Кристин Хана
Палитра от чувства (18)

Глава 18

Сега водата е с красив морскосин цвят. Тя е на дъното на басейн и гледа нагоре. Крайниците й тежат; водата пречи на движенията й, но тя е научила, че ако наистина събере всички сили, ако съсредоточи цялата си воля, може да повдигне пръстите на ръцете си и да размърда пръстите на краката си. Тя знае, че някога, много отдавна, това беше почти нищо и най-малкото новородено може да го направи, но за нея, в този басейн от прозрачна синя вода, то е всичко.

Тя плува нагоре във водата, издига се, издига се, тялото й няма тежест. Водата се разделя леко и я издига.

Когато се издига на повърхността, водата се стича от лицето й. Тя се задавя, вдишвайки мекия топъл въздух с аромат на бор, после продължава да диша ненаситно. Пръстите на ръцете й потрепват и тя ги протяга към нещо… сянката пред нея.

Отваря очи и веднага изкрещява. Светлината е толкова ярка, че не може да я понесе.

— Отваря си очите. Исусе Христе, Майк… тук сме…

Тя поема дълбок, успокоителен дъх и отново отваря очи. Отначало светът е объркваща, рязко очертана смесица от нажежена до бяло светлина и наклонени черни сенки. Усеща нещо топло в дланта си. Опитва се да го хване, но пръстите й отново се отпускат безсилно.

Тя примигва; трябва й цялата концентрация, на която е способна, за да обърне главата си. Нещо спира движението й, миризма на памучен плат.

Сенките се вият пред нея като миражи по шосе през пустинята, после много бавно започват да придобиват форма.

Край нея стоят трима души, мъже.

Джулиан. Тя го вижда, вижда любимите сини очи, вгледани в нея. Протяга ръце към него, иска да го погали с най-нежната милувка, но не може да контролира движенията си и го удря силно по бузата. Иска да се засмее на изненадата, изписана върху лицето му, но вместо това избухва в сълзи. Още вода се стича по бузите й, този път солена като тъмното море, което я държеше в плен, и тя изпитва страх. Не може да спре да плаче.

Опитва се да проговори. Изпитва пареща болка, но продължава да се опитва да прокара звука през пламтящото си гърло, а когато думата се оформя, изкривена и странна, сълзите й потичат още по-силно.

— Джу… ли… ан.

— Тук съм, скъпа — казва той с глас, който тя помни толкова добре — гласът, свързан с нежните струни на сърцето й. — Кейла, скъпа, тук ли си? Хвани ръката ми.

Тя отново отваря очи и бавно примигва.

Сякаш минаха часове, докато фокусира погледа си, но когато успя, тя го видя да стои вгледан надолу към нея и я заля вълна от радост.

— Ти… се върна.

Още един мъж се наведе към нея. Отпред на бялата му престилка беше изписано „Д-р Лиам Кембъл“.

— Здравей, Майк.

Тя се намръщи и се опита да обърне глава, за да види Лиам. Измори се и се отказа. Опита се да си спомни как е попаднала тук, но в паметта й нямаше нищо. Спомняше си всеки миг от живота си до деня, в който каза сбогом на Джулиан. След това всичко беше пълен мрак. Това я ужаси.

— Аз… не… къде…

— В болница си — каза някой.

— Джулиана — дрезгаво каза тя. — Къде е бебето ми?

— Бебе? — Джулиан се обърна към другия човек. — Какво става, по дяволите?

Нещо се беше объркало. Изведнъж осъзна, че беше ранена. Ранена. И не искаха да отговорят на въпроса й за Джулиана. О, Господи…

Другият мъж докосна лицето й. У него имаше нежност, която я успокои. Тя примигна към бледото, размазано лице. Той попи сълзите й със салфетка.

— Не плачи, Майк. Дъщеря ти се чувства чудесно. Добре е.

Тя му вярваше._ Джулиана е добре._

— Кой…

— Не бързай, скъпа. По-полека.

— Кой… сте вие? — попита най-после тя.

Тя загуби интерес още преди да получи отговор. Чувстваше главата си толкова тежка… като разбита. Единственото, което имаше значение, беше, че бебето й е добре.

Тя затвори очи и потъна отново в прохладните сини води, обратно към мястото, където беше топло и спокойно и където нямаше страх.

 

 

— Ретроградна амнезия.

Лиам и Джулиан седяха пред масивното дъбово бюро на Стивън Пен. Стивън изглеждаше изтощен.

Лиам се наведе напред и сложи ръце на бедрата си.

— При посттравматичното…

— По дяволите, чакайте малко. — Джулиан скочи на крака. Заразхожда се из малкия кабинет като лъв в клетка, като прокарваше непрекъснато ръка през косата си. — Не съм учил двайсет години в колеж и не знам за какво си говорите вие двамата. Какво, да му се не види, е ретроградна амнезия?

