Кристин Хана
Палитра от чувства (2)

Глава 2

Докато беше млад, Лиам Кембъл не можа да се измъкне достатъчно бързо от Ласт Бенд. Градът изглеждаше толкова малък и свит, сякаш стиснат в юмрука на известния му баща (както си беше наистина). Където и да отидеше, винаги го сравняваха със страхотния му баща и сравнението никога не беше в полза на Лиам. Дори вкъщи се чувстваше невидим. Родителите му бяха толкова влюбени… просто не оставаше достатъчно място за едно момче, което четеше книги и мечтаеше да стане концертиращ пианист.

За негово безкрайно учудване го приеха в Харвард. Към края на втори курс беше разбрал, че не е достатъчно добър, за да стане концертиращ пианист. Най-добрият изпълнител в Ласт Бенд, дори най-добрият в Харвард не беше достатъчно добър. Можеше да стане учител по музика, вероятно в скъпо частно училище, но талантът му нямаше мощта или яростта, или отчаяната страст на най-добрите сред най-добрите. И така, той безмълвно скри младежката си мечта и насочи вниманието си към медицината. Дори да не беше достатъчно талантлив да забавлява хората с ръцете си, вярваше, че е достатъчно грижовен, за да ги лекува.

Учеше ден и нощ, защото знаеше, че тих човек като него, толкова сдържан и обикновен, трябваше да бъде най-добрият, и то не само заради състезанието.

Завърши първи по успех в курса си и прие работа, която стряскаше и отблъскваше състудентите му — в клиника по СПИН в Бронкс. Беше в началото на епидемията и хората се ужасяваха от болестта, но Лиам вярваше, че там, насред страданието, ще разбере дали наистина струва нещо.

В коридорите, напоени с миризмата на отчаяние и смърт, той правеше живота на пациентите по-поносим, но нито веднъж не можа да каже:

— Ще се оправиш. Излекуван си.

Вместо това предписваше лекарства, които не помагаха, и държеше ръце, които отслабваха ден след ден. Носеше на ръце новородени бебета, които никога нямаше да мечтаят за живот в Париж. Беше написал толкова смъртни актове, че повече не можеше да държи писалката без ужас.

Когато майка му внезапно почина от сърдечен удар, той се върна у дома, за да се грижи за баща си, който за пръв път имаше нужда от единствения си син. През цялото време Лиам си мислеше, че пак ще замине, но тогава срещна Микаела…

Майк…

Най-сетне беше намерил мястото си в света — при нея.

А сега чакаше в болницата да му кажат дали тя ще живее…

Бяха тук едва от няколко часа, но им изглеждаха като вечност. Децата бяха в чакалнята — представяше си ги сгушени един в друг, разплакани, Джейси бърше сълзите на брат си. Въпреки че копнееше да е при тях, знаеше, че ако ги погледне в този миг, ще се пречупи и сълзите, капещи от очите му, ще попарят всички.

— Лиам?

Той се обърна към гласа. Кракът му се блъсна в някаква количка, стъклениците задрънчаха. Той протегна ръка и ги спря.

Доктор Стивън Пен, шефът на неврологията, стоеше пред него. Въпреки че беше на годините на Лиам — едва навършил петдесет — сега Стивън изглеждаше стар и уморен. Двамата от години играеха голф заедно, но нищо в приятелството им не беше ги подготвило за този момент. Стивън докосна рамото на Лиам.

— Ела с мен.

Вървяха един до друг по неприветливия коридор, после свърнаха към интензивното отделение. Лиам забеляза, че сестрите от травматологията избягват погледа му. Беше „най-близък роднина“ — това го караше да се чувства смирен и унизен.

Най-после влязоха в изолационна със стъклени стени. Микаела лежеше в тясно легло, закрито със светла завеса. Изглеждаше като счупена кукла, прикачена към апаратурата — системи, апарат за изкуствено дишане, монитори, които следяха всичко от сърдечния ритъм до вътрешночерепното налягане. Апаратът дишаше вместо нея — при всеки дъх в тихата стая се чуваше ритмично „туп ссс-туп“.

