Кристин Хана
Палитра от чувства (27)

Глава 27

Микаела отново беше в стаята си и крачеше напред-назад, когато се почука.

Изведнъж я обзе тревога. Беше ги наранила толкова дълбоко… ами ако семейството й не й прости?

Тя се отдалечи от прозореца, като влачеше крака си и застана до леглото. Стисна металната тръба на леглото с дясната си ръка; във вълнението си почти не забеляза, че пръстите й се движат по-добре.

Вратата се отвори и Джейси се изправи на прага; изглеждаше толкова нервна, колкото се чувстваше Микаела.

Микаела закуца към дъщеря си. Протегна отслабналата си дясна ръка и погали бузата на Джейси.

— Здравей, Джейс.

— Съжалявам… мамо. Не биваше да ти крещя.

— О, миличка… — Микаела преглътна с усилие. — Никога не се извинявай за чувствата си. — Приближи се още. — Все още има много бели петна в паметта ми. Не помня първия ти ден в училище, нито на колко години беше, когато падна първото ти зъбче. Докарах се до лудост, опитвайки се да открия тези моменти в объркания си мозък, но не мога. Помня обаче, че те обичам. Обичам те повече от собствения си живот и не мога да повярвам колко съм те наранила.

Очите на Джейси се напълниха със сълзи.

— Знаеш ли какво си спомням наистина? Последното ни излизане по женски, когато ходихме в Сиатъл и гледахме „Отнесени от вихъра“. Помня как седях в пълната тъмнина и държах ръката ти. — Тя въздъхна дълбоко. Разбираше, че печели време — Джейси не беше дошла, за да чуе това, нито пък Микаела имаше нужда да й го разказва. — Същата вечер вечеряхме в „Канлис“, помниш ли? Увеселителните корабчета за коледните тържества бяха в езерото Вашингтон. Беше един от десетките случаи през последните няколко години, когато се опитах да ти кажа за Джулиан.

Джейси сякаш не беше убедена, изглеждаше малко уплашена, малко сърдита, малко тъжна. Микаела беше наблюдавала лицето на дъщеря си толкова години, че не пропусна нито един нюанс от чувствата й.

— Защо не ми каза? — рече тя.

Микаела беше отговаряла мислено на този въпрос толкова много пъти. Все пак не беше сигурна. Дори сега, след всичко случило се, тя не искаше да каже на Джейси цялата истина.

— Без повече лъжи, мамо — каза Джейси.

— Знам, querida. Но не искам да те нараня. Затова бяха всички лъжи.

— Кажи ми всичко.

— Обичах Джулиан твърде много. Когато се омъжих за него и се преместихме в Калифорния, аз станах друга, една gringa, наречена Кейла Тру, която изобщо нямаше минало. Случи се това, което винаги бях искала. Твоята abuela^[1] се опита да ми каже, че той не е за мен, но аз не я слушах. Толкова го обичах…

В Холивуд аз… изгубих себе си. Изгуби се не само бедното момиче от испански произход, което бях дотогава, но и нещо повече. Аз. Направих много неща, от които се срамувам. — Тя се опита да се усмихне, но не успя. — И тогава забременях. Ти ме върна към моята истинска същност. Знаех какво искам за теб, макар да не помнех какво искам за себе си. Знаех какъв живот искам да ти дам. А Джулиан… ами, той не беше готов да стане баща.

В очите на Джейси заблестяха сълзи.

— Той не ме е искал.

Микаела пое дълбоко въздух. Нямаше какво да направи, освен да продължи напред.

— Не. — Тя взе ръцете на Джейси и ги стисна здраво.

Но аз те исках и исках да ти дам детството, което не познавах. Така че напуснах Джулиан.

— Но ти си го обичала.

— Да.

Една сълза се спусна по бузата на Джейси и Микаела си наложи да не я изтрие. Някои сълзи се изплакваха, за да се пролеят, трябваше да се пролеят. Това беше една от многото истини, които не беше успяла да разбере през живота си.

— Знаеш ли какво си спомням аз? — каза Джейси с тих, треперещ глас. — Когато бях малка, често те питах за татко ми. Всеки път, когато го правех, ти плачеше, докато спрях да питам. Аз съм провалила живота ти, нали?

