Кристин Хана
Палитра от чувства (10)

Глава 10

Болката от всяко ново изречение беше остра и внезапна, като камък, хвърлен през стъклото на висок прозорец. Лиам седеше, без да мръдне на стола, и се опитваше да разбере смисъла на всяка пауза, да чуе разказа, който се криеше зад изречените думи на Роза.

Любовта на Микаела към Джулиан Тру не беше обикновена. Това не беше изненада. Можеше ли нещо, свързано с този мъж, да бъде обикновено?

Пак диаманти и ахати.

Чудеше се защо беше позволил на Микаела да крие такива тайни. Не беше само истината за Джулиан, бяха стотици малки неща. Балът, на който не беше отишла, спомените, които не беше споделила. Това беше тя. На него му стигаше да получи толкова малко. Мислеше си, че единственото, което има значение, е обичта му, и това, че е върнал смеха и усмивката й. Защо никога не се беше запитал какво подклажда мечтите й?

Може би дълбоко в себе си се беше страхувал какво ще му отговори. Така, страхувайки се от истината, беше продължил нататък в мълчание, утешаван от мъглявото спокойствие на неизречените думи, на незададените въпроси.

Но сега, когато беше разбрал? Не знаеше дали може да вярва в любовта й. Не и сега, когато беше видял какво е крила. Не знаеше дали ще усети топлина, ако почувства тялото й до своето.

Роза неочаквано се обърна и той осъзна, че е престанала да говори. Сега стаята беше мъртвешки тиха, единственият шум беше непрестанното бръмчене на мониторите.

— Не е мигала отново, доктор Лиам.

Той стана и измина късото разстояние до леглото. Този път, поглеждайки към жена си, видя непозната. Кейла. Той нежно хвана ръката й.

— Никога не ми е казвала за това, Роза. Защо я оставих да крие такива тайни?

Роза застана до него, наклонила към рамото му главата си, увенчана със снежнобяла коса.

— Ти си от богато семейство — каза простичко тя. — Ти си доктор, завършил си Харвард. Не можеш да разбереш какъв е животът на хората като нас. Микаела имаше толкова големи мечти, но нямаше как да ги постигне. Дори собственият й рара^[1], дори той не й даде никаква обич, никога. — Тя се извърна към него. — За пръв път отидох в Санвил да бера ябълки, когато бях малко момиче. Mi padre^[2], той умря, когато бях на единайсет години, от простуда. Нямахме пари за лекарства, нямаше доктор да му помогне. Още си спомням лагера на берачите — особено как въздухът мирише на зрели плодове. Спомням си как миришеше бараката с ламаринен покрив, без водопровод — десет души живеехме в стая колкото тази. Спомням си старите матраци и жегата, това си спомням най-добре, жегата.

Захванах се с един мъж. Не беше мой съпруг — това беше големият ми грях — но не ме беше грижа. Аз го обичах. Madre de Dios, обичах го отчаяно, както жените като мен винаги обичат чуждите мъже. — Тя се наведе над леглото и се вгледа в Микаела. — Страхувам се, че аз научих дъщеря си, че жената винаги трябва да чака мъжа, когото обича.

Тъгата, скрита в последните думи, подсказа на Лиам, че Роза е свършила да говори. Тя се извърна леко и отново вдигна поглед към него.

— Lo siento — каза тя неловко, като отмахна косата от лицето си. — Знам, че ти казах повече, отколкото искаш да знаеш. Сега сигурно си мислиш лошо за мен…

— Ах, Роза, не мислиш ли, че знам какво е да обичаш някого, който не ти принадлежи.

— Тя се омъжи за теб.

— Да, и остана с мен, и постигнахме нещо. С времето забравих… неща, които би трябвало да помня. Но винаги съм знаел, дълбоко в себе си знаех — част от сърцето на Майк беше недостъпна за мен. Но винаги съм я обичал дяволски много, и Джейси, после Брет. Тя изглеждаше щастлива, може и наистина да е била, както е щастлив човек, който е изгубил всичко скъпо и се радва и на малкото, което му е останало.

— Нейното щастие беше повече от това, знам го.

Лиам гледаше към красивата си съпруга.

— Дори не съм я познавал.

Роза не каза нищо.

