Кристин Хана
Палитра от чувства (6)

Глава 6

Вече четвърта седмица Микаела беше потопена в мрак.

До края на първата седмица Лиам и децата бяха разбрали старата като света истина — животът продължаваше. Не можеха да спрат света, колкото и да искаха. Ден след ден обичайният живот навлизаше в безплодния кръг на тъгата им, предявявайки правата си, подтиквайки ги към действие. Беше удивително как слънцето все още изгряваше в един свят без Микаела, после часове по-късно залязваше. Денят на благодарността дойде и си отиде, а през последната седмица на ноември падна първият сняг.

Лиам научи, че може да ти се струва, че се движиш напред, докато всъщност стоиш на едно място. Тъй като комата продължаваше, той нямаше избор. Децата се върнаха на училище, Роза изплете достатъчно пуловери и одеяла за всички в града. Лиам нае хора да се грижат за конете, плащаше сметките. Постепенно започна отново да приема пациенти. Отначало само по няколко, но сега беше на половин работен ден. Излизаше от кабинета си в два часа всеки следобед и седеше до леглото на Микаела до вечерта. В някои от дните Джейси се отбиваше, в някои — не. Брет още не беше събрал кураж да посети майка си, но Лиам знаеше, че ще го направи.

Пациентите на Лиам заемаха вниманието му по няколко часа на ден и той им беше благодарен за това, защото, когато не работеше, той чакаше, гледайки как красивата му любима съпруга лежи в легло, в което някой друг беше лежал преди месец и в което някой друг щеше да лежи после.

Той стоеше до прозореца на кабинета си. Снегът започваше да се трупа по дъсчената ограда на съседката, госпожа Петерсон.

След няколко часа щеше да удари последният звънец в основното училище, децата щяха да започнат да се събират на хълма Търнагейн, влачейки шейни и вътрешни гуми по покритите с гладка снежна пелена улици, а после щяха да полетят шеметно в спиращо дъха спускане надолу към брега на жабешкото езерце на господин Робин.

Лиам знаеше, че утре сутринта същите тези деца ще се събудят рано и ще се втурнат към прозорците на стаите си с надеждата да видят дворовете побелели. Родителите щяха да гледат сутрешните новини до крещящите си деца и щяха да се молят безгласно автобусите да пътуват. Но молитвите им щяха да бъдат удавени от по-младите, по-ентусиазирани гласове и училището щеше да бъде отменено. По обед госпожа Саймън щеше да започне да вари тенджери с мляко на печките си в пекарната и щеше да предлага безплатно горещ шоколад на всеки, осмелил се да стигне до нейния ъгъл, а пожарникарите щяха да изливат вода на разширението в края на улица „Саскуоч“, за да направят най-хубавата пързалка за кънки в щата.

За миг Лиам забрави в какво се беше превърнал животът му. Заля го вълна от желание да вдигне телефона и да й се обади: „Хей, Майк, бързо ела, вали сняг“, но се спря точно навреме.

Тя обичаше снега, неговата Микаела, обичаше свежия, чист дъх на снежинките и малките капчици ледена вода, които оставаха по лицето й, когато влезеше вътре. Тя обичаше ръкавици с украса от пухкава изкуствена кожа и качулки, подплатени с черна ангорска кожа, които превръщаха всяка обикновена домакиня в Грейс Кели. Обичаше да гледа как децата й хапват супа на кухненската маса, докато снегът се топи по бретоните им и се стича по зачервените им бузи.

Той дръпна пердето, върна се на бюрото си, седна и подреди последните картони в спретната купчинка. Знаеше, че след няколко минути сестрата му, Каръл Одълман, ще влезе да му каже колко е часът. Като че той не знаеше, като че не беше чакал и не беше се страхувал цял ден точно от тази минута.

Почукване на вратата.

— Докторе? — Каръл бутна открехнатата врата и влезе в малката притъмняла стая. — Един часът е. Мариан беше последната ви пациентка. За днес записахме малко пациенти, защото… — тя погледна встрани. — Е, знаете защо.

Той се усмихна уморено, знаеше, че тя вижда умората на лицето му, и искаше да не е така.

— Мидж се отби към обед. Остави лазаня и салата на масата в кухнята.