— Не. Никога не го казвай. — Микаела стисна толкова силно ръката на дъщеря си, че усети как тънките кости се приплъзват. — Аз провалих живота си… за малко. После срещнах Лиам… и отново намерих себе си. Знам, че не бях честна с теб и Лиам и че трябва да намеря начин да поправя това. Ние заедно сме семейство, това е, което трябва да помним. Ще се справим с трудностите.

— Ще си дойдеш ли у дома?

У дома. Думите събудиха толкова ясен спомен, че Микаела можеше да го сложи в рамка под стъкло.

Лиам седи пред рояла облечен в шорти, преправени от стар панталон, и онази смешна тениска от миналогодишния лекарски конгрес. На нея пише: ВИАГРА — ПОДДЪРЖАЙТЕ ЗАПАСИТЕ СИ В ГОТОВНОСТ. Две винени чаши са сложени върху блестящата повърхност на рояла в цвят слонова кост. Той свири любимата и песен „Време за нас“.

Тя доближава зад него, докосва раменете му.

— Хей, господин пианист, водиш жена си в леглото или губиш шанса си.

Той се обръща, усмихва й се и всичко е там, в очите му — любовта, готовността, желанието, които беше виждала толкова пъти и винаги досега беше смятала за даденост.

Микаела се засмя. Знаеше, че реакцията й не е подходяща, но не можеше да се сдържи. Радостта в нея беше толкова голяма, толкова зашеметяващо неочаквана, че нямаше да се учуди, ако сведе очи и види, че се носи във въздуха.

— Ела, Джейси. — Тя разтвори ръце за прегръдка.

Притисна се до дъщеря си. Господи, беше толкова хубаво.

— О, мамо… Липсваше ми. Страхувах се…

— Шшш. Знам. — Тя погали косата на Джейси. — Знам, миличка…

Изведнъж всичко се върна при нея, обвито в уханието от косата на дъщеря й, отразено във влагата на сълзите. Микаела се разсмя и заплака едновременно.

— О… ето! Спомням си първия ти ден в училище. Беше облечена в черен кадифен пуловер и носеше кутия за обяд със смешни картинки. Не искаше да се качиш на автобуса без мен и аз тръгнах с теб. Бях единствената майка там.

Джейси се отдръпна и се усмихна.

— Обичам те, мамо.

— О, Джейси, и аз те обичам и съжалявам за вси…

Вратата се отвори рязко. На прага застанаха Брет и Роза. Роза сви рамене.

— Той мисли, че на Джейси й стига толкова.

Микаела целуна мократа буза на Джейси и се отдръпна назад.

Брет стоеше неподвижно, ръцете му бяха прилепени до тялото, малките длани бяха свити в юмручета. Устата му трепереше, а очите му гледаха уплашено. Този страх и тази несигурност бяха нещо ново. Момчето, което беше отгледала, беше безстрашно… не това колебливо дете.

Отправи му бледа и безизразна усмивка и видя как той се изплаши още повече. Изобщо не беше нейната усмивка.

Тя заплака; нямаше начин да спре. Коленичи пред него и разтвори ръце.

— Е, как е любимото ми момче в целия свят?

— Мамо! — изкрещя той и се хвърли в ръцете й толкова стремително, че и двамата се прекатуриха назад.

Тя лежеше на пода, покрит с грозен линолеум, и притискаше сина си, така че никой от двамата не можеше да диша.

— Обичам те, Бретстър — прошепна тя в малкото розово ухо.

Той зарови лице в шията й. По-скоро почувства, отколкото чу треперещия му глас, когато той отвърна шепнешком:

— И аз те обичам, мамо.

Най-после се разделиха и се изправиха неловко на крака. Отслабналият десен крак на Микаела трепереше толкова силно, че тя не можа да се задържи права. Стоеше на колене, неспособна да пусне ръката на Брет. Гледаше над главата му към Роза, която също плачеше.

Микаела подсмръкна.

— Колко е жалко, че не можем да продадем всичката тази вода на калифорнийците.

Брет се изхили. Лиам винаги казваше тези думи, когато Микаела плачеше на някой глупав филм.

Тя се усмихна на сина си.

— Е, хлапенце, какво ново при теб?

