Метаданни
Данни
- Серия
- Гласът на сърцето (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Das Herzenhören, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Валентина Атанасова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание
Ян-Филип Зендкер. Да чуеш ритъма на сърцето
ИК „Хермес“, Пловдив, 2012
ISBN: 978-954-26-1160-8
История
- — Добавяне
10.
Сега, когато звездите бяха казали думата си и съдбата на детето бе предопределена, Миа Миа спеше по-спокойно. Знаеше какво да очаква. Бе свикнала с ударите на съдбата и лошия късмет. Щастието и радостта я караха да се чувства неспокойна, защото бяха нещо странно и непривично в нейния живот. Излишно бе да се залъгва с празни надежди. Нямаше илюзии, които да терзаят душата й, нямаше мечти, които да разпалват въображението й. Това я успокояваше.
В дните и седмиците след посещението при астролога Кин Маунг бе този, който лежеше буден до спящата си съпруга и детето и в главата му се въртяха ужасни мисли. Може би старецът бе сгрешил? Дали действително съществува съдба, която не можем да избегнем? Щом ние не сме господари на живота си, тогава кой? Нямаше желание да слуша звездите.
— Миа Миа. Миа Миа — каза той и се надигна в леглото в онази първа нощ. Жена му спеше до него. — Миа Миа.
Името прозвуча като заклинание.
Тя отвори очи.
Нощта беше пълнолунна и безоблачна. В светлината, която влизаше през прозореца, Кин Маунг видя очертанията на лицето й, движенията на очите й, правилния й нос. Помисли си колко е красива и как досега не е забелязвал това. Беше се оженил за нея, защото родителите му я бяха избрали. Любовта ще дойде с времето, уверяваха го те и той им вярваше. Първо, защото винаги правеше каквото му кажат и второ, защото имаше много смътни представи за любовта. Смяташе я за дар, с който някои са благословени, а други — не. Никой нямаше права над нея.
— Миа Миа, ние трябва… не бива…
Искаше да й каже толкова много.
— Знам, Кин — каза тя и се надигна. — Знам.
Премести се до него, обви ръце около главата му и я притегли към гърдите си. Рядък жест за Миа Миа, за която нежността бе непознат лукс като топлата вода сутрин или усмивка на раздяла. Подобни неща бяха за мечтателите или хората, които имат време, власт и емоции в излишък. Тя не принадлежеше към никоя от тези категории.
Мислеше си, че знае какво изживява съпругът й, и му съчувстваше. По пулса му, по треперенето на тялото и начина, по който я прегръщаше, усещаше, че ще му е нужно време. Той все още вярваше, че могат да се защитят, че има шанс да поправят непоправимото.
Кин Маунг лежеше в прегръдките й и говореше. Не силно, не на нея. Тя не разбираше нито дума от това, което казва. Говореше на себе си, припряно и без да спира. Шепотът му звучеше настойчиво, дръзко, почти заплашително, а после умоляващо, плахо, колебливо — поток от думи, който не пресъхва. Сякаш седяха до леглото на умиращ и само гласът на Кин Маунг поддържаше живота му.
Той искаше да се бори за сина си. Във всеки живот има някакво обещание, казваше си Кин. И що се отнася до сина им, той щеше да проучи всяка възможност това обещание да се сбъдне. Ако трябваше да стане без помощта на жена му, така да бъде.
Това искаше да й каже и щеше да го направи рано сутринта, преди закуска. След малко заспа.
Възможността за разговор не бе използвана нито преди закуска, нито след като приключи работата за деня.
Следващата нощ си припомни всяка подробност от посещението при астролога. Къщата се появи пред очите му, отначало смътно, после все по-ясно и по-ясно, както се прояснява пейзаж след мъгла. Видя стаята, свещите, пръчиците тамян, плочата, която разкриваше мистериите на живота. Чу пророчествата на стареца, преповтори ги в ума си, бавно, дума по дума. Не се споменаваше за проклятие. Щеше да поговори с жена си. Утре, рано сутринта. Не намери подходящ момент.
Така минаваха нощите. И дните. Ако Кин Маунг беше друг човек, нямаше да чака възможност, а сам щеше да я потърси и използва. Но това не бе в природата му. Трябваше да превъзмогне собствените си ограничения, а той не беше герой. Можеше да си позволи само мислите и не след дълго силите му се изчерпаха. Съмненията се върнаха, сломиха съпротивата му и го връхлетяха като плъхове и лешояди. Звездите бяха прави. В събота през декември. Голяма болка. Беше съвършено ясно.
