Кристин Хана
Палитра от чувства (14)

Глава 14

Градът изглеждаше като скапан филмов декор. Плезънтвил нощем.

Джулиан се взираше през затъмнените стъкла на лимузината. Не можеше да си спомни някога да е виждал толкова… сладко градче. Очакваше всеки миг да се появят героите на Дисни, подскачащи по тротоарите.

Той смъкна преградата между себе си и шофьора, за да каже:

— Търсим хан „Селската къща“. Вероятно е в съседство със „Затрупаната от сняг кръчма“.

— Имам адреса, сър.

— Слава Богу. В град с такива размери можем да го подминем с колко — един квартал? Или два?

Шофьорът излезе от „Главната улица“ и сви по улица „Ледниците’’. На половината път спряха пред барикада. Няколко коли бяха спрени по средата на шосето, зад оранжеви ограничители. Шофьорът спря и започна да обръща.

— Чакай.

Джулиан натисна бутона за отваряне на прозорците. Стъклата тихо се смъкнаха. Той подаде глава да види за какво, по дяволите, беше тази барикада. Студът ощипа носа и очите му.

Надясно се виждаше обширно поле, покрито със сняг. В средата му имаше голямо замръзнало езеро. Около импровизираната пързалка за кънки бяха наредени коли, златистите им фарове превръщаха мястото в “Медисън Скуеър Гардън" на открито. Навсякъде имаше хора, деца и възрастни, всички се пързаляха в една посока.

Забеляза малък щанд на няколко стъпки от колата. Неколцина мъже печаха хотдог на открит огън.

— Господи, липсва само Джими Стюарт. — Той прибра главата си и вдигна стъклото. — Продължавай, закарай ме в хотела.

Лимузината обърна и отново тръгна по „Главната улица“.

— Вече няма много такива градове — каза шофьорът, поглеждайки нервно в огледалото за обратно виждане.

Минаха край голяма къща във викториански стил, разположена в ъглов квартал. Покривът беше скрит под преспи сняг. Ограда от бели колчета разделяше големия парцел на спретнати малки части. До отворената врата имаше издълбан върху дърво надпис ДОБРЕ ДОШЛИ В „СЕЛСКАТА КЪЩА“.

Джулиан излезе от колата. Дъхът му се кълбеше пред лицето. Господи, ама че студ. Надяваше се Тереза да му е сложила в багажа палто. Извади слънчевите очила от джоба на ризата и си ги сложи.

— Внеси чантите — каза той, докато влизаше. Обувките му за тенис скриптяха в твърдата снежна кора.

Вратата се отвори, преди да е стигнал до верандата. Сивокоса, набита жена в рокля на цветя и карирана престилка застана на входа.

— Наистина сте вие! Момичетата, пък и аз не смеехме да се надяваме. В град като този… — Думите й преминаха в кикот.

Когато тя спомена „момичетата“, той си представи стадо селски моми, всичките облечени в памучни рокли на цветя. Въпреки че беше уморен, я озари с усмивката. Никога не пречеше да поглезиш обожателките.

— Здравей, скъпа.

Тя плесна с ръце и във въздуха се вдигна брашнено облаче.

— Ехей, „скъпа“. Само да чуе Гертруда. Направих ви маслени бисквити за всеки случай. Прочетох в „Инкунърър“, че са ви любимите.

— Ти си небесен ангел — каза той, макар че не можеше да си спомни какви, по дяволите, са тези маслени бисквити. — Сега, ако нямаш нищо против, пътувах дълго и съм адски уморен. Ще ти бъда много благодарен, ако ме заведеш в стаята ми.

— Разбира се.

Тя се врътна като торен бръмбар и заприпка нагоре по тясното стълбище. Джулиан чуваше как шофьорът громоли след тях с чантите.

На втория етаж жената се заклатушка към края на коридора и отвори врата, зад която се откри широка, проветрива стая, потънала в тъкани, целите в набори. Лаура Ашли не би могла да намери приложение за толкова много набори, даже и да вземеше ЛСД.

— Това е апартаментът за младоженци — каза сияеща тя. Протегна дундеста ръка. — Между другото, аз съм Елизабет, но може да ми викате Лизбет.

— Лиз… бет. Очарователно име. — Той надникна в стаята и се намръщи. — Извинявай, Лизбет, къде е банята ми?

— Нататък по коридора. Третата врата отляво.

Той бавно се обърна да я погледне.

— Искаш да кажеш, че трябва да деля банята с други хора?

— Обикновено е така, но ски сезонът още не е започнал. Вие сте единственият ни гост, тъй че банята всъщност е само за вас.