— Майк? — Този път той каза името й без обичайната нежност, този път й говореше като на непозната. — Стига толкова. Върни се при нас. Аз и ти имаме да си кажем толкова много неща.

— Nada — каза Роза, като кършеше ръце. — Може да не сме били прави за онова примигване. Може да ни се е сторило.

— Повярвай ми. Иска ми се да беше мигнала, когато чу моето име. — Той се наведе по-ниско. — Джулиан Тру. Джулиан Тру. Джулиан Тру.

— Nada.

— Продължавай да й говориш, Роза. Спря до момента, когато тя се влюбила в него.

Роза се намръщи.

— Останалото от историята е много болезнено за нея. Може да влоши комата й.

— Болката е могъщ стимул, може би по-силен от любовта. Не можем да се откажем. Говори й.

 

 

Роза пое дълбоко дъх. Всичките й инстинкти подсказваха, че не трябва да говори за това, особено пред доктор Лиам. После си спомни трепването на очите на дъщеря си. Толкова дребно нещо, може би нямаше никакво значение, но може би…

— Ти го обичаше толкова много, моя Микита. Обичаше го, както само девойка може да обича. Той отне земята под краката ти, не беше трудно — ти така мечтаеше да полетиш. Той взе сърцето ти, девствеността ти… и после те остави. — Роза приглади косата от челото на дъщеря си, като задържа върховете на пръстите си върху бледата, студена кожа. — Гледах как го чакаш, ден след ден, нощ след нощ. Стоеше до мътната витрина на закусвалнята и чакаше колата да дойде.

Роза си спомняше онези дни безмилостно подробно. Всеки път, когато погледнеше в очите на дъщеря си, виждаше болезненото отражение на собственото си минало. Знаеше какво ще последва: бавно, преди да разбере как да се предпази, Микаела щеше да започне да вехне. Дъщеря й вече държеше главата си наведена, когато вървеше, вече отстъпваше безмълвно встрани, когато някой я доближеше твърде много. Роза знаеше, че самоувереността й ще продължи да се рони бавно, докато накрая остане само сянка от предишната Микаела. Виждаше го съвсем ясно, но не знаеше как да го спре.

Опита се да й каже:

— Тази болка ще си отиде, ако й позволиш.

Микаела се обърна към нея, погледът й мина бавно по стегнато сплетената коса на Роза, по бръчиците около устата й, които бяха всичко друго, но не и бръчици на смеха, по сервитьорската й униформа от полиестер.

— Ще си отиде ли, мамо? Наистина ли?

— Когато ме попита, аз ти казах, че ще си отиде, тази твоя любов, но и двете знаехме, че това е лъжа. Гледах как увяхваш като мен, малко по малко. И тогава се случи. Milagro.^[3] Той се върна за теб.

По-късно, когато Роза си спомняше затова, се чудеше как така нямаше никакъв знак, че ще се случи, нямаше сол, хвърлена за късмет на пътя на Микаела, нямаше слънце, прогонило облаците. Роза беше в закусвалнята, подреждаше чинии в миялната машина, Джо вече си беше отишъл и закусвалнята беше затворена за посетители. Роза се опитваше да остане будна поне колкото да довърши. Не виждаше Микаела, но я чуваше в салона — подреждаше столове до масите и прибираше пепелниците.

Тогава чу нещо съвсем неочаквано. Издрънчаването на монета, падаща в джубокса. Беше много странен звук, в закусвалнята на Джо почти никой не пускаше музика. Чу се бръмченето на машината, която подбираше плочата, после започна музиката. Любовната тема от „Офицер и джентълмен“.

Роза остави мокрия парцал и затвори миялната машина с хълбока си. Заобиколи голямата газова печка, спря отново пред затворената врата и се заслуша, наклонила глава. Бавно отвори вратата, колкото да надникне. Отначало виждаше само тъмнина. Лампите бяха угасени. Имаше само светеща синя мъгла от неоновия надпис над вратата отвън.

После видя Джулиан в най-отдалечения ъгъл на салона. Микаела стоеше неподвижно пред него.

Тогава Роза разбра, че Микаела би заложила душата си за още един ден с него, това беше толкова сигурно, като присъствието й в закусвалнята, която носеше миризмата на мечти, оставени на горещата плоча на печката.

