Кристин Хана
Палитра от чувства (25)

Глава 25

Микаела сънуваше, че е в голямата дървена къща.

Отново чуваше детето да плаче и този път се страхуваше още повече. Изкачи се по стълбите и прекоси пустата веранда. До нея скърцаше и се поклащаше люлеещ се стол, раздвижван от невидими ръце.

Тя хвана дръжката, натисна я и отвори вратата толкова рязко, че тя се блъсна във вътрешната стена.

— Хей! — Гласът й беше продран шепот и едва се чуваше от тежкото й дишане.

Плачът долетя отново, този път по-силен.

Тя заопипва стената, този път знаеше, че там има ключ за лампата, и когато пръстите й го докоснаха, извика от облекчение. Лампите светнаха — беше полилей, изработен от еленови рога, който хвърляше мрежа от мека, златиста светлина над голяма празна маса. За миг видя себе си седнала на тази маса, на точно определен стол; чу един глас да казва:

— Е, деца, разкажете как мина денят ви…

Но там нямаше никой, само три призрачни образа, тракане на вилици по порцелана, звук от чаша, оставена върху дървената маса.

— Къде сте? — извика тя.

Плачът се чу отново. Тя намери с опипване пътя си край масата, нагоре по стълбите, направени от цели, срязани по дължина, дънери. Струваше й се, че зад нея има цяла тълпа хора, които си шепнат и я тласкат все по-навътре и по-навътре в тъмнината горе, но обърнеше ли се, всеки път беше сама. Само сянката й се виеше зад нея като змия, когато стигна втория етаж.

— Ма… мммо… ма… мммо…

— Къде си? — изпищя тя.

Само тишина.

Тя затича, но този път нямаше врати, нито прозорци… само плачът на детето.

Тя продължи да тича, докато коридорът свърши с празна стена.

— Къде си?

Тя се извърна назад. Зад нея вече нямаше коридор. Погледна надолу и видя, че стои на малко парче килим.

Пред нея се появи врата.

Ръката й трепереше, domino се протягаше към бронзовата дръжка. Отвори се леко. Сантиметър по сантиметър, тя открехна вратата. Зад нея лежеше куб от абсолютна тъмнина.

И тихият звук от плач на дете.

Тя докосна грубо издяланото дърво на стената и се появи светлина.

Детето беше свито в ъгъла, тънките му бели крачета бяха свити необичайно. Носеше бархетни боксерки — като на татко — и тениска на сиатълския баскетболен отбор „Супер Соник“.

То вдигна очи към нея, бледото му лице беше набраздено от сълзи, сините му очи бяха уголемени като езера от окъпана в сълзи болка.

Момчето от болницата.

— Мамо? — каза то.

— Брет — извика тя, падна на колене и го прегърна.

После се събуди. Спомените се плискаха над нея, през нея и около нея.

Тя повтаряше това простичко име отново и отново.

Брет. Брет. Брет. Детето, от което се отвърна, на което не каза нищо, когато се наведе и я целуна нежно като кацаща пеперуда.

Малкото й момченце.

Протегна ръка към телефона, но преди да набере номера, видя стенния часовник. Беше три часът сутринта.

Не можеше да се обади сега. Затвори очи и се облегна върху възглавниците, оставяйки спомените да се завърнат отново.

 

 

Микаела се сепна и се събуди. Хвърли поглед към часовника. Девет и трийсет.

— По дяволите.

Децата вече бяха на училище.

Видя подноса с храна до леглото си. Изглеждаше отвратително. Не можеше да си представи как очакват някой наистина да се поправи, ако яде този боклук.

Отмести подноса с въздишка.

Затвори очи и се замисли за всичко, което си беше спомнила през изминалата нощ.

Брет. Джейси. Скъпите й деца. Не можеше да си спомни всяка подробност, но помнеше повечето неща.

Джулиан. Помнеше всички дни и нощи, през които беше чакала до телефона той да се обади, безбройните нощи, през които беше заспивала с плач, в очакване. Очакване…

И Лиам. Тя помнеше как и защо го обикна… и че това никога не й беше достатъчно.

Беше преживяла години в очакване Джулиан да се върне при нея, но после дойде време, когато трябваше да продължи живота си. Постъпи в колеж, стана медицинска сестра и започна работа в същата тази сграда.

За пръв път видя Лиам в болничната стая на баща му. Тогава беше толкова самотна, беше изгубена. Беше прочела за новата женитба на Джулиан и това сломи духа й. Когато Лиам най-после я покани на среща, тя се съгласи.

