Кристин Хана
Палитра от чувства (7)

Глава 7

Лиам гледаше пощата в скута си. Почти всички писма бяха адресирани до Микаела. Сметки от универсалния магазин и от магазина за фураж, чекове от дванайсетте семейства, които плащаха за отглеждането и обучението на конете им, пощенски картички, рекламни брошури и листовки. Пощенска картичка с обява за последната разпродажба на „Нордстром“.

Ако всичко беше наред, той щеше да влезе в кухнята, да хвърли пощенската картичка на кухненската маса и да каже:

— О, не. Започват коледните разпродажби.

Тя щеше да се засмее безгрижно, щеше да се извърне от печката или от хладилника, или от пералнята, докато казва:

— Ами ще продадем няколко дяла от „Майкрософт“ да си помогна с парите.

— Тате, защо стоим при пощенската кутия?

— О, извинявай, Бретстър. Просто си мислех нещо.

Той хвърли купчината писма във вдлъбнатината между двамата, вдигна крак от педала на спирачката и внимателно даде газ. Гумите превъртяха в калта отстрани на шосето, после стъпиха на чакъла и колата рязко потегли напред. Безлюдното шосе пред тях беше като виеща се река от натрупан сняг. Величествени ели и кедри се извисяваха край тесния път, който Иън Кембъл беше просякъл в гората преди почти петдесет години. Покрай пътя имаше още няколко фермерски къщи. Очуканите им пощенски кутии със стръмни покривчета стърчаха наклонени на различни страни върху тънките си дървени подпори.

— Може да направим снежен човек след вечеря — каза сковано Лиам, като се чудеше къде ли Микаела държи ръкавиците и резервните вълнени чорапи. Знаеше, че някъде има кашон, може би с надпис „Зимни дрехи“, но не можеше да си спомни къде го бяха прибрали миналата година. Може би на тавана зад кашона с коледната украса.

— О, добре.

— Или пък може да слезем с колата до хълма Търна гейн и да покараме шейни. Господин Робин ни каза, че винаги можем да отидем на вечеря.

— О, добре.

Лиам не се сещаше какво друго да каже. И двамата знаеха, че няма да се пързалят с шейни, нито с кънки, нямаше да правят снежен човек и нямаше да пият горещо какао. Не и сега. Щяха да мислят за тези неща, може би дори щяха да говорят как ще ги направят, но накрая щяха да се съберат в тази голяма къща насред снежното поле и всеки щеше да се занимава с нещо сам, както бяха правили през последните четири седмици.

Щяха да вечерят заедно, щяха да подхвърлят един след друг безсмислени, незначителни реплики. След вечеря и четиримата щяха да измият съдовете. После щяха да се опитат да гледат телевизия заедно, „Дискавъри“ или може би някой комедиен сериал, но постепенно щяха да се разотидат. Брет щеше да седне пред компютъра си и да започне бързи, шумни игри, които изискваха цялото му внимание, а Роза щеше да плете.

Лиам щеше да минава от стая в стая, без да прави нещо, опитвайки се да не мисли. Най-често обиколката му свършваше пред рояла във всекидневната и той оставаше там, втренчен в клавишите. Щеше да мечтае музиката все още да живее в сърцето и в пръстите му, но щеше да знае, че си е отишла.

Той премина на по-ниска предавка, зави наляво и мина под грубо скованата арка, която баща му беше издигнал преди години, и тръгна по алеята, край която се виеше ограда с четири дъски. В някакво отдалечено кътче на съзнанието си той чуваше тихото прозвънване на желязната табела, която висеше от напречната греда на кедровата арка, онази с надпис РАНЧО ЕЙНДЖЪЛ ФОЛС. Или пък звукът беше въображаем, а това, което чуваше, беше звънтящата тишина между него и сина му.

Той влезе в гаража и изключи двигателя. Брет веднага разкопча колана, грабна раницата си и забърза към къщи.

Лиам остана на мястото си с ръце, прилепени към волана. Не поглеждаше към албума и подаръка, които беше хвърлил на задната седалка, но знаеше, че са там.

Най-после излезе от колата и влезе вкъщи през разхвърляното задно антре. В края на коридора слабо светеше оранжева лампа.

Слава Богу, че Роза беше тук.

Той все още се чувстваше неловко край нея, беше му неудобно. Тя беше толкова дяволски тиха, като онези шпиони от студената война, които бяха обучени да се движат, без да вдигат никакъв шум. Понякога хващаше погледа й, прикован в него, и в тъмните й очи виждаше тъга, която проникваше до мозъка на костите му. Понякога искаше да бъде от хората, които биха приближили усмихнати до нея и биха казали: „Е, Роза, какво става с теб?“ Но те не се държаха така един с друг. Ако Лиам й зададеше личен въпрос, тя нямаше да отговори. И тъй те кръжаха един край друг, наблизо, но недостатъчно близки.

Сега, докато вървеше през къщата, той включваше светлините. Колкото и често да й казваше, че електричеството е евтино, тя включваше само онези светлини, които й трябваха.