— Сали Мей Рандъл си пада по мен. Тя мирише особено, ама е една такава хубава.

Микаела се засмя, омагьосана от познатото звучене на разговора, обхвана я внезапна надежда. Може би с времето всички щяха да намерят пътя си през гората и да се върнат на шосето.

— Къде е татко? — попита тя Брет.

Брет прехапа устната си и замълча.

Роза погледна към Микаела.

— Той не дойде.

— У дома е — каза Брет. — Мисля, че му е мъчно, задето не си го познала.

Микаела се хвана за тръбата на леглото и се изправи бавно. Погледна към Роза.

— Заведи децата вкъщи, мамо. Ще се обадя, че напускам болницата, и ще се видим у дома.

Роза се намръщи.

— Докторите казват…

— Не искам и да знам. — Микаела щеше да каже още нещо, но размисли. — Моля те, мамо, заведи ги у дома. Веднага ще си дойда.

Роза преглътна с усилие.

— Какво ще правиш, Микита?

— Моля те, мамо.

Роза въздъхна.

— Но стой далеч от входа, Микаела. Репортерите те чакат.

Джейси се приближи към Микаела.

— Не искам да те оставям сама, мамо.

— Няма от какво да се страхуваш повече, миличка. Скоро ще си дойда.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — усмихна се Микаела.

 

 

След като си тръгнаха, Микаела реши да не се обажда за изписването точно сега. Утре щеше да има достатъчно време за тези неща. Повика такси по телефона, после старателно прибра всички снимки от масичката и прозореца. Накрая сгъна болничната нощница и я сложи внимателно най-отгоре в куфара — завинаги да й напомня за преживяното. Не искаше да забрави нищо от него. Точно комата спаси живота й. Молеше се само да не се е събудила твърде късно. Едно нещо беше разбрала със сигурност. Някои шансове идват и си отиват и ако ги пропуснеш, може да прекараш живота си сам, очаквайки възможността, която вече е отминала.

Беше прекарала повече от месец в безсъзнание. Всъщност беше проспала последните петнайсет години от живота си.

Някой почука на вратата.

Тя замръзна, сърцето й се разтуптя бързо. Погледът й се стрелна към приготвения куфар и опразнената масичка. Дано не е сестра…

Джулиан влезе с широка крачка в стаята, сякаш мястото му беше точно там.

— Тази сутрин започнах да кихам. Мисля, че развивам алергия към това забутано градче. — Той се ухили. — Трябва да видиш олелията на „Главната улица“. Възрастни мъже се разхождат, облечени в костюми на Голямата стъпка.

„Дните на ледниците“. Беше ги забравила.

Ако всичко беше наред, Лиам щеше да облече един от онези костюми на Голямата стъпка, които Микаела правеше часове наред. Всяка година той мърмореше за накърненото си достойнство, но всяка година участваше в надбягването с благотворителна цел.

— Кейла?

Тя закуца към Джулиан. Спря, щом приближи достатъчно, за да го докосне. Най-сетне го виждаше ясно — човека, не легендата. Все още беше зашеметяващо красив, метеор в тъмното небе, твърде малко, за да побере магията му. Но погледнеше ли отвъд, виждаше какво е имало там през цялото време, какво беше я издигнало високо и после беше я разбило на късчета. Нямаше нужда да вижда Джулиан и Лиам един до друг, за да направи разлика между станиола и чистото сребро.

— О, Джулиан.

Тя изрече името му с тих и нежен глас, събрал тъгата на цял един живот.

— Не ми харесва как ме гледаш.

— Разбира се, че не ти харесва. Ти искаш да те гледат, не да те виждат.

Тя разбираше, че това е истина. Животът му беше като на фокусник, пълен с илюзии и трикове, в който само един човек знае какво има зад завесата.

— Кейла, напоследък мислих много. Разбрах колко много ми липсваш.

— О, Джулс.

Тя въздъхна. Стана й тъжно, че е изгубила толкова време от живота си в очакване на този момент, носещ блясъка на фалшив диамант. Сякаш можеха да тръгнат заедно към залеза. Беше забравила, че веднъж вече са пътували в тази посока. Мястото, където ги отведе пътят, беше толкова ярко и горещо, че самата им същност се превърна в пепел.