Знаеше, че Лиам се влюби в нея почти веднага, и макар че не изпитваше същите чувства, тя имаше нужда от някой, който да я обича, който да се грижи за нея. Ден след ден Лиам й показваше какво значи да си наистина желана.

Въпреки това, когато разбра, че е бременна, тя се почувства хваната в капан. Помнеше всяка подробност от деня, в който му каза.

Бяха излезли на водопадите Ейнджъл, любимо им място, и лежаха върху одеяло. Когато му каза за бебето, той потисна радостния си смях и спокойно я помоли да се омъжи за него.

Тя му каза някои неща за миналото си. Каза му:

— Вече съм била омъжена. Обичах го с цялото си сърце и душа. Страх ме е, че ще го обичам до смъртта си.

— Разбирам — беше казал той.

Но всъщност тя беше тази, която разбира. Тя разбиваше сърцето му — този нежен, грижовен мъж я обичаше, както тя обичаше Джулиан. Искаше да вярва, че могат да бъдат щастливи. Всъщност в много отношения бяха. Беше започнала да обича Лиам, но никога не се влюби безумно в него. Истината беше, че тя не си позволи да го направи; сега го виждаше.

През цялото време тайно очакваше Джулиан. Дълбоко в себе си, на мястото, запазено за истинската любов, тя беше оставила една-единствена свещ да гори за неговото завръщане. Затова любовта й към Лиам беше слаба и крехка, ледена корица над бездънно синьо езеро. Можеше ли да бъде нещо повече, когато Джулиан вече беше там и заемаше толкова много място в сърцето й?

Не знаеше дали тогава е съжалявала — изглежда, не си спомняше това — и дали си е позволявала да се вгледа достатъчно добре, за да го види. Но сега съжаляваше, съжаляваше безжалостно, почти отчаяно.

Струваше й се, че миналото е заплетена рибарска мрежа, пълна с отломки, и се чудеше дали някога ще успее да я разплете достатъчно, за да намери бисерите, които сигурно бяха скрити в бъркотията.

Когато и да затвореше очи, а понякога и без да ги затваря, тя вече виждаше трептящата лента на живота си. Беше навсякъде — в десетките букети и зелени растения, които изпълваха тази малка стая, в гъсто подредените картички с пожелания за бързо оздравяване на прозореца, в купчината телефонни съобщения, които сестрите й носеха всеки ден.

В Ласт Бенд беше намерила място, което можеше да нарече свое. Беше сигурна, че не го е разпознала, това я натъжаваше най-много. Години наред си мислеше, че тук е чужденка. Дори когато се включваше като доброволно в десетки благотворителни акции, когато организираше клуб по езда, когато вечеряше в домовете на приятели или пиеше пунш с хората след църква, тя вярваше, че нейното място не е тук. Разбираше, че това е противен багаж, който беше донесла тук от младостта, дяволски заета с мисълта да го пази, а тази мисъл й беше попречила да види, че чантите са празни.

Така се унесе в мисли, че не чу как на вратата се потропа.

На прага стоеше Роза. Изглеждаше стара и уморена и за пръв път бялата й коса не беше прибрана в стегната плитка. Носеше омачкани черни панталони и червено поло. В ръцете си държеше голям квадратен албум.

Микаела седна полека в леглото.

— Recuerdo mi vida, mama^[1] — каза тихо тя, без дори да поздрави.

Роза се препъна, после застана неподвижно, вперила широко отворените си кафяви очи в Микаела.

— Спомнила си си? Всичко?

— Как е Брет… след вчерашния ден?

— Milagro. — Роза се раздвижи отново и пристъпи сковано към леглото. Усмихна се нежно. — Добре е. Твоето момче има силно сърце. И доктор Лиам беше там, разбира се.

Микаела преглътна с усилие.

— Може ли сега да видя децата?

— Днес Брет е на екскурзия. Отиде с класа си да наблюдава орлите в Рокпорт — време им е да отлитат. Джейси има презентация по социални науки следобед. От това зависи половината от оценката й.

Микаела се отпусна назад разочарована.

— Е, значи животът си върви, а, мамо?

— Само малко почакай. Ще ги доведа следобед в стаята ти, si? — Роза подаде на Микаела големият, подвързан с кожа, албум, който държеше. — Това е за теб.

Микаела поглади фината кожа.

— Muy caro, eh, mama^[2]?

— Понякога е добре да похарчиш пари. Миртъл — приятелката ти от дрогерията — ми каза, че отдавна си го искала.

Това беше нещо, което Микаела не си спомняше, но знаеше, че от години се кани да направи албум със семейната история. Още една задача от безкрайния списък с неща, които все се канеше да направи.

— Gracias^[3], мамо. Много е хубав.