Стивън свали малките си кръгли очила и внимателно ги постави върху претрупаното си бюро. Докато говореше, не погледна към Лиам.

— В момент на сериозна травма мозъкът престава да задържа спомени. Ето защо претърпелите тежки мозъчни наранявания рядко си спомнят самия инцидент. Най-често последният ясен спомен е за неща, които са се случили дни или седмици… или дори години по-рано. Често това са силни, значими спомени — сватби, раждания, подобни неща. Изглежда, съзнанието на Микаела е… хванато в капан, може би в миналото отпреди няколко години. Тя сякаш вярва, че Джейси е още бебе. — Той помълча. — Ясно е, че изобщо не си спомня живота си с Лиам.

— Колко дълго ще трае амнезията според теб? — попита Лиам, въпреки че знаеше отговора.

— Няма начин да разберем — каза бавно Стивън. — Възможно е обаче да си спомни. Продължителната ретроградна амнезия е рядкост. — Гласът му стана по-тих. — Но се случва.

— Как да й помогнем? — попита сдържано Лиам.

— Точно сега тя е уплашена и объркана. Трябва да действаме много, много внимателно. Съзнанието е нещо крехко, много по-деликатно от мозъка. Не бива да я затрупваме със стряскаща информация. — Най-после той погледна Лиам. — Мисля, че е най-добре да оставим спомените да се върнат естествено.

Лиам въздъхна уморено.

— Искаш да кажеш, аз и децата да стоим настрани?

— Съжалявам, Лиам. Мога само да си представям колко ти е тежко. Мисля обаче, че й трябва известно време, за да възстанови съзнанието си. Представяш ли си какво е да разбереш, че си пропуснал петнайсет години от живота си?

— Да — каза Лиам. — Мога да си представя.

Той се наведе напред и остана втренчен в ориенталския килим толкова дълго, че цветовете се сляха в едно голямо петно.

Какво, за Бога, щеше да каже на децата си?

 

 

Джулиан намери уличен телефон и се обади на Вал.

— Тя се събуди днес — каза той, когато Вал вдигна.

— Без майтап. Как е?

— Има амнезия, не си спомня нищо от последните петнайсет години. Мисли, че още сме женени.

— Да не ми казваш…

— Тя още е влюбена в мен, Вал. Без лошите спомени от раздялата ни.

Вал издаде нисък свистящ звук.

— Господи, какво си направил, да не си написал сценария сам? Това е проклета приказка, а ти си принцът. Пресата ще пощурее.

Джулиан се облегна безсилно на стената.

— Не разбираш. Как ще й кажа, че изобщо не съм се връщал при нея. Вал? Вал?

Отговори му сигнал „свободно“. Джулиан затвори с ругатня. За пръв път, откакто беше дошъл, изпитваше страх.

 

 

Тя беше жива. Това беше чудото, върху което Лиам трябваше да се концентрира. През изминалите седмици беше молил Бог да я изцели, да й помогне да отвори очите си. През цялото време се беше подготвял за физическите увреждания, които можеха да се появят при една дълга кома. Парализа, поражения на мозъка, дори смърт — беше готов за тези неща. Никога не беше молил Бог да върне спомените й.

Сега, докато шофираше към къщи, той си припомни, че ретроградната амнезия е често срещан краткотраен страничен ефект при тежки мозъчни наранявания.

Краткотраен. Тази дума беше ръбът, на който се опитваше да се закрепи, но той не спираше да се рони под тежестта на страховете му.

Ами ако никога не си спомни за него или за децата?

Той се съсредоточи върху дишането си; не беше кой знае какво, но ако не мислеше за това, пропадаше в пространство, където паниката беше на сантиметри от лицето му, където трябваше да вдишва дълбоко и с усилие само за да оцелее.

Кой сте вие?

Ще забрави ли някога тези думи? Да забрави болката, която го прониза като нож в онзи ужасен миг, когато произнесе името на Джулиан… а после попита Лиам кой е той.

Знаеше, че състоянието й е напълно обяснимо от гледна точка на медицината, нараненият й мозък не функционираше добре. Но освен доктор, той беше мъж и мъжът в него се чувстваше, както би се чувствал всеки друг. Сякаш през тези дванайсет години, преживени заедно, чрез дребните случки и важните неща, чрез любовта, с която изпълняваше дребните домашни задължения, вечерите и разговорите, преди да заспят, Лиам не беше оставил никаква следа в паметта й.

Сякаш любовта му беше като вълните, които местят и оформят, но всъщност никога не променят брега.

Правеше се на глупак. Тя обичаше децата с всяка фибра на душата си, а беше забравила и тях…

Не, не беше така. Тя беше забравила само Брет, сина на Лиам. Спомняше си Джейси. И Джулиан.