Скоро след инцидента с пилетата почина негова пралеля — осем седмици след раждането на момчето. Вярно, беше доста стара и болна, от години не бе излизала от колибата си, и за миг на Кин Маунг му хрумна да изтъкне това пред жена си. Един кратък миг, а после и той видя знака и не дръзна да й противоречи.
Странеше от сина си, утешавайки се с мисълта, че момчето е само едно от многото деца, които ще имат с Миа Миа, и че не всичките ще се появят на бял свят в събота през декември, април или август. Даде нивата си под аренда и си намери работа като градинар и помощник на игрището за голф на англичаните. Работата носеше повече доход от фермерството и му позволяваше да отсъства от къщи дори през сухия сезон, когато фермерите имаха малко работа. Голфът беше целогодишно занимание.
Миа Миа постоянно бе заета с домакинска работа. Семейството живееше в малка колиба от дърво и кирпич зад разкошна двуетажна вила, собственост на далечен роднина на Кин Маунг. Тя се намираше на хълма над града и както повечето къщи на колониалните господари в Калау, беше построена в стил „Тюдор“. Градът бе особено популярен през сухия сезон. Когато температурите в столицата Рангун и в Мандалей надхвърлят 37 градуса, Калау, разположен на над хиляда и триста метра надморска височина, предлагаше отдих от горещините в равнината и край делтата. Много англичани оставаха в страната след пенсионирането си и се преместваха в някое от планинските ваканционни селища като Калау. Английският офицер, който бе построил тази вила, за да живее в нея след пенсионирането си, бе загинал при лов на тигри само две седмици след като се бе оттеглил от служба.
Вдовицата му бе продала вилата на чичото на Кин Маунг, който бе спечелил уважение и завидно състояние като оризов барон в Рангун. Беше сред най-богатите хора в страната, един от малцината бирманци, успели да се утвърдят на пазара, доминиран от индийското малцинство. Вилата нямаше практическа стойност за него. Притежаваше я от шест години, а все още не беше я виждал. Всъщност беше по-скоро символ на богатството и положението му само споменаването й впечатляваше бизнес партньорите му в столицата. Задължение на Миа Миа и Кин Маунг бе да се грижат за имота и да го поддържат, защото господарят на къщата можел да пристигне всеки момент. След раждането на сина си Миа Миа влагаше цялата си енергия в изпълнението на тази задача. Лъскаше паркета всеки ден, сякаш целта й бе да го превърне в огледало. Бършеше прах от рафтовете сутрин, а вечер отново ги забърсваше, въпреки че не се виждаше и прашинка, паднала върху тях в изминалите дванадесет часа. Всяка седмица миеше прозорците и подрязваше тревата на моравата с ножици, защото резултатът й се струваше по-добър, отколкото ако използва косачка. Поддържаше избуялите бугенвилеи съвършено оформени и усърдно се грижеше за цветните лехи.
Миа Миа стоеше до печката в кухнята и стържеше моркови, когато видя двама полицаи да се изкачват по хълма. Беше един от онези студени декемврийски дни и се налагаше да побърза. Беше й отнело твърде много време да лъсне паркета на втория етаж и се тревожеше, че няма да приключи с кухнята следобед. Ако господарят пристигнеше на следващия ден, нямаше да завари имението си в идеално състояние. Всичкият й досегашен труд през годините щеше да се окаже напразен, защото той щеше да си помисли, че Миа Миа не се е грижила за имота му. Един ден безпорядък можеше да има по-голяма тежест от хиляда дни ред, помисли си тя и погледна към долината.
Полицаите с безупречни сини униформи не бяха тръгнали по пътя, използван от волските коли и малкото автомобили, а по една тясна пътека, която криволичеше през боровата гора, а после през нивите до билото на хълма. Миа Миа видя двамата мъже да приближават, видя лицата им и почувства надигащата се паника. Беше шестият рожден ден на Тин Уин, а тя бе убедена, че особено на годишнините от раждането му трябва да бъде подготвена за всякаква катастрофа.