Това беше още едно от нещата, които Лиам беше научил — хората не знаеха с какво друго да помогнат и готвеха. Градът се беше съюзил да помогне на Кембълови да се справят с ужасното положение и щеше да остане в готовност дълго. Лиам беше благодарен за помощта, но понякога, докато нощем пишеше благодарствени писма, болката беше толкова дълбока и силна, че трябваше да оставя писалката. Всеки поднос с печено или купа със салата напомняше на всички им, че Микаела не е у дома… че не може да върши нещата, които вършеше някога.

— Благодаря, Каръл.

Той бутна стола назад, стана и се пресегна да откачи пухената шуба от закачалката на стената. Изхлузи престилката, сложи я внимателно на гърба на стола и последва Каръл извън кабинета през празната чакалня. На вратата я потупа по рамото и излезе на студа.

Докато караше към болницата, мина край ръчно издялания и боядисан знак, на който пишеше: ДОВИЖДАНЕ ОТ ЛАСТ БЕНД, ДОМ НА „ГРИЗЛИТАТА“ — ЩАТСКИ ШАМПИОНИ ПО ФУТБОЛ ЗА 1982. Над шосето беше закачен плакат с реклама на Дните ни ледниците, ежегодния зимен празник.

Скоро… не забравяйте.

Той влезе в паркинга. Днес медицинският център беше необичайно тих. Снегът покриваше всичко, превръщайки колите в бели гърбици. Паркира на своето място и се пресегна под седалката за двете неща, които беше донесъл — албум със снимки и малка опакована кутийка. Без да взема шубата си, той вдигна яката на бархетната си риза и се отправи към болницата.

Автоматичните врати на центъра изсвистяха и се отвориха. Вътре няколко доброволци окачваха първите коледни украси.

Спря се на прага, после се насили да влезе в стерилната атмосфера, която преди беше приветлива като собствената му всекидневна, но сега навяваше отчаяние още с първата крачка.

Кимаше за поздрав на познатите лица, но не спря, нито забави ход. Твърде много от лекарите и сестрите избягваха да срещнат очите на Лиам.

Те вече не вярваха, че Микаела ще се събуди… или ако се събудеше, шепнеха си те късно вечер през някоя учудващо спокойна смяна, може би нямаше повече да бъде Микаела. В най-добрия случай си представяха бледо подобие на това, което е била, в най-лошия… никой не искаше да мисли за най-лошия изход.

Той отмина сестринската стая и махна бързешком на Сара, старшата сестра. Тя му се усмихна в отговор и той видя надеждата си отразена в очите й. Раздърпана, изтъркана по ръбовете, тя все пак беше там.

Спря пред затворената врата на Микаелината стая, за да събере сили, после завъртя бравата и влезе. Завесите бяха спуснати — колкото и пъти да ги вдигаше при посещенията си, щом се върнеше, винаги ги намираше спуснати. Мина край леглото и дръпна синята тъкан.

Най-после погледна жена си. Както винаги, първият поглед беше труден, караше го да диша тежко и едновременно с това спираше дъха му. Тя лежеше мъртвешки неподвижна на леглото с метална решетка. Кичур от косата й падаше над едното око и прилепваше към устната й. Гърдите й се повдигаха и се отпускаха с измамна ритмичност — тя дишаше. Единственият признак на живот. Видя, че косата й е била наскоро измита — все още беше влажна. Сестрите се грижеха изключително добре за Микаела, някога тя беше една от тях. Дори бяха сменили обикновената болнична нощница с друга — мека, тънка, шита на ръка.

Той се настани на стола до леглото. Твърдата пластмаса с неприятен цвят на повръщано през последните седмици се беше оформила по извивките на тялото му и сега беше почти удобна.

— Здрасти, Майк — каза той, изсипвайки нови листенца в купичката до леглото й. Този път с аромат на ром, да й напомни, че времето минава. Да знае, че наближава Коледа.