Не като Майк, която мразеше къщата да е тъмна.

Когато стигна до голямата стая, той спря в сянката, загледан в Роза и Брет, които се приготвяха да играят домино. След минута вече играеха. Той искаше да не беше видял колко тихо играе Брет. Нямаше нищо от пляскането с ръце, подсвиркването или виковете „Добре!“, които естествено съпровождаха играта на сина му.

Бяха странна двойка — тихото момченце с насинено око и също толкова сериозната му баба.

Роза беше толкова дребничка женица, само няколко пръста по-висока от сина му, а начинът, по който се движеше — с наведена глава и свити рамене — я правеше да изглежда още по-дребна. Тази вечер, както обикновено, беше облечена изцяло в черно. Тъмният плат подчертаваше снежната белота на косата и кожата й. Тя беше жена на силните контрасти — черно и бяло, студ и топлина, духовност и привързаност към земята.

Роза вдигна поглед и го видя.

— Hola, доктор Лиам.

Беше я молил и молил десетки пъти да му казва Лиам, но тя не го правеше. Той се усмихна и се приближи до тях.

— Кой печели?

— Внук ми, разбира се. Възползва се от уморените ми очи.

— Нея слушай, Брет. Баба ти вижда всичко.

— Ще се присъедините към нас, si?

— Не, не мисля.

Той разроши косата на Брет — знаеше, че това е жалък заместител на времето, което не прекарваше насаме със сина си — но беше всичко, което можеше да направи.

— Сигурен ли си, тате?

Разочарованието на Брет беше очевидно.

— Сигурен съм, приятелче. Може би по-късно.

— Да, добре — въздъхна Брет.

Лиам се отправи към стълбището.

— Доктор Лиам, почакай! — Роза се изправи с едно-единствено плавно движение и го последва в столовата.

Там, в тъмната тиха стая, тя се взря в него. Очите й бяха тъмни като мастилени езера и също толкова неразгадаеми.

— Децата… днес са много тихи. Мисля, че нещо е…

— Днес е десетата ни годишнина. — Той изрече всичко на един дъх, после забави думите си: — Децата… знаят, че бях купил билети до Париж за нас с Майк.

— О! Lo siento.^[1] — Нещо подобно на усмивка премина по устните на Роза и изчезна. — Тя има късмет, че е с теб, доктор Лиам. Не знам дали съм ти го казвала някога.

Това го развълнува дълбоко — простата емоция на тази жена, която говореше толкова рядко.

— Благодаря, Роза, аз…

Той започна да казва нещо, нещо друго, не знаеше какво, но изведнъж гласът му секна.

— Доктор Лиам! — Гласът й удължаваше гласните на името му и го превръщаше в музика. — Ела да изиграеш една игра на домино с нас. Ще помогне.

— Не… Имам нужда да… — Лошо начало. Имаше нужда от толкова неща. — Трябва да свърша нещо горе. На Джейси й трябва една от роклите на Майк за зимния бал.

Тя се наведе по-близо. Той имаше странното чувство, че иска да каже още нещо, но Роза се обърна и се върна към играта.

Лиам отиде в кухнята и си наля питие. Уискито опари гърлото му и пламна в стомаха му. Стиснал здраво чашата, той тръгна по широкото стълбище към втория етаж. Изпод затворената врата на Джейси се чуваше музика. Поне това, което Джейси смяташе за музика, някакво дразнещо ухото, тежко бумтене на барабани и електрически китари.

Той хвърли поглед по коридора, влезе в спалнята си и включи осветлението. Стаята, дори както беше разхвърляна — неоправено легло, обувки, дрехи и хавлии, разхвърляни по пода — го посрещна приветлива, както винаги. Кремави стени, осеяни с изрисувани звезди и луни, прозрачните драперии на балдахина, бежовия килим. Ако си затвореше очите, можеше да си представи Майк, застанала до двойната врата, загледана в падащия сняг навън. Щеше да е облечена в копринената нощница в прасковен цвят, която падаше в изящни гънки около гъвкавото й тяло.

Той отказа да затвори очи, въпреки че изкушението беше толкова силно. Вместо това продължи право напред.

Вратата на Микаелината стая дрешник сякаш се уголемяваше пред очите му. Не беше влизал там от деня на инцидента, когато наивно беше приготвил куфар с неща, от които би могла да има нужда в болницата.

Мина през стаята и спря пред дрешника, после хвана дръжката и я натисна. Дъбовата врата изскърца и се отвори леко навътре, сякаш от седмици беше чакала този момент.

Огледало, което заемаше цялата отсрещна стена, улови образа му и го отрази — висок, кльощав мъж със зле поддържана коса и торбести дрехи, в рамка от пъстроцветни платове. От двете му страни дрехите бяха окачени на специално поръчани пластмасови закачалки, цветовете бяха подредени прецизно като върху палитра на художник. На едно място бяха събрани пластмасовите закачалки в цвят слонова кост на отдела за дизайнерски дрехи на „Нордстром“ — вечерните й рокли.