Той я ослепи с усмивката, която беше виждала хиляди пъти, онази, от която краката й се подгъваха, а сърцето започваше да бие лудо.

— Знам, че и аз съм ти липсвал.

Тя го погледна и усмивката му угасна.

— Какво? — попита той, а гласът му беше необичайно колеблив.

Как да кажеш на някого, че най-сетне си пораснала, че си научила какво е истинската любов — не една нощ на страстен секс под огряно от фойерверки небе, а обикновена неделна утрин, когато съпругът ти носи чаша вода, два аспирина и грейка за болките в краката ти?

— Някога сънувах един сън — започна тя, взирайки се в него. — Появи се веднага след като те напуснах. С годините малко се промени, но основното си остана. В него аз съм старица с развяна бяла коса. Децата ми са пораснали, вече са далеч и имат свои деца. Лиам го няма, починал е преди много, много години.

Представям си, че съм на плаж, покрит с розов пясък. Зад мен има бяла къщичка и знам, че това е моят дом, където живея сама. Аз седя на един стол на плажа, както правя всеки ден, през цялото време. Един ден вдигам поглед и един старец се приближава към мен. Това си ти, Джулс. Тогава разбирам, че петдесет години съм чакала да дойдеш. Ти ми казваш, че си се отказал от всичко заради мен. Вече не си Джулиан Тру. Ти си другият, обикновеният мъж, онзи, чието име никога не си ми казвал.

— Мел — отвърна тихо той. — Казвам се Мелвин Атууд Кодингтън Трети. — Опита да се усмихне, сякаш имаше нещо забавно в този момент. — Кой да знае, че Гибсън ще успее толкова с това име?

Тя го погали по лицето.

— Ти трябваше да бъдеш Мелвин.

— Какво искаш да кажеш?

— Миналата нощ отново сънувах онзи сън, само че този път вече не бях сама на брега. Седях до Лиам и гледах как внуците ни си играят във водата. — Тя се взря в него. — Не можеш да си представиш колко го обичам, Джулс. Надявам се само да не е твърде късно да му го кажа.

— Знам, че той те обича, Кейла.

Обхвана я пронизваща тъга за всичко, което би могло да бъде, за всичко, което бе пропуснала, чакайки неосъществимото.

— Няма Кейла, Джулс. Никога не я е имало. А ти никога не си бил Мелвин.

В гласа му се усещаха сълзи.

— Звучи като сбогом.

— О, Джулс, казахме си сбогом толкова отдавна. Но чак сега си тръгвам.

Тя го помилва по бузата, задържа за миг ръката си, после бавно я отдръпна и тръгна към вратата.

— Чакай! Не можеш да излезеш просто така. Репортерите чакат на входа. Ще ида да направя изявление, после ще те посрещна на задния вход и ще те заведа… — Той замълча, после тихо добави — У дома…

Тя се обърна към него.

— Какво ще им кажеш?

Той изглеждаше тъжен.

— Ще им кажа, че това е краят на историята. Че Спящата красавица е намерила своя принц. Може… да ти досаждат за кратко.

— И да описват бляскавия ми живот? За десет минути ще разберат, че обикновеното битие на една лекарска съпруга от малко градче едва ли е новина за първа страница.

— Връщам се веднага с лимузината. Ще се срещнем на задния вход.

Погледна я още веднъж с натежал поглед и си тръгна.

Микаела посегна за куфара, после реши да го остави в дрешника. Беше твърде тежък за нея и само щеше да предизвика подозрение. Обади се да откаже таксито. Излезе от стаята с празни ръце. Държеше главата си наведена и се опираше о стената, докато бавно куцаше по коридорите на болницата.

Първото, което усети, щом отвори вратата, беше вечнозеленият дъх на Коледата. Зелени борови иглички и пресен сняг. Тъмновиолетовото небе с първите няколко вечерни звезди я накара да се почувства малка. Тя се усмихна — това и очакваше от небето. Цял живот излизаше нощем и стоеше под синьото кадифе на тъмнината. То беше нейният храм, истинският дом на нейния Бог и никога не пропускаше да й напомни къде е мястото й.

Харесваше й да се чувства малка. Желанието да се почувства голяма я беше отвело при Джулиан.

Лимузината се приближи, вратата се отвори и тя влезе.