Стъпка по стъпка той изпълни ежедневния си ритуал — листенцата, внимателното поставяне на една от детските ризи на гърдите на Микаела, музиката, която се носеше тихо от касетофона в ъгъла. „Най-големите хитове на Ийгълс“ — да й напомни за гимназията. „Призракът на операта“ — да й напомни как ходиха до Ванкувър да гледат представлението. Дори музиката от „Роки Хорър“… просто за да се усмихне. Правеше всичко, за което можеше да се сети, че ще държи сетивата й будни и ще й напомня, че животът още беше тук, че те още бяха тук, нейното любещо семейство, и я чакаха да отвори очи и да се върне отново при тях.

В ъгъла малко електрическо езерце, което беше сложил върху дървен сандък, изпълваше стаята с музиката на ромолящ водопад.

— Хей, Майк…

Той хвана стъпалото й и започна да го масажира леко, както му бяха показали физиотерапевтите. След като свърши с всички упражнения на двата крака, глезените и десетте пръста, той взе шишенце скъп ароматизиран лосион за тяло и го втри в прасците й.

След това се зае с лявата ръка, започвайки от палеца. Внимателно, точно движение, сгъване… разгъване… сгъване… разгъване…

Движенията се съпровождаха от музиката на гласа му.

— Днес беше спокоен ден — каза той с нисък, гърлен глас, изглежда, можеше да говори само така, когато беше край нея. — Джими МакКракен пак идва, този път си беше пъхнал стъклено топче в носа, а старата госпожа Якобсен отново имаше мигрена. Всъщност, разбира се, искаше само да поговори. Самотна е, откакто Роби и Джанин се преместиха в Шелан. Но ми донесе от чудесния си ромов кейк с боровинки. Помниш ли колко бързо разпродаваше този кейк на училищните благотворителни базари на сладкиши?

В другия край на стаята касетофонът изщрака и смени касетата. Този път беше Барбара Стрейзънд, която пееше за хората, които се нуждаят от хора.

Той стисна ръката на Майк.

— Помниш ли как танцувахме на тази песен? Беше в Голямата зала на петнайсетата годишнина от сватбата на семейство Майнърс и свиреше онази местна група. Помниш ли колко лошо певецът произнасяше думите и как пееше за хора, които искат да намерят други хора? Смяхме се до сълзи, а ти каза, че ако той пак каже тази дума, ти ще се напишкаш в гащите?

Беше толкова красива тази вечер в джинсовата си пола и блузата в стил уестърн. Мисля, че всеки мъж там искаше ти да си с него. В края на песента те целунах толкова дълго, че ти ме шляпна по гърба и каза: „За Бога, Лий, да не сме деца…“, но усетих как трепериш… и за миг наистина бяхме деца.

Така Лиам прекарваше вечерите си сега. Той изливаше сърцето и душата си в тихия поток от думи, който се вливаше в нея. Сякаш тя беше умиращо цвете, на което му трябва само глътка вода, за да си върне силата и отново да се устреми към слънцето. Той говореше, говореше и говореше, като през цялото време отчаяно търсеше някакво движение, примигване на окото или потрепване на ръката, което да му покаже, че топлината на гласа му е достигнала студения мрак на нейния свят.

— Хей, Майк, обзалагам се, че не си забравила годишнината ни. Посегна към албума със снимки, който лежеше на масичката край леглото, но в последния момент отдръпна ръка.

Бяха снимки от последната Коледа в Швайцер. Майк беше избирала внимателно всяка една, за да представи ваканцията им.

Беше глупаво да си мисли, че ще може да го отвори и да разгледа снимките една след друга. Сега виждаше какво всъщност представлява албумът — рана, която, щом се отвори веднъж, само ще се влошава и ще боли все по-силно. Погледна към тънката плоска кутийка до албума.

Беше опакована вече почти два месеца и беше скрита дълбоко в чекмеджето с картоните на пациенти в кабинета му. Беше дяволски развълнуван в деня, когато реши какво ще й подари за десетата им годишнина. Той и Каръл бяха записали пациенти само за половин ден, тъй че Лиам щеше да прекара този специален ден само със съпругата си.

— Взех билети за „Конкорда“, Майк. Париж…

За Нова година. Гласът му пресекна. От години говореха за Париж, мечтаеха за Нова година в „Риц“. Защо се забави толкова с тези билети? Не ставаше дума за пари, дори не и за време. Много от приятелите им бяха предлагали да гледат децата две седмици през зимната ваканция. Беше… животът. Клубът по езда и конните тренировки на Майк, волейболът, ските и цигулковите концерти на Джейси, „Малката лига“ и хокеят на Брет, пациентите на Лиам.