— Не можах да повярвам, когато той поиска ръката ти, mi hija. Знаех, че сърцето ти е приковано към звезда, дори по-лошо — към слънцето, и че ако го гледаш твърде дълго, ще ослепееш. Той те отведе от Санвил и ти подари света. От този миг нататък ти беше важна, беше някоя.

Ти беше във всеки вестник, непрекъснато те даваха по телевизията, превърнаха те в жена, която не бях виждала никога преди, онази Кейла със среднощната коса. Когато дойдох в Калифорния за сватбата ти, все едно бях на луната, навсякъде те следваха хора. Толкова исках да ушия роклята ти, бяхме мечтали за това години наред, но не можеше да стане… не и за Кейла.

Гласът на Роза стихна. Тя се обърна към Лиам.

— После идват годините, за които не знам. Тя имаше тайни и от мен. Четях в жълтите вестници за пиянството на Джулиан, за другите му жени, но Микаела не ми казваше нищо за това. Спомням си само как ми се обади, беше денят след празника за първия рожден ден на Джейси. Беше уморена и разбита, малкото ми момиченце, когато ми каза, че всичко е свършило. — Роза въздъхна. — Микаела беше само на двайсет и три, но по гласа й познах, че вече не е млада. Любовта й към Джулиан беше пречупила нещо в нея, не само сърцето й беше разбито.

Лиам издаде звук — полувъздишка, полустон и в него имаше толкова тъга…

Роза искаше да може да отиде до него и да го прегърне в този момент, който разкъсваше сърцето му.

— Съжалявам, Лиам… — каза тя и сви пръсти около тръбата на леглото толкова силно, че кожата й побеля.

Той стана от стола и отиде до леглото.

— Помогни ни, Майк — каза той. — Покажи ни, че още си тук. Липсваш на всички ни — на мен, на Роза, на Джей си, на Брет… на Джулиан.

 

 

Тя вижда как нещо плува в мътната вода. То е малко, кръгло и бяло. Подскача на повърхността, издига се и спада с вълните. Шумът от морската вода, плискаща се в тялото и, е толкова силен, че не чува нищо друго. Някъде далеч в паметта й се носи мисълта, че трябва да чува птици, чайки или патици, но тишината е безкрайна и абсолютна.

Знае, че ако може да се отпусне, ще се носи върху повърхността на водата и всичко ще бъде толкова спокойно. Беше научила това през месеца, прекаран край морето.

Днес мирише на канела и борови дървета — позната, спокойна миризма, а сега има и нещо друго. Тя вдъхва дълбоко и вместо морето, усеща женски аромат, почти си го спомня. Опитва се да се съсредоточи върху това, върху точния образ отпреди, но споменът не е свързан с нищо.

— Помогни ни, Майк. Покажи ни, че още си тук.

Гласът, познат и същевременно непознат, продължава да задава въпроси, на които тя не може да отговори с думи, които всъщност не разбира.

Но после отново идва онзи единствен звук.

Джулиан.

Тя отчаяно се опитва да измъкне един завършен спомен, поне един, но не намира нищо в плитката, камениста почва на ума си.

Само да може да отвори очи…

— … Липсваш…

Разбира тази дума, тя причинява болка. Липсваш. Значи, че си сам и се страхуваш… да, разбира я.

— Моля те, Господи — моли се тя, — помогни ми…

Не може да си спомни дали тези думи трябва да получат отговор, но отговор няма и тя се чувства, сякаш потъва във водовъртеж. Прекалено е уморена, за да се задържи на повърхността и липсва… липсва… толкова много…

 

 

— Тя плаче. Исусе Христе. — Лиам се пресегна за салфетка и внимателно избърса очите й. — Майк, скъпа, чуваш ли ме?

Тя не отговори, но ужасните сребристи сълзи продължиха да се стичат. Върху възглавницата се появи сиво петно. Лиам натисна силно звънеца за сестрата и се втурна към вратата. Видя Сара, извика й да доведе доктор Пен.

Върна се в стаята и се наведе над съпругата си, като галеше мокрите й страни и повтаряше отново и отново:

— Хайде, скъпа, върни се при нас.

Стивън Пен се появи на вратата, останал без дъх.

— Какво има, Лиам?

