Кристин Хана
Палитра от чувства (20)

Глава 20

Джулиан седеше в чакалнята. Опитваше се да бъде спокоен, но не можеше да спре да потрепва с крак. Имаше само двама души в стаята — той и Стивън — но все пак имаше чувството, че е задушно и претъпкано. Лиам беше тръгнал преди няколко минути да види Кейла.

Беше прекарал по-голямата част от миналата нощ, опитвайки се да измисли как и кога да й каже истината за миналото им. Беше почти обед, а той беше все така далеч от какъвто и да било отговор.

Лиам влезе в стаята. Изглеждаше… разбит. Той вдигна косата си с ръка и въздъхна тежко. Дори от толкова далеч Джулиан виждаше, че ръката на Лиам трепери.

Той погледна към Джулиан.

— Тя иска да види съпруга си.

Джулиан се обърна към доктор Пен.

— И сега какво? Казахте й, че е на трийсет и девет години, и после офейкахте. Аз какво да й кажа, когато ме попита къде е била петнайсет години?

— По-добре й кажи къде си бил ти.

Това беше гласът на Лиам. Джулиан рязко се извъртя към него.

— Да, това ще ти хареса.

— Да ми хареса? Не ми харесва дори когато си в една и съща стая с нея. — Той се приближи към Джулиан. — Ако тя ти зададе конкретен въпрос, искам да й кажеш истината. Можеш да говориш със заобикалки, но не я лъжи. Стив каза, че тя не му е дала възможност да се измъкне, без да отговори.

— Може би не трябва да ходя при нея.

— Как са оставили такъв страхливец да играе Човека гущер?

— Аз бях Зелената напаст — отговори Джулиан машинално, — а опасните номера ги правеше каскадьор. — Гласът на Джулиан премина в шепот, който само Лиам можеше да чуе. — Страх ме е да не я нараня.

— Това е най-добрата новина, която чувам днес.

Джулиан постоя, но Лиам не каза нищо друго.

— Е — каза накрая той, — ще отида да я видя.

Излезе от стаята и тръгна бавно по коридора. Наистина бавно.

Спря пред стаята й. Насили се да се усмихне лъчезарно и отвори вратата.

Тя спеше.

Той затвори тихо вратата и приближи до леглото. Изглеждаше толкова спокойна, толкова красива… Примигна бавно и се събуди.

— Джулс? Ти ли си?

Той се наведе над нея. Усмивката му изискваше истинско усилие на волята.

— Здрасти, Кей.

Тя се изправи с усилие. Когато успя да седне, дишаше тежко. По челото й избиха ситни капчици пот.

— Къде е Джулиана? Искам да си видя бебето…

— Скоро ще е тук, обещавам ти.

— Липсваше ми. — Тя се усмихна и протегна ръка към него с рязко, неконтролирано движение. — Знаех, че ще се върнеш за нас.

Той бързо хвана ръката й и я стисна силно.

— И ти ми липсваше.

Истината в тези прости думи го стресна. Кейла наистина му липсваше; липсваше му човекът, който той беше някога, човекът, който би могъл да бъде, ако тя беше до него.

Погледът й се спря на лицето му, като го галеше с учудване и смущение.

— И ти си остарял.

— Хубаво е, че го забелязваш. Хей, помниш ли…

— Защо сме стари?

Той се усмихна неловко.

— Ти нямаш още четирийсет, млада си.

— Джулиан, никой не ми казва истината, но аз знам, че ти няма да ме излъжеш. Моля те… трябва да разбера.

Той искаше да я излъже, искаше го с жестоко отчаяние, но нямаше как да се измъкне.

— В паметта ти има няколко празни полета. Докторите казват, че не е нищо тревожно.

— Петнайсет години не са нищо.

— Ще си спомниш всичко. Не бързай.

Той се наведе и я целуна. Беше, каквато си я спомняше — мила, отзивчива, примамлива. Когато я целуна, се почувства… цял.

— Как може да забравя петнайсет години, през които съм обичала теб и Джулиана? Разкажи ми за нас, Джулс. Помогни ми да си спомня.

— Ах, скъпа… — Той би направил всичко, за да изтрие тъгата от очите й. — Тя е красива, Кей. Като твое копие.

Тя се вгледа в него, бледото й лице беше сериозно както никога.

— Спомням си как си тръгнах. Помниш ли това, Джулс?

— Помня.