Просто живот. Безгрижно и весело бяха хвърляли въдицата с мечти — отново и отново, но бяха хващали само изгубени шансове и пропуснати възможности. Защо не бяха разбрали колко скъпоценен е всеки миг? Защо не бяха видели, че едно падане от обикновен кротък кон може да им отнеме бъдещето?

Той се изправи, хвана решетката на леглото и я смъкна. Тя задрънча и изскърца, докато се смъкваше, после щракна в долно положение. Той бавно легна до нея. Подпъхна едната си ръка под главата й, придърпа я към себе си, като внимаваше да не извади иглите на системите. Тялото й беше отпуснато и изглеждаше крехко, въпреки че беше отслабнала само с около един килограм.

Той хвана безжизнената й ръка и леко я стисна, за да разбере, че той е при нея.

— Помогни ми, Майк. Стисни ръката ми, мигни. Направи нещо. Покажи ми как да достигна до теб…

Остана така почти час. Когато отново се опита да говори, не можа да произнесе нищо, освен накъсания, хриплив стон, запечатал името й.

— Тате?

За миг Лиам помисли, че съпругата му е проговорила, но ръката й беше отпусната като на мъртвец, а очите й бяха плътно затворени. Обърна се бавно и видя Джейси, която стоеше на вратата. Носеше торта.

— Здравей, скъпа.

Той се измъкна неловко от леглото и се отпусна тежко на стола.

Тя се приближи. Дългата черна коса се спускаше леко над широката бархетна риза, скрила гъвкавото й шестнайсетгодишно тяло. Лицето й беше бяло от зимния студ, а бледата розовина на бузите й изчезна бързо при вида на майка й.

— Днес е десетата ви годишнина. Вие с мама винаги правехте голям празник…

Думите й замряха и той видя, че тя търси подкрепа от него.

Беше трудно, но той кимна и се усмихна.

— Права си. Тя би искала да празнуваме.

Джейси остави тортата на масичката до леглото. Беше кръгло, двупластово произведение с глазура от розов крем. Сузан Саймън от „Пекарната на Лейзи Сузан“ им правеше същата всяка година, само че тази година вместо обичайното „Честита годишнина, Майк и Лиам“, отгоре нямаше нищо. Лиам се зачуди колко ли дълго се беше опитвала Сузи да измисли нещо празнично и обнадеждаващо, преди да се откаже от надписа.

Джейси се приближи и се наведе над леглото.

— Честита годишнина, мамо. — Протегна треперещата си ръка и махна кичур коса от лицето на Микаела. — Можеш ли да повярваш, че минаха вече десет години, откак се омъжи за Лиам?

Тя се обърна, усмихна му се и в този миг отново беше шестгодишна, първолаче с паднало предно зъбче, което си е навехнало пръста, падайки от дървото, където е играло гимнастика. Той до болка искаше да я накара да се почувства по-добре, но никакви цветни бинтове или детски шеги нямаше да я накарат да се усмихне сега.

— Как е тя днес?

— Все така.

Джейси бързо плъзна пръст по ръба на тортата и вдигна ръка с топчица от розовата глазура. Поднесе я под носа на Микаела.

— Усещаш ли как мирише тортата, мамо? Това е най-хубавият ванилов крем на Сузи, глазурата е с истински ром „Гранд Маринър“, точно както ти я харесваше… харесваш.

Лекото трепване на гласа й беше повече, отколкото Лиам можеше да понесе.

— Ела, вземи си стол. Как мина днес в училище?

Джейси вдигна кичур от дългата си коса зад ухото.

— Добре. Бях първа на контролното по математика.

— Разбира се.

Тя го погледна, после се извърна. Той забеляза как бързо и нервно прехапва долната си устна — навик, който беше наследила от майка си.

— Какво има, Джейс?

Измина минута, преди тя да отговори.

— Зимният бал наближава. Марк ме попита дали мога да отида.

— Знаеш, че всичко е наред. Каквото и да решиш да направиш, ще бъде добре.

— Знам, но…

Той се обърна към нея.

— Какво „но“?

