно в един ъгъл. Здрачът се бе спуснал над двора. През прозореца видях, че цялата околност е осветена от свещи.

Изведнъж Ю Ба застана до мен. Усмихна се, сякаш нищо не се е случило. Исках да кажа нещо, но той сложи пръст на устните си и ми даде знак да замълча.

Гледах свещите, чиято светлина пробягваше по леглото, цветята и хората. Бях стигнала до края на пътешествието си. Бях открила това, което търсех. Исках да го сграбча и да се вкопча в него, но знаех, че е дар, който не мога да взема и отнеса със себе си. Дар, предназначен не само за мен. Дар, който принадлежеше на всички нас и на никой от нас. Дар, който щеше да ми дава сили до края на дните ми.

Наследен от баща ми и Ми Ми.

Дарът на любовта.