Метаданни
Данни
- Серия
- Гласът на сърцето (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Das Herzenhören, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Валентина Атанасова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание
Ян-Филип Зендкер. Да чуеш ритъма на сърцето
ИК „Хермес“, Пловдив, 2012
ISBN: 978-954-26-1160-8
История
- — Добавяне
12.
Тин Уин не можеше да заспи. Не и след ден като този, не и тази нощ. Нито следващата, нито по-следващата. Лежеше до Су Кий и си мислеше за Ми Ми. Преживя три безсънни нощи. Спомените бяха по-ясни от всякога. Бяха прекарали заедно един следобед. Един следобед, който той щеше да пази като скъпоценен камък, като талисман, който да го закриля. Помнеше всяка дума, която бяха разменили, всяка нотка в гласа й, всеки удар на сърцето й.
В онзи следобед с Ми Ми на гърба, с гласа, който гали ухото му, и краката й, обвити около кръста му, Тин Уин за първи път бе почувствал нещо подобно на спокойствие, на радост. Чувството му бе толкова непознато, че дори не знаеше как да го назове. Щастие, лекота, забавление — за него това бяха думи без съдържание, слова без смисъл. Осъзнаваше колко усилия е нужно да полага всеки ден. Събуждането сред млечнобялата мъгла. Придвижването с мъка през свят, който му бе обърнал гръб. Изведнъж самотата, в която живееше, започна да му се струва непоносима, въпреки че имаше Су Кий и Ю Мей. Почиташе и двамата, имаше им доверие и им бе безкрайно благодарен за вниманието и привързаността, която проявяваха към него. И все пак, както и с всеки, когото срещнеше, чувстваше странна дистанция между себе си и тях. Колко често бе седял край огъня в манастира с други ученици или монаси и му се бе искало да открие мястото си, да бъде част от някаква група, някаква система. Да изпитва нещо към другите — привързаност, гняв и дори обикновено любопитство. Не чувстваше почти нищо, освен празнота. Не знаеше защо е така. Дори когато го докосваха, слагаха ръка около раменете му или хващаха неговата, той не трепваше. Сякаш същата мъгла, която заслепяваше очите му, се бе настанила между него и света.
С Ми Ми нещата бяха различни. Вътрешната му скованост сякаш се топеше. Близостта й му вдъхваше увереност. Нейните очи виждаха вместо него. Нито веднъж не се бе усъмнил в напътствията и описанията й. Докато тя му помагаше, не се чувстваше като чужденец в собствения си живот. Тя го караше да се чувства част от нещата. От атмосферата на пазара. От градчето. От самия себе си.
Сякаш се бе обърнал към живота.
През следващите месеци Ми Ми и Тин Уин прекарваха всеки пазарен ден заедно и изследваха Калау и околността, сякаш бяха открили непознат остров. Проучваха мястото със старанието на двама изследователи — улица по улица, къща по къща. Понякога с часове стояха край пътя. Повечето от експедициите им обхващаха най-много една улица или част от поляна.
С времето си създадоха ритуал за проникването в тайните на този нов свят. След като направеха няколко крачки, те спираха, заставаха неподвижно и мълчаха няколко минути, половин час и дори по-дълго. Тин Уин попиваше звуците, тоновете и шумовете. После описваше с подробности какво е чул, а Ми Ми му казваше какво вижда. Скицираше като художник обстановката, отначало грубо, а после с по-голяма прецизност и подробности. Когато образите и звуците не съвпадаха, тръгваха да търсят източника на непознатия шум. Тя пропълзяваше през плетове и храсти, промъкваше се през цветни лехи и покрай къщите, ровеше с ръце в ливадите и нивите, докато намери онова, което чуваше Тин Уин: спящи змии и охлюви, земни червеи, нощни пеперуди, комари. С всеки изминал ден той опознаваше света по-добре. Благодарение на описанията на Ми Ми можеше да класифицира тонове и шумове и да ги свързва с предмети, растения и животни. Научи, че пеперудата, наречена лястовича опашка, пърха с криле по-леко и весело от пеперудата монарх, че листата на черницата шумолят различно от тези на гуава, че звуците, които издава дървоядът, не могат да се объркат с тези на гъсеницата, че всяка муха потрива задните си крака различно. Отново учеше азбуката на живота.
По-трудно му бе със звуците, издавани от хората. Скоро след като загуби зрението си, Тин Уин бе започнал да обръща внимание на гласовете, да се учи да ги различава и тълкува. За него те се превърнаха в нещо като компас, който го водеше през света на човешките емоции. Ако Су Кий беше ядосана или уморена, долавяше това в гласа й. Дали съучениците му изпитват завист към него заради постиженията му, дали е ядосал с нещо монасите, дали някой го харесва или не, всичко това му се разкриваше от тона, с който му говори даден човек.
Всеки глас имаше характерен репертоар от изразни форми, както и всяко сърце. Разпознаването на хората по техния сърдечен ритъм при втора или трета среща не представляваше трудност за Тин Уин, въпреки че сърцата им никога не туптяха напълно еднакво. Сърдечният ритъм казваше много за тялото и душата и се променяше с времето или според ситуацията. Сърцата можеха да бъдат млади или немощни, да звучат скучно, монотонно или загадъчно. А какво да мисли, когато гласът и сърцето на един човек бяха в разногласие и всяко от тях разказваше различна история, несъвместима с другата? Например Ю Мей. Гласът му винаги бе звучал силно и плътно, сякаш неповлиян от възрастта. Тин Уин винаги си го бе представял като величествен стар бор с могъщ ствол, непоклатим дори за бурите, които понякога връхлитаха платото Шан. Едно от онези дървета, под които някога се бе чувствал сигурен и бе обичал да играе. А сърцето на Ю Мей не звучеше нито силно, нито плътно. Пулсът му беше колеблив и слаб, уморен и изтощен. Напомняше му за изнемогващите волове, които бе виждал като дете да минават покрай къщата им, влачейки тежка каруца, натоварена с чували ориз или дървени греди. Гледаше след тях, убеден, че ще паднат мъртви, преди да изкачат хълма. Защо гласът на Ю Мей не бе в съзвучие със сърцето му? На кое от двете да вярва? На гласа или на сърцето? Въпроси, чийто отговор не знаеше. С помощта на Ми Ми щеше да ги разреши. Поне някои от тях.