Тя избягваше да срещне погледа му.

— С мама говорихме много за този бал. Щяхме да ходим в Белингъм за рокля. Тя… — Гласът й изтъня от вълнение и се превърна в шепот. — Тя каза, че никога не е ходила на първи бал и че иска аз да бъда като принцеса.

Лиам не можеше да си представи, че красивата му жена ще стои вкъщи в нощта на първия бал. Как така той не знаеше това за нея? Това беше още една от многото тайни на жена му.

— Хайде сега, Джейс. Щеше да й се скъса сърцето, ако знаеше, че не си отишла.

— Няма да е честно, тате. — Тя погледна настрани, после добави много тихо: — Ако се събуди.

Лиам искаше поне веднъж да прегърне Джейси и да каже: „И аз се страхувам. Какво ще стане, ако това е краят… или ако се събуди и не ни познае… или ако никога не се събуди?“ Но това си бяха негови страхове. И той трябваше да запази светлината на надеждата за семейството си.

— Джейси, мама ще се събуди. Трябва да продължаваме да вярваме. Тя има нужда ние да вярваме. Сега не е време да си губим ума заради нея. Ние сме семейство от бойци и не бягаме от битките. Нали?

— Става… все по-трудно.

— Нямаше да му казват изпитание на вярата, ако беше лесно.

Тя го погледна.

— Чух те снощи. Говорехте с баба за мама. Ти каза, че никой не знае защо не се събужда. Когато баба излезе, те видях да отиваш до пианото. Щях да ти кажа нещо, но тогава те чух да плачеш.

— О!

Той се отпусна в стола. Нямаше смисъл да я лъже. Беше тежка нощ, от онези, в които му се струваше, че бронята му е направена от целофан. Споменът за годишнината им го беше довършил. Беше седнал до елегантния роял „Стайнуей“ във всекидневната с изгарящото до болка желание да свири отново, да си върне музиката, която някога живееше в него. От инцидента насам обаче се чувстваше празен, музиката, която го беше подкрепяла толкова дълго, просто беше изчезнала. Въпреки че не беше казвал за това на Джейси, тя знаеше — може би беше го забелязала дори преди него. Къщата, която преди беше пълна с Бах, Бетовен и Моцарт, напоследък беше тиха като болнична стая.

Музиката винаги му беше носила облекчение. В Бронкс, където се чувстваше така, сякаш губи душата си, беше свирил гневна, тежка музика, която крещеше, че светът е несправедлив, а в мрачните дни, когато баща му се превръщаше в непознат, беше свирил тихи, тъжни мелодии, които му напомняха за сладостта на живота, за съвършенството на дадените обещания. Но сега, когато най-много се нуждаеше от тази утеха, в него имаше само болезнена празнота.

Каза на Джейси единствената истина, която можа.

— Понякога ме настига и ме хваща толкова силно, че забравям да дишам. Сякаш… пропадам през дъските в пода на страха си, но винаги се приземявам тук, до леглото й, държа ръката й и я обичам.

Джейси го погледна с тъга, която щеше да е невъзможна само допреди няколко кратки седмици.

— Искам да й кажа, че съжалявам за всички случаи, когато тя изглеждаше тъжна, а аз не обръщах внимание.

— Тя обича теб и Брет от все сърце и душа, Джейси. Знаеш го. И когато се събуди, ще иска да види снимките от този бал. Ако не отидеш, ще ядем макарони и сирене от закусвалнята месеци наред. Никой не може да се сърди като майка ти. — Той се усмихна нежно. — Хайде, може да не знам много за пазаруването на момичешки дрехи в Белингъм, но знам за стилните рокли, защото Майк има купища от тях. Помниш ли роклята, която майка ти носеше на бала на полицията миналата година? Тя ходи чак в Сиатъл за тази рокля, която, честно казано, струваше повече от първата ми кола. Ще изглеждаш чудесно в нея.

— Онази от Ричард Тайлър. Съвсем я бях забравила.

— Тя я носеше с онази красива блестяща шнола в косата си. Можеш и ти да направиш така. Баба ще ти помогне, а може да ти помогне и Гертруд от салона за красота. Знам, че не ме бива в това колкото майка ти, но…

Джейси го прегърна.