Лиам погледна приятеля си.

— Тя плаче, Стив.

Стивън се приближи до леглото и се взря в Микаела. Тя лежеше неподвижно като мъртва с побелели бузи, но влажните дири блещукаха обнадеждаващо в неясната светлина. Той извади игла от джоба си, внимателно хвана босия й крак и заби острия връх в нежната плът.

Микаела рязко дръпна крака си. От устните й се откъсна неясен стон.

Стивън пусна крака й на леглото и го покри с одеялото. Погледна към Лиам.

— Комата вече не е толкова дълбока. Това не значи непременно… — Той спря. — Знаеш какво значи и какво не, но може би нещо е достигнало до нея. Каквото и да правиш, продължавай.

 

 

Беше доста след времето за лягане, когато Брет чу почукването на вратата. Седеше на пода в стаята си и играеше Диди Конг на „Нинтендо 65“.

Мислеше, че каза: „Влез“, но не беше сигурен, защото се беше съсредоточил върху Диди — следеше да не излезе от пътя.

Вратата се отвори и татко надникна в стаята.

— Здравей, Бретстър.

Брет вдигна поглед, това беше достатъчно неговият играч да се удари в стената и да започне да се преобръща неудържимо по пъстроцветния екран.

— Здрасти, тате. Искаш ли да играем?

Татко седна до него и взе втория контролен комплект.

— Знаеш, че съм безнадежден на тази. По̀ ми харесва „Междузвездни войни“.

Брет се изкикоти. Обичаше да гледа как татко му играе Диди Конг, защото не можеше да задържи играча си на пътя и Брет винаги го удряше. Започна нова игра и прекараха следващия половин час в надпревара.

Накрая татко пусна контролния комплект на земята.

— Това беше, Марио. Ти печелиш. Предавам се.

— „Марио“ е друга игра, тате.

Татко се изправи несръчно на крака, като се държеше за леглото му, сякаш всеки миг щеше да падне.

— Хайде, хлапе. Време е за лягане. Спирай играта и си измий бивниците.

Брет изключи телевизора и забърза по коридора. Влезе в банята, изми си зъбите наистина добре (татко беше прочут с това, че те връщаше да се измиеш отново, ако не си свършил добра работа) и се изпишка. После се върна в стаята си.

Татко вече беше в леглото, изпънат под завивките с отворена книга в скута си. Сега светеше нощната лампа до леглото.

Брет обичаше татко да е в леглото му. Тогава нямаше нищо страшно. С един скок той се доближи до леглото си и започна да се катери.

— Чакай, приятел. Сложи си пижамата.

Брет направи физиономия.

— О, тате…

— Не — усмихна се татко. — Познавам те. Ще спиш с тези дрехи, а утре ще станеш и ще отидеш на училище с тях. И… я ми кажи, кога за последен път си вземал душ?

— Баба ме накара вчера.

— Добре, но никакви джинси в леглото.

Брет смъкна мръсните си джинси и ги хвърли на купчината в ъгъла — знаеше си, че утре ще ги вземе оттам и ще ги облече отново за училище. След това пропълзя над татко, настани се и се сгуши близо до него.

— Това лъвската книга ли е?

— И още как.

Брет се сви до татко си и се заслуша в разказа. Успокояваше се, като слушаше плътния, равномерен глас на баща си.

Стори му се, че са изминали само няколко минути, когато татко затвори книгата и я остави на масата до лампата.

Татко го прегърна с големите си силни ръце и го притисна силно.

— Мисля, че трябва да видиш мама. Сега е… важно.

Татко не беше казвал това досега — че е важно Брет да я види. През цялото време си мислеше, че той не е важен…

— Там не е страшно — тихо каза татко. — Просто една обикновена стая с едно обикновено легло. Няма да те лъжа, Брет. Майка ти изглежда точно както преди… само че спи.

— Защо не ми даде да я видя отначало?

— Да ти кажа ли истината? Заради синините по лицето й. Тя не изглеждаше добре, пък и онези апарати бяха страшни. Сега всичко е наред. Няма да е страшно да я видиш, Брет, обещавам. Може да се натъжиш, може даже да се разплачеш, но когато малките момчета стават големи, понякога трябва да си позволят да плачат.

— Заклеваш ли се, че е жива?