— Помня как си опаковах нещата, как купих кола — онзи зелен пикап с каросерия от шперплат — как натоварих багажа. Не взех почти нищо от общия ни живот, не взех дори парите ти. Бях толкова сигурна, че скоро ще дойдеш за нас… Помня как чаках и чаках, но не помня да съм те виждала отново.

Той почувства, че наистина може да се разплаче, толкова отвратително гадно се чувстваше.

— Съжалявам, скъпа. Господи, съжалявам.

— Колко дълго, Джулс?

— К-колко дълго какво?

— Колко дълго?

Той докосна меката й буза. Беше хванат натясно, нямаше как да се измъкне, освен ако не излъже, но това беше безсмислено. Тя можеше да си спомни всичко след десет секунди.

— Сега — отвърна той с уморен, глух глас. — Чак сега.

Тя се намръщи.

— Чак сега какво? Аз съм на трийсет и девет години, което значи, че моето — нашето бебе е на шестнайсет. Да не искаш да кажеш…

— Чак сега — повтори тихо той.

Сълзи изпълниха очите й, усилвайки болката, която сякаш изсмукваше въздуха от стаята.

— Искаш да кажеш, че… изобщо не си се връщал при мен? През всичките тези години, никога?

Той чувстваше как сълзите парят на очите му.

— Бях млад и глупав. Не разбирах колко важно е това между нас. Трябваше ми много време, за да порасна.

— Никога. — Думата се изплъзна от устните й, безцветна и безжизнена. — О, Боже мой.

— Кейла, съжалявам.

— Нищо чудно, че съм забравила.

— Не ме гледай така.

— Как?

— Сякаш… съм разбил сърцето ти.

Тя се опита да избърше сълзите си, но не успя; удари се по бузата.

— Разбирам, че си го направил отдавна и — аз съм щастливка — изпитвам го отново. О, Джулс. — Тя се отпусна върху възглавниците. — Толкова те обичам, но това не е достатъчно, нали? — Тя извърна глава и затвори очи. — Иска ми се да те бях забравила.

— Не говори така. Моля те…

Той искаше да целуне разплаканите й очи, но нямаше право. Беше я наранил отново и съжаляваше за това повече, отколкото изобщо можеше да си представи. Изведнъж видя какво е пропуснал. За пръв път искаше да върне времето, искаше му се да беше станал човек, който знае как да обича.

Тя се обърна несръчно настрани.

— Върви си.

— Кейла, недей…

— Върви си, Джулиан. Моля те.

Ако имаше смелостта на Лиам, щеше да знае какво да каже, но сега се чувстваше празен. Обърна й гръб и тръгна към вратата.

— Искам да видя дъщеря си — каза тя.

Той кимна, без да казва нищо, без дори да разбере дали тя е видяла, че е отговорил. После излезе.

 

 

Тя искаше да се свие на малко, защитено клъбце и отново да се скрие от външния свят.

Изобщо не се е връщал.

Не можеше да разбере това. То просто я разби. Тя остана дълго, дълго в самотното си легло, като се опитваше да обвие с ръце истината, твърде голяма, за да я обхване.

Какво беше правила през всичките тези години? Ако нещата бяха нормални, ако тя беше нормална, щеше ли да му се присмее и да му каже да си върви, да му каже, че любовта й към него е отдавна мъртва?

Това беше най-страшното. Тя не знаеше каква е станала в годините след раздялата им. Всичко, което беше научила, докосвала, в което беше вярвала, беше изчезнало заедно с всички спомени, които събрани заедно късче по късче, правеха един живот.

Ами дъщеря й, нейното малко момиченце, което от години не беше бебе? Спомняше си пълничко едва проходило дете с кафяви очи и ореол от гарвановочерни къдрици, малко момиченце, чийто сърцераздирателен плач за миг можеше да се превърне в смях. Спомняше си как държи това бебе на ръце, но след това — нищо. Нямаше картини на украсени с воланчета великденски шапчици, нито кутии за обяд, нито паднали зъбчета. Петнайсет празни години, неизвестни като утрешен ден.

Искаше да може да се разгневи; щеше да бъде много по-добре от тази мъчителна, всеобхватна тъга.

В сърцето си тя беше на двайсет и четири години и беше силно влюбена в съпруга си. Само че той не беше неин съпруг, а тя беше имала петнайсет дълги години, за да излекува раните, които й беше нанесъл.

Петнайсет години, които бяха изтрити от паметта й.

Без спомените нямаше изминало време, нямаше промяна, нямаше развитие. Имаше я само любовта към Джулиан, този излязъл от контрол влак на чувствата, а тя не можеше да направи нищо, освен да се вози на него.