— Само дето трябва да си взема храна за из път, ако искам да отида там.

— Е, наистина… — нацупи се тя.

— Съжалявам, това беше шега. Стаята е чудесна. Ще настаните и шофьора ми, нали? За предпочитане на друг етаж. Ще платя и за останалите стаи. Бих искал целия етаж за себе си.

— Разбира се.

Тя се изчерви мило и наклони глава. Заотстъпва с лице към него, като се усмихваше до последния миг, после се обърна и изчезна.

Той седна в края на леглото. Пружините заскърцаха и застенаха под тежестта му.

— Ще разопаковаш ли багажа? — каза той на шофьора, като се просна по гръб на леглото.

 

 

Лиам остана в кабинета почти до пет часа поради спешен случай. Когато затвори и тръгна към болницата, вече беше съвсем тъмно. Излезе навън в нощта и чу високите далечни звуци от детски смях. Тази вечер се пързаляха с кънки.

Влезе в колата и подкара през опустелия град. Стигна в болницата и отиде в малкия ъглов кабинет, който деляха с Том Гранато, общопрактикуващ лекар от Деминг.

Веднага разбра, че Джулиан Тру е пристигнал. Иззад вратите долиташе шум от развълнувани разговори, стъпките бяха забързани, шепотът ставаше по-силен. Той изчака интеркомът да позвъни.

Вместо това на вратата се появи Сара, която отвори, без дори да почука. Лицето й пламтеше яркорозово, беше широко усмихната.

— Доктор Кембъл, един човек иска да ви види…

— Джулиан Тру.

Тя се опита да скрие изненадата си.

— Как се досетихте?

— Магия.

— Казва, че е тук, за да види Микаела.

— Доведи го.

Сара кимна рязко и изчезна.

И така, започва се. Лиам опита да се успокои. Тази сутрин се беше подготвил особено старателно. Беше облякъл най-хубавите си черни панталони и синята бархетна риза, която Майк му подари миналата Коледа, но сега разбираше колко безсмислено е всичко това. Бялата престилка, която носеше, можеше да му бъде съвсем слаба защита.

Вратата се отвори.

Лиам се обърна.

Мъжът, застанал на вратата, се усмихна, просто се усмихна и на Лиам му прилоша. Снимките не предаваха блясъка на Джулиан, никакъв обектив не можеше да хване завладяващото привличане на това лице.

— Аз съм Джулиан Тру — представи се ненужно той и Лиам видя, че му харесва да се държи така, сякаш по света има хора, които не знаят кой е той.

Лиам се изправи бавно на крака. Свали очилата си, сякаш това щеше да помогне, и ги прибра в джоба на престилката.

— Здравей, Джулиан. Радвам се, че дойде. Аз съм Лиам Кембъл. Исках…

— Мога ли да я видя веднага?

Лиам въздъхна. Не знаеше защо му се искаше да отлага това, Джулиан, изглежда, не бързаше да си тръгне. Все пак мисълта, че ще го заведе при нея, го караше да се чувства зле.

— Ела с мен.

Той поведе Джулиан по коридора към стаята на Микаела. Бавно отвори вратата.

Джулиан се промъкна край него и приближи до леглото. Остана дълго време взрян в Микаела.

— Какво се е случило?

— Паднала е от кон и се е ударила в пилона на оградата.

— От колко време е така?

— Малко повече от месец.

Джулиан махна кичур коса от очите й.

— Здравей, Кейла. Аз съм Джулс. — После вдигна поглед. — Чува ли ме?

Лиам се вгледа в Микаела.

— Точно затова си тук.

— Какво да правя?

Лиам се почувства като дядо Уолтън, който обяснява на Робърт Редфорд как се говори на жена.

— Просто й говори, Джулиан. — Гласът му премина в шепот. — Понякога реагира на… спомени… истории от миналото.

— И на името ми. Реагирала е на името ми, така ли?

Отговорът изискваше невероятно усилие.

— Да.

Джулиан примъкна един стол до леглото и седна.

— Ще ни оставите ли за малко насаме, докторе? Хей, Кейла, аз съм. Джулс.

Тя не реагира.

Лиам въздъхна бавно, като сдържаше дъха си. Разбра, че се е страхувал да не би тя да се събуди веднага щом чуе гласа на Джулиан.

Джулиан взе ръката й.

— Кейла, скъпа?

Лиам не можеше да понесе гледката на това докосване, обърна се и излезе от стаята. Щом се озова в коридора, се облегна на стената.

Измина почти минута, преди да осъзнае какво е направил… или не е направил.

Не беше казал на Джулиан, че е съпруг на Микаела.