Трябваше му цяла минута, за да накара краката си да се раздвижат. Започна да разкопчава циповете на предпазните торби, една по една, като търсеше роклята, която Майк носеше на бала на полицията. Когато посегна в шестата торба, вместо да напипа дреха от кадифе или коприна, както очакваше, намери калъфка за възглавница, старателно окачена на закачалка за панталони.

Той се намръщи и я извади от торбата. Беше елегантна изработка от бяла коприна, изобщо не приличаше на калъфките, които ползваха. В единия край имаше монограм МЛТ.

Микаела Луна… Някоя си.

Сърцето му започна да бие неравно. Това беше от живота й преди.

Трябваше да се обърне, да закопчее тази торба и да забрави, че я има. Знаеше, че трябва да постъпи така, защото ръцете му започнаха да се потят, а надолу по гръбнака му пролази пронизваща тръпка. През годините бяха се натрупали толкова много въпроси. Беше ги укротявал мислено всеки път, когато тя казваше: „Да не се връщаме назад, Лиам. Сега миналото няма значение“. Всеки път, когато беше забелязвал как очите й потъмняват от тъга и беше усещал, че нещо притъпява блясъка на смеха й до тих, печален звук, се беше чудил защо.

Разбира се, миналото имаше значение. Лиам искаше да се престори, че не е така, защото обичаше жена си и защото се страхуваше от въпроса, кой или какво беше причина за дълбокия извор на мъката й, но в мига, когато докосна калъфката, направена от толкова скъп плат, че той не познаваше някой, който да знае откъде да купи такова нещо — със сигурност не и Майк — и видя мъчителната загадка на монограма МЛТ, той беше загубен. Миналото, което всички се правеха, че не забелязват, беше тук. Беше живяло с тях през всичките тези години, скрито в торба от „Нордстром“ в дрешника на жена му. И като Пандора, той просто трябваше да погледне.

Веднага щом взе калъфката в ръце, ясно видя, че е пълна с нещо. Чувстваше се странно безразличен, докато се връщаше в спалнята си и сядаше на голямото си, широко легло с четири колони, придърпвайки калъфката до себе си. Гледа я дълго, преценявайки опасността, защото знаеше, че понякога няма начин да поправиш стореното и че някои тайни са направени от киселина, която, щом веднъж се разлее, може да прогори тънката тъкан на всяка връзка.

Все пак, възможността най-сетне да разбере, го привличаше твърде силно, за да й се противопостави. От години копнееше да отвори капака на кутията с тайните й. Винаги си беше мислил, че ако познава болката й, ще разбере. Ще може да помогне.

Това бяха лъжите, които си казваше, докато изсипваше калъфката и гледаше как снимки, изрезки от вестници и документи, които изглеждаха официални, всичките омачкани и пожълтели, политат върху завивката. Последното нещо, което падна, беше годежен пръстен с диамант колкото десетцентова монета. Лиам го гледа толкова дълго, че зрението му се замъгли и вече виждаше друг пръстен — тънка златна лента. „Без диаманти, Лиам“, беше му казала тихо тя, и въпреки че чу как гласът й пресекна, той не обърна внимание. Беше си помислил колко е хубаво, че тя не се интересува от такива неща.

Истината беше, че тя вече беше имала диаманти.

Извръщайки се от диамантения пръстен, той видя снимка — голяма, цветна, гланцирана. Беше наполовина закрита, виждаше се само Микаела в булчинска рокля. Младоженецът беше скрит зад внимателно изрязана вестникарска статия. Искаше да я вдигне, но ръцете му трепереха много силно. През ума му мина откачената мисъл, че ако не я докосне, ако не махне парчето вестник, мъжът от другата половина на снимката няма да съществува.

Той едва разпозна Микаела. Чупливата й черна коса беше вдигната и пригладена в сложна прическа, която блестеше от диаманти, а гримът подчертаваше повдигнатите като на котка кафяви очи и превръщаше бледите, пухкави устни в уста, която разпалва хиляди мъжки фантазии. Беше облечена в рокля без ръкави в мек млечнобял цвят, съвсем различна от консервативния кремав костюм, който носеше на втората си сватба. Към коприната, обвила тялото й, бяха пришити океани от перли и мъниста, толкова много, че роклята изглеждаше направена от мъгла и диамантен прах — нещо неземно.

Тя, съпругата му, беше тази жена, която той никога досега не беше виждал, и това му причиняваше болка, но тази болка беше нищо, сравнена с начина, по който се почувства, когато видя усмивката й. Господ да му е на помощ, тя никога не беше се усмихвала така на Лиам, сякаш светът беше блестящ скъпоценен камък, току-що поставен в дланта й.

Той бавно посегна към снимката и я вдигна. Изрезката от вестник падна и той видя лицето на младоженеца.

Джулиан Тру.

Зашеметен за миг, Лиам не можеше да си поеме дъх. Наистина усещаше как сърцето му се къса.

— Исусе Христе — прошепна той, без да знае дали думите му бяха молитва, или проклятие.

Била е омъжена за Джулиан Тру, една от най-известните филмови звезди в света.