— Тя не би се справила по-добре, татко. Честно.

Той се обърна към съпругата си и се усмихна насила.

— Виждаш ли какво става, Майк? Караш ме да давам модни съвети на шестнайсетгодишната ни дъщеря. По дяволите, последния път, когато купувах дрехи за себе си, на мода бяха полите във форма на камбана.

— Тате, те пак са модерни.

— Виждаш ли? Ако не се събудиш скоро, скъпа, ще трябва да й разреша онзи пиърсинг на веждата, за който моли от толкова време.

Седяха заедно, като си говореха един на друг и на жената, която лежеше неподвижно в леглото пред тях. Говореха си, сякаш беше обикновен ден, като през цялото време се надяваха, че частица от разговора им — някоя дума, звук или докосване ще се промъкне в тъмнината, обвила Майк, и ще й напомни, че не е сама.

В три часа телефонът до леглото иззвъня и прекъсна един от разказите на Джейси.

Лиам се пресегна за телефона и се обади.

— Ало.

— Здрасти, Лиам. Обажда се Доун от училището.

Той слуша известно време, после каза:

— Идвам веднага — и затвори. Обърна се към Джейси. — Беше за Брет, пак има неприятности. Трябва да отида до училището. Искаш ли да дойдеш?

— Не. Баба ще ме вземе оттук, като свърши с покупките.

— Добре. — Лиам отмести стола назад и потръпна от неприятния стържещ звук на металните крака по линолеума — като нокти по черна дъска. — Трябва да вървя, Майк, но ще се върна колкото може по-скоро. Обичам те, скъпа. — Той се наведе по-близо и целуна отпуснатите й устни. — Завинаги.

 

 

Животът е гаден.

Това си мислеше Брет Кембъл, докато седеше на твърдата кушетка в сестринската стая. Дясното око, което Били МакАлистър беше цапардосал е юмрук, болеше адски. С всички сили се опитваше да не заплаче. Всички знаеха, че плачат само момичетата и бебетата, а той не беше нито от едните, нито от другите.

Госпожа де Норманди потупа Брет по ръката.

— Хей, раненият, защо не легнеш? Ще ти дам торбичка с лед за това око. Госпожа Таун току-що се обади на баща ти в болницата. Ще дойде веднага. — Тя се обърна към малкия бял хладилник под прозореца и извади торбичка с лед. На цвят беше като флуора, който доктор Едуарде слагаше на зъбите на Брет, когато го преглеждаше, а парченцата лед се движеха вътре като грахови зърна. — Хайде, лягай.

Брет се облегна предпазливо на неравната стена. Нямаше намерение да ляга. Ами ако го видеха Миранда или Кейт? Щяха да му се подиграват, докато е жив — вече му се смееха, че яде сандвичи с шунка и носи на училище кутия за обяд с картинки от „Гусбастърс“. Тази сутрин си каза, че следващия път, когато Кейт каже нещо за сандвича му, ще я фрасне с юмрук по рамото. Е, беше си го казал, преди да се сбие с Били. Сега Брет очакваше татко му да му дръпне такова конско, че не смееше да удари и момиче отгоре на всичко.

Той затвори очи и притисна торбичката с лед до пулсиращото си око. Чуваше как госпожа Д. се движи из малката стая, мести разни неща, отваря и затваря врати. Звуците бяха, както когато мама приготвяше вечеря.

НЕ МИСЛИ ЗА ТОВА.

Брет не искаше да мисли за мама. Когато го правеше… когато случайно си припомняше неща, например как тя го чешеше по гърба, докато гледаха телевизия, или как викаше с все сила, когато той хванеше топката в Малката лига или как се свиваше до него всяка вечер за десетина минути, преди наистина да стане време за лягане… ако мислеше твърде много за тези неща, ставаше лошо. Той вече не плачеше толкова много — във всеки случай не и през деня. Някак си… замръзна. Понякога минаваха минути, без да забелязва нищо, докато някой не го шляпне по гърба или не му изкрещи, или нещо друго. Тогава той примигваше, събуждаше се и се чувстваше кръгъл глупак, задето се е отнесъл така.

Точно това се беше случило днес в междучасието.

Той беше пристъпил навън в заснежения двор и само това му трябваше. Понякога идваха точно така, спомените.

