Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (13)

12.

Су Кий не помнеше кога за първи път усети, че нещо не е наред. Може би онази сутрин, когато стоеше пред къщата? Тин Уин бе до оградата. Повика го и той се огледа, въртейки глава, сякаш я търсеше с поглед. Или няколко дни по-късно, на вечеря, когато седяха на дървената греда до кухнята и ядяха ориза си? Тя му посочи едно птиче, кацнало на няколко крачки от тях на тревата.

— Къде? — попита той.

— Там, до онзи камък.

— А, там — отвърна той, гледайки в погрешна посока.

Беше забелязала, че винаги следва едни и същи пътеки в двора, към къщата или към близките поляни и ниви, че често се спъва в пръчки или камъчета, когато се отклони от познатия път. Когато му подаде паничка или чаша, понякога се засуетяваше, преди да я вземе, за части от секундата, които й се струваха цяла вечност. Леко присвиваше очи, когато се вглеждаше в нещо на повече от няколко метра разстояние. Сякаш се взираше през леката утринна мъгла, която в много от дните обвиваше долината.

Самият Тин Уин не знаеше кога бе започнало всичко. Планините и облаците на хоризонта винаги бяха някак неясни. Не ги бе виждал различни.

Нещата се влошиха след деня, в който майка му изчезна. Отначало не виждаше гората от къщата. Отделните дървета загубиха формите и очертанията си. Размиваха се и се сливаха в едно далечно зелено–кафяво море. Сива мъгла забулваше учителя в училище. Чуваше гласа достатъчно ясно, сякаш седеше до него, но не можеше да различи образа му. Също като дърветата, нивите и къщата, като Су Кий на повече от няколко метра разстояние.

Тин Уин вече не се ориентираше по предметите и видимите им белези. Потъваше все повече в свят, който се състоеше главно от цветове. Зеленото беше гората, червеното — къщата, синьото — небето, кафявото — земята, лилавото — бугенвилиите, черното — оградата около двора. Но самите цветове не бяха достатъчно надежден ориентир. Те също избледняваха и изчезваха, докато накрая млечнобялата завеса се спусна напълно, скривайки всичко на радиус от няколко метра.

Светът чезнеше пред очите му. Угасваше като тлеещ огън, който не излъчва нито топлина, нито светлина.

Тин Уин си внушаваше, че това не го безпокои особено. Не се боеше от вечния мрак или каквото и да заменеше картините пред очите му. Дори и да се бе родил сляп, казваше си той, нямаше какво толкова да пропусне. Не мислеше и че би чувствал голяма липса, ако слепотата му стане пълна.

И това наистина се случи. Когато се събуди и отвори очи три дни след десетия си рожден ден, мъглата бе погълнала света.

Остана да лежи неподвижен в леглото си, тихо вдиша и издиша. Затвори очи, отново ги отвори. Нищо. Погледна натам, където доскоро бе таванът, и не видя нищо, освен бяла дупка. Надигна се, завъртя глава насам-натам. Къде беше дървената стена с ръждивите гвоздеи? Прозорецът? Старата маса, където пазеше тигровата кост, която баща му бе намерил в гората преди години? Накъдето и да погледне, беше бяла пустота, без очертания, без горе и долу, отпред и отзад, без граници. Сякаш бе открил безкрайността.

Су Кий лежеше до него. Спеше, но скоро щеше да се раздвижи. Познаваше това по дишането й.

Навън вече бе светло. Птичите песни му разкриваха това. Тин Уин плахо стана, търсейки с пръстите на краката си ръба на сламената рогозка. Усети краката на Су Кий и ги прескочи. Застана прав в стаята, замисли се за миг накъде би трябвало да е кухнята. Направи няколко крачки и намери вратата, без да се блъсне. Влезе в кухнята, мина покрай огнището и шкафа с метални купи, излезе на двора. Не се бе спънал нито веднъж, дори не бе разперил ръце, за да намери пътя. Навън се спря, усети слънцето върху лицето си и се зарадва на увереността, с която се придвижваше сред мъглата, в тази ничия земя.

Беше забравил за дървената табуретка. Падна по очи. Болката в крака го накара да нададе тих вик. Нещо бе раздрало лицето му. Слюнката му бе смесена с кръв.

Лежеше скован, неподвижен.

Почувства как нещо пропълзя по бузата му, по носа и челото му, преди да изчезне в косата му. Беше твърде бързо за гъсеница. Мравка може би? Бръмбар? Не знаеше. Вече не можеше да различи мравка от бръмбар. Започна да плаче тихо, без сълзи. Като животните. Не искаше никой повече да го вижда да плаче.

Плъзна ръка по земята, проследи неравностите, прокара пръсти през малките вдлъбнатини и издатини, сякаш изследваше непозната територия. Колко грапава беше земята, осеяна с камъни и бразди. Как не ги бе забелязвал преди? Затъркаля клонка между палеца и показалеца си и сякаш я видя. Запита се дали този образ, дали визуалните впечатления в паметта му някога ще избледнеят, дали в бъдеще ще може да вижда света поне през прозореца на спомените и въображението. Сети се за Су Кий и лицето й изплува в съзнанието му.

Заслуша се. Земята бръмчеше, пееше тихо, едва доловимо. Това бяха звуци, които той не познаваше и не можеше да назове. Тин Уин разбираше, че ръцете, носът и ушите ще го водят през останалата част от живота му. Дали щеше да се научи да им се доверява? Той, който до този етап в живота си никога не се бе доверявал на нищо и никого?

Су Кий го повдигна.

— Табуретката беше точно пред теб — каза тя. Беше обяснение, не обвинение.

Донесе вода и парче плат. Избърса устата и изми лицето му. Тежкото й дишане издаваше колко се е изплашила.

— Много ли боли? — попита Су Кий.

Той кимна.

Отново усети киселия вкус на кръв в устата си.

— Ела в кухнята — каза тя, стана и тръгна напред.

Тин Уин седна и остана неподвижен, несигурен в посоката. Няколко секунди по-късно Су Кий излезе от къщата.

— Какво ти е?

Ужасеният й вик се чу долу в града. Години след това хората в Калау щяха да говорят колко е изплашил всички, които са го чули.

Докторът в малката болница на края на главната улица беше стъписан. Слепота, на тази възраст, без никаква травма, просто така. Никога не се бе натъквал на нищо подобно. Можеше само да гадае. Не беше мозъчен тумор, защото пациентът не проявяваше признаци на замаяност или главоболие. Може би някакво нервно разстройство или генетична аномалия. Без да знае точната причина, не можеше да предпише каквато и да е терапия. Нямаше лечение. Най-доброто, на което би могъл да се надява, бе момчето да възвърне зрението си така мистериозно, както го е загубило.