За миг ужасът я завладя изцяло, обсеби душата, съзнанието и тялото й. Стомахът и вътрешностите й се свиха на топка. Сякаш ги бе сграбчил гигантски юмрук и ги стискаше все по-силно. Затаи дъх. От гърлото й се изтръгнаха жални стонове. Умоляващи звуци. Вопли. „Дано да не е истина.“
Мъжете отвориха портата, влязоха в двора и я затвориха. Бавно тръгнаха към Миа Миа. Долови неохотата в движенията им. Всяка крачка бе като удар по тялото й. По-младият вървеше с наведена глава. По-възрастният я погледна в очите. Познаваше го от кратки срещи в града. Очите им се срещнаха за миг и погледът му й каза достатъчно. Разбра всичко и ужасът, чудовището, което бе заплашвало да я погълне, изчезна така бързо, както се бе появило. Знаеше, че я е сполетяла ужасна беда, че се е случило нещо непоправимо и животът й никога вече няма да бъде същият. Беше за трети път и тя нямаше сили да го понесе.
Полицаите застанаха пред нея, по-младият все още не смееше да вдигне глава.
— Станала е злополука със съпруга ви — заговори по-възрастният.
— Знам — каза Миа Миа.
— Загинал е.
Миа Миа не каза нищо. Не седна. Не заплака. Не изпадна в истерия. Не каза нищо. (Вкамени се, както щеше да каже по-възрастният полицай на жена си вечерта.)
Чу ги да говорят нещо за злополуката, как топка за голф излетяла от игрището, вероятно отклонена от вятъра. Право в слепоочието. Загинал на място. Англичанинът щял да поеме разходите по погребението. Малка компенсация. Никакво признание за вина. Нито жест на съчувствие. Нищо повече.
Миа Миа кимна.
Когато полицаите си тръгнаха, тя се обърна и потърси сина си. Седеше сам зад къщата и си играеше. До него имаше голяма купчина шишарки. Опитваше се да ги хвърли в една дупка, която бе издълбал на няколко метра разстояние. Повечето стигаха далеч отвъд целта.
Искаше да го повика и да му каже за смъртта на баща му. Но защо? Вероятно вече знаеше. В края на краищата, той бе този, който бе донесъл бедата, и Миа Миа осъзна, че за първи път обвинява него. Не беше просто неблагоприятно разположение на звездите беше Тин Уин. Невинното момченце с черни коси и загадъчни очи, толкова непроницаеми, че тя никога не знаеше дали гледат нея. Не можеше да прочете нищо в тях. То носеше лош късмет, то причиняваше хаос. Създаваше ги както другите деца дълбаят пещери или си играят на криеница.
Искаше й се някак да може да остави всичко зад гърба си. Никога вече да не види това дете.
През следващите тридесет и шест часа действаше като човек, който има само една цел в съзнанието си, цел, която я движи, която поставя над всичко друго. Играеше ролята на скърбяща вдовица, приемаше съседи и приятели, организира погребението за следващия ден, застана до изкопания гроб на съпруга си и гледа как дървеният ковчег изчезва в земята.
На сутринта след това събра малкото си вещи — няколко блузи и лонджита, още един чифт сандали, гребен, шнола за коса — в старата чанта за голф, която съпругът й бе донесъл веднъж от клуба. Тин Уин стоеше безмълвен до майка си и гледаше.
— Трябва да замина за няколко дни — каза тя, без да вдигне поглед.
Синът й не каза нищо.
Миа Миа излезе от къщата. Момчето побягна след нея. Обърна се към него и то застина намясто.
— Не можеш да дойдеш с мен — отсече майка му.
— Кога ще се върнеш? — попита Тин Уин.
— Скоро — отвърна Миа Миа и продължи към портата. Чу леките му стъпки зад гърба си. Отново се обърна.
— Не чу ли какво ти казах? — повтори тя с рязък тон.
Синът й кимна.
— Оставаш тук. — Посочи към дънера на отсечения бор. — Можеш да седнеш и да ме чакаш.
Тин Уин изтича до стария пън и се покатери на него. От там ясно виждаше пътеката, която водеше до къщата им. Миа Миа отново тръгна, отвори и затвори портата, без да поглежда назад. Забърза по пътя към града долу.
Тин Уин я проследи с поглед. Гледаше как върви през нивите и гората. Беше удобно място. Оттук щеше да я види да се връща още отдалеч.