— Тя… Мозъкът й функционира, но не знаем колко добре заради медикаментите. — Стивън извади игла и убоде малкото босо стъпало на Микаела. Тя не реагира, но Стивън не каза нищо. Направи още няколко опита — знаеше, че Лиам разбира какво значат. — Неврохирургът пътува насам, за всеки случай, но засега не смятаме, че има нужда от хирургическа намеса. На контролирано дишане е, следим кръвното налягане и температурата. Само да не се появи някакво кръвотечение… е, знаеш, че правим всичко, което можем.

Лиам затвори очи. За пръв път през живота си не искаше да е лекар. Не искаше да разбира истината за състоянието й. Имаха медицински център, оборудван с най-модерна техника, и най-добрите лекари северно от Сан Франциско, всичките привлечени тук от високия жизнен стандарт. Но истината беше, че точно сега нямаше нищо, което могат да направят за нея.

Не искаше да говори, но и не можеше да се сдържи.

— Не знам как да живея без нея…

Стивън се обърна към Лиам и очите му се изпълниха с тъжно разбиране. За миг той беше не специалист, а просто човек, съпруг, който разбира всичко.

— Ще знаем повече утре, ако… — Той не довърши изречението, нямаше нужда.

Ако преживее нощта.

— Благодаря, Стив — каза Лиам. Гласът му едва се чуваше сред бръмченето на апаратите и ритмичното кап-кап-кап на системите.

Стивън тръгна, но на вратата се спря и се обърна.

— Съжалявам, Лиам.

Излезе от стаята, без да дочака отговор. Когато се върна, беше придружен от няколко сестри. Всички заедно избутаха носилката с Микаела от стаята — щяха да правят още изследвания.

 

 

Смелостта, мислеше си Лиам, не е изгаряща емоция, която могат да държат в ръцете си само хората от специалните войски, скачащи от самолети и катерещи се по безименни планини. Тя беше тиха, най-често леденостудена — последната мъничка частица, която откриваш, когато всичко друго е изчезнало. Това беше, като да се изправиш пред децата си в моменти като този, да държиш ръцете им и да бършеш сълзите им дори когато си сигурен, че нямаш сили да го направиш. Беше, като да преглъщаш мъката си и да продължаваш нататък, поемайки дъх след дъх — кратки и горчиви.

Той скри страха си. Не можеше да каже къде, но някак си го затвори и го зарови. Съсредоточи се върху нещата, които трябваше да се свършат. Беше научил, че трагедиите идват, съпроводени от дребни неща — формуляри за застраховки, които трябва да се попълнят, куфари, които трябва да се приготвят за всеки случай, графици, които трябва да се променят. Успя да свърши всичко това, без да се срине, и ако през това време избягваше да погледне другите в очите — е, така и трябваше да бъде. Обади се на майката на Майк — Роза Луна, която живееше в източната част на щата, и остави спешно съобщение „Обади се“ на телефонния й секретар. След това тръгна по оживените коридори към фоайето на болницата — не можеше да отлага повече.

Джейси седеше на един от червените пластмасови столове до магазинчето за подаръци и четеше списание. Брет беше на пода, играеше си разсеяно с играчките, които персоналът държеше в пластмасова кутия.

Ръцете на Лиам затрепериха. Скръсти ги и спря, като се олюляваше леко. Помогни ми, Господи, помоли се той, после спусна ръце с усилие и пристъпи във фоайето.

— Здравейте, деца — каза тихо той.

Джейси скочи на крака. Списанието, което четеше, полетя на пода. Очите й бяха подути и зачервени, устните й бяха свити в трепереща линия. Носеше омачкан розов пуловер и широки джинси.

— Татко?

Брет не се изправи. Той отблъсна играчките, избърса очите си и вдигна малката си брадичка.

— Мъртва е, нали? — каза той с толкова глух и отчаян глас, че Лиам усети как мъката отново се надига в него.

— Не е мъртва, Бретстър — каза той. Чувстваше как горещите сълзи напират в очите му. По дяволите.