Можеше да си мисли само за мама и колко много обичаше снега. Следващото нещо, което си спомняше, беше Били МакАлистър, който стоеше пред него и крещеше:

— Какъв ти е проклетият проблем, Бретстърчо?

— Извинявай, Били — беше измърморил той, без да е сигурен какво е направил, че да вбеси Били.

— Стига, Били — беше казал Шари Линдли, — нищо не е направил. Освен това, госпожа Курек каза да се държим добре с Брет. Помниш ли?

Намръщеното лице на Били се беше прояснило.

— О, да, забравих. Майка му е зеленчук. Извинявай, Брет.

Брет си спомняше само как изкрещя: „Майка ми не е морков“ и как се хвърли срещу Били. Следващото, което си спомняше, беше, че господин Монк, директорът, беше там и ги разтърваваше, като надуваше свирката си.

А сега Брет беше тук, в сестринската стая, чувстваше се като плазмодий и се чудеше как отново ще погледне приятелите си в очите.

— Бретстър?

Брет трепна от познатия глас и бавно се обърна.

— Здрасти, тате.

Татко стоеше на вратата. Беше толкова висок, че трябваше някак си да снишава глава, и от това изглеждаше… приведен. Сребристорусата му коса сега беше твърде дълга — мама го подстригваше — и падаше малко над очилата му в метални рамки. Но Брет не се подвеждаше от тези парченца стъкло. Отдавна беше разбрал, че зелените очи на баща му виждат всичко.

Госпожа де Норманди вдигна очи от работата си — подреждаше шпатули в стъклено бурканче.

— О, доктор Кембъл, здравейте.

Преди татко щеше да се усмихне на госпожа де Норманди, а тя щеше да отвърне на усмивката му, но сега нито един от двамата не се усмихна.

— Здрасти, Барб — каза тихо татко. — Ще ни оставиш ли за няколко минути?

— Разбира се.

Тя остави шпатулите настрани и излезе бързо, като затвори вратата след себе си.

Настъпи напрегната тишина, от онези, дето предвещаваха големи проблеми.

— Как е окото? — най-после попита татко.

Брет се обърна към татко си и му показа окото, за да види сам. Пусна торбичката на пода.

— Не ме боли.

Татко седна до Брет.

— Наистина ли? — каза той с тон, който значеше: „В нашето семейство не се лъже“.

— Добре, де. Боли повече, отколкото когато кравата на Джейси ме настъпи по крака на панаира.

Когато татко му го погледна меко, Брет почти се разплака отново. Ако мама беше тук…

НЕ МИСЛИ ЗА ТОВА.

— Мисля, че си научил първото правило на боя: „Боли“. Второто е: „Не поправя нищо“. Кой започна пръв?

— Аз.

Татко сякаш се учуди.

— Ти не правиш така.

— Бях бесен.

Брет се стегна в очакване да чуе ужасните думи: „Разочарован съм от теб, сине.“

Отново му се доплака, а татко не беше казал нищо.

И не каза нищо. Вместо това прегърна Брет през рамото и го притисна до себе си. Брет се покатери в големия, удобен скут на татко си. Този път не му пукаше дали изглежда като бебе.

Татко махна косата от лицето на Брет.

— Ще стане гадна синина. По-лоша от онази на Иън Алън миналия Четвърти юли. Защо удари Били?

— Той е побойник.

— Но ти не си.

Брет знаеше, че баща му ще разбере. Лелята на Шари, Джорджия, беше първа приятелка на Ида Мей от закусвалнята, дето всеки ден сервираше обяд на Каръл, която работеше в кабинета на татко. В градче като Ласт Бенд щеше да бъде голяма новина, че Брет Кембъл е ударил Били МакАлистър и му е избил един преден зъб. Единственият въпрос щеше да бъде защо.

— Били каза, че мама е зеленчук.

На татко сякаш му трябваше много време да намери отговор.

— Говорили сме много за това, Брет. Майка ти е в кома. Тя спи. Ако дойдеш да я видиш…

— Не искам да я виждам.

— Знам — въздъхна татко. — Е, хайде да вървим, доброто ми момче. Тази кушетка може да им трябва за деца със сериозни наранявания.