Сигурно почти я беше убил с предателството си. Знаеше, защото, когато произнесе думата „никога“, го почувства със сърцето и душата си. Беше го обичала твърде силно и това щеше да я унищожи, тази лоша и опасна любов. Но нещата не се променят, ако ги разбираш.

Вратата се отвори.

— Микита, ти си будна?

— Мамо!

Роза стоеше на вратата, щастливо усмихната.

Микаела изхлипа и вдигна трепереща ръка към устните си.

— О, мамо…

Роза изглеждаше състарена. Косата й беше снежнобяла, кожата — силно набръчкана край очите и устата. Микаела искаше да попита: „Какво се е случило?“, но още преди да се оформи въпросът, тя знаеше отговора. Лоша любов.

Роза приближи към леглото. Докосна бузата на Микаела и каза тихо:

— Milagro. — После се наведе и обгърна Микаела в прегръдките си. — Мислех, че никога няма да видя как се усмихваш отново, mi hija.

Тя се отдръпна. Гърлото на Микаела се сви.

— Hola, Mama.

— Много ми липсваше. — Роза хвана ръката на Микаела.

— Какво е станало с мен, мамо? Никой не иска да ми каже.

Роза взе четка за коса от масичката до леглото и започна да реши късата коса на Микаела.

— Паднала си от кон.

— Така ми казаха. Какво, по дяволите, съм правила на кон?

Роза се усмихна.

— Виждам, че си спомняш лошия език, и не се радвам за това. През изминалите години си станала добра ездачка. Това е нещо, което много обичаш.

Микаела сграбчи тънката китка на майка си.

— Разкажи ми за Джулиана, мамо.

Роза внимателно остави четката. Кокалестите й пръсти се свиха край тръбата на леглото.

— Сега й викаме Джейси и е най-добрата дъщеря, която можеш да си пожелаеш. — Тя се взря в Микаела с блеснали очи. — Тя е красива, талантлива, любяща и muy intelligente^[1]. И всички я обичат — никога не съм чувала някъде телефон да звъни толкова често. Огледай се из стаята, Микита, и ми кажи какво виждаш.

Микаела огледа стаята за пръв път. Навсякъде имаше цветя и балони; от край до край по масата и прозорците бяха наредени картички.

— Всичките ли са от Джулиан?

Роза махна с ръка.

— Не са от него. От твоите приятели са. Сега това е домът ти, Микаела. Това е чудесно място, изобщо не е като Санвил. В който и магазин да вляза, навсякъде питат за теб. Жените носят храна в къщата всеки ден. Тук, mi hija, много те обичат.

Микаела не можеше да си представи, че е намерила истински дом, място, което да чувства свое, и да не си спомня за това. Не беше честно…

Тя вдигна поглед към майка си.

— Той изобщо не се е връщал при мен, мамо.

— Знам. Това много ти тежеше тогава. Сега може би ти тежи още повече. Тогава помнеше защо го напускаш. Сега, мисля, може би си забравила.

— Искам да видя дъщеря си.

Роза помълча. После каза тихо:

— Това… ще нарани сърцето й… тази забрава. Доктор Лиам иска да си дадеш още един ден, за да си спомниш, si? Ти не искаш да я нараниш.

Микаела не знаеше как ще преживее болката, която пулсираше в нея.

— Знам какво е родителят ти да не те познава. Помня го от… баща ми.

— Никога не си го наричала така преди.

— Знам. — Тя въздъхна уморена. — Но ако го наричам другояче, той няма да стане някой друг, нали?

— Не. — Роза бръкна в джоба си и извади една снимка. — Ето.

Пръстите на Микаела не я слушаха. Няколко пъти се опита да хване снимката и Роза трябваше да й помогне внимателно да свие пръсти. Вгледа се в снимката. На нея бяха Микаела, Роза и красиво младо момиче. Бяха в непозната стая до разкошно, чудесно украсено коледно дърво.

Микаела поглъщаше с жаден поглед всяка подробност в момичето — кафявите очи, безгрижната усмивка, дългата до кръста черна коса.

— Това е моята Джулиана… Не, моята Джейси.

— Si. Твоите спомени са в теб, Микаела. Сложи тази fotografia до сърцето си и спи спокойно. Сърцето ти ще си спомни това, което умът ти е забравил.

Микаела се взря в очите, които толкова приличаха на нейните. Колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни как е прегръщала това момиче, как е галила косата му или е целувала бузата му.

— О, мамо — прошепна тя и най-сетне заплака.