Не можеше да се отърси от надигащата се ужасна паника, че в края на краищата ще се окаже, че любовта му не струва нищо. И какво да каже на децата? Вече бяха преживели толкова много болка, толкова много страх. Горкият Брет храбро идваше при нея ден след ден, пееше любимите й песни, чакаше да види усмивката й. Ще се почувства смазан, ако разбере, че майка му не го помни. Един празен поглед и Брет ще се срине.

Джейси ще се опита да се справи като възрастна, но вътре в себе си, там, където нещата имат значение, ще се пречупи като малко момиченце. Ще разбере, че всичко, което е преживяла заедно с Майк, си е отишло. Всеки разговор, всеки спомен, който ги беше свързвал, ще бъде само неин, на Джейси.

В момента Лиам дори не можеше да мисли за собствения си страх; беше прекалено всеобхватен.

— Моля те, Господи — прошепна той, — не можем да понесем и това. Твърде много е…

Чистачките пред него се движеха ритмично, издавайки туптящ звук, който подчертаваше тишината в автомобила. Започна да вали слабо, снегът се трупаше край изчистената част от стъклото.

Той включи радиото. От тонколоните се разнесе „Спомени“ на Барбара Стрейзънд.

Изключи радиото. Господи, какво следваше — „Докато времето отлита“?

Снегът се усили. Той видя алеята към дома си едва когато вече беше на нея.

Премина на четвърта предавка и намали скоростта, като маневрираше внимателно по неравния чакълест път към гаража.

Поспря пред вратата на задното антре, за да се успокои, после бутна вратата и влезе в къщата.

— Здравейте — извика той. — Прибрах се.

Чу забързан шум от обути в чехли крака по твърдото дърво на пода. Роза се появи с една от старите работни престилки на Майк, облечена върху черна домашна рокля.

— Buenos noches — каза тя, като изтри челото си с ръка и остави снежнобяла диря върху лицето си. — Правя… бисквити за вечеря. Искаш ли чаша кафе, si? Или чаша вино?

— Къде са децата?

— Джейси ще се върне всеки momento. Брет е горе, взема си душ. Искаш ли…

— Днес Майк се събуди.

Тя ахна. Ръката се вдигна към устата й.

— Dios mio, това е чудо. Как е тя?

Лиам не знаеше как да събере всичко станало през този ден и да го оформи като обикновено изречение. Накрая каза само:

— Тя не ме позна, Роза.

Чу ужасната болка в гласа си, сякаш изобщо не беше негов.

— Джулиан… позна Джулиан.

Ръката на Роза бавно се спусна, пръстите й здраво се свиха в юмрук.

— Какво значи това?

— Мога да ти дам куп научни обяснения, но главното е, че паметта й е увредена. Изглежда, мисли, че е на двайсет и четири години и още е омъжена за Джулиан. Мисли, че Джейси още е бебе.

Роза вдигна към него поглед, който той познаваше добре — беше погледът на пациент, току-що чул ужасна новина. Тя отчаяно искаше той да й даде надежда.

— Но това ще се подобри, si?

— Надяваме се състоянието да е временно. — Той сложи едва забележимо ударение върху думите „надяваме се“ — Хората обикновено възвръщат паметта си.

— Значи тя не си спомня теб, децата и всичките години, през които е била далеч от него.

Всяка дума беше като тухла и когато се натрупаха една върху друга, той рухна. Беше просто като срутване. Беше се страхувал от този момент седмици наред, от мига, в който сърцето и умът му просто ще кажат „стига“, но сега, когато този миг дойде, не се случи нищо. Нямаше раздираща агония, нямаше разтърсващ плач, който не може да бъде спрян. Имаше само замайваща умора, празнота, която се просмукваше в костите му.

— Не.

Роза затвори очи и безсилно наведе глава, сякаш се молеше.

— Тази болка, която изживяваш… не мога да си я представя.

Гърлото му се сви.

— Да.

Тя го погледна и кафявите й очи, толкова подобни на очите на Майк, бяха пълни със сълзи.

— Какво ще кажеш на децата?

Ето го въпроса. Лиам въздъхна.

— Не мога и да си помисля за това, Роза.

— Si. Те се молиха за това толкова дълго. Ако разберат, че не си ги спомня, това ще разбие сърцата им.

— Знам, но градът е малък, не е място, където можеш да пазиш тайна.

Тайна. Като прочут баща, за когото дъщерята не знае нищо.

Роза пристъпи към него.

— Не им казвай още. Поне тази вечер. Дай на Микита време до утре. Може би тогава няма да има нужда да казваме на децата това ужасно нещо, sil — Тя се втренчи в него. — Ти вярваше на Микаела, доктор Лиам, от самото начало ти вярваше в Бог и в нея. Не спирай. Тя ще има нужда от теб… може би дори повече отпреди.

— Тя винаги е имала нужда от мен, Роза. Затова и се омъжи за мен. Но преди всичко това да свърши, ще става дума за нещо друго.

Роза трепна и той разбра, че тя знае какво ще каже още преди да го е изрекъл.

— Ще става дума за любов.