Той помогна на Брет да облече пухкавото си зимно палто, после го вдигна на ръце. Брет се хвана здраво и скри лице в топлата извивка на татковата шия, докато излизаха от училището и вървяха под снега, който падаше тихо. На паркинга татко пусна Брет да стъпи на заледения тротоар.

Той стоеше до колата и чакаше татко да отключи. Ръцете му измръзнаха, затова бръкна в джобовете за ръкавиците си, но ги нямаше.

Мама му пъхаше ръкавици в джобовете — за всеки случай — а сега бяха празни.

Татко се качи от своята страна на колата, после отвори другата врата и Брет влезе вътре. Когато двигателят заработи, се включи и радиото. Звучеше първата коледна песен за тази година „Тиха нощ“.

Татко бързо изключи радиото.

Снегът се трупаше върху предното стъкло и замъгляваше света отвън. Чистачките се включиха и направиха две големи гърбици в снега. Брет се взираше в тях — всичко беше по-добре, отколкото да гледа татко си точно сега. Туп-туп. Туп-туп. Туп-туп. Чистачките се движеха наляво-надясно, наляво-надясно и издаваха звук точно като биещо сърце.

Татко включи на скорост и излезе бавно от училищния паркинг. Зави по „Шосето на ледника“, после отново по „Главната улица“, после отново по „Алеята на водопада“. В мълчание преминаха край празния паркинг на кафене „Бил съм там“, покрай празната предна витрина на салона за красота „Слънчева и чиста“ и покрай оживения вход на магазина на Зик „Храна и семена“.

— Хващам се на бас, че старият Зик точно сега е по-зает от закачалка за хартия с една кука — каза татко.

Беше един от любимите изрази на татко. Никой не можеше да е просто зает. Трябваше да е по-зает от закачалка за хартия с една кука. Каквото и да значеше това.

— Да — каза Брет.

— Това време ще изненада много хора. Още е рано за сняг.

През следващите няколко мили татко не каза нищо. Като излязоха от града, павираното шосе се превърна в чакълест път, покрит със сняг, в който нямаше никакви следи. Татко превключи на четвърта предавка и намали скоростта.

Брет искаше татко да не беше споменавал за посещение при мама. Прилошаваше му само от мисълта за това. Обикновено се държеше тъй, сякаш тя е извън града, на изложба на коне в Канада.

Мразеше да му напомнят, че е в болницата. Стигаше му, че си спомня ДЕНЯ. Стискаше очи, но въпреки това спомените идваха, онези, които мразеше, онези, които живееха свити в колелцата на леглото му, имитиращо автомобил „Корвет“, и идваха при него всяка нощ веднага щом татко изгасеше светлината и затвореше вратата.

Чакай, мамо. Препятствието не си е на мястото. Някой трябва да го е преместил…

Брет се обърна и погледна татко.

— Заклеваш ли се, че мама ще се събуди?

Татко не отговори веднага. Когато накрая го направи, гласът му беше тих.

— Не мога да се закълна, че ще се оправи, синко. Не мога дори да се закълна, че ще се събуди, но го вярвам от все сърце и душа, а тя има нужда и ти да вярваш в това.

— Вярвам.

Каза го твърде бързо — татко му разбра, че лъже.

После Брет опря глава на стъклото и затвори очи. Не искаше да вижда майка си в онова болнично легло. Повече му харесваше да се преструва, че още е жива. Понякога затваряше очи и си представяше, че стои до леглото му с лице, оградено от права, къса коса и със скръстени ръце. Тя му се усмихваше и изглеждаше както преди — изобщо нямаше рани и синини. И винаги казваше едно и също: „Как е моето любимо момче в целия свят?“

Но това беше само глупав стар сън и не значеше нищо. Брет може и да беше малко момче и понякога не знаеше какво да прави с остатъка в края на дълга задача с деление, но не беше глупав. Знаеше, че приказките и анимационните филмчета не са истински. Всички знаеха, че Койотът не може наистина да падне от самолет и да оживее или че принцесите, които ядат отровни ябълки и спят години наред в стъклени сандъци, не могат да се събудят.

А майките, които падат от коне и си удрят главите в дървена колона в края на манежа, наистина са мъртви.