— Е, ти не беше толкова stupido^[4]. Отвори го.

Микаела зяпна от учудване.

— Stupido? Stupido? — Майка й не говореше така. — Покажи малко уважение към наскоро получилите мозъчно увреждане, ако нямаш нищо против.

Роза сви рамене.

— Напоследък прекарвам доста време с едно момченце и то ме промени. Вчера направо казах за едно рисувано филмче, че е суперско.

— Това е моят Бретстър. Миналата година всичко беше или яко, или отврат. Сега е суперско.

Микаела отвори албума. Първата страница беше от тънка, прозрачна крепирана хартия, обсипана с изсушени диви теменужки. На картонче в средата със старателния почерк на Роза бяха изписани думите Микаела Кончита Луна Тру Кембъл.

Звучеше като име на престолонаследничка. Тя бавно обърна страницата и там, в средата на море от бяла хартия, видя стара черно-бяла снимка с подгънати ъгли.

На снимката бяха тя и майка й. Зад тях беше бараката, където живееха по време на беритбата на ябълки, по дванайсет души в стая без баня.

Спомените за онова време още се таяха дълбоко в сърцето на Микаела, остри като парчета стъкло. Онези дни бяха закалили духа на Микаела, бяха подрязали крилете на мечтите й.

През целия си живот Микаела беше бягала от тези спомени, сякаш, ако се движеше достатъчно бързо, би могла да се отдалечи от истината. Сега най-после беше спряла и виждаше миналото такова, каквото е било. Гледаше тези снимки не като дете, а по-скоро като майка. Роза не бе имала избор. Бедна испаноговоряща жена без образование, която едва говореше езика на новата държава, тя нямаше друг изход, освен…

Микаела вдигна поглед към майка си.

— И аз щях да направя същото, мамо.

— Какво да направиш?

— Уилям… къщата… Ако Джейси беше пропълзяла в ръцете ми и ме беше погледнала с тъжни, гладни очи, щях да направя същото.

За пръв път Микаела видя майка си да плаче.

— Бих дала всичко, да бях го обичала по-малко, да бях обичала повече себе си, но не съжалявам, че грехът ми ти даде шанс за нещо по-добро.

— Съжалявам, че ми трябваше толкова време да ти го кажа.

Роза нетърпеливо избърса очите си.

— Гледай нататък.

Микаела разгърна следващата страница, после още една и видя няколко снимки от детството си.

После дойде сватбената снимка. Джулиан и Кейла.

Микаела ахна. Тази снимка беше скрила. Това си го спомняше; тази снимка беше в една калъфка в нейния…

— Лиам ги е намерил, докато съм била в кома — каза тя с глух глас.

Чу тихо и тъжно: „Si“.

Не можеше да си представи болката, която са причинили на Лиам тези ярки снимки, запечатали живота й. Беше крила Джулиан не само защото никой мъж не би могъл да се състезава с него, но и защото — ако трябваше да бъде честна — не можеше да се откаже от това тайно пристрастие, което наричаше истинска любов. Не беше позволила дори на Джейси да й отнеме и частица от него.

Може би се беше страхувала, че ако открие истинските си чувства, ако разкаже за него, сякаш той е обикновен човек, просто един първи съпруг, ще го разлюби. А не можеше да понесе мисълта, че няма да обича Джулиан, тази любов беше нейна същност толкова дълго.

На снимките отначало тя беше блестяща, красива и винаги се усмихваше, но колкото повече се трупаха, виждани колко слаба е станала и колко изтощена е изглеждала.

На всички снимки с Джейси бяха само те двете, сами. Без усмихнат баща. А по-късно, когато чакаха Джулиан, снимките бяха правени от непознати.

— О, мамо — въздъхна тя.

Роза запрелиства страниците, докато намери първите снимки с Лиам.

— Виждаш ли?

— Какво да виждам?

— Ти се усмихваш. Тук усмивката ти се връща. Забелязах го още първия път, когато ми изпрати снимки с теб и Лиам.

Мъчителна тъга премина през Микаела.

— Защо не го обикнах, мамо? Какво не ми е наред?

— Знаеш отговора на този въпрос.

— Направих пълна каша от живота си.

Роза се засмя.

— Ти си млада. Трябва да минат много години, за да направиш истинска каша от живота си. Това го знам.

Микаела се обърна към нея.

— Как ще го оправя?

Усмивката на Роза угасна.

— Нека ти кажа още нещо, което знам. Когато скриеш нещо и го запазиш в тайна, то придобива… сила. Разплети живота си, Микита, разгледай го само веднъж… и може да се учудиш от това, което ще видиш.