— Заклевам се.

Брет искаше да повярва на татко си.

— Тя има нужда да чуе гласа ти, Бретстър. Знам, че й липсва любимото й момче в целия свят.

За пръв път Брет си помисли, че може би той ще може да я събуди. В края на краищата, той беше любимото й момче и тя го обичаше повече от всичко в света. Винаги му го казваше. Може би през цялото време беше чакала да чуе гласа му.

— Може да й попея — каза тихо той. — Може би онази песен от „Ани“… Помниш ли, когато тя ме заведе на шоуто? Онази песен „Утре“, тя винаги ми я пееше, когато не можех да заспя.

Татко започна да пее, съвсем тихо.

— Слънцето ще изгрее… утре…

— Можеш да заложиш последния си долар, че утре… Брет се присъедини и двамата заедно изпяха цялата песен, а когато свършиха, вече не му се плачеше толкова.

— Може да я видя утре, преди училище.

Гласът на татко беше тих и малко трепереше.

— Ще бъде чудесно. Хей, искаш ли да спиш в моето легло тази вечер?

— Може ли?

— И още как.

Хванати за ръка, двамата слязоха заедно от леглото и излязоха от стаята. През цялото време, докато вървяха, Брет си мислеше за песента, тя продължаваше да се върти в главата му, а той се усмихваше.

 

 

На другата сутрин Брет се събуди и си взе душ, без някой да му напомня. Облече си старателно най-хубавите дрехи, черни джинси „Ливай“ и бархетна риза. После препусна обратно към спалнята на татко и застана до леглото.

— Тате — каза той, като смушка татко си по ръката. — Тате, събуди се.

Татко се претърколи настрани и отвори едното си око.

— Здрасти, Бретстър — каза той с дрезгав глас. — Какво…

— Хайде да идем да видим мама.

Татко му се усмихна.

— Добре, хлапе. Почакай пет минути да се приготвя.

Брет пристъпваше нервно от крак на крак. Слезе забързано долу и включи всички светлини. Вдигна тежката си раница от пода в задното антре и я метна на гръб.

Както беше обещал, татко беше долу след пет минути, готов за тръгване. Скочиха във форда и потеглиха към града.

Брет подскачаше на мястото си през целия път до болницата. През изминалата нощ беше сънувал майка си за пръв път. В съня му тя се събуди, когато той я целуна с мамината целувка. Това е чакала през цялото време. Целувката на мама.

В болницата той хвана татко за ръката и го повлече по коридора към стаята на мама, но пред затворената врата усети как цялата му увереност изчезва. Изведнъж се изплаши.

— Всичко е наред, Брет. Нали си спомняш, няма нищо лошо да си тъжен. Тя ще разбере. Просто й поговори.

Брет влезе бавно. Първото, което видя, беше бебешкото легло със сребриста предпазна решетка отстрани. Изобщо не беше легло за възрастни. Не светеше никаква лампа, стаята беше боядисана в мрачно сенчесто сиво.

Ето я мама, лежеше в леглото. Той бавно се приближи.

Тя изглеждаше хубава, изобщо не беше ранена. Представяше си как я събужда… Тя просто сяда в леглото, отваря очи и вижда Брет.

— Как е моето любимо момче в целия свят? — казва тя и протяга ръце за прегръдка.

— Можеш да й говориш, Брет.

Момчето пусна ръката на татко си, приближи се до леглото, покатери се по сребристата решетка и се наведе над майка си. После, много бавно, я целуна с мамината целувка, точно както тя го целуваше винаги. Една целувка по челото, по една на всяка буза, после пеперудена целувка по брадичката. Накрая прошепна: „Никакви лоши сънища“, докато я целуваше отстрани по носа.

Тя лежеше, без да помръдне.

— Хайде, мамо, отвори си очите. Аз съм, Брет.

Той си пое дълбоко дъх и запя с усилие, точно както си беше обещал, че ще направи. Изпя „Утре“ три пъти.

Пак нищо.

Спусна се от леглото и се обърна, гледайки нагоре към татко през пелената на сълзите.

— Тя не се събуди, тате.

Татко му сякаш щеше да заплаче. Брет се уплаши.

— Знам — каза той. — Трябва да продължим да опитваме.