 

 

Джулиан не го биваше да съчинява собствени реплики.

Помисли си да позвъни на сестрата да му донесе приличен стол, после се отказа от идеята. Той не беше безнадежден идиот, знаеше, че си търси нещо, за което да мисли, нещо друго, освен жената, която лежеше пред него.

Тя изглеждаше красива като спяща принцеса. Той почти я виждаше как сяда в леглото, усмихва се и казва:

— Здрасти, Джулс, защо се забави толкова?

Когато си представи гласа й, годините изчезнаха.

Джулиан не си беше спомнял за нея отдавна, но сега, докато я гледаше, си спомни ясно чувството да я обичаш… и да бъдеш обичан от нея. От всички жени, които беше срещал през живота си, само тя беше сигурно пристанище, с нея се чувстваше у дома.

Той затвори очи и спомените изплуваха.

— Помниш ли началото, Кей? Когато те целунах за първи път, мислех, че ще умра. Не както децата казват „Ще умра“. Беше наистина страшно. Сърцето ми биеше толкова бързо, че не можех да дишам, и си помислих: „Край, ще умра.“

Знаеш ли, че имаше вкус на дъждовна вода?

Толкова силно се влюбих в теб, струваше ми се, че се давя. Помниш ли как се любихме за първи път? Бяхме в някаква овощна градина, лежахме върху вълнено одеяло. Бях изпратил асистентката чак в Якима за бутилка ’’Дом Периньон". Исках да бъда първият мъж, който ще ти покаже вкуса на звездната светлина. Не знаех, че ще съм и първият ти любовник.

Когато вкуси шампанското, ти се засмя, сложи ръце под главата си, загледа се към небето и ме помоли да ти разкажа за себе си.

Опитах се да ти разкажа нагласената история, която Вал беше измислил, но ти каза: „Времето ни заедно е скъпоценно. Не искам да си остана с това, което мога да науча за теб от «Инкуайърър». Искам да знам, че съм докоснала теб“.

Той се опита да си спомни как любовта им беше угаснала. Беше толкова дълбок, онзи кладенец от споделени чувства, как бяха стигнали до повърхността? И докато се чудеше, вече знаеше отговора.

Тя искаше от него да порасне. Звучеше невероятно просто, но ако погледнеше истината в очите, това беше в основата. Тя искаше от него да прави жертви в името на семейството, но той беше само на двайсет и три години. Едва беше готов да стане съпруг, съвсем неподготвен беше да стане баща. Той искаше просто да се забавлява, това беше всичко… и тъй, беше се отдръпнал, беше поел по добре познатата пътека на безгрижието, по пътя, претъпкан с жени, чиито имена никога не помнеше, и с купони, които никога не свършваха.

Чувстваше се, сякаш е погледнал през врата, която се открехва. Зад нея можеше да хвърли поглед към себе си, отвъд златното момче, отвъд звездата, обратно до самотното момче, което беше някога. През всичките години оттогава и досега, той никога не беше обичал никого. Тази жена, Кейла, беше най-близо до любовта. Неговата любов към нея беше най-доброто, което би могъл да постигне, а той бе й обърнал гръб.

Взираше се в лицето й, внимателно разглеждаше красивите полумесеци на черните мигли, бледите пухкави устни. Би ли могъл да каже нещо важно на тази жена, която познаваше толкова добре, и въпреки това изобщо не познаваше, на тази жена, чието сърце беше разбил е лекомислието на дете, чупещо омръзнала му любима играчка?

Сълзи опариха очите му. Не можеше да повярва. Не беше плакал от години. Освен когато му плащаха, разбира се.

— Това ще ти хареса, Кей. Аз плача. — Той се наведе към нея, опрял брадичката си върху студената сребриста тръба на леглото. — Помниш ли как се скарахме за пръв път? Беше на един от купоните на Вал, след някакво представяне на екран. Той ми каза, че има роля за мен в някакъв незначителен филм, който се казвал „Взвод“. Аз казах: „На кого му пука за тази война, по дяволите?“, а ти ме удари, направо ме зашлеви пред всички. Каза ми да престана да бъда проклета звезда и да се опитам да бъда актьор.

Тогава беше започнало — краят, който изцяло беше вплетен в началото — а той беше твърде погълнат от себе си, за да забележи.

— Ти винаги искаше толкова много от мен, Кейла — каза тихо той, поклащайки глава. — Никога не съм имал такъв талант… Защо не го разбра?

Той се взря в нея. Едва сега забеляза простия златен пръстен на безименния пръст на лявата й ръка.

— Господи — прошепна той. — Ти си омъжена.