Беше си обещал, че няма да плаче, не и пред тях. Сега те имаха нужда от силата му, трябваше да се справя със страха сам. Отвори широко очи, притисна за миг основата на носа си с два пръста, после коленичи до сина си, вдигна го на ръце и го притисна силно. За Бога, искаше да има нещо, което да им каже, някакви магически думи, които да прогонят страха им. Но нямаше нищо, освен „ще почакаме и ще видим“, а това не беше голяма утеха.

Джейси коленичи до Лиам и притисна буза до рамото му. Той прегърна и нея с една ръка.

— Точно сега тя е зле — каза той, като подбираше всяка дума. Как да кажеш на децата си, че майка им може да умре? — Получила е сериозна черепна травма. Има нужда от молитвите ни.

Брет се сви още по-плътно в Лиам. Телцето му затрепери, сълзи намокриха престилката на Лиам. Когато вдигна глава, Брет смучеше палеца си.

Лиам не знаеше какво да прави. Брет престана да си смуче палеца преди години, а ето го сега — отчаяно се опитваше да се успокои, сгушен в татко си като два пъти по-малко момченце.

Лиам знаеше, че отсега нататък децата му ще изпитат мрачната, ужасяваща истина — онази, която той и Майк толкова упорито се стараеха да държат настрани — светът можеше да бъде страшен. Понякога един миг можеше да промени всичко, а хората, без значение колко ги обичаш, можеха да умрат.

 

 

Часовете на бдението им течаха бавно един след друг и се превръщаха в ден.

Най-сетне настъпи вечер. Лиам седеше в чакалнята с децата си, всички загледани в бавното, методично въртене на, черните стрелки на стенния часовник. Никой не беше продумвал от часове. Бяха разбрали, че думите тежат като олово. Всяка една сякаш ги притискаше все по-надолу, затова седяха заедно и въпреки това сами.

В осем часа чуха стъпки, които се приближаваха към тях по коридора. Лиам веднага се стегна и се приведе напред. Дано не са лоши новини…

Приятелят на Джейси, Марк Монтгомъри, влетя в тихата стая, като ги заля с вълна от енергия.

— Джейс? — каза той с твърде силен глас. Стоеше на вратата, облечен в червен пуловер и широко черно долнище на анцуг. — Току-що чух…

Джейси се спусна в ръцете му и заплака, свела глава на гърдите му. След малко се отдръпна и го погледна.

— Ние… още не сме я видяли.

Както я беше прегърнал, Марк я поведе към дивана. Двамата седнаха заедно. Джейси се облегна на него. Тихият шепот на гласовете им се понесе из стаята.

Лиам отиде до Брет, прегърна го, вдигна го на ръце и го понесе към стола. И пак загледаха часовника.

Точно преди да стане девет, Стивън влезе в стаята. Лиам пусна Брет да стъпи на земята, стана и отиде при Стивън.

— Все така е — каза тихо Стивън. — Не можем да направим нищо повече тази нощ. Трябва да чакаме. — Сниши глас и продължи с приятелска загриженост: — Заведи децата си вкъщи, Лиам. Опитай се да поспиш. Ще поговорим пак сутринта. Ще ти се обадя, ако нещо… се случи.

Лиам знаеше, че Стивън е прав. Трябваше да заведе децата вкъщи, но мисълта, че ще влезе в тази празна, празна къща…

— Заведи ги вкъщи, Лиам — каза отново Стивън.

— Добре — въздъхна Лиам.

Стивън го потупа по рамото, обърна се и излезе.

Лиам пое дълбоко въздух.

— Хайде, деца. Време е да си вървим у дома. Утре сутрин ще дойдем пак.

Джейси се изправи.

— У дома? — изглеждаше ужасена.

Лиам знаеше, че и тя не иска да влезе в тази къща.

Марк я погледна, после погледна Лиам.

— С няколко души ще ходим в къщата на духовете. Може би… може би искаш да дойдеш?

Джейси тръсна глава.

— Не, трябва да остана…

— Върви, Джейс — каза тихо Лиам. — Само си вземи пейджъра. Ще ти се обадя, ако нещо се случи.

Тя се приближи към него.

— Не, татко…

Той я притегли към себе си, прегърна я силно и й прошепна:

— Върви, Джейс. Мисли за нещо друго известно време. Не можем да й помогнем така.

Тя се отдръпна. Той виждаше как се бори вътрешно — искаше да отиде, но искаше и да остане. Най-сетне тя се обърна към Марк.

— Добре, само за няколко минути.

Марк приближи, хвана Джейси за ръка и я изведе от стаята.

— Татко? — каза Брет, след като тя излезе. — Гладен съм.

— Господи, Бретстър, съжалявам. Хайде да си вървим у дома.

Брет отново сложи палец в устата си и се изправи. Изглеждаше дребен и жалък. Лиам за пръв път забеляза дрехите, с които синът му беше облечен. Карирана бархетна риза, жилетка от изкуствена кожа с тенекиена шерифска звезда, забодена на гърдите, джинси „Ранглер“, каубойски ботуши. Костюм. Къщата на духовете.

По дяволите.

Беше почти девет и четвърт. През последните няколко часа из целия град деца, облечени като космонавти, извънземни и принцеси слизаха от микробусите и се качваха обратно. Родителите им, уморени и с главоболие още преди да е започнало всичко, усилваха музиката — най-често рокендрол от младостта им — и караха към кварталите с отделни къщи в Ласт Бенд. В град, където най-близкият ти съсед често е на половин миля от теб, посещенията по къщите за празника на Вси светии трябваше да се планират старателно.

Лиам сведе поглед към сина си. В паметта му проблесна внезапен спомен — как Майк стои до късно през нощта, за да довърши гамашите за костюма.

— Искаш ли да отидем до къщите в Ейнджъл Глен?

Бузите на Брет хлътнаха, докато си смучеше палеца, после той бавно поклати глава.

Лиам го разбираше. Винаги мама беше организирала празника на Вси светни.

— Добре, момчето ми. Да си вървим.

Излязоха заедно в студената, свежа октомврийска вечер. Въздухът миришеше на гниещи листа и чернозем.

Влязоха в колата и потеглиха към дома. Гаражната врата се отвори и скърцането проби пашкула от тишина, който ги обвиваше.

Лиам хвана сина си за ръка и го поведе към къщи. Мълчанието им се прекъсваше от кратки разговори — Лиам не би могъл да каже за какво говореха. Включи лампите в къщата, всичките, докато цялата къща се потопи в измамната тържественост на ярката светлина.

Само да не беше толкова дяволски тихо.

Приготви вечеря за Брет.

Хайде, заеми се с това.

Телефонът иззвъня. Лиам измърмори нещо на Брет, препъна се, докато влизаше в кухнята, и вдигна телефона.

— Здрасти, Лиам. Каръл е. Току-що чух… наистина съжалявам…

Започна безкраен монолог.

Лиам се облегна безсилно на дървената стена. Слушаше, но не чуваше. Гледаше как Брет отиде в дневната и легна на дивана. Чу се изщракване от включването на телевизора. Килимените плъхове. Оглушително силно. Брет гледаше със сухи очи анимационното филмче, което харесваше най-малко. Миналата седмица беше казал за него, че е „за бебета“. Беше се свил на кълбо и си смучеше палеца.

Лиам затвори телефона. Една секунда по-късно осъзна, че Каръл още говореше, и си напомни да се извини.

Застана насред празната кухня, като се чудеше какво да приготви за вечеря на Брет. Отвори хладилника и се загледа объркан в струпаните кутии и буркани. Намери пластмасова кутия с останал сос за спагети, но нямаше представа колко е стар. Във фризера намери още дузина подобни кутии, всяка с дата и описание на съдържанието, но без указание за приготвяне.

Телефонът иззвъня отново. Този път беше Марион от клуба по езда. Той измърмори някакво заплетено обяснение, благодари й за молитвите и затвори.

Не беше изминал и пет крачки и телефонът отново иззвъня. Този път не му обърна внимание, отиде в дневната и коленичи до сина си.

— Какво ще кажеш да поръчаме пица?

Брет измъкна палец от устата си.

— Джери не прави доставки в деня на Вси светни. Спря, след като децата от семейство Монро направиха камиона му на индианско типи.

— О!

— И без друго менюто тази вечер е пиле по китайски. С мама снощи сложихме пилето в соса да се маринова.

— Пиле по китайски. — Пиле със зеленчуци. Колко ли сложно можеше да бъде? — Искаш ли да ми помогнеш да го приготвим?

— Ти не знаеш как.

— Мога да отворя корема на човек, да му махна апендикса и пак да го зашия. Сигурен съм, че мога да приготвя вечеря за едно малко момче.

Брет се намръщи.

— Май не ти трябва да знаеш всичко това, за да сготвиш пиле по китайски.

— Защо не седнеш на едно от онези високи столчета? Ще го направим заедно.

— Ама и аз не знам как.

— Ще го измислим. Ще бъде забавно. Хайде.

Той помогна на Брет да слезе от дивана и го последва в кухнята. Когато Брет се настани на столчето.

Лиам отиде до хладилника и извади найлоновите торбички със зеленчуците и маринованото пиле. След известно търсене откри дъска за рязане и голям нож.

Започна с гъбите.

— Мама не му слага гъби. Не ги обичам.

— О! — Лиам върна гъбите в торбичката и взе карфиола.

— Нее! — Брет сякаш започваше да се плаши. — Казах ти, че не знаеш как…

Лиам грабна броколите.

— Това става ли?

— Аха. Много, много дръвчета.

Лиам започна да го реже.

— По-дребно! — извика Брет.

Лиам не вдигаше поглед. Режеше броколите на малки парченца, макар че беше трудно.

— Трябва да сложиш масло в тигана.

Телефонът иззвъня. Лиам го вдигна с нежелание. Беше Шийла, приятелката на Майк от клуба по езда. Питаше дали не може да помогне с нещо.

Лиам намери електрическия тиган.

— Благодаря, Шийла — каза той по средата на думите й — Господи, не мога да повярвам — или нещо подобно и затвори. После включи тигана и наля в него една чаша олио.

— Това масло е много — каза намръщено Брет, докато телефонът отново звънеше. — Обичам го хрупкаво.

Лиам вдигна телефона — Мейбъл от програмата за спасяване на коне в беда — и повтори каквото беше казвал на всички. Когато Мейбъл каза за четвърти път „Съжалявам“, Лиам едва се сдържа да не закрещи. Наистина беше благодарен за обажданията, но те го караха да чувства, че всичко е болезнено истинско. А сега проклетото олио пръскаше и димеше…

— Тате…

Той затвори насред думите на Мейбъл.

— Съжалявам, Бретстър. Съжалявам.

Изсипа пилето и маринатата в маслото. Те се разплискаха навсякъде. Ситни капчици изгарящо масло полепнаха по бузите му.

Той се върна към броколите с ругатня.

Телефонът отново иззвъня и той се поряза. Кръвта пръсна по зеленчуците и кухненския плот.

— Тате, кървиш! — изпищя Брет.

Зъъън… Зъъън…

Бръъм… Включи се детекторът за дим. Лиам се пресегна да вземе телефона и събори тигана. Навсякъде се разпиляха мазни късчета пиле и горящо масло, кухнята се изпълни с дим.

Беше Мирна от „Ресторанта на Лу“, питаше дали може да помогне с нещо.

Когато остави слушалката, Лиам дишаше толкова бързо, че му се виеше свят. Видя Брет, който притискаше гръб към студения хладилник с треперещо телце, с палец в устата.

Лиам не знаеше дали да крещи, дали да плаче, или да избяга. Вместо това коленичи пред Брет. Алармата за дим още бръмчеше, от пръста му капеше кръв.

— Съжалявам, Бретстър. Всичко е наред.

— Мама не готви така.

— Знам.

— Ще си стоим гладни.

Лиам повдигна главата на Брет с две ръце и се взря в очите на сина си, сякаш можеше да го накара да се чувства сигурен само с усилие на волята.

— Няма да стоим гладни. Какво ще кажеш да отидем да вечеряме в града?

Брет вдигна очи към баща си.

— Ще отида да си сменя дрехите, може ли?

Лиам отново го прегърна. Само това можеше да направи, не се сещаше за друго.

Сега Брет плачеше, без да издаде и звук, и Лиам чувстваше как сърцето му се къса от мъчителната